Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (9)

Епилог

Реших да върна „БМВ“-то чак след отпуската. В края на краищата…

По новичкият път — по-рано това бяха дупки, свързани тук-там с асфалт, а сега беше асфалт, на места прекъсван от дупки — колата спокойно вървеше със сто и двайсет.

Хубаво е да си различен.

Аз знаех, че няма да попадна в задръстване. Аз знаех, че насреща няма да изскочи самосвал с пиян шофьор. Ако свърши бензинът, мога да налея в резервоара вода и да я превърна в гориво. Е, кой не би поискал такава съдба за собственото си дете? Имам ли право да осъждам Хесер и Олга?

Уредбата в колата беше нова, с гнездо за мини-дискове. Отначало исках да пъхна там „Бойните протези“, но после реших, че ми се слуша нещо по-лирично. И пуснах „Бяла Гвардия“.

Аз не зная какво си решил,

Аз не зная какво е станало с теб,

Ангел закърпи небето с конец

Син и небесен…

 

Аз не помня вкусът на загубата,

Нямам сили да се противя на злото,

Всеки път, излизайки през вратата,

Аз вървя към твойта топлина…^[1]

Телефонът ми иззвъня. И умната уредба незабавно намали звука.

— Светле? — попитах аз.

— Човек не може да те намери, Антоне.

Гласът на Светлана беше спокоен. Значи всичко е наред. И това е най-важното.

— Аз също не можах да се свържа с теб. — признах аз.

— Явно някакви атмосферни флуктуации. — усмихна се Светлана. — Какво стана преди половин час?

— Нищо особено. Поговорих си с Хесер.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Имах предчувствие. Че ходиш по ръба.

Аз кимнах, гледайки към пътя. Умна е моята жена, Хесер. Предчувствията й са надеждни.

— А сега всичко наред ли е? — уточних аз.

— Сега вече е наред.

— Светле… — държейки волана с една ръка, попитах аз. — Какво да правя, ако не съм сигурен дали съм постъпил правилно? Ако се измъчвам от въпроса дали съм прав или не?

— Върви при Тъмните. — без колебание отговори Светлана. — Те не се мъчат.

— И това ли е целият отговор?

— Това е единственият отговор. И цялата разлика между Светлите и Тъмните. Може да я наречеш „съвест“, може да я наречеш „нравствено чувство“. Същността е една.

— Имам чувството, — оплаках се аз. — че времето на реда свършва. Разбираш ли? И настава… не знам. Не Тъмно време, не Светло… и дори не часът на инквизиторите…

— Това е гранично време, Антоне. — каза Светлана. — Това просто е ничие време. Прав си, нещо наближава. Нещо ще се случи. Но не в момента.

— Поговори с мен, Светле. — помолих аз. — Имам още половин час път. Поговори с мен през този половин час, става ли?

— Останали са ми много малко пари в картата. — отговори със съмнение Светлана.

— Ами тогава ще те набера. — предложих аз. — Аз съм на задание, телефонът ми е служебен. Нека Хесер да плаща сметката.

— А няма ли да те мъчи съвестта? — засмя се Светлана.

— Днес достатъчно я натренирах.

— Добре, не затваряй, ще омагьосам телефона си. — каза Светлана. Дали на шега, дали наистина. Не винаги разбирам кога се шегува.

— Тогава разказвай. — казах аз. — Какво ще стане, когато пристигна. Какво ще каже Надечка. Какво ще кажеш ти. Какво ще каже майка ти. Какво ще стане с нас.

— Всичко ще бъде наред. — каза Светлана. — И аз ще се зарадвам, и Надя. И мама ще се зарадва…

Аз управлявах колата, притискайки телефона към ухото си с ръка, в нарушение на всички строги правила на ГАИ^[2]. По насрещната лента непрекъснато минаваха някакви камиони.

А аз слушах какво говори Светлана.

А във високоговорителите продължаваше да пее тихия женски глас:

Когато се върнеш, всичко ще бъде различно

И няма да се познаем един другиго…

Когато се върнеш,

А аз не съм ти жена, даже не и приятелка.

 

Когато се върнеш при мен,

Така безумно обичала те в миналото,

Когато се върнеш

Ще видиш, че жребият е хвърлен отдавна от друг…^[3]