Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (25)

Глава 6

На средата на пътя за нас се „залепи“ кола на ГАИ. Аз наложих на „Бора“-та заклинание, разсейващо вниманието на хората и „катаджиите“ незабавно изостанаха. Обикновено с такова заклинание Различните предпазват колите си от кражба и аз даже се зарадвах на новото приложение, което му намерих. Впрочем, след минута едва не ни блъсна камион и аз побързах да премахна заклинанието.

— Ще пристигнем на аерогарата след петнайсет-двайсет минути. — докладва Рома, въртейки волана. — Какво ще наредите, шефе?

С края на окото си забелязах че Лас поклати глава и отпи. Вече излизахме от града и се носехме по пътя за аерогарата. Доста приличен път, за руските стандарти.

— Пусни радиото. — помолих аз. — Че нещо много тъжно пътуваме.

Рома го пусна. Завършваше прегледа на новините:

— …за радост на милионите читатели, чието тригодишно очакване вече завърши. — говореше водещата. — И накрая — съобщение от космодрума Байконур, където се готви за старт съвместен руско-американски екипаж. Стартът е планиран за осемнадесет часа и тридесет и две минути московско време. А сега продължаваме нашата музикална програма…

— Искаш ли уиски? — попита Лас.

— Не, трябва да работя.

— Александър, стегни се, сега не е време за пиене! — бодро извика Роман. — Работа ни чака!

Явно този добродушен човек, който едва ли е способен и кокошка да заколи, сега се мислеше за Джеймс Бонд. Или поне за негов помощник.

Всички не сме доиграли нещо в детството си.

— Ти ще пазиш колата. — казах му аз. — Това е много отговорна работа. Разчитаме на теб.

— Служа на светлината! — изграка Роман.

— Никога нямаше да повярвам… — изстена Лас на задната седалка. — И аз ли ще пазя колата?

— Да. — кимнах аз. — Само че… много те моля — не се опитвай да бягаш.

Отзад се дочу бълбукане. Може би трябваше да обърна и Лас към Светлината? Така ще е по-човечно… че само се тормози човека.

Но не ми остана време за размисъл — колата влетя на площадката пред аерогарата и със скърцане на спирачки спря пред входа. Никой не ни обърна внимание — закъснява човека за полета си, нищо чудно…

Аз извадих бележката на Арина. Погледнах „компаса“.

Стрелката се поклащаше, но все още сочеше посоката.

Дали Костя е почувствал, че се приближавам? Хесер е сигурен в това.

И какво ме чака?

Колкото и да е странно, до този момент не изпитвах страх. Вътрешно не бях готов да гледам на Костя като на враг — при това такъв враг, който е способен на убийство. Аз съм маг второ ниво, а това съвсем не е малко. Зад мен е цялата мощ на Нощния Патрул, а сега — ама че нечувана работа! — и на Дневния. И какво може да ми направи един-единствен вампир, та ако ще и да е Висш?

Но сега си спомнях озъбеното лице на Витезслав.

Костя го е убил. Бил е по-силен.

— Лас. — спокойно казах аз. — Имам една молба… Върви след мен. На известно разстояние. Ако нещо се случи…

Лас отпи, хвърли празната бутилка на седалката и разсъдливо каза:

— Защо пък не? Напред, бледолики Блейд!

Явно в момента морето му беше до колене. Да се напиеш — това отчасти е добър метод да се защитиш от вампир. Кръвта на пияния човек му е неприятна, а на силно пияния — дори отровна. Може би затова вампирите винаги са предпочитали Европа, а не Русия?

Но вампирът може изобщо да не отпие от кръвта на убития човек. Храненето си е хранене, работата — работа.

— Не се приближавай. — повторих аз. — Отдалеч.

— Пазете се, шефе! — помоли Роман. — Късмет! Разчитаме на вас!

Погледнах го и си спомних прощалното напътствие на Завулон.

Колко си приличаме.

Колко си приличаме всички — Различните и хората. Тъмните и Светлите.

— Бавно, спокойно, без агресия. — казах си аз, гледайки пушещите пред входа на аерогарата мъже. Повечето от тях бяха интелигентни, с костюми и вратовръзки. Чистачката с оранжево елече, смучеща „Беломор“, изглеждаше странно сред тях. — Бавно и спокойно…

Тръгнах към сградата. Пушачите се отдръпнаха — в мен сега имаше толкова много Сила, че дори обикновените хора бяха способни да я почувстват.

Да я почувстват — и благоразумно да се отдръпнат настрани.

Влизайки, се огледах — Лас, усмихвайки се добродушно, вървеше след мен.

Къде си, Костя?

Къде си ти, Висши вампире, никога не убивал хора заради Сила?

Къде си ти, мечтаещият да стане Властелин на Света, като в някой долнопробен холивудски екшън?

Там, където и момчето-вампир, опитващо се да излъже своята съдба…

Ще те убия.

Не „трябва да те убия“, не „мога да те убия“, не „искам да те убия“. Стига толкова уточнения. Вече минах през „трябва“ — целият в сълзи и сополи, интелигентски анализи и самооправдания. Минах през „мога“ — с комплексите и напъните на маг трето ниво, Различния, достигнал своя таван. Минах през „искам“ — през емоции и страсти, гняв и жалост.

Сега просто ще направя онова, което трябва да направя.

Безразлични са ми фалшивите идеали и подправените цели, лицемерните лозунги и двуличните постулати. Вече не вярвам нито в Светлината, нито в Тъмнината. Светлината — това е просто поток фотони. Тъмнината — това е просто отсъствие на светлина. Хората — това са по-малките ни братя. Различните — това са елита на човечеството.

Къде си, Костя Саушкин?

Накъдето и да си се отправил — към древните източни артефакти, към милиардната армия от китайци-магове, — аз няма да ти позволя да победиш. Къде си?

Аз спрях насред залата — не много голямата зала на провинциалната аерогара. Струва ми се, че го чувствам…

В мен се блъсна запотен мъж с куфари, извини се и продължи нататък. Мимолетно отбелязах — неиницииран Различен, Светъл, бои се да лети със самолети, долетял благополучно, отпуснал се — затова е станал видим.

Сега това не ми беше интересно.

Костя?

Аз се обърнах така, сякаш ме повикаха. Втренчих се във вратата с надпис „Служебен вход“ и кодова брава.

Нечута от никого мелодия звънеше сред шума на аерогарата.

Струва ми се, че той ме вика.

Бутоните на кодовата брава послушно светнаха, когато протегнах ръка към тях. Четири, три, две, едно. Много хитър код…

Аз отворих вратата, огледах се, кимнах на Лас и внимателно, за да не щракне бравата, притворих вратата.

Празни, боядисани с унила зелена боя коридори. Тръгнах напред.

Мелодията ставаше все по-силна, увиваше се във въздуха, издигаше се и падаше. Като виртуозно изпълнение на класическа китара, смесено с тънките звуци на цигулка.

Ето какво било истински Зов на вампир, насочен към теб…

— Идвам, идвам… — измърморих аз, завивайки към друга кодова брава. Отзад се хлопна врата — Лас влезе след мен.

Нова брава, нов код. Шест, три, осем, едно.

Аз отворих вратата — и се озовах на пистата. По бетона бавно пълзеше заоблен автобус. По-далеч, ревейки с турбините си, маневрираше за старт един „Ту“.

На пет метра от вратата стоеше Костя. В ръцете си държеше малко пластмасово дипломатическо куфарче — разбрах, че „Фуаран“ е там. Ризата на Костя беше скъсана, като че ли в даден момент му е била твърде малка.

Явно като е скочил от влака, той се е трансформирал без да успее да се съблече докрай.

— Здрасти. — каза Костя.

Музиката изчезна, прекъсна се на средата на нотата. Аз кимнах:

— Здрасти. Бързо си долетял.

— Долетял? — Костя поклати глава. — Не… на прилепите им е трудно на такова разстояние.

— И в какво се преобрази? Във вълк?

Абсурдният светски разговор се прекъсна от абсолютно нелепия отговор на Костя:

— В заек. Огромен сив заек. Доскачах някак…

Не се сдържах — изхилих се, представяйки си гигантския заек, бягащ по нивите и преодоляващ с огромни подскоци реки и огради. Костя разпери ръце:

— Ами… наистина смешно се получи. Ти как си? Много… ли те… Зъбите ти цели ли са?

Аз се постарах да се усмихна колкото се може по-широко.

— Извинявай. — Костя наистина изглеждаше огорчен. — Това е заради изненадата. Как разбра, че книгата е у мен? По коктейла ли?

— Да. За заклинанието е нужна кръв от дванайсет човека.

— Откъде знаеш? — замислено попита Костя. — Няма никаква информация за „Фуаран“… няма значение. Искам да поговорим, Антоне.

— И аз. — съгласих се аз. — Предай се. Все още можеш да спасиш живота си.

— Аз отдавна съм нежив. — усмихна се Костя. — Какво, забрави ли?

— Разбираш какво имам предвид.

— Антоне, не лъжи. Ти сам не си вярваш. Аз убих четирима Инквизитори!

— Трима. — поправих го аз. — Витезслав и двама във влака. Третия оживя.

— Голяма разлика. — намръщи се Костя. — И един никога не са прощавали.

— Сега е особен случай. — казах аз. — Ще ти кажа честно. Висшите са наплашени. Ще те унищожат, но цената ще е твърде висока. Висшите ще се съгласят на преговори.

Костя мълчеше и ме гледаше внимателно.

— Ако върнеш „Фуаран“, ако се предадеш доброволно, няма да те пипнат. — продължих аз. — Ти си законопослушен. Всичко е заради книгата, бил си афектиран…

Костя поклати глава:

— Изобщо не бях афектиран. Едгар не прие на сериозно думите на Витезслав. А аз — да. Преобразих се, отлетях до къщурката. Витезслав не очакваше капан… започна да ми показва книгата, да обяснява. Чух за кръвта на дванайсетте… и разбрах, че това е моят шанс. Той дори не възразяваше срещу експеримента. Сигурно е искал веднага да се убеди, че книгата е истинска. Едва когато разбра, че съм станал по-силен… тогава се разтревожи. Но вече беше късно.

— Но защо? — попитах аз. — Костя, та това е безумие! За какво ти е власт над света?

Костя вдигна вежди. Известно време ме гледаше — после се засмя.

— Какви ги дрънкаш, Антоне? Каква власт? Ти не разбираш!

— Всичко разбирам. — упорствах аз. — Тръгнал си за Китай, нали? Милиард магове под твоята власт?

— Идиоти. — тихо каза Костя. — Всички сте идиоти. Само за едно можете да мислите… власт и сила… Не ми трябва тази власт! Аз съм вампир! Разбираш ли? Аз съм отхвърлен! По-зле от който и да е Различен! Аз не искам да бъда най-силния отхвърлен! Искам да бъда обикновен! Искам да стана като всички!

— Но „Фуаран“ не може да превърне Различен в човек… — промърморих аз.

Коста се захили. Поклати глава:

— Ехо! Антоне, мисли! Напомпали са те със Сила и са те изпратили да ме убиеш, знам това. Но първо помисли, Антоне! Разбери какво искам аз!

Вратата зад мен изскърца. Излезе Лас. Смутено ме погледна, после хвърли поглед към Костя.

Костя поклати глава.

— Попречих ли ви? — оценявайки ситуацията, каза Лас. — Извинете, вече си тръгвам…

— Стой. — сухо каза Костя. — Идваш даже много навреме.

Лас застина. Аз не долових заповед в гласа на Костя, но явно имаше такава.

— Натурален експеримент. — каза Костя. — Гледай как се прави…

Той силно тръсна куфарчето, ключалките послушно се отвориха и от куфарчето тежко, солидно излетя книга.

„Фуаран“.

Подвързията наистина беше кожена — сиво-жълта. И ъгълчетата бяха обковани с медни триъгълници. Освен това — миниатюрна ключалка, не позволяваща на книгата да се разтвори.

Костя хвана книгата с едната ръка и я разтвори с удивителна ловкост — сякаш отваряше вестник, а не държеше няколко килограмов фолиант. Пусна куфарчето, което звънко се удари в земята.

— Общо взето, тук има всякаква лирика. — ухили се Костя. — Хроника на неуспешните експерименти. Рецептата е в края… тя е съвсем проста.

Със свободната си ръка Костя извади от задния джоб металната манерка. Отпуши я и капна право върху отворената страница.

Какво чакам?

Какво смята да прави той?

Всичко в мен крещеше — атакувай! Докато се е разсеял — бий с пълна сила!

Но аз чаках, очарован от зрелището.

Капката кръв изчезваше от страницата. Топеше се и димеше — със сивокафяв дим. А книгата… книгата започна да пее. Подтиснат звук, приличащ на гърлено пеене — почти като човешки глас, но нямаше нищо смислено в него.

— В името на Тъмнината и Светлината… — каза Костя, гледайки отворените страници. Там той виждаше нещо, недостъпно за мен. — Ом… Мриганкандата гаури… Аучитя дхвани… По моята воля… Мокша гаури…

Гласът на книгата — не се съмнявах, че звучи именно книгата — стана по-силен. Заглуши гласът на Костя, думите на заклинанието — и руските, и онези, древните, на които беше написан „Фуаран“.

Костя повиши глас — сякаш се опитваше да надвика книгата.

Дочух едва последната дума — пак „ом“.

Пеенето се прекъсна на рязка, дисонансна нота.

Зад мен Лас изпсува. И попита:

— Какво беше това?

— Море. — ухили се Костя. Наведе се, вдигна куфарчето и прибра в него и книгата, и манерката. — Цяло море от нови възможности.

Аз се обърнах, вече знаейки какво ще видя. Примижах, ловейки с очи сянката на собствените си ресници.

И погледнах към Лас през Сумрака.

Аурата на неиницииран Различен беше напълно отчетлива. Добре дошъл в нашата дружна компания…

— Ето така влияе на хората. — каза Костя. На челото му се бяха появили капчици пот, но той изглеждаше много доволен. — Ето така.

— И в крайна сметка какво искаш? — попитах аз.

— Искам да бъда Различен сред Различни. — каза Костя. — Искам всичко това да спре… Светли и Тъмни, Различни и хора, магове и вампири. Всички ще станат Различни, разбираш ли? Всички хора по света.

Аз се засмях:

— Костя… ти изгуби две или три минути за един човек. Как си със смятането?

— Тук можеше да стоят двеста човека. — каза Костя. — И всички щяха да станат Различни. Тук можеше да стоят десет хиляди. Заклинанието действа на всички, които са в полезрението ми.

— Но все пак…

— След половин час от космодрума Байконур към МКС^[1] ще стартира поредния екипаж. — каза Костя. — Мисля, че на космическият турист от Германия ще му се наложи да ми отстъпи мястото си.

Мълчах, осмисляйки думите му.

— Аз ще си стоя тихо до илюминатора и ще гледам Земята. — каза Костя. — Както се полага на космически турист. Ще гледам Земята, ще размазвам по хартията кръв от манерката и ще шепна заклинания. А там, долу, хората ще стават Различни. Всичките хора — разбираш ли? От бебетата в количките до старците в люлеещите се столове.

Сега той изглеждаше съвсем жив. Съвсем истински. Очите му горяха — не с вампирска сила, а с обикновения човешки ентусиазъм.

— Антоне, та самият ти си мечтал за това, нали? Изобщо да няма хора! Всички да са равни!

— Аз мечтаех всички да станат Различни. — казах аз. — А не изобщо да няма хора.

Костя се намръщи.

— Стига с тази словесна еквилибристика… Антоне, ние имаме шанс да изменим света към по-добро. Фуаран не е могла — в нейното време не е имало космически кораби. Хесер и Завулон също не могат — те нямат книгата. А ние — ние можем! Не искам никаква власт, разбери! Искам равенство! Свобода!

— Щастие за всички, даром? — попитах аз. — И никой да не остане пренебрегнат?

Той не разбра. Кимна:

— Да, щастие за всички! Земята — за Различните! И никакво разделяне! Антоне, искам да тръгнеш с мен. Присъедини се към мен!

— Но това е прекрасна идея! — възкликнах аз, гледайки го в очите. — Костя, та ти си юнак!

Никога не съм могъл да лъжа. А да излъжеш вампир е почти невъзможно. Но сигурно на Костя много му искаше да се съглася.

Той се усмихна. Отпусна се.

И в този момент аз вдигнах ръка и ударих със „сивия молебен“.

Това изобщо не приличаше на онзи удар, който нанесох във влака. Силата бушуваше в мен, изливаше се от краищата на пръстите ми — и не свършваше! Кой може да знае, че е проводник, докато не включат тока?

Заклинанието беше видимо дори в човешкия свят. Змиевидни сиви нишки се изтръгваха от ръцете ми, оплитаха Костя, притискаха го и го блъскаха, завиваха го в сив мърдащ пашкул. В Сумрака ставаше нещо невъобразимо — светът се запълваше с бушуваща сива прах, в сравнение с която обикновената сива мъгла изглеждаше цветна. Помислих си, че ако в радиус от няколко километра има обикновени, регистрирани вампири — също няма да им се отрази добре. Ще ги развъплъти рикошетът от заклинанието…

Костя падна на едното си коляно. Той се дърпаше, опитвайки се да се измъкне, но сивият молебен изсмукваше Силата му по-бързо, отколкото успяваше да произнесе заклинание.

— Мамка му! — възхитено възкликна Лас зад гърба ми.

През мен никога не бе минавала толкова Сила.

Със света наоколо ставаше нещо странно. Самолетът на пистата се обезцвети, превръщайки се в сива каменна канара. Небето се обезцвети, стана бледо и ниско. Ушите ми бяха сякаш запушени с вата.

Като че ли Сумракът нахлува в нашия свят…

Но не можех да спра. Усещах — ако отслабя натиска дори за секунда, Костя ще се измъкне и ще удари в отговор. Ще удари така, че няма да има какво да събират… от мен, разбира се, Костя ще остане невредим…

Той вдигна глава. Погледна ме — не злобно, по-скоро обидено и с недоумение. Бавно-бавно разпери ръце…

Нима все още има Сила у него?

Във въздуха около Костя се очерта прозрачна синкава призма. Прекъсна сивите нишки на заклинанието, завъртя се — и се сви в точка. Изчезна.

Заедно с вампира.

Костя използва портал. Силата все още бушуваше в мен. Силата на хиляди Различни, прехвърлена от Хесер и Завулон, щедра неконтролирана Сила, търсеща приложение. Човешката Сила — стигнала до мен през трета ръка…

Стига…

Аз свих длани, смачквайки сивите нишки в тежък кок.

Стига…

Тук няма повече врагове.

Стига…

Двубоят между магове е фехтовка, а не удари с тояги.

Стига.

Костя се оказа по-ловък.

Леко ме тресеше — но успях да спра. Небето отново се оцвети в синьо, а самолетът ускоряваше по пистата.

Костя замина.

Избяга?

Не, именно замина. Никога не съм чувал за вампири, способни на пряк портал. Явно и Висшите не са очаквали от Костя подобен финт.

Той се отправяше към аерогарата, знаейки че всички ще си помислят за самолети и хеликоптери. Ще се отпуснат — има още време, можем да прихванем вампира във въздуха, можем да вдигнем изтребители, да го ударим с ракета…

А Костя предварително беше подготвил пряк портал. Само половин час до старта на ракетата — не би успял да долети! А и нямаше да допуснат самолет до Байконур — каквато ще да е, но там все пак има ПВО^[2]. Затова и успя да скочи под пресата на „сивия молебен“ — заклинанието за портала вече беше готово, „окачено“, като бойните заклинания при оперативните магове.

Значи не е вярвал, че ще мина на негова страна. Или най-малкото сериозно се е съмнявал в това. Но за него все пак беше важно, много важно да ме победи — не с чиста Сила, какво да говорим за Сила, когато той стана Висш, а аз си останах маг второ ниво, макар и натъпкан със заемна сила. Най-чистата, най-показателната победа е когато противника ти признае, че си прав. Когато се предаде без бой. Когато премине под твоите знамена.

Все пак аз съм глупак. Смятах го ту за приятел, ту за враг. А той не беше нито едното, нито другото. Той само искаше да докаже своята истина. И така се получи, че обект за това доказателство станах аз. Вече не приятел, още не враг. Само носител на другата истина.

— Той телепортира ли се? — попита Лас.

— Какво? — аз се обърнах и го погледнах. — Ами… нещо такова. Отвори портал и замина. Как разбра?

— В някаква компютърна игра го видях, приличаше… — с леко съмнение каза Лас. И възмутено уточни: — Много приличаше!

— Не само хората правят игрите… — обясних аз. — Да, той замина. В Байконур. Иска да подмени космическият турист…

— Да, чух. — каза Лас. — Ама че глупак.

— Разбираш ли защо е глупак? — попитах аз.

Лас изпръхтя.

— Ако всички хора станат магове… Днес ще те напсуват в трамвая, утре — ще те изпепелят на място. Днес на неприятния съсед ще издраскат вратата с гвоздей или ще пратят анонимен донос на данъчните, а утре ще му наложат проклятие или ще му изсмучат кръвта. Маймуната на мотоциклет е хубава само в цирка, не на улиците… Още повече — маймуна с автомат.

— Смяташ, че повечето са маймуни ли? — уточних аз.

— Всички сме маймуни.

— Направо си за Патрула. — измърморих аз. — Почакай малко… ще поискам помощ.

— Какъв Патрул? — напрегна се Лас. — Не, благодаря! Не съм маг, слава Богу!

Затворих очи и се вслушах. Тишина.

„Хесер!“

Тишина.

„Хесер! Учителю!“

„Съвещавахме се, Антоне.“

В мисленият разговор няма интонации. И все пак… все пак почувствах сянка на умора в думите на Хесер.

„Той отиде в Байконур. «Фуаран» наистина действа. Той иска да превърне всички хора на Земята в Различни!“

Млъкнах, защото разбрах — Хесер е наясно. Той бе видял и чул всичко — с моите очи и уши ли, с други магически методи ли — не е важно.

„Трябва да го спреш, Антоне. Последвай го и го спри.“

„А вие?“

„Ние държим канала, Антоне. Снабдяваме те със Сила. Знаеш ли колко Различни даваха Сила за «сивия молебен»?“

„Досещам се.“

„Антоне, аз няма да мога да се справя с него. И Завулон няма да може да се справи. И Светлана. Сега можем само едно — да ти осигуряваме енергетично захранване. Теглим Сила от всички Различни в Москва. Ако се наложи — ще започнем да я теглим директно от хората. Няма време да се преустройваме, за да използваме други магове като излъчватели. Костя трябва да бъде спрян от теб… с наша помощ. Алтернативата е ядрен удар по Байконур.“

„Няма да мога да отворя пряк портал, Хесер.“

„Ще можеш. Порталът още не се е затворил докрай, трябва да намериш отвора и отново да го активираш.“

„Хесер, не ме надценявай! Дори с вашата Сила аз съм маг второ ниво!“

„Антоне, опомни се. Ти стоя пред Саушкин, когато той произнесе заклинанието. Вече не си второ ниво.“

„А… какво?“

„Над първото има само една категория. Висша. Стига приказки, върви след него!“

„Но как да го победя?“

„Както искаш.“

Аз отворих очи.

Лас стоеше пред мен и махаше с ръка пред очите ми.

— О! Жив си! — зарадва се той. — Та за какъв Патрул става дума? Какво, аз сега също ли съм маг?

— Почти. — казах аз и направих крачка напред.

Ето тук стоеше Костя… падна… разпери ръце… появи се портала…

В човешкият свят — празно.

Духа вятър, по бетона шумоли смачкан на топка целофан от цигарена опаковка…

В Сумрака — празно.

Сива мъгла, каменни канари на мястото на сградите, мърдащи пипала на синия мъх…

Втори слой на Сумрака.

Тежка, оловна мъгла… призрачна, мъртвешка светлина от тежките лъчи… синя искрица на мястото на портала…

Аз протегнах ръка — в човешкият свят, в първия слой на Сумрака, във втория слой на Сумрака…

И хванах с пръсти гаснещата синя искрица.

Почакай. Не изгасвай. Ето ти Сила — ревяща енергия, разкъсваща границата между световете. Изтича от пръстите — като огнени капки върху гаснещи въглени…

Расти, отваряй се, излез под яркото слънце — още ще трябва да поработиш! Аз усещам следата на онзи, който е отворил портала. Виждам как го е направил. Ще успея да повторя пътя му.

И дори не ми трябват заклинания — всички тези смешни формули на непознати древни езици, както не трябваха на вещицата Арина, варяща своите отвари, както не трябват на Хесер и Светлана.

Значи това било — да бъдеш Висш маг?

Не да заучаваш схеми, а да чувстваш движението на Силата?

Колко удивително… и колко просто.

И работата не е във възможностите, не е в поразяващата сила на файърбола или мощността на „фриз“-а. Зареден с чужда Сила, или натрупал много собствена, дори обикновен маг може да удари така, че и на Висшия да му дойде много. Работата е в свободата. Като между плувец, дори и най-талантливия — и най-мързеливия делфин.

Колко ли е било трудно на Светлана — да живее с мен, забравяйки за своята Сила, забравяйки за своята свобода? Това не е разлика между силен и слаб — това е разлика между здравия и инвалида…

Но нали живеят — обикновените хора? Живеят и със слепи, и с парализирани. Защото все пак главното не е в свободата. Свободата — това е оправдание на подлеците и глупаците. Говорейки „свобода“, те мислят не за чуждата свобода, а за собственото си робство.

И дори Костя — който не беше нито глупак, нито подлец, — се бе хванал на същата кукичка, която вече беше разкъсала бузите на революционери от всички цветове — от Спартак до Троцки, от гражданина Робеспиер до комендант Че Гевара, от Емелян Пугачов до безименния шахид.

А нямаше ли да се хвана и аз самият? Само преди десет, преди пет години?

Ако ми бяха казали — „всичко може да се промени веднага — и към по-добро“? Може би ми е провървяло.

Поне в онези, които бяха до мен. Които винаги клатеха със съмнение глава при думите „свобода и равенство“.

Порталът се разтвори пред мен — синя призма, сияещи нишки — ребрата, проблясваща лента — стените…

Аз отгърнах нишките с ръце и влязох в портала.