Робърт Асприн
Митично подвеждане (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА:

Каквато и да е играта, каквито и да са правилата, те са едни и същи и за двете страни!

ЗАКОН НА ХОЙЛ

От последния път, когато двамата с Аахз бяхме там, стадионът бе претърпял две големи изменения.

Първо, бяха подновени очертанията на игрището. Вместо правоъгълник сега тебеширените линии оформяха триъгълник с мрежести врати във всеки ъгъл. Реших, че това е сторено, за да може да се играе тристранен, а не двустранен мач.

Втората промяна бяха хората. Спомняте ли си, когато казах, че дори не ми се ще да си представя как ще изглежда стадионът, ако е пълен с народ? Е, действителността правеше всичко, което моето въображение бе в състояние да измисли, да бледнее като детска игра. Докато аз си бях фантазирал стройни редици зрители, които да съответстват на военната точност на седалките, в момента трибуните бяха заети с хаотична маса от цветове и движения. Изобщо не схващах защо си бяха дали труда да осигуряват седалки. Доколкото виждах, никой не седеше. Пристигането ни накара навалицата изумено да млъкне. Разбираемо. Не се случва твърде често разни същества да се появяват от въздуха, както бяхме дошли ние.

По нареждане на Аахз бях отстранил всички маскировки от нашия отбор, за да получим максималния психологически потрес от обичайния си външен вид. Получихме го.

Тълпата зяпна към нас, докато ние зяпахме тълпата. Сетне духът им се възвърна и от хиляди гърла едновременно се раздаде рев. Лудницата беше оглушителна.

— Не ми се виждат много уплашени — забелязах сухо.

Не очаквах да бъда чут в шумотевицата, но бях забравил острите уши на первекта.

— Ave, Caesar. Salutes e moratorium.^[1] А, момче? — ухили се той.

Нямах и най-мъглява представа за какво говори, обаче аз също му се ухилих. Беше ми писнало да се блещя неразбиращо всеки път, когато се пошегува.

— Хей, шефе, имаме си компания — обади се Гюс и отметна глава към лявата част на стадиона.

— Всъщност две компании — подсказа Дружан, взирайки се в противоположната посока.

Завъртях шия насам-натам и открих, че и двамата са прави. От едната страна към нас се носеше Маша, а от другата като гъска се поклащаше нашия стар познайник говорителят Сивобрадия. Изглежда и Вегас, и Та-хоу възнамеряваха да си поприказват с отбора ни.

— Здра-асти, момчета — проточи Маша, която пристигна първа. — Просто исках да ви пожелая късмет във вашето… рисковано начинание.

Това би могло да прозвучи странно, ако го чуеш от поддръжник на противника. На мен поне така ми прозвуча. После си спомних, че дебеланата си мисли, че сме дошли да неутрализираме „демона“ на Куигли. Ех, в известен смисъл тъй си и беше.

Аахз както обикновено бе далеч пред мен.

— Не се тревожи, Маша — усмихна й се люспестият. — Всичко държим под контрол.

Не преставам да се удивлявам на лекотата, с която моят ментор умее да лъже.

— Само гледай да не се набъркваш — продължи той гладко. — Планът е доста деликатен и всякакви странични подвижни части могат да влошат нещата.

— Не си кахъри малката зелена главичка за това — смигна тя. — Зная кога не съм от същата класа. Просто се надявах, че ще ме представиш на останалата част на отбора ви.

Изведнъж осъзнах, че през целия ни разговор магьосницата не бе свалила очи от нашите съекипници. По-точно гледаше косо към Хю Злабрадва. Туй не се промени, докато Аахз ги представяше надлежно.

— Маша, този господин е Гюс.

— Очарован съм, мадам — кимна гаргойлът.

— И Друж… ъ-ъ-ъ… Хрупан.

— Бой кога? Хрупан обича бие се — заяви Дружан, влизайки в тролската си роля.

На Маша и окото й не трепна. Вместо това бързо движеше и двете нагоре-надолу по телосложението на генерала.

— А ето и Хю Злабрадва.

Със змийско плъзване дебеланата застана близо пред него.

— Много се радвам да се запозная с теб, Хю… Нали нямаш нищо напреки да те наричам Хю? — измърка тя.

— Армф… аз… ами — запелтечи Злабрадва, който явно не си намираше място от неудобство.

Можех да му вляза в положението. Когато магьосницата Маша съсредоточи вниманието си върху теб, това е най-малко обезпокояващо. За щастие точно в този момент пристигна подкрепление под формата на тахойския делегат.

— Добър ден, господа — изкиска се Сивобрадия и радостно потри ръце. — Здрасти, Маша.

— Всъщност — отвърна ледено тя — аз тъкмо си тръгвах.

Приведе се напред и промълви нещо в ухото на генерала, преди да се оттегли към своето място по трибуните. Каквото и да му каза, но Злабрадва се изчерви целият и взе да избягва погледите ни.

— Бояхме се, че няма да дойдете навреме — продължи Сивобрадия, без да обръща внимание на напускането на дамата. — Нали не искаме да разочароваме запалянковците? Кога очаквате останалите от вашия отбор?

— Останалите от нашия отбор? — намръщих се. — Мислих си, че според правилата участват само петима играчи плюс ездитно животно.

— Туй е така — отговори делегатът на Та-хоу, — обаче… О, ясно, възхищавам се от вашата увереност. Значи сте едва петима, а? Добре, добре. Това леко ще промени залозите.

— Защо? — запитах с подозрение.

— Ръбовете на тази работа остри ли са? — осведоми се Сивобрадия, без да сваля поглед от брадвата на генерала.

— Бръснач — отвърна надменно Хю.

— Но той няма да я използва срещу никого — побързах да го коригирам, защото отведнъж си спомних правилото „никакви остри оръжия“. Не бях сигурен каква ще е реакцията на генерала, ако някой се опита да му я отнеме.

— О, аз изобщо не се тревожа за това — кимна нехайно говорителят. — Както при всички други мачове, арбалетчиците бързо ще елиминират всеки играч, който реши да пренебрегне правилника.

И махна разсеяно към страничната линия. Погледнахме в указаната посока и за първи път забелязахме, че игрището е заобиколено от стрелци, облечени през един в синьото и жълтото на Та-хоу или червеното и бялото на Вегас. Ето ти дребната подробност, която Откачалко бе пропуснал да спомене. Беше ни казал правилата, но не и как ги съблюдаваха.

Същевременно открих две неща, които преди — докато оглеждах трибуните — бях изтървал да видя.

Първото беше Куигли, седнал най-отпред в средата на тахойската страна. По-важното обаче бе, че бе взел със себе си Тананда. Тя продължаваше да спи, реейки се хоризонтално във въздуха пред него. Очевидно той не искаше да изпусне мача, а не ни се доверяваше достатъчно, за да я остави без пазач в своята работилница.

Засече ме да го зяпам и ме поздрави с десница. Аз не му отвърнах. Вместо това тъкмо се наканих да насоча погледа на Аахз към моето откритие, когато забелязах и второто нещо.

На края на игрището подскачаше Грифин и трескаво размахваше ръце, дано привлече вниманието ни. Веднага щом усети, че го гледам, той започна енергично да ми прави знак да ида при него.

Аахз беше потънал в диалог с говорителя на Та-хоу, така че аз, без да бързам, отидох да видя какво желае младокът.

— Здрасти, Грифин — усмихнах му се. — Как си?

— Просто исках да ти кажа — изпухтя той, останал без дъх от усилията си, — че минах на ваша страна. Ако има нещо, с което мога да ви помогна, само се обадете.

— Наистина ли? — проточих, повдигайки вежда. — И защо е тази внезапна смяна на влечението, да не говорим за предаността?

— Наречи го, че притежавам вродено чувство за честна игра — изкриви лицето си в гримаса Грифин. — Не ми харесва онова, което възнамеряват да направят с вас. Макар да участва и старият ми тим, пак не ми харесва.

— А какво възнамеряват да направят с нас? — пожелах да узная аз, като отведнъж застанах нащрек.

— Точно за това трябва да те предупредя — обясни той. — Двата отбора са се срещнали преди този мач. Решили, че колкото и да се мразят едни други, никой не иска да види как Трофеят ще отиде у някаква тайфа чужденци.

— То си е съвсем естествено — кимнах. — Но какво…

— Не ме разбра! — прекъсна ме бързо младокът. — Те смятат да играят заедно срещу вас! Обявили са примирие помежду си, докато не ви изхвърлят от терена. Щом мачът започне, ще се окажете срещу два отбора, които действат съвместно против вашия!

— Момче! Върни се при нас! — мощният рев на Аахз ми напомни, че в момента тече и друга конференция.

— Ще трябва да вървя, Грифин. Благодаря за предупреждението.

— Желая ви късмет! Мисля, че ще ви е нужен.

Върнах се тичешком на игрището, за да открия, че групата ме чака с изписано върху лицата им нетърпение.

— Те искат да видят Трофея — информира ме с намигане люспестия.

— В съответствие с първоначалната ни уговорка — добави надуто делегатът от Та-хоу. — Той би следвало да е тук, та да бъде връчен на отбора победител.

— Той е тук — твърдо оповестих аз.

— Моля? — примигна Сивобрадия и се огледа наоколо.

— Момче, покажи му — захили се моят ментор.

— Добре, нека всички да се дръпнат назад.

Беше много по-трудно статуята да се извади с магия, отколкото с физическа работа. Трябваше обаче да се съглася с Аахз, че този начин е далеч по-драматичен.

Като напрегнах своите способности за левитация до краен предел, аз се хванах за задачата. От центъра на игрището бе вдигнат огромен чим и оставен настрани. Сетне беше изгребана показалата се кал и най-накрая Трофеят изникна пред погледите. Оставих го да виси във въздуха, докато нахвърлях обратно калта и сложих на място чима, после го пуснах величествено на земята в целия му великолепен грозен разкош.

Тълпата ревна одобрително, макар да не бях сигурен дали заради моята магия, или пък заради самия Трофей.

— Много добре! — възкликна на свой ред Аахз и леко ме потупа по гърба.

— Глийп — каза любимият ми дракон, като добави слизестия си език към поздравленията.

— Доста хитро — призна Сивобрадия. — Изобщо не си помислихме да го търсим тук. Само че не е ли малко зле за игрището?

— То и бездруго ще бъде разорано този следобед — сви рамене моят учител. — Впрочем кога започва играта?

Сякаш в отговор на въпроса му по трибуните настъпи същинска лудница. Дотогава смятах, че стадионът няма как да стане по-шумен, но сегашното бе като плътна стена от звук, която ни притискаше от всички страни.

Причината за тая всеобща радост се видя незабавно. Две редици фигури се появиха от тунела в далечния край на стадиона и затичаха по игрището.

Синьо-жълтите туники на едната колона рязко контрастираха спрямо алено-белите екипи на другата, ала вършеха чудесна работа да ги различават като наши противници. Това обаче не беше най-интересната им черта.

Тахойският отбор носеше шлемове с високи остри шипове отгоре, докато техните съперници от Вегас имаха от двете страни на шлемовете си дълги извити рога, които им придаваха животински вид. И което бе още по-забележително: всички играчи бяха едри. По-едри от всеки тупан, дето аз бях срещал до момента. Почти толкова едри, колкото Дружан, само че по-мускулести и с такива къси вратове, че главите им сякаш излизаха направо от раменете.

Както казах по-рано, броя съвсем добре до пет, а всеки отбор се състоеше от доста повече от петима състезатели.