Сергей Павлов
Лунна дъга II (15)

7. Снежната роза

Скоростта на плъзгането растеше; вече нямаше съмнение, че полето на притеглянето на Япет влияеше върху засилването на „Казаранг“. Дракарът се гмурна в зеления полумрак под ръката на свръхвеликана. Време беше да даде спирачки. С лошо предчувствие Андрей започна внимателно да изтегля навън ноктите от петите на машината. Така и стана: скоростта рязко нарасна. Той почувствува увеличаващия се наклон и разбра, че лявата двойка крака е загубила контакт с повърхността на плъзгането. За секунда се обърка: нямаше никакви, дори курсантски навици за рационално спиране чрез триене.

— Капчица тщеславие, сигурна съм, че няма да ти навреди — заяви пространството. — Ди-ди-ди-ди…

Вирнала внезапно кърмата си, машината вече започваше да се преобръща през носа си, когато Андрей, разбрал явната безполезност на каквото и да е друго свое противодействие, реши да даде плазмен изстрел. Шпагите на виолетовите мълнии блеснаха над главата му, едно виолетово копие полетя напред и последното, което видя ясно, преди машината да се завърти като пумпал, беше стремително приближаващия се към него нашарен с цифри и букви набедрен супербалон-цистерна, обхванат от бледолилав пламък. Андрей се помъчи да отгатне кога ще последва ударът. Очакваше го отляво, но той се стовари на десния борд. Много тежък удар. Катерът спря.

— Ах, защо си ми такъв обикновен?… — тъжно попита пространството. — Ен-ен-ен-ен-ен…

Разтривайки мястото на хермошлема, под който сигурно щеше да се появи огромна цицина, Андрей разглеждаше замъгления от зелените струйки пара супербалон, димящата (очевидно точно тук бе попаднала плазмената струя) дупка във великанското зареждащо устройство. Пръстеновидният държател на зареждащия маркуч беше сплескан от едната страна при удара, предпазният капак — откъснат, но стърчащата от дупката игла на инжектора бе оцеляла. Андрей премести погледа си върху показателя за кислородното осигуряване, после върху цифрите на часовника и му стана ясно, че бе сгрешил в изчисленията си с повече от половин час. Микросирената щеше скоро да завие…

Той вдигна глава, огледа познатия му облачен интериор (в сектора от върха на супербалона до протегнатата длан на свръхвеликана) и почти не го учуди твърде бързо изменилият се характер на светлината: нежната зеленина бе отстъпила мястото си на мрачен мъртвешкосин цвят. Андрей ни най-малко не се съмняваше, че неприятната промяна бе резултат от действието на плазмените изстрели. Смерчът-феномен ужасно не обичаше да го безпокоят. И най-нетърпимото за него безпокойство бяха ударите на плазмените струи. „Няма да ме пусне той да излетя оттук с флаинг-моторите — помисли си тъжно Андрей. — Тази синя мътилка ще е отреденото ми възмездие. Не остава нищо друго освен да чакам някакво суперпреобръщане.“

— А ако там, на танкера, ти стане непоносимо — продължаваше да глаголствува радиоефирът, — ще ми съобщиш за това така: „Тъгувам за вас, много тъгувам-ам-ам-ам…“

Сирената зави. „Толкова весело още никога не съм тъгувал“ — помисли си Андрей, опитвайки се да си спомни къде е монтиран в „снегирите“ прекъсвачът на това гръмогласно микрочудовище. Докато си спомняше, следейки разпространяването на синята мътилка, сирената млъкна. И така — пет минути нормално дишане плюс осемнайсет минути за „последното желание“… Той накара „Казаранг“ да опъне крака, изстреля от корпуса пипалцето на манипулатора и го пъхна в дупката на зареждащото устройство.

— Увх-увх-увх… — задави се с финален вик пространството. — Спокойно, Льоха, спокойно!

Мисълта да се зареди с кислород от супербалона му дойде в главата още при първите метри пътуване покрай суперскафандъра. Не, дори по-рано, когато му се стори, че исполинът размърда ръката си. Куриозната възможност „да вземе назаем“ някой друг литър кислород от свръхвеликана бе погъделичкала въображението му и толкова. А сега със смесено чувство на неверие и налудничава надежда следеше как под натиска на манипулатора „иглата“ на инжектора се забива в муфата…

— Моя топко, веселяк, накъде заскача пак-пак-пак… Тате, гледай! Диви патици! Там! Там-там-там-там…

Не успя да прибере манипулатора — всичко стана мълниеносно. Само видя как от края на „иглата“ се изтръгна и бликна, кой знае защо, напреки струя бяла пяна. Внезапно инжекторът, пък и самата дупка на захранващото устройство изчезнаха със скоростта на взрив, той не успя дъх да си поеме — пред него вече бушуваше белопенест вулкан. По-точно, само му се мярна картината на бушуващ вулкан и веднага видимостта падна до нулата — отначало сивата мъгла покри блистера, а след това настъпи непрогледна тъмнина… И отново, както миналия път, реакцията на ръцете му изпревари реакцията на мозъка му: те инстинктивно извършиха някаква работа — повърхността на блистера се оцвети от нетърпимо ярка живачновиолетова светлина, машината подскочи вляво, но някаква по-мощна, страшна сила я подхвана, преобърна я грубо и след като я разтърси жестоко, я запокити в ревящото езеро от разтопен метал.

Последва рев, гръмовен грохот и непоносим вой.

Свръхскърцане!…

Тишина.

Струваше му се, че машината плава в тъмен тунел и леко се поклаща. След свръхскърцането това дори бе приятно. По вдлъбнатата повърхност на блистера и екраните се отразяваха шепа разноцветни сигнали, припламваха отблясъците на мигащите цифри-секунди. „В задгробното царство също има време“ — помисли си Андрей, внезапно осъзнал, че изобщо не диша. Някакъв спазъм в гърлото му бе затворил дихателните пътища — дробовете му сякаш бяха забравили да изпомпват въздуха. Но достатъчно бе да вникне в този поразителен факт и изпита мъчителна необходимост да диша. А нямаше какво…

Взриви аварийния патрон за кислородното поддържане. Главата му се проясни. Но не чак толкова, та да разбере къде, в кой затънтен край на смерча-феномен бе запокитена машината. Наоколо нищо не се виждаше… Подозирайки, че вулканоподобното изригване на белопенестата маса има все пак отношение към течния кислород, той помръдна пипалото на манипулатора, раздвижи го пред носа на дракара (то се движеше леко) и го опря в издатината на блистера. Опитът да разчисти с пипалцето поне малко „прозорче“, беше неуспешен. Чувствуваше как машината се поклаща, как се върти около надлъжната си ос (без съмнение, имаше някакъв поток) и в същото време чувствуваше стремителното отслабване на и без това нищожната сила на притегляне. Не беше ли признак за падането на катера? Не, просто… Динамичната картина на придвижването на машината беше сигурно идентична на падането й в струите на водопад или върху срутващата се в пропаст снежна лавина. Но всяка пропаст има дъно… Той се помъчи да отвори хермолюка — не искаше да се пребие със завързани очи. Капакът на люка не се отваряше.

Андрей изкриви в усмивка вдървените си под маската устни и благодари на съдбата за своите трийсет и три години прекрасно изживян живот. Помисли си, че идващите след него разузнавачи ще бъдат (непременно трябва да бъдат) по-късметлии, вдиша два пъти с пълни гърди боцкащия кислород и дръпна оранжевия лост на изстрелването.

По корпуса на „Казаранг“ премина лека тръпка — неочаквано блистерът се откъсна и полетя нагоре като бяло корабно платно. Андрей очакваше да види всичко друго, само не и това, и две-три секунди се взира объркано в добре познатия му кратериран ландшафт.

— Уррааа!… — замаян от радост, извика той, вдигнал нагоре разперените си ръце, прегръщайки заляното от слънцето просторно ледорадо на Япет, цялата система на Сатурн и целия Космос наведнъж.

Но след като поздрави родното пространство, той отново хвана ръчките, защото долу наистина зееше пропаст и катерът пропадаше в нея заедно с гребена на лавината. Вирнала нос и потопила дълбоко кърмата си в кипящите преспи снежен прах, машината се олюляваше, трепереше и се въртеше, падайки по такъв стръмен склон, че движението й бе равносилно на свободно падане. Смеейки се като в щастлив сън, Андрей на пълна тяга се издигна над склона.

По време на десанта смерчът-феномен от пудинг с увиснали краища се бе превърнал в идеална колосална полусфера. В чудовищно яйце, потънало до половина в тъмния ледорит сред равнината Атлант… При излитането от белезникавия купол-исполин Андрей не можеше да откъсне погледа си от набъбващото на върха му необикновено красиво порцеланово-крехко образувание, което по форма много приличаше на роза. Обкръжена от десетки неярки дъги, снежнобялата красавица хвърляше многокилометрова черна сянка в северна посока, а южният склон бе залян от яркобелите езици на свличащите се лавини. Общата маса на вдигнатия от загадъчния взрив леден прах навеждаше на мисълта, че цял отряд великани бе дал своя „кислороден дял“ за създаването на розоподобната суперскулптура.

Нахлулият в кабината след изстрелването на блистера снежен прах покри с плътен слой индикаторите и светлинните сигнали — нищо не се виждаше. Андрей навлезе интуитивно в траектория на доближаване до светещия над Япет „Байкал“ и форсира. А при орбиталната маневра, когато планетоидът се изправи като стена вдясно от борда, той забеляза в пространството между два кратера при източния склон на смерча-феномен космодесантен лагер и подсвирна. Такъв голям стационарен лагер… „Юначаги! — помисли си той. — Сигурен съм, че «Снежният барс» е пристигнал тук в пълен състав. Браво, Фролов! Това се казва оперативност!…“ После съзря около белезникавото чудо с бялото „цвете“ на върха множество светещи точки и чертички и уважението му към Фролов още повече нарасна.

При приближаването си до рендел-хангара на „Байкал“, възбуден, препълнен от радостно нетърпение, той за малко не катастрофира: забрави, че твиндекът е пълен със загребан от лавината сняг и при спирачния маньовър целият този товар снежен прах се строполи върху главата му. Очисти с ръкавицата криво-ляво лицевото стъкло и с мъка успя да издигне машината над правоъгълния отвор на вакуумствора. Повтори приближаването и тогава почувствува, че няма какво да диша.

Андрей не помнеше добре как вкара машината във вакуумствора, как откопча фиксаторите и направо от кабината скочи в розовия квадрат на отворения люк на междинния коридор. Скочи благополучно. Като видя висящата на лявата си китка скъсана верижка на видеомонитора, му мина през ума, че най-несполучливият му скок по време на десанта бе скокът в твиндека… Без да чака да светне пред очите му надписът: „Барично равновесие“, Андрей напипа закопчалката и отвори стъклото на хермошлема — горещият въздух с остра миризма на амоняк опари дробовете му. Кашляйки, с насълзени очи, той прекрачи комингса на скафандровия отсек и подхванат от транспортиращия механизъм, се озова в гардеробната скафандрова клетка. Изхлузи се от опротивялата му лепкава, пропита с амоняк, бронирана черупка и се спусна, олюлявайки се (не бе успял още да се адаптира към корабната гравитация), в банята. Едва под струите на ароматизираната вода намери време да анализира запечаталата се в зрителната му памет картина: „Казаранг“ без блистер, побелял от снежния прах, като изпочупена от арктически бури лодка, каца на чистата, огледално лъскава палуба на рендел-хангара в съседство с два новички дракара. Такъв модел космодесантни катери още не бе виждал. Нещо средно между „Буран“ и „Казаранг“, но със свои особености: много ярка луминесцираща окраска (изумрудена с огненооранжево и бяла със сребърно); два чифта къси (вероятно прибрани наполовина в корпуса) крака; три ски (едната отпред, двете на кърмата); спретнати правоъгълни кошове на издадените от двата борда мотори за реверс… Неизвестният му модел (ако не го лъжеха очите) се наричаше „Вюга“. Беше чувал това название от проектантите на малкотонажни машини, но обстоятелството, че ескадрилите на „Снежният барс“ са вече снабдени с „вюги“, го озадачи. Впрочем нима можеше всичко да знае… Представи си колко ще бъдат учудени пилотите на новите дракари, когато видят заскрежените останки на изпомачкания музеен експонат, и се намръщи ревниво.

„Байкал“ се оказа учудващо немноголюден. Отивайки към своята палуба, Андрей забеляза през светлите прегради на прозрачните многослойни ветротунели над главата си само две прелитащи фигури (десантчици, ако се съдеше по сините им костюми и по начина на плуване в безтегловността с опънати ръце не встрани като всички, а напред). Пред вратата на капитанската каюта срещна свързочника Круглов. Поздрави го зарадван и попита:

— Какво правите, как вървят работите ви тук?

Круглов не му отговори. Стоеше, бръкнал дълбоко с ръце в джобовете си, гледаше го безмълвно, а на леко подпухналата му физиономия бе застинал изразът на печално-скръбно смирение. Изглежда си бе изпатил здравата за нещо от Ярослав.

— Валаев в каютата си ли е? — попита Андрей вече не толкова дружелюбно.

Свързочникът извади неохотно ръцете си от джобовете и направи вял, неопределен жест. „Какво ме зяпа това момче?“ — учуди се Андрей и веднага се сети за тридневната брада по лицето си. Опипа се с погнуса. Никой никога не бе виждал на борда на „Байкал“ първия пилот небръснат и немарлив, без униформа.

— Извинявай — не съм бръснат — каза той и забърза покрай анфиладата на слънчевите „пещери“ — да не би да срещне още някого.

Внезапно някакъв необикновен звук го накара да се обърне и да погледне Круглов, който стоеше с гръб към него. Свързочникът се смееше. До ушите на Андрей стигна нещо подобно на кокоше кудкудякане и тих възглас:

— Представете си — не бил бръснат!

Круглов изчезна зад завоя. Андрей почувствува как мускулите му се вдървяват. Влизайки в каютата си, помисли: „Добре те посрещат приятелите ти, първи пилоте! Сърдечно!“

В центъра на помещението се бе изправил някакъв човек в бял костюм.

— Тринайсет-девет, посещението се отменя — каза бързо Андрей. И едва след това проумя, че вижда собственото си стереоизображение.

Вгледа се — сякаш сънуваше. Това беше мемориална каюта. Каюта-паноптикум… Навсякъде по лъскавите вдлъбнатини на специално затъмнените стени се виждаха слаби отражения на неподвижната централна фигура. Неговата фигура. Четири декоративни квадрата-кладенци в прозрачните дълбини на стъкления масив сипеха отгоре скръбно-златиста светлина във вид на отвесни лъчи. Като допълнение помещението неочаквано се изпълни с тържествено-печалните звуци на органна музика. На фона на звездно-черното небе от каютата в открития Космос заплуваха светлинни редове, разказващи за подвига на първия пилот на суперконтейнероносеца „Байкал“. Година на раждане, година на смъртта.

— Какво е това!… — измърмори Андрей. Мина му мисълта: — „Да не са се побъркали всички тук?!“ — Тринайсет-девет — извика той. — Светлина. Спри музиката.

Нищо не се промени.

— Информация, контакт! — кипна вече Андрей.

Музиката млъкна, автоматът отговори с женски глас:

— Информационно бюро на база „Япет-орбитален“.

— Каква е фразата за обръщане към битовия автомат в каютата, откъдето се обаждам?

— Дванайсет-единайсет.

— Сменете индекса дванайсет-единайсет с тринайсет-девет.

— Прието за изпълнение.

— За незабавно изпълнение — подсказа Андрей. — Повече не ми трябвате, край на връзката. Тринайсет-девет, махни изображението в центъра на каютата, музиката да не се включва. На прозореца дай морски пейзаж. В продължение на един час да се блокират всички канали за връзка, на запитването на който и да е клиент реагирай със сигнала „заето“.

Изображението на бялата фигура изчезна. В каютата стана светло: из цялото помещение се пръснаха, затанцуваха отразявани от вълните на прибоя горещи слънчеви петна, в „прозореца“ нахлу ярка морска синева. Беше твърде тихо… Безупречно обученият автомат със старата си памет бе дал пейзаж без звуков съпровод.

— Шум на прибой — добави Андрей. — Малко по-тихо!… Така. На борда на кораба вече има ред. — Влизайки в битовия отсек, процеди през зъби: — Ще ви дам аз една „база“.

Хвърли авралния си комбинезон и още веднъж с голямо удоволствие се окъпа под душа, взирайки се внимателно в огледалата. Постоя малко в сушилнята. После бавно, старателно си възвърна вида на първи пилот на свръхскоростен суперкораб. Впрочем това се отнасяше само за физиономията му, защото първият пилот нямаше какво да облече: в гардероба намери само пакети комплекти формено облекло на космодесантчик с муцуната на снежен барс на ръкава… От минутата, когато срещна Круглов, не можеше да се отърве от впечатлението, че Валаев го няма на борда на „Байкал“, макар че по логиката на нещата абсурдността на това впечатление можеше да се смята стопроцентова. Никаква логика обаче не можеше да го избави от чувството, че на борда нещо не е наред.

Андрей отхвърли пакетите, понечи да отвори уста да накара автосистемата на битовия сектор да свърши необходимото и изведнъж се олюля: за миг му причерня и тялото му се отпусна в много странен, дълбок покой. Сякаш бе заспал за секунда, стреснал се бе и вече събудил. Погледна се отново в огледалото (мускулест, загорял, по бански гащета), сметна за по-добре да отложи разправията с битовата автоматика и по-скоро да отиде в спалнята.

Лежеше по гръб, наблюдаваше сновящите слънчеви петна по „сталактитите“ на тавана и се вслушваше във вътрешното си състояние. То не беше нормално. Отпуснеше ли се малко, и в ушите му внезапно нахлуваха многохилядни звукове и съзвучия — необятен гласовит свят… Сякаш Галактиката, кой знае защо, приличаща на колосална пеперуда, с един многоцветен замах на крилата си бе измела остатъците от бента монолитна тишина и всичко, което преди се удържаше от този бент, се бе отскубнало на свобода с разюздано ликуване. И неспокойните му мисли, възбудени от многоцветния глъч, забързаха за някъде… Забързаха, забягаха, сплитайки се в колела, и се затъркаляха в огромния, умен, създаден за великани свят…

„Стоп!“ — каза си Андрей и с някакво неосъзнато, като че ли спазматично усилие се върна в обикновеното си състояние. Заповяда на битовия автомат да даде в „прозореца“ пейзаж на зимна гора. Гледайки потъмнелия таван, той разбра, че завръщането му в обикновеното „нормално“ състояние на нервите и чувствата не бе го успокоило и зарадвало. Стана му тъжно — имаше чувството, че бе захвърлил в дълбокия сняг току-що намерен на горската пътека приказен скъпоценен камък.

Опитвайки да се отвлече от новите си усещания, той попита:

— Тринайсет-девет, кой смени индекса ти с дванайсет-тринайсет?

— Операторите от централното информационно бюро.

— Аха, естествено… Кога го смениха?

Битовият автомат назова деня, месеца и годината.

— Виж ти — промърмори Андрей. — Ами ерата?

— Нямам сведения — възрази автоматът.

— Вярно, ти не можеш да имаш такива сведения — Андрей мислено произнесе присъдата над битовия автомат в каютата си: „Трябва да те ремонтират или да те сменят.“ За всеки случай се поинтересува: — Кое число сме днес?

Автоматът отговори.

— Месец? — добави Андрей.

Автоматът отговори. Андрей се усмихна

— Година?

Автоматът отговори и изказа съжаление, че не разполага със сведения за ерата.

— Искаш да кажеш, че ние с теб не сме разговаряли повече от осем години ли? — усмихвайки се, го попита Андрей. И тутакси разбра, че бе истина…

„Магия на цифрите — помисли си, смаян Андрей. — Магия на цифрите, умножена по ината на битовия автомат. Май съм готов да повярвам!“ Опита се да си представи Лилия дванайсетгодишна.

— Тринайсет-девет, свържи се с кухненския разпределител. Искам студен брезов сок. И колкото може по-бързо.

След минута и половина до главата му дрънна калъфът на пневмопрепращащата система. Андрей извади студената прозрачна кутия, напипа с пресъхналия си език тръбичката за изливане на сока. Пи и вече се канеше да пъхне кутията в калъфа, но отново я доближи до лицето си и потърси с очи датата на производството… Пръстите му смачкаха кутията, ръката му омаля. Беше невероятно…

И когато тялото му започна да потъва в някаква мека белота, той разтвори пръстите си, отпусна се и успя само да помисли: „За осем години и половина мога да си позволя разкоша да поспя поне един път нормално.“

… Лавината го носеше в тесния проток между заледените скали. Не беше страшно. Той тичаше в бурния снежен поток срещу вятъра и се смееше високо. Викаше гордо, заглушавайки тътена на страшната стихия: „Старт! Старт, дива котко, старт!“ — и знаеше, че непременно ще се вдигне във въздуха, и виждаше как падат в пропастта отломки от скалите, а стъпалата на бързите му крака бяха по-големи от тези отломки. Вятърът му подложи яките си гърди — той полетя и смеейки се, разпростря напрегнатите си под напора на въздушния поток ръце над кълбата снежен прах в клисурата и белите върхове на Хималаите постепенно ставаха по-ниски от траекторията на неговия полет, а над тях разцъфтяваше исполинска снежна роза…

В тази поза се събуди — във въздуха, до тавана. Долу се белееше квадратът на леглото му. Но щом осъзна, че няма безтегловност, че с полето на изкуствената гравитация всичко е наред, загадъчната подемна сила моментално изчезна и амортизаторите на дивана със съсък приеха тежкото тяло на пилота.

Андрей седна зашеметен, опипа гърдите си, ръцете, колената. Погледна розовите цифри на часовниковото табло: беше спал всичко на всичко половин час, но се чувствуваше прекрасно.

— Тринайсет-девет… — каза той фразата за обръщение. Канеше се да поиска обикновени дрехи, но размисли. Сега вече нямаше значение какви ще бъдат дрехите му. Някой бе оставил в гардероба пакети с униформа на космодесантчик от отряда „Снежен барс“ — така да бъде. Андрей Тоболски, бившият първи пилот на бившия суперконтейнероносец „Байкал“ със спокойна съвест можеше да носи униформата на „Снежния барс“. Нали беше десантчик с осемгодишен стаж. Още повече — суперконтейнероносецът „Байкал“ очевидно бе престанал да съществува. Вместо него имаше база… „Япет-орбитален“…

— Трябва ли ви нещо? — попита го автоматът.

— Да — продума Андрей. — Трябва да намеря мястото си в моя сегашен свят…