Робърт Асприн
Митично подвеждане (9)

ГЛАВА ОСМА:

И още веднъж в пробива…

ЗАРНА, ЧОВЕКА СНАРЯД

За щастие върху нашия И-скачач имаше отметка за Тупания, макар да се оказа, че Аахз трябва да я потърси малко.

Аз исках да отидем въоръжени до зъби, но учителят наложи вето на плана ми. При кръстосания разпит бях принуден да призная, че в това измерение не съм видял друг, освен градските стражи, открито да носи оръжие, и така въпросът бе изчерпан. Дойдеше ли до метални предмети, моята способност да преобразявам нещата силно намаляваше, а пък мечовете и ножовете биха ни направили да изглеждаме ужасно подозрителни, щом тръгнем по улиците. Както посочи Аахз, единственият път, когато човек не желае да запаше оръжие, е, ако има по-голяма вероятност то да те вкара в беля, отколкото да те изкара от нея.

Мразя случаите, в които Аахз говори разумно.

Нейсе, изключим ли няколко дребни свади и диспути, нашето заминаване от Буна и последващото ни пристигане на Тупания мина гладко, без събития. Сещайки се за онова време, проумявам, че за известен период това е било последното нещо, дето е вървяло както трябва.

— Ей, момче — възкликна менторът, озъртайки се нетърпеливо наоколо, — къде отиваме?

— Не знам — признах си, като пробягах с поглед по хоризонта.

Аахз се начумери.

— Чакай сега да се разберем с теб по-бавничко — въздъхна той. — Ти си бил тука преди, а аз — не. В момента даже твоят ограничен мозък би трябвало да схване, че това те прави логичният водач. Загря ли?

— Но аз не съм бил тук по-рано — изпротестирах. — Не тук! Когато пристигнахме с Танда, се озовахме в един парк в Та-хоу!

При този диалог Аахз и аз стояхме насред кален път, заобиколен от леко нагънати ливади и пръснати на места много странни дървета. Не се виждаше дори барака, да не говорим за бумтящия метрополис, който бях посетил. Нищо подобно.

— Не ми казвай: „Остави ме да се сетя“ — рече люспестият, като затвори очи, сякаш го заболя. — Първия път вашия транспорт насам го е уреждала Тананда, нали?

— Точно така — кимнах. — Ти ме накара да обещая, че ще държа И-скачача, настроен за Буна, и…

— Знам, знам — махна нетърпеливо с ръка моят ментор. — Трябва обаче да отбележа, че ти избираш да си послушен в най-проклетите моменти. Добре! Следователно И-скачача е нагласен на различна зона за спускане от онази, която използва Танда. Ще се наложи просто да изкопаем някой местен водач, за да ни ориентира.

— Страхотно! — направих гримаса аз. — И къде мислиш да открием необходимия гид?

— К’во ще кажеш да го вземем оттам? — ухили се самодоволно Аахз и посочи.

Проследих линията на протегнатия му дълъг нокът. Наистина на не повече от един хвърлей от нас под сянката на средно голямо дърво се гушеше малко езерце. Опрял гръб върху ствола до него, седеше млад абориген. Единственото, което ме озадачаваше, бе, че той държи края на къса пръчка, а от другия й край излиза корда, която отива в езерцето.

— Какво прави? — запитах с подозрение.

— Доколкото се вижда оттук, бих казал, че лови риба — обяви Аахз.

— Лови риба? По тоя начин? — сбърчих чело аз. — Че защо просто не…

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна ме моят наставник. — В този момент се опитваме да ни упътят към Та-хоу. Сети ли се?

— Тъй беше! — кимнах. — Хайде да вървим.

Тръгнах напред, за да бъда незабавно спрян от стоварилата се върху рамото ми тежка ръка.

— Момче — изпухтя Аахз, — да забравяш нещо?

— Така ли? Какво? — трепнах с клепачи.

— Нашата маскировка, глупако — озъби ми се той. — Твоят ленив стар учител би искал да е в състояние да зададе въпросите си, без да се налага да преследва хлапака по целия пейзаж за отговорите.

— Ох! Вярно, сър.

Смутен от недоглеждането си, бързо изпълних номера с маскировката и двамата приближихме унесения местен жител.

— Извинете ме, господине — започнах, като се прокашлях, — можете ли да ни покажете пътя към Та-хоу?

— А какво правите тук? — нагло реагира младежът, без да отваря очи. — Не знаете ли, че докато войната не свърши, земята между Вегас и Та-хоу е ничия земя?

— Що рече този? — изръмжа Аахз.

— Това пък какво беше? — попита юнакът и тозчас се ококори.

За разнообразие умът ми схвана положението мигом. Явно все още носех своя амулет-преводач от пътуванията ми с Тананда, но первектът нямаше такъв. Това означаваше, че докато аз можех да разбирам и да бъда разбиран както от Аахз, тъй и от аборигена, никой от тях не би разгадал какви ги говори другият. Грозеше ни опасност маскировката ни да бъде разобличена от първия местен, когото срещнахме при нашата спасителна мисия. Страхотно.

— Ммм… Извинете ме за момент, господине — запънах аз.

С бърза мисъл изхлузих амулета от врата си и мушнах ръка в примката. Аахз моментално съобрази, също пъхна длан в нея и стисна китката ми като в менгеме. По този начин и двамата вече можехме да използваме мощта на устройството.

За зла участ аборигенът забеляза тая странична сценка. Очите му, които се бяха отворили широко при звука на Аахзовите думи, сега едва не изскочиха, докато гледаше ту единия от нас, ту другия.

— Псевдомасонски поздрав — обясни заговорнически люспестият, намигайки му.

— Ка-кво? — заекнах.

— По-късно, момче — измърмори навъсено моят ментор. — Подкарай пак разговора.

— Добре. Ъ-ъ-ъ… какво беше онуй, дето го рече за някаква война?

— Казах, че не би следвало да сте тук — кимна младокът, като възвърна малко от своята напереност, но все тъй продължаваше да гледа с подозрение амулета. — И двете страни обявиха, че тази зона е забранена за цивилни, докато войната не свърши.

— И кога всъщност започна тя? — полюбопитствах.

— О, поне още седмица и нещо няма да почне — сви рамене аборигенът. — От петстотин години не сме воювали и всички са отвикнали. Ще им трябва известно време, за да се приготвят — но въпреки това вие не бива да бъдете тук.

— Хубаво, ами ти какво правиш насам? — дръзко запита Аахз. — Не ми мязаш на войник.

— Татко е офицер — прозина се хлапакът. — Ако тахойски патрул ме открие тука, просто ще им кажа кой е баща ми и ще им запуша устите.

— А да речем, че те спипа някой вегаски патрул? — не се сдържах аз.

— Вегасците ли? — разсмя се невярващо момчето. — Те са по-неподготвени дори и от нас. Още не са си проектирали униформите, да не говорим пък, че не са се организирали достатъчно, та да вземат да изпращат патрулиращи.

— Е, благодарим за информацията — обади се Аахз. — Ако сега само ни посочиш пътя към Та-хоу, ще се изнесем от вашето бойно поле.

— Пътя към Та-хоу? — навъси се младокът. — Не знаете как да стигнете дотам? Странно.

— Кое му е странното? — възрази учителят ми. — Та ние сме нови тук. Какво от това?

Аборигенът го изгледа равнодушно.

— Странното му е — спокойно отбеляза той, — че този път води от Вегас към Та-хоу. Може би ще успеете да обясните как става тъй, че вървите по един маршрут, без да имате представа нито къде отивате, нито откъде идвате?

Последва миг напрегнато мълчание, сетне аз издърпах ръка от амулета-преводач.

— Добре де, уважаеми Аахз — въздъхнах, — сега как ще се измъкнем само с приказки?

— Пъхни си обратно ръката в каишката — изсъска Аахз. — Започва да става подозрителен.

— Той вече е подозрителен — изтъкнах му. — Въпросът е какво ще предприемем в момента?

— Няма нищо — намигна ми моят ментор. — Просто гледай как ще се оправя.

Въпреки цялото ми безпокойство открих, че се усмихвам в нетърпеливо очакване. Никой не може да изплете лъжа като первекта, щом веднъж се развихри.

— Обяснението е наистина съвсем достъпно — начена Аахз, като се обърна към младока. — Виждаш ли, ние сме магьосници, които току-що са пристигнали от друг свят, и понеже сме пристигнали току-що, естествено сме дезориентирани.

— Леле, какво хитроумно алиби — сухо подметнах аз.

Люспестият ми отправи свиреп поглед.

— Както казвах — продължи той, — ние дойдохме да предложим нашите услуги на славния град Та-хоу за наближаващата война.

Стори ми се, че последното му изявление е малко съмнително. Имам предвид, че в началото на този разговор двамата не знаехме за войната. За късмет младежът не забеляза тая дребна подробност.

— Магьосници? — усмихна се скептично той. — Не ми изглеждате на такива.

— Покажи му, момче — нареди Аахз.

— Да му покажа? — учудих се.

— Точно така — натърти демонът от Перв. — Махни маскировките една по една.

Вдигнах рамене, пъхнах длан обратно в каишката на амулета-преводач и свалих своята маскировка.

— Аз съм Скийв — обявих, — а пък това — тук премахнах „обвивката“ на партньора си — е моят приятел и събрат магьосникът Аахз.

Да бяхме подпалили огън под младока, ефектът не би могъл да бъде по-голям. Като изтърва пръчката си, той скочи на нозе и започна така да отстъпва назад, че се уплаших да не падне в езерцето. Очите му се разшириха от уплаха, а устата му ту се отваряше, ту се затваряше, макар отвътре да не излизаха никакви звуци.

— Момче, засега е достатъчно — намигна ми Аахз. — Убедихме го.

Бързо възстанових маскировките, но това не успокои много младежа.

— Бива си я илюзията, а, юнак? — подигравателно му се ухили менторът.

— Аз… аа… — запелтечи онзи. Сетне млъкна и стисна устни. — Та-хоу е нататък.

— Благодаря — усмихнах се. — Веднага потегляме.

— Не бързай толкова, момче — махна с ръка Аахз. — Как ти е името, синко?

— Грифин… господине — смутено отвърна младокът.

— Е, Грифин — запита го моят наставник, — искаш ли да ни водиш?

— Защо? — изцепих направо.

— Я се събуди бе, Скийв — сгълча ме Аахз. — Не можем просто да го оставим така тук. Той разбра кои сме и какви сме…

— Знам — отбелязах дяволито. — Ти му каза, сър.

— … и освен това — продължи той, сякаш изобщо не бях продумал — ще бъде нашият пропуск, в случай че срещнем някой армейски патрул.

— Аз не ща… — започна Грифин.

— Разбира се — прекъсна го Аахз, — има и друга възможност. Бихме могли веднага да го убием на място.

— Аз настоявам да ми позволите да ви придружа — оповести младежът.

— Добре дошъл, другарю! — просиях от своя страна.

— Видя ли, момче? — засмя се первският демон и ме плесна по рамото. — Казах ти, че можеш да уредиш нещата и без чужда помощ.

— Ъ-ъ-ъ… само че има една работа… — колебливо отбеляза Грифин.

— И тя е… — подтикна го Аахз.

— Надявам се, че няма да си го изкарате на мен, ако вашите услуги не бъдат приети — сбърчи вежди младокът.

— Ти се съмняваш в нашите възможности! — изръмжа моят ментор по най-заплашителния си начин.

— О, не — побърза да обясни Грифин. — Просто… нали разбирате… абе, ние вече разполагаме с магьосник.

— Това ли било? — ухили се Аахз. — Остави го на нас.

Когато учителят казва „нас“ във връзка с магията, той визира не друг, а мен. Колкото и зле да се развиваха досега нещата, изпитвах неприятното предчувствие, че тепърва ще има да се влошават.