Серия
Лунна дъга (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мягкие зеркала, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Георги, Венцислав

Издание:

Сергей Павлов. Лунна дъга II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №74

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров,

Елка Константинова, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Анастасия Цонева

Консултант: ст.н.с. к.и.н. Тилчо Иванов

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 7.III.1986 г. Подписана за печат на 27.VI.1986 г.

Излязла от печат месец юли 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1969

Печ. коли 28. Изд. коли 18,13. УИК 18,11. Цена 2,50 лв.

Страници: 448. ЕКП 95963 5617–230–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Анастасия Цонева, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

Сергей Павлов. Лунная радуга, книга вторая

© „Молодая гвардия“, Москва, 1983


II ЧАСТ

1. Живите мъртъвци

Мъф Аган изнемогваше в борба с глухотата. Отчаяно отблъскваше първите набези на Мъртвата тишина, съпротивяваше й се, но губеше сили. Цялото му тяло — всеки мускул, всеки нерв — участвуваше в тази съпротива…

Тоболски трябваше да е забелязал усилията му и, изглежда, се бе изплашил. Не беше от страхливите, но как само го гледаше, когато си тръгваше! Нищо, нека сега да гледа. И да не си прави илюзии. Ама че мерзавци — защо точно Тоболски изпратиха на танкера?…

Още малко да издържи — да види старта на „Казаранг“. Знаеше, че ако Мъртвата тишина го обземе, с очите му ще започне някаква дяволщина и не ще види нищо друго освен лъскавото блещукащо пространство и отвратително жълтата пяна…

Дали да не си залепи дланта на екрана? Не, не, за нищо на света! Ако ще наопаки да го обърне и на двоен възел да го завърже, няма да отнеме от Живия мъртвец нито минута. Но защо се бави Андрей? Трябва вече да стартира! Никой да не остане на борда…

Тежестта в тила му беше като гира.

— Няма да ме победиш!… — процеди той през стиснатите си зъби и с изработеното през многогодишната практика своеобразно усилие на волята прогони поредните пристъпи на глухотата. Тресеше го. Тялото му се гърчеше.

Почти несъзнателно запрати нанякъде надуваемото кресло, с хриптене напълни дробовете си с въздух и едва не се задави от изнемощелия си вик. Беше му противно, отвратително, но помагаше, когато му трябваше отсрочка… Добре, че тук нямаше кой да го чуе.

Отпусна малко мускулите си. Сърцето му биеше някъде съвсем в гърлото, но общо взето… Нищо. Понасяше се. Тежестта в тила бе същата. По дяволите! Все едно нямаше да изчезне, докато това не свършеше… Изтри с длан челото си. Дланта му блестеше. Не му трябваше никакъв хладилник. Днес всичко щеше да тръгне като по вода. Идеално… Днес това действуваше напористо. Приближаваше се като ураган. Естествено — Петното бе на две крачки. Предсмерчие… „Ето ти още един термин — помисли си Аган. — Да не вземе да закипи по-рано на Япет този проклет котел. Предсмерчие…“ Огледа с възпалените си очи командната кабина. Ушите му бучаха. Струваше му се, че дори въздухът е просмукан от тътен и блясък. И че хищната дума „предсмерчие“ кръжи като акула… Думата „смерч“ той бе употребил, когато описваше катастрофата на Оберон. Не можа да намери друга по-подходяща.

Погледна към тъмния Япет и съзря виолетовата струя от спирачния импулс на „Казаранг“. Придържайки с ръка тежкия си като гира тил, страхувайки се да се наведе, той придвижи с коляно креслото до щурманския ротопулт, седна и включи информационната автоматика.

В звездно-черното пространство ляво от борда се появиха линиите на ярко-пъстри диаграми: ходографът на скоростта, векторът на кинетичния момент, проекциите на проследената траектория на катера, цифри. Безстрастен език на равнодушни уреди. Векторно-цифрово съпоставяне на действителните параметри с оптималните и никакви емоции. Само пилот можеше да оцени изяществото на интуитивното решение на маньовъра, извършван от друг пилот. Мъф го оцени и измърмори:

— Браво, момче, отлично!… По всички параметри ще излезеш оптимално до Петното. Желая ти меко кацане!

Опита се да осъществи връзка с борда на „Казаранг“. Андрей не му отговори. Цареше пълна радионепроходимост…

Мъф трепна. Стори му се, че отстрани някой много отчетливо му каза: „Защо го пусна сам?“

Почувствувал внезапен недостиг на въздух и ударите на голямото си, тежко сърце, Мъф разхлаби горното си копче. „Сам. Без връзка. На стара машина. И това Петно!…“

Той скочи и се олюля. Краката не го слушаха. Познатото изтръпване на бедрата. Тила… Оо, дявол да го вземе, тила! Раменете, гърба… Дотътри се до пилотското кресло и се отпусна в него, опирайки се с изтръпнали ръце в жлебовете на облегалките. Забърбори бързо, сякаш се оправдаваше:

— Нямаше да мога да го задържа. И никой не би могъл. Безсмислено беше да опитвам. Всичко ще мине добре… Този първи пилот на разкошния свръхкораб е смело и умно момче, внимателно и предпазливо. Разумно предпазливо. И знае какво нещо е смерчът. Наистина само теоретически, но нищо… Елдер и останалите заплатиха с живота си, за да знаем за смерча поне теоретически. Лошото е, че Андрей ще прави десант без партньор… Но не е чак толкова голяма беда. Ще издържи едно денонощие, докато дойдат професионалистите.

През самотните месеци Аган бе свикнал да разговаря сам със себе си, позволявайки си да мисли на глас. „Изкуфял старец — мърдаше той беззвучно устните си. — Сам на опустелия кораб.“ Така си мислят за него. Нека. Той не страдаше от самотата. Нека мислят каквото си искат… Кой знае защо, му бе много неспокойно в пилотското кресло. Отдавна не бе сядал в него, но не се чувствуваше стар.

Пипна неволно блещукащата ръчка на главния ключ за пускане на двигателите — изтръпналите му пръсти едва усетиха докосването. Ръчката беше красива — розова, с лъскаво-матови преливащи се петна. Най-безполезната ръчка на „Анарда“. Впрочем…

— Може да ми се наложи да се гмурна в Черната брада — процеди Мъф през вдървените си устни. — Барба негра… Горивото ще ми стигне. Дори е предостатъчно…

За пръв път го помисли на глас.

Тънка златиста линия обхвана хоризонта на Япет — първият слънчев лъч пламна и моментално потъна в защитните слоеве на светофилтрите. Мъф поглади розовата ръчка. На „Лунна дъга“ ръчката на главния ключ беше тюркоазена. Веднъж я удари с юмрук и я повреди. Оттогава не обичаше нищо тюркоазено. Дори собствените си очи. Когато срещнеше отражението им в огледалото, ги гледаше питащо, със студено и отмъстително любопитство. След години се примири донякъде, като си спомни веднъж как помръкнаха тези очи, когато загина Юс. А ей тия ръце го бяха убили…

— Не! — изхриптя Мъф. — Проклятие… Не!!!

„Да. Нещо повече — опитвайки се да спасиш Елдер, ти уби Николай Асеев.“

Вкопчил се трескаво в облегалките за ръцете, той стана. Омекналите му крака с мъка го повлякоха — по-надалеч от пилотското кресло, да не счупи нещо по ротопултовете в припадъка си. Усещаше главата си като чужда. Не глава, а натъпкана с лед и сняг възглавница. В гърдите му тежко се събуждаше вулкан. Тялото му все още се съпротивляваше рефлекторно, но Мъф знаеше, че вече дори и да иска, дори и двете си длани да залепи на някой екран — нищо няма да му помогне. Той се вслушваше тревожно в непонятната за самия него бурна мобилизация на скритите сили на организма му. Стотици пъти му се бе случвало това, но все не можеше да свикне. В такива минути винаги го беше страх, а днес — особено много. Чувствуваше, че пружината е опъната до краен предел.

Нещо студено връхлетя отгоре му като ураганен вятър, оглуши го с тишината си и се понесе нанякъде. Върна се, плисна в очите му течно стъкло и пак се понесе, за да дойде обратно вече много по-бързо отпреди. Същинско гигантско махало със замиращи движения. Сърцето му биеше лудо, мозъкът му като че ли се плъзгаше напред-назад в лъскаво-пихтиестата, непроницаема среда. От всички страни на огромни парцали запада отвратителна жълта пяна… Но не това беше най-страшното. Ето… „Махалото“ замря — ледените пръсти на задуха и ужаса стиснаха грубо гърлото му, нещо лепкаво с мек удар накара сърцето му изведнъж да спре и някъде от невъобразимо далечното пространство запълзя, изпълвайки целия космически свят, всеобхватната Мъртва тишина…

Затънал дълбоко и безвъзвратно в задушаващата го глъбина на вселенското безмълвие, той разглеждаше призрачния свят, изпълнен с необяснимо призрачен блясък и пяна, и чувствуваше, че умира и че някаква мъничка частица в замъгленото му, но неискащо да се предава съзнание напразно се мъчеше да пресъздаде в полуугасналата памет някакъв, какъвто и да е, звуков образ. Не, звуковата му памет се оказа изцяло ампутирана и това, кой знае защо, го ужасяваше повече, отколкото самата смърт… В тези няколко ужасни мига на странното полунебитие у него на всичко отгоре се появи едно граничещо с увереността чувство, че Мъртвата тишина разтваря нещастното му тяло в безкрайното пространство. И в момента, когато за пълното унищожаване на личността му като че ли бе достатъчно да угасне последната искра на съзнанието, отдолу нагоре по вече почти мъртвото му тяло премина спасителната вълна на самопроизволни мускулни свивания. Спазъмът помогна на съзнанието му да се изкатери до смътно осезаемата граница между слабия проблясък на живота и абсолютното небитие. Импулсната вълна раздвижи изтръпналите му мускули и премина в обкръжаващия го свят. Това беше истински катастрофален катаклизъм: пространствената безпределност с всичкото си съдържание започна стремително да се свива. И сякаш да докаже, че няма такова усещане за ужас, след което да не е възможно друго, още по-силно, призрачно-лъскавата субстанция внезапно придоби убийствено-материални свойства: бързо се сгъсти в някакво блестящо вещество и от всички страни стовари върху многострадалното му тяло потоци от нещо живачно-огледално; безжалостно смачкан, обезумял от болка, задавен от мъчително хриптене, натъпкан, буквално пресован в изчезващо малък обем, за миг преди смъртта той се почувствува ядро на огледално-гравитационния колапс… Но смъртта и този път го отмина. Макар да можеше да се закълне, че сега тя надникна в очите му много внимателно… И отново на помощ му се притекоха серия самопроизволни мускулни свивания…

Те бяха за него избавление. Блясъкът изчезна, тежестта също. В очите му плуваше отвратително мътна мъгла с цвят на кафе. Краката, ръцете, главата, раменете му се тресяха и гърчеха безпощадно, но това не го тревожеше особено. Знаеше, че скоро всичко ще свърши. Преди изнурително бурният пристъп на „треската“ го плашеше с неуправляемата си динамика, но постепенно с времето, чувството му за страх се притъпи и сега този изнурителен завършек представляваше за него просто заключителна фаза на напрегнатата работа на мускулатурата му, краен етап, който оправдаваше всичко. Той дори можеше да си представи как изглежда всичко отстрани: гърчейки се в конвулсии сякаш под ударите на електрически изпразвания, полумъртвото му тяло се освобождава от лепкаво-плътните обятия на току-що родения Жив мъртвец. С мъка се отлепят една от друга левите ръце. С по-малко усилие разкъсват „лепилото“ десните ръце. Отлепват се краката и торсовете. И всички тези части се люлеят ужасяващо, махат, тъпчат на място и треперят, пречейки си взаимно, стабилизират се, търсят опора. Пигмалион по неволя… Уф, край! Най-после край! Да може да напипа креслото… О, дявол… не е ли още краят? Какво става? „Кафяната“ мътилка както преди продължаваше да замрежва очите му и той чувствуваше, че започва отново да се гърчи.

Фазата на изнурителната работа на мускулите му се повтори с всички детайли. А след нея, без да му дава да се опомни, се надигаше трета… Обхвана го паника. Сякаш бе започнал безсмислена борба под водата с многобройно стадо октоподи и тя му отнемаше последните сили. Четвърта фаза… Пета… Остана съвсем без сили и не можеше да мисли. Вече всичко му беше безразлично. Не помнеше кога и как изгуби съзнание.

Мъртвата тишина се смени от звънко многогласие и то го накара да дойде на себе си. Мъф отвори едното си око (другото, кой знае защо, не се отваряше). Видя розова пелена… Лежеше по корем на нещо кораво, забил дясната си буза в някакъв мек, розов предмет. В измъченото му тяло бе заседнала тъпа болка, както става обикновено след прекомерно физическо натоварване. Мъчеше се да разбере къде е и какво става с него. Ушите му пищяха. Бледата розова светлина (или цвят?) му се струваше позната… Ами да, разбира се, креслото! Значи е тупнал на пода с глава върху облегалката на събореното надуваемо кресло. „Трудно излизаше днес от мен, Живи мъртвецо…“ — помисли си Мъф, притваряйки клепачи. Не му се мърдаше, но го глождеше да разбере кой е днешният „новороден“. Добре би било да е Юс. Напоследък, кой знае защо, най-често се появяваше Мстислав.

С неимоверно усилие Аган повдигна главата си. В двойното кресло седеше Юс.

Елдер имаше навик да седи така — с лакти, опрени в коленете, гледа изпод вежди и разтрива китките си. Юс обичаше точността и за сигурност носеше и на двете си ръце часовници. Така беше преди. Сега вместо ръчни часовници там блестяха маншети. Костюмът му изглеждаше странен. Всъщност не беше костюм, а… Елдер бе сякаш облепен от главата до петите с тънки, преливащи се слоеве огледален блясък — на места по-силен, на места — по-слаб. При най-малкото движение блясъкът забавно се преливаше и имитираше гънките и другите детайли на истинския костюм, а в покой се стопяваше и стичаше на гладки потоци и обрисуваше релефа на великолепната му мускулатура. Мъф си спомни как през нощта на борда на „Лунна дъга“, в каютата си, за пръв път видя Живия мъртвец Елдер и на съвсем естествения му възглас „Юс, ти си жив и здрав, приятелю!“, Елдер му се усмихна съвсем естествено и му кимна непринудено; в първия момент той беше сигурен, че чисто и просто е полудял от умъртвяващата тишина и от всякакви други подобни неща, а след минута бе убеден, че Юс по някакво чудо и съдейки по неземния му костюм, с нечия помощ, изглежда, се бе измъкнал от пагубната оберонска история. По-късно разбра, че за съжаление всичко това бяха глупости. Нито полудяването, нито фантастичното спасение — нито едното, нито другото имаха нещо общо с това… Значи нещо трето, но какво точно — трудно беше дори да си го представи. Логиката и въображението отказваха да му се подчиняват. Страшно се объркваше, защото призраците на загиналите бяха призраци от плът и кръв. Можеше да ги пипне, чувствуваше добре топлата им жива миризма — така миришеше всичко живо. Не знаеше какво да мисли. Какво ли не му минаваше през ум.

Мъф се надигна на ръце, присви непослушните си крака и преодолявайки гаденето, се настани полуседнал върху меката облегалка на събореното кресло — с лице към Живия мъртвец. Пищенето пръскаше черепната му кутия, пред очите му току падаха тъмни щорички — съвсем като на спяща кукла с електрически клепачи. Чувствуваше се отвратително — изстискан до последен предел като лимон. След Мъртвата тишина обикновената нормална тишина му се струваше непоносимо звънка. Нямаше смисъл да й обръща внимание — още дълго щеше да пищи и звъни.

Юс Елдер седеше в щурманското кресло, откъдето преди малко бе станал Андрей. Разтриваше по навик китките си и гледаше приятеля си в очите. Погледът му беше спокоен, доброжелателен. Сякаш нямаше нищо по-естествено от това да се появяваш, след като вече те няма, на тоя свят, да седиш в креслото час — час и половина и да гледаш спокойно… „Може наистина да съм някакъв рядък психопат? — помисли си Аган. — С необикновена, феноменална способност за зрителни халюцинации?…“

Стара мисъл. Стара и безплодна като кух орех.

Но колко все пак си приличат те външно — десантчикът от „Лунна дъга“ и пилотът на „Байкал!“ Мистична прилика, ужас да те обземе! Наистина Юс изглежда по-стар. А всичко останало — телосложението, косите, дори прическите им… — е еднакво, да не говорим за чертите на лицата им. Тоболски е цяло копие на трийсетгодишния Елдер. Интересно е, че лицата им нямат израза на хипертрофираната мъжественост и упоритост, присъщи често на хората със силна воля и атлетическо телосложение. Изглежда, трапчинките на бузите и приятната линия на брадичките им придават нестандартната, симпатична мекота на твърде ярката мъжка красота на Елдер и Тоболски. И белезите на левите им бузи са еднакви… А по характер са различни. Тоболски е по-спокоен от Елдер, по-рационален, по-самолюбив и като че ли с признаци на затвореност и високомерие. Далеч не всеки капитан на десантен рейдер може да се похвали с осанка като тази на Андрей и не всеки командир на военизиран крайцер на МУКБОПР има неговата стойка. Общуването с Тоболски е сложно нещо. Никога няма пръв да почне разговор — седи си в креслото изправен и мълчалив като Буда и гледа някак си особено, сякаш му е известно нещо, което никой друг не знае. Не, Юс изглеждаше по-обикновен. С него всичко беше леко и ясно… Всъщност защо „беше“? Юс и сега всичко чувствува и разбира. Само не може да говори — отговаря с мимика, с жестове. И почти никога не става от креслото. Но така дори е по-добре — не се вижда колко се е смалил предишният му богатирски ръст. Ала тук вече нищо не може да се направи, това зависи от обикновения, среден ръст на матрицата…

— Здравей, Юс! — прошепна Мъф в звънтящата тишина.

В отговор — кимване.

— Приятно ми е да те видя — каза Мъф малко по-високо (страшно беше разтрисането днес, дори гласът му бе пресипнал). — Изглеждаш великолепно. Цветът на лицето ти… и изобщо…

Посетителят погледна странно някъде над главата му и не отговори нито с усмивка, нито с жест. Днес всичко беше по-иначе, не като друг път… „Но защо всъщност съм решил, че моето бъбрене го развлича?“ — за пръв път си помисли той. Помисли си още, че беседвайки с Живия мъртвец, той, от една страна, измъчва самия себе си, а от друга, се защищава от мълчанието, което при такива екзотични обстоятелства е много по-тежко от словесното изтезание. Впрочем Мъф беше свикнал да се самоизтезава.

— Ти не се променяш, Юс. И аз почти не старея, но мен и „Анарда“ ни свалиха от междупланетните линии… Прости ли ми?

Живият мъртвец спря да разтрива китките си и се изправи.

— Аз — не — каза Мъф. — Аз не съм си простил.

По напрегнатия поглед и стиснатите устни на гостенина той разбра, че не трябваше в никакъв случай да го казва.

— Не, не — добави припряно той, — не търся съчувствие. Просто минутна слабост. Много ми се насъбра. Годините минават, а да свикна… когато идваш ей така и мълчиш… Впрочем друго исках да кажа… Не зная, може би е настъпило време да си направя равносметка? Пред себе си и пред хората. Пред вас…

— Не бива, приятелю — каза тихо Живият мъртвец.

Мъф замря с отворена уста. Счу ли му се? Проклет звън!

— Не си виновен за нищо — добави ясно Елдер. — Тъй ще ти кажат и другите. Не съм дошъл сам.

Рискувайки да падне, Мъф стана, вдигна в полусъзнание розовото кресло и го отмести встрани. Притъмня му пред очите. Пипнешком се свлече, по-точно рухна в раковината на надуваемата седалка и известно време нищо не виждаше — чуваше само звъна. После му попремина и той ги видя всичките: Рамон Джанела, Николай Асеев, Аб Накаяма, Леонид Михайлов, Мстислав Бакулин… Тъжна картина…

Сигурно го бяха поздравили вече и сега стояха и го гледаха (само Мстислав седеше в пилотското кресло — крак връз крак и с юмруци на коляното). Бяха абсолютно еднакви на ръст, с блестящи псевдокостюми… Само Аб Накаяма съответствуваше напълно на предишния си облик. Възслабите Мстислав и Рамон бяха забележимо по-къси отпреди. В този смисъл най-зле бе положението на Асеев, Михайлов и Елдер. Мъф с усилие преглътна нещо, което му пречеше в гърлото. Това бяха майсторски шаржирани ексгиганти, джобни херкулесовци… За пръв път ги виждаше така — всички заедно — и чувствуваше, че в очите му напират горещите сълзи на съжалението, срама, унижението. И на ненавистта. Без колебание би смачкал авторите на това ужасно и същевременно изтънчено издевателство над хората — живите и мъртвите. Незлобив поначало, той десет години носеше в себе си идеята за отмъщение на огледалоглавите (кой знае защо, мислеше, че авторите на жестоките чудеса са огледалоглави) и бе готов на всичко. Но времето минаваше и в края на краищата надеждата да срещне в Пространството въображаемите огледалоглави се смени с подозрението, че наивно одухотворява някакъв сложен, неясен природен процес. С други думи, ненавистта му беше без адрес, нелепа. Нямаше на кого да си отмъщава. И ето днес тя пак го обзе — до ужасяващо притъмняване в очите, до обезсилваща лудост. Но отново без адрес и нелепо… Проклето да е това аморфно Нещо!…

Притиснат в креслото от мъчителната слабост, Мъф чуваше през звъна нечий познат басов глас. Забеляза, че Николай Асеев го гледа. Взря се в дълбоко хлътналите му очи, голямото, оплешивяло чело, в мърдащите се устни… Чуваше думите, но смисълът им се плъзгаше покрай съзнанието му. Мускулестите му ръце, тъй яки в миналото, бяха скръстени по познатия начин на гърдите… Не можеше да улови нито дума, но по посоката на погледите на Асеев и на другите разбра, че говореха за него. Това го накара да мобилизира волята си и да се съсредоточи. Почувствува, че нещо се измести в главата му — сякаш се претърколи гладка метална топка. И веднага след това чу последните Асееви думи:

— …Затова така смятам.

„За какво става дума?…“ — учуди се Мъф, отдъхвайки си след изнурителното усилие.

— Благодаря, командоре, твоето мнение е ценно — каза Мстислав, както е прието обикновено да благодарят председателите по време на командни съвети. — Кой е следващият? Говори, Рамон.

Рижият дълголик Рамон размърда плавно рамене:

— Какво да говоря? Началникът каза всичко.

— Нямаш ли лично мнение?

— Лично, безлично… Аз съм обществено същество. На Оберон ужасно не ни провървя и точка. За какво да говорим? Такава е професията на десантчика.

— Фаталист — процеди през зъби Накаяма и разтърси черната си грива. — Фаталист и позьор. Дълбокото ти разбиране на спецификата на нашата професия хвърли Мъф в трепетно изумление, така ли е?

— Както винаги, казано на място и остроумно — процеди Рамон, пародирайки интонацията на Накаяма. — Аб, ти закъсня малко за началото на този мач и ще трябва да се ориентираш коя врата къде е.

— Риж котак, чер котак, кой, по дяволите, ще ги разбере — Бакулин се намръщи. — Я да се махате от главата ми!

— Бакулин! — укори го Асеев.

Мстислав огледа всички поред.

— Пред нас е пилотът Мъф Аган, наш приятел, наш другар, участник в злополучното ни кацане на Ледената плешивина. Ние сме неговата десетгодишна болка. За Мъф е важно да знае дали е могъл да направи на Оберон повече, отколкото е направил. Началникът на рейда отговори с мотивирано „не“. Джанела избегна прекия отговор. Елдер мълчи. Михайлов зяпа настрани, сякаш разговорът не го засяга. Искате ли да знаете какво мисля аз по въпроса?

Мстислав каза какво мисли.

Мъф не усещаше да диша. Опипа с пръсти гърлото си — там бе заседнала тежка буца. Мътносива пелена се люшна пред очите му. Ще мине… Ако не прави резки движения, ще мине…

Някой изкоментира думите на Мстислав.

— Малко думи, но с тежест. Като удар с чук по главата.

Пелената се разпръскваше — Мъф видя неприятно изменилото се лице на Рамон.

— Вижте какво — каза тихо десантчикът. — Вие не знам, но аз нямам намерение да бъда „десетгодишна болка“. Не желая да изгубя уважението на Мъф към себе си. Смятам, че спектакълът, който се замисля, е оскърбителна и глупава мелодрама.

Бакулин пробождаше Джанела със заплашително втренчения поглед на безцветните си очи. Юс наблюдаваше всичко това абсолютно спокоен — сякаш не бе очаквал нищо друго.

— Мисля, че Мстислав напразно раздухва страстите — каза Михайлов.

Полуобърнат към събеседниците си, той разглеждаше с присъщия нему снизходителен израз Петното. — Според моето скромно мнение на Мъф не му е нужен нито съд, нито театър. Всеки от нас действуваше на Оберон съобразно обстановката. Мъф не беше изключение. Той направи само онова, което му продиктуваха обстоятелствата.

— Не само… — възрази Накаяма. — Мъф спаси седем души: Кизимов, Симич, Нортън, Йонге, Винезе, Лоре…

— И самия себе си — добави флегматично Михайлов. — Мъф беше седмият, но, кой знае защо, смята, че е тринайсетият.

— Тринайсети в групата ни беше Аб — не пропусна случая да вметне Джанела. — Ужасно нещастно число.

— Не, той днес е непоносим! — каза Накаяма. — Мстиславе, ще продължаваме ли да го търпим?

— Не — отсече Бакулин.

Михайлов се усмихна едва забележимо. Сега той гледаше към Сатурн.

— Умници — рече Асеев. — Мъф би дал живота си за всеки от нас. Той и тъй стартира в последната частица от секундата. Забавяше старта колкото можеше, рискувайки себе си и онези, които все още бе в състояние да спаси. Дори викът ми не му подействува.

— Вярно е, Коля — Михайлов разглеждаше обувките на Аган. — Ние с Джанела казваме същото, само че с други думи. Казвам още, че е по-добре да не говорим за това. Малко ли са другите теми?

— Например? — попита Накаяма.

— Ами… не знам… В известна степен зависи от Мстислав. На него сме поверили да ръководи разговора.

— Що се отнася до мен — каза Джанела, — бих предпочел приятното дружеско бъбрене.

— Ти — да — рече Накаяма. — Ти всяко нещо си готов да погребеш под купчина анекдоти. Какво остава за днешния деликатен разговор!… А някога всички бяхме единни…

— Ти… какво предлагаш? — осведоми се рязко Рамон.

Аб гледаше Бакулин, без да отговори.

Настъпи неловка пауза. „Заради мен! — в изблик на срам и разкаяние мислеше Мъф. — Аз ги накарах да се измъчват. Защо?! Но откъде да зная, че Юс днес не е сам!…“ Да стане и да извика: „Скъпи мои приятели, недейте така!“, но не можеше да се помръдне.

— Добре — каза Мстислав. — Виждам, че кръгът се затваря с мен, но аз ще го разтворя. — Огледа събралите се с мрачен поглед. — Нека всеки от нас се порови в паметта си и честно да изложи всичко, без нищичко да скрива.

Накаяма попита с недоумение:

— Какво да изложи, какво?

Асеев помръдна неспокойно глава, сякаш се канеше да погледне Елдер, но не го погледна.

— Това, което сам счита за своя грешка — досети се Джанела.

— Не е лишено от… — измърмори Михайлов. — Поне Аган в този смисъл няма за какво да си спомня. Кой ще бъде пръв?

— Може би Елдер?… — попита неуверено Рамон.

— Елдер е пристрастен, не бива да бъде той — каза разсъдителният Накаяма. — Ще поеме всичко върху себе си. Нека да започне командорът.

Асеев потърка с длан брадата си.

— Аз бях началник на рейда и аз отговарям за всичко.

Рамон погледна Мстислав:

— Това ли искаше?

— Стоп! — каза командорът, изпреварвайки готовата да пламне полемика; отворените усти на опонентите се затвориха. — Ние с вас сме една кръв, аз също съм бивш десантчик и предварително зная какво искате да кажете. Е, чуйте тогава и мен… Моята професия ме задължава да предвиждам и предусещам. Да, да, да предусещам, предвиждам и предчувствувам. За тази цел между впрочем съществува в космофлота и длъжността началник на рейд. Нашата експедиция имаше характер на спасителна операция и умението да се предвижда беше в нея особено нужно. Но ще кажа откровено: когато „Лунна дъга“ се приближи до Оберон и стана ясно, че няма кого да спасяваме, аз се обърках…

— Ние всички се объркахме — вметна Джанела.

— Вие можехте да си позволите този разкош, но аз — не. От една страна, ми се струваше твърде вероятно, че екипажът на „Леопард“ е направил опит да кацне с рейдера на Ледената плешивина, от друга — смущаваше ме пълната липса на каквито и да е било признаци на кацане. А сега ми е ясно, че имаше. Аз дори, може да се каже, ги държах в ръцете си, но не ги виждах… Дистанционното разузнаване, както помните, не изясни обстановката. Изпратените на планетоида киберразузнавачи потвърдиха, че пред нас бе обикновена, скована в многослойна ледена броня водно-метаново-амонячна луна. И нямаше нищо такова… подозрително. Наистина, бяха замлъкнали двата кибера, изпратени на разузнаване в центъра на Ледената плешивина — в твърде странния й Кратер. Но това не обезкуражи никого, тъй като орбиталната локация бе показала, че Кратерът е доста дълбок, а на дъното му е натрупан хаотично фигурален лед с огромни арки и кухини. Пък и на първо място нас ни интересуваше не Кратерът, а районът на Ледената плешивина, където капитанът на „Леопард“ бе възнамерявал да кацне със своя рейдер…

— Район А — уточни Михайлов. — Между другото, този район според мен с нищо не изпъкваше върху еднообразните простори на тепсиестата Ледена плешивина — все същите светли жили по замръзналата ледена броня, същите отломъци…

— Уви, всички бяхме хипнотизирани от еднообразието. Сравнявайки предадения от борда на „Леопард“ видеозапис на Ледената плешивина със самото място, аз си мислех, че разглеждам оригинала и неговия портрет. Това беше първата ми и очевидно основна грешка. Не мога да кажа, че не бях доловил известна разлика в малките детайли, но без никакви съмнения ги отнесох за сметка на различния ракурс на обзора, на другите светлинни условия… С една дума, интуицията ме подведе.

— Не е убедително — каза Джанела.

— Защо?

— Всички видяхме този видеозапис. Не знам каква интуиция е трябвало да имаш, за да уловиш наистина „разликата в малките детайли“ между портрета и оригинала.

— И аз мисля така — рече Накаяма. — Качеството на „портрета“ не беше задоволително.

— Същото може да се каже и за качеството на моя анализ на видеозаписа — отбеляза разсеяно командорът. — И тъй като главното бе останало за мен в сянка, аз така или иначе не можех да контролирам уверено оперативния механизъм на експедицията. Всичко, с една дума, ставаше на самотек, а на мен ми се струваше, че ситуацията е в ръцете ми… Бях убеден, че „Леопард“ не е кацал на Оберон, и очаквах потвърждение от десанта. Предчувствието и интуицията ми стигнаха само да ви накарам да опипате преди началото на основната десантна операция Ледената плешивина с краката на „Казаранг“. И още — успях да наложа на участниците в първото разузнавателно кацане — Бакулин и Аган — две задължителни условия: при никакви обстоятелства да не напускат едновременно кабината на дракара и да стартират и при най-малкия намек за… дори привидна опасност. Елдер не придаваше голямо значение на разузнавателния авангард и за съжаление излезе прав.

Всички обърнаха неволно глави към Елдер.

— Не, командоре — обади се Бакулин. — Условията бяха три. Забрави да кажеш, че ни забрани да изследваме Кратера. Ако бяхме пренебрегнали забраната ти, сигурно много неща щяха да се изяснят.

— С цената на два човешки живота — отбеляза Асеев. — Сигурно.

— На два — съгласи се Бакулин. — Не на шест, а само на два. И в това е целият въпрос.

— А аз… — промълви Накаяма, събрал веждите си на носа — имах непредпазливостта да мисля, че камикадзе отдавна са успели да изплатят варварския си дълг. Най-малкото, страшно се надявах, че е така.

— Правилно, Аб — каза Елдер. — Мстислав трябва непременно да се извини на Асеев.

Мстислав помисли малко и предложи своя вариант на извинение:

— Извинявай, командоре. Сигурно не съм прав, но държа на своето… дори и да е погрешно мнение.

Елдер се намръщи, но не каза нищо. Останалите също мълчаха.

— Протестирам! — опомни се Рамон. — Бакулин заема позата на герой.

— Не е вярно — каза Мстислав. — Нямам нищо против героизма, но днес обсъждаме професионалните си грешки.

— Не преиначавай — възрази му Михайлов. — Професионалната грешка съвсем не значи немарливост. Като професионалисти ние действувахме грамотно. Друг е въпросът, дали имаше много полза от това. Та никой не е виновен, че миналият ни опит не ни послужи на Оберон и че там фактически ние действувахме слепешката. Според мен онзи, който си удря челото в тъмнината, не извиква: „Виновен съм — професионална грешка!“, а по-скоро: „Ах, дявол да го вземе!!!“

— …И в специални случаи проклятието веднага се сбъдва — не пропусна да допълни Джанела.

Оценявайки репликата му, Леонид показа на Рамон вдигнатия си над юмрука палец без да погледне някого и сякаш без желание (така само той умееше да разговаря), продължи:

— Нямаше професионални грешки — излишно е да спорим. А разговори от рода на „предчувствието ме излъга, интуицията ме подведе“ лично мен ме потискат. В тях има някаква поетична неподвластност на здравия разум. Разбирам, Коля, защо измисляш съчинения за своята длъжност, но нали в нея всъщност има само зрънце поезия, а всичко останало е сурова проза. Длъжността началник-рейд на специален кораб е нужна на УОКС главно за да има кого да дере за несполучливите експедиции, и това за никого не е тайна. И никой от нас няма да повярва, че загазихме в оберонския капан само защото на проклетия планетоид ти не си могъл да бъдеш „по-чувствителен“ от мен или „по-интуитивен“, да кажем, от Рамон. Работата е съвсем друга!…

— И ти, разбира се, знаеш каква… — вметна Рамон.

— Представи си — зная. Не е сложно: Загазихме, защото не можехме да не загазим.

— Задоволява ли ви мнението на Михайлов?

— Да — отговори за всички Накаяма. — Леонид е прав, наистина е просто. Ние попаднахме в оберонския капан, защото затуй бяхме дошли. На кого всъщност са нужни десантчици, които предпочитат да си седят спокойно в орбита — в комфортните кабини на „Лунна дъга“?…

— А между впрочем — каза Леонид, — да се измъкнем без загуби от капана ни попречи смелостта. Ако бяхме страхливи газели — всичко щеше да бъде много добре. Защото можехме да се спасим единствено с незабавно бягство. С паническо, ако щете. Беше въпрос на секунди. Но не, десантчикът не умее така. Него и дяволът не може да го накара да бяга, без да се обръща — той трябва първо да го погледне в лицето. Дългогодишните тренировки и придобитият опит ни научиха да се ориентираме бързо във всякаква обстановка и да парираме мълниеносно внезапните удари — ако изобщо могат да се парират. Само на едно не ни научиха: да офейкваме бързешката. На всичкото отгоре Асеев и Елдер не можеха да си позволят да офейкат първи, преди останалите, и самообладанието на командирите подействува съответно и на подчинените им. Петте пропуснати минути се оказаха достатъчни — Михайлов разпери ръце. — Та кой очакваше някаква клопка от един обикновен планетоид. Особено след като разузнавателният авангард в крачещата сокоизстисквачка с името „Казаранг“ тъпчеше безнаказано с краката си зловредното ледорало…

— Прав си. Леонид — прошепна Мъф с изтръпналите си устни, без да чува и без да се надява, че другите ще го чуят. — Но и Мстислав е прав: по-добре да бяхме загинали с него в разузнавателния авангард.

 

… Мъф приземи „Казаранг“ на три километра от Кратера. Приземи го без особена предпазливост, бързо, използувайки маньовъра „лоу-спид“. Направи така, за да не виси дълго на финала в облака пара над кипящите кални локви, разтопени от горещите спирачни импулси. Той не обичаше бързите кацания, но нямаше друг изход. Иначе върху леда щеше да има не машина, а замръзнало в калта, съвършено безпомощно, сляпо, бяло в пухкавата шуба на скрежа чучело…

 

Помнеше всичко, което беше свързано с разузнавателния авангард на Оберон. Всяка дреболия. Помнеше така ясно, сякаш беше станало вчера… Не — днес, сега!…