Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (5)

4
Спомени

— Сгреших за първия. Мина добре тестовете, но характерът му не е подходящ за Военното училище.

— Това не си личи от тестовете, които ми показа.

— Много му сече умът. Дава точните отговори, но те не са истински.

— И с какъв тест определи това?

— Той извърши убийство.

— Да, това е пречка. Ами другият? Какво да правя с толкова малко дете? Толкова дребна риба аз бих изхвърлил обратно в реката.

— Учи го. Храни го. Той ще порасне.

— Той няма дори име.

— Има.

— Бийн? Бобеното зърно? Това не е име, а подигравка.

— Когато премине обучението, вече няма да е подигравка.

— Задръж го, докато навърши пет години. Направи от него каквото можеш и после ми покажи резултатите.

— Трябва да търся и други деца.

— Не, сестра Карлота, не трябва. През всичките години, откакто търсиш, не си намирала по-добър. И няма време да търсим друг. Отракай този и цялата ти работа ще си струва, що се отнася до МФ.

— Плашиш ме, като казваш, че няма време.

— Не виждам защо. Християните очакват неизбежния край на света от хилядолетия.

— Но той все не свършва.

— Засега.

 

Отначало единственото, което вълнуваше Бийн, беше храната. Имаше достатъчно. Той изяждаше всичко, което сложат пред него. Ядеше, докато се наситеше — най-чудесната дума, която дотогава за него бе лишена от значение. Ядеше, докато се натъпчеше. Ядеше, докато му призлееше. Толкова често ядеше, че червата му се раздвижваха всеки ден, а понякога и по два пъти дневно.

Каза със смях на сестра Карлота:

— Аз само ям и акам!

— Като всички животни в гората — отвърна монахинята. — Време е да започнеш да си заработваш тази храна.

Тя вече го обучаваше, разбира се — всекидневни уроци по четене и аритметика. Издигаше го „на ниво“, но какво точно ниво имаше предвид, така и не уточняваше. Освен това му даваше време да рисува, а имаше и сеанси, когато тя го караше да седне и да се опита да си спомни всички подробности, от най-ранните си спомени. Особено много я очароваше разказът за Чистото място. Но паметта си имаше ограничения. Тогава е бил много малък и не е знаел достатъчно думи. Всичко е било тайнство. Той си спомни как е прескочил оградата на своето легло и е паднал на пода. По онова време не можел да ходи много добре. Пълзенето било по-лесно, но му харесвало да ходи, защото така правели големите хора. Вкопчвал се в предмети, подпирал се на стени и напредвал доста добре на два крака — пълзял само когато му се налагало да прекоси открито пространство.

— Сигурно си бил на осем-девет месеца — рече сестра Карлота. — Повечето хора нямат толкова далечни спомени.

— Спомням си, че всички бяха тъжни. Затова се измъкнах от леглото. Всички деца бяха в беда.

— Всички деца?

— Малките ме харесваха. Големите — също. Някои от възрастните влизаха, поглеждаха ни и плачеха.

— Защо?

— Ставаха лоши работи, затова. Знаех, че ще стане нещо лошо, знаех и че ще се случи с всички нас, които бяхме в леглата. И затова се измъкнах. Не бях първият. Не знам какво се е случило с другите. Чух как възрастните крещят и много се разстройват, когато намериха празните легла. Скрих се от тях. Те не ме намериха. Може би са намерили другите, а може и да не са. Знам само, че когато излязох, всички легла бяха празни и в стаята беше много тъмно — светеше само една табела с надпис „Изход“.

— Тогава си можел да четеш? — въпросът й прозвуча скептично.

— Когато вече можех да чета, си спомних, че това бяха буквите на табелата — обясни Бийн. — Бяха единствените букви, които виждах тогава. Затова ги запомних, разбира се.

— Значи ти си бил сам, леглата са били празни, а в стаята е било тъмно.

— Те се върнаха. Чух ги да разговарят. Не разбирах повечето думи. Пак се скрих. И този път, когато излязох, дори и леглата ги нямаше. Вместо тях имаше бюра и шкафове. Офис. Не, тогава не знаех и какво е офис, но сега вече знам какво е и си спомням, че тъкмо такива бяха станали стаите. Офиси. През деня там идваха хора и работеха — отначало бяха малко на брой, но се оказа, че скривалището ми не е толкова добро, когато там работят хора. А и бях гладен.

— Къде се криеше?

— Хайде де, със сигурност си се досетила.

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— Видя как се държах, когато ми показа тоалетната.

— Крил си се в тоалетната?

— В казанчето отзад. Беше ми трудно да вдигам капака. А и вътре не беше уютно. Не знаех за какво служи. Но хората започнаха да го използват, водата се надигаше и спадаше, разните неща вътре се движеха и ме беше страх. А и, както казах, бях гладен. Имаше много вода за пиене, само дето аз пишках в нея. Памперсът ми така се беше наквасил с вода, че падна от дупето ми. Останах гол.

— Бийн, даваш ли си сметка какво ми разказваш? Че си правил всичко това, преди да си навършил и годинка?

— Ти каза на каква възраст съм бил — отвърна Бийн. — Тогава не знаех нищо за възрастта. Ти ми каза да си спомня. Колкото повече ти разказвам, толкова повече неща си припомням. Но ако не ми вярваш…

— Аз… аз ти вярвам. Но кои са били другите деца? Какво е било това място, където си живял — Чистото място? Кое са били тези възрастни? Защо са отвели другите деца? Без съмнение там е ставало нещо незаконно.

— Както и да е — рече Бийн. — Много бях щастлив, като се измъкнах от тоалетната.

— Но ти каза, че си бил гол. И си се махнал оттам?

— Не, намериха ме. Излязох от тоалетната и един възрастен ме намери.

— Какво стана?

— Той ме отведе у тях. Така си намерих дрехи. Но тогава ги наричах „дреши“.

— Можел си да говориш?

— Малко.

— И този възрастен те е завел у тях и ти е купил дрехи.

— Мисля, че беше портиер. Сега разбирам повече от професии и според мен беше такъв. Работеше през нощта и не носеше униформа като на пазач.

— Какво стана после?

— Така за първи път разбрах за съществуването на законно и незаконно. Не беше законно той да има дете. Чух го да се кара с онази жена заради мен. Повечето думи не разбирах, но накрая усетих, че той е загубил. Започна да ми говори как трябвало да си тръгна, затова аз си тръгнах.

— Просто те е пуснал на улицата?

— Не, аз си тръгнах. Сега мисля, че е имал намерение да ме даде на някой друг, а това ме плашеше. Затова си тръгнах, преди да го е направил. Но вече не бях нито гол, нито гладен. Той беше добър. След като аз си тръгнах, той вече нямаше неприятности.

— И така заживя на улицата.

— Кажи-речи. Намерих няколко места, където ме хранеха. Но всеки път, когато по-големите деца виждаха, че някой ми дава да ям, се струпваха около мен и започваха да просят с пискливи, умолителни гласове. Тогава или хората преставаха да ми дават храна, или другите грубо ми я отнемаха от ръцете. Беше ме страх. Един път едно голямо дете толкова се ядоса, че навря пръчка в гърлото ми и ме накара да повърна току-що изядената храна направо на улицата. Дори се опита да я изяде, но не можа — и на него му се догади. Тогава беше най-страшно. След това през цялото време се крих… криех. През цялото време.

— И гладуваше.

— И наблюдавах — поправи я Бийн. — Хапвах. От време на време. Не умрях.

— Да, не си умрял.

— Но видях много, които умряха. Много мъртви деца. Големи и малки. Непрекъснато се чудех колко от тях са били от Чистото място.

— Позна ли някои от тях?

— Не. Никой не изглеждаше така, сякаш е живял някога на Чистото място. Всички изглеждаха гладни.

— Бийн, благодаря ти, че ми разказа всичко това.

— Е, нали поиска.

— Разбираш ли, че е нямало как да оцелееш цели три години, докато си бил бебе?

— Това сигурно значи, че съм мъртъв.

— Аз само… искам да кажа, че Господ те е пазел.

— Може. Но защо не е пазел и другите деца? Те умряха.

— Той ги е приел в сърцето си и ги е обичал.

— Значи мен не ме е обичал?

— Не, и теб е обичал, той…

— Щом толкова ме е пазел, можеше от време на време да ми подхвърля по нещичко за ядене.

— Той ме доведе при теб. Той ти е подготвил някакво велико предназначение, Бийн. Ти може и да не знаеш какво е, но Господ със сигурност си има причина да те опази жив. Надали чудотворното ти оцеляване е случайно.

На Бийн му беше омръзнало да говорят за това. Тя изглеждаше толкова щастлива, когато говореше за Господ, но той все още не беше схванал дори какво е Господ. Искаше да припише на Господ всички добри неща, но когато ставаше дума за лоши или не го споменаваше, или изтъкваше някакво основание, според което в крайна сметка случилото се е било за добро. Доколкото Бийн разбираше, мъртвите деца биха предпочели да останат живи и да имат повече храна. Щом Господ ги е обичал толкова и е можел да прави каквото си иска, защо е нямало храна за тези деца? И ако Господ просто е искал да умрат, тогава защо не ги е оставил да умрат по-бързо? Най-добре би било изобщо да не се раждат, за да не се мъчат и да не се вълнуват толкова дали ще оцелеят, или не. Нали е смятал просто да ги приеме в сърцето си? Всичко това просто нямаше смисъл за Бийн и колкото повече му го обясняваше сестра Карлота, толкова по-малко го разбираше той. Защото щом някой отговаряше за всичко това, той трябваше да е честен, а щом беше нечестен, защо тогава сестра Карлота беше толкова щастлива, че той е началникът?

Но когато се опитваше да й обяснява подобни неща, тя много се натъжаваше, започваше да приказва още повече за Господ и използваше думи, които той не знаеше. Тогава беше по-добре просто да я оставиш да се изкаже, без да спориш.

Четенето обаче го омагьосваше. Числата също. Обичаше ги. Да разполага с лист и молив, за да може да записва разни неща, беше много хубаво.

И картите. Отначало тя не го учеше да разчита карти, но на стените имаше окачени и формите по тях го очароваха. Той ставаше и започваше да чете малките думички, написани върху им. Един ден видя името на реката и отгатна, че синьото са реки, а още по-големите сини петна са места, пълни с повече вода от реката. Тогава се сети, че някои от другите думи са същите имена, които беше виждал на уличните табели и стигна до извода, че това е нещо като картина на Ротердам — и всичко се подреди. Така би изглеждал Ротердам за птиците, ако сградите бяха напълно невидими, а улиците — съвсем празни. Откри къде беше гнездото им, къде беше загинала Поук и всякакви други места.

Когато сестра Карлота откри, че той е разчел картата, много се развълнува. Показа му карти, където Ротердам беше просто малко петно от линии и една, на която беше само точка. На следващата пък беше прекалено малък, че да се вижда, но тя знаеше къде би трябвало да бъде. Бийн не бе и подозирал, че светът е толкова голям. Нито че съществуват толкова много хора.

Сестра Карлота обаче постоянно се връщаше към картата на Ротердам и все го молеше да се спомни местата от най-ранното си детство. Но на картата нищо не изглеждаше същото и затова не беше лесно — отне му доста време, преди да открие някои от местата, където го бяха хранили. Показа ги на сестра Карлота и тя ги отбеляза направо на картата. След време той разбра, че всички тези места бяха групирани в една област, но сякаш подредени в редица, бележейки пътека от мястото, където бе намерил Поук, назад във времето към…

Към Чистото място!

Само че това беше прекалено трудно. Когато излизаше от Чистото място с портиера, той умираше от страх. Не знаеше къде се намира то. А истината беше — както каза и самата сестра Карлота — че портиерът е можел да живее и доста далеч от Чистото място. Възможно бе — проследявайки пътеката на Бийн назад — тя да открие единствено жилището на портиера или поне квартирата му отпреди три години. А дори и в този случай какво ли можеше да знае портиерът?

Щеше да знае къде се е намирало Чистото място — ето какво. И сега Бийн разбра: за сестра Карлота бе много важно да открие откъде идва Бийн.

Да открие кой е той всъщност.

Само че… той вече знаеше кой е всъщност. Опита се да й го обясни:

— Ето ме. Това съм истинският аз. Не се преструвам.

— Знам — отвърна тя със смях и го прегърна, което беше добре. Стана му хубаво. Навремето, когато тя започна да го прегръща, той не знаеше какво да прави с ръцете си. Наложи се тя да му покаже как да отвърне на прегръдката й. Беше виждал как го правят някои малки деца — тези, които си имаха майки и татковци — но винаги си беше мислил, че са се вкопчили така, за да не паднат на улицата и от страх да не се изгубят. Не знаеше, че се прави, само защото ти е хубаво. По тялото на сестра Карлота имаше твърди места и меки места и беше много странно да я прегръщаш. Сети се как се прегръщаха и целуваха Ахил и Поук, но не искаше да целува сестра Карлота, а щом свикна с прегръдките, не искаше и да я прегръща. Оставяше я тя да го прави, но и през ум не му минаваше той да я прегърне. Просто не се сещаше.

Разбираше, че понякога тя предпочиташе да го прегърне, вместо да му обясни някои неща, и това ме му се нравеше. Сестра Карлота не искаше да му каже защо за нея е толкова важно да намери Чистото място. Само го прегръщаше и казваше „Ох, миличкото ми“ или „Ох, горкичкото момченце“. Това можеше да значи само, че издирването е още по-важно отколкото тя твърди. Или че го мисли за твърде глупав, за да проумее колко е важно това, което тя все не успяваше да обясни.

Доколкото можеше, той постоянно се напрягаше да си спомни повече неща. Но вече не й ги разказваше подробно, защото тя също не му казваше всичко и така беше честно. Сам щеше да намери онази чиста стая. Без нея. Чак тогава — ако преценеше, че си струва и тя да го научи — щеше да й каже. Кой знае какво щеше да стане, ако отговорът според нея беше погрешният. Щеше ли да го върне на улицата? Щеше ли да му попречи да отиде в небесното училище? Отначало му беше обещала тъкмо това, нали? Но след тестовете каза, че въпреки отличните резултати, щял да отиде там едва когато навърши пет години. Ала и това не се оказа сигурно, защото решението не зависело само от нея. Тогава Бийн разбра, че тя няма власт да спазва собствените си обещания. Излизаше, че ако е грешала за него, тя можеше да не спази нито едно от обещанията си. Дори и онова да го пази от Ахил. Трябваше да открие Чистото място сам.

Разглеждаше картата. Представяше си нещата наум. Размишляваше на глас, докато заспиваше. Преоткриваше спомените си за портиера — лицето му, стаята, в която живееше, стълбището навън, където заставаше онази зла жена и му крещеше.

И един ден, щом сметна, че си е спомнил достатъчно, Бийн отиде до тоалетната — той обичаше тоалетните, харесваше му да пуска водата, макар че го беше страх да наблюдава как всичко изчезва — но вместо да се върне в учебния кабинет на сестра Карлота, тръгна в противоположна посока по коридора. Никой не се опита да го спре и той излезе през вратата на улицата.

В този момент осъзна грешката си. Толкова усилено се бе опитвал да си спомни жилището на портиера, че така и не се бе замислял къде се намира на картата тукашното място. Не беше в позната му част от града. Всъщност, изглеждаше направо като друг свят. Бийн бе свикнал улицата да е пълна с хора, които се разхождат, тикат колички и карат велосипеди или кънки, за да стигнат от едно място до друго. Но тук улиците бяха почти празни и навсякъде бяха паркирани коли. Нямаше нито един магазин. Само къщи и офиси, или къщи, превърнати в офиси с малки табели отпред. Единствената по-различна сграда беше тъкмо онази, от която току-що бе излязъл. Беше внушителна, квадратна и по-голяма от другите, но на нея нямаше никаква табела.

Той знаеше къде отива, но не знаеше как да намери пътя оттук. А сестра Карлота скоро щеше да започне да го търси.

Първата му мисъл беше да се скрие, но после се сети, че тя знае как се бе крил на Чистото място. Лесно би се досетила за скривалищата му.

Затова побягна. Изненада се колко е силен сега. Сякаш можеше да бяга толкова бързо, колкото летят птиците. И не се уморяваше — можеше да тича цяла вечност. Да стигне чак до ъгъла, да го заобиколи и да излезе на друга улица.

После — по следващата и по тази след нея, докато накрая не се загуби съвсем. Всъщност, той си се беше загубил от самото начало, а когато още от самото начало нямаш представа къде си, е трудно да се загубиш повече. Докато се луташе насам-натам по улиците и преките, той разбра, че трябва само да намери канал или поток, който да го изведе до реката или до някое познато място. Затова на първия мост над вода той проследи посоката на течението и започна да избира улици, които да го задържат наблизо. Все още не знаеше къде се намира, но поне следваше план.

Планът успя. Той излезе на реката и тръгна по брега. Накрая разпозна в далечината — скрит донякъде от един завой на реката — Маасбулевард, който водеше до лобното място на Поук.

Речният завой му беше познат от картата. Помнеше къде се намираха всички знаци, отбелязани от сестра Карлота. Знаеше, че трябва да премине през мястото, където бе живял на улиците, да ги подмине и да се приближи до района, където може би бе живял портиерът. Това нямаше да е лесно, защото там щяха да го познаят, пък и сестра Карлота можеше дори да е пратила ченгетата по дирите му. Виж, те щяха да го търсят там, защото там бяха всички улични хлапаци. Щяха да очакват от него отново да се превърне в уличен хлапак.

Но забравяха, че Бийн вече не беше гладен. И тъй като не беше гладен, не бързаше.

Той дълго заобикаля. Далеч от реката, далеч от оживената част на града, където живееха безпризорните. Когато улиците започнеха да му изглеждат многолюдни, той разширяваше кръга и странеше от оживените места. През останалата част от деня и по-голямата част от следващия той описа такъв широк кръг, че за известно време се намери съвсем извън Ротердам. Видя полето, също като на картините — ниви и пътища, издигнати по-високо от земята около тях. Сестра Карлота веднъж му беше обяснила, че по-голямата част от нивите е по-ниска от морското равнище и единствено големите диги удържат морето да не нахлуе обратно и залее земята. Но Бийн знаеше, че никога няма да се приближи до някоя от големите диги. Не и пеша.

После навлезе обратно в града, в квартал Шийброек, и късно следобед на втория ден разпозна името на Риндийк Страат. Скоро откри и кръстовище, чието име знаеше — Еразмус Сингел. Оттам вече беше лесно да стигне до първото място, което си спомняше — задният вход на един ресторант, където го хранеха, когато беше още бебе и не можеше да говори както трябва (заради което възрастните се юрваха да го хранят и да му помагат, вместо да го изритват настрани).

Стоеше там в сумрака. Нищо не се беше променило. Сякаш виждаше жената с малката купичка храна — как му я подава, размахва лъжица в ръка и му говори нещо на език, който той не разбираше. Сега вече можеше да прочете табелата на ресторанта — разбра, че е арменски и сигурно жената му бе говорила на този език.

Откъде беше минал, за да дойде тук? Бе подушил храната, докато вървеше…? Мина малко нагоре, после малко надолу по улицата, като постоянно се въртеше, за да се ориентира наново.

— Какво правиш тук, дебелако?

Бяха две хлапета, може би осемгодишни. Войнствени, но не бяха побойници. Сигурно част от някоя банда. Не, част от семейство, след като Ахил беше променил всичко. Ако промяната се беше разпространила до тази част на града.

— Трябва да изчакам тук моя татко — отвърна Бийн.

— И кой е твоят татко?

Бийн не беше сигурен дали разбират думата „татко“ като баща му или като таткото на неговото „семейство“. Но реши да рискува и отвърна:

— Ахил.

Те му се подиграха:

— Районът му е чак долу край реката, защо ще се среща с дебелак като тебе чак тук?

Но подигравките им не бяха важни — онова, което имаше значение, беше, че славата на Ахил се е разнесла чак дотук в града.

— Не съм длъжен да ви обяснявам неговите работи — заяви Бийн. — Всички деца от семейството на Ахил са дебели като мен. Толкова добре се храним.

— А всичките ли са ниски като тебе?

— Навремето бях по-висок, но задавах твърде много въпроси — отвърна Бийн, промъкна се покрай тях и тръгна през Розенлаан към квартала, където най-вероятно се намираше жилището на портиера.

Те не го последваха — такава магия притежаваше името Ахил. Може би му повярваха заради самоувереността — Бийн не им обърна никакво внимание, все едно нямаше защо да се бои от тях.

Нищо не му изглеждаше познато. Той постоянно се обръщаше да провери дали разпознава нещо, загледан в посоката, в която вероятно беше вървял, след като бе напуснал апартамента на портиера. Не му помогна. Скита чак до тъмно, продължи дори и след мръкване.

Накрая застана близо до някаква улична лампа и опита да прочете надписа на една табела. Тогава някакви инициали, издълбани в стълба, привлякоха вниманието му… „П+Д=ВЛ“. Той нямаше представа какво означава това. Никога не се бе сещал за този надпис при всичките си усилия да си спомни нещо. Но знаеше, че го е виждал и преди. И не само веднъж. Беше го виждал няколко пъти. Жилището на портиера беше много близо.

Той се обърна бавно, огледа района и го видя: малък блок с вътрешно и външно стълбище.

Портиерът живееше на последния етаж. Партер, първи етаж, втори, трети. Бийн отиде при пощенските кутии и се опита да разчете имената, но те бяха закачени твърде високо на стената, а имената бяха избелели. Някои табелки напълно липсваха.

Не че някога бе знаел името на портиера, да си каже истината. Нямаше основания да смята, че ще го разпознае, дори и да успееше да го разчете върху пощенска кутия.

Външното стълбище не стигаше до горния етаж. Сигурно го бяха построили заради лекарския кабинет на първия етаж. И тъй като беше тъмно, вратата в горния му край бе заключена.

Не му оставаше нищо, освен да чака. Или щеше да чака цяла нощ и сутринта да влезе в сградата през някакъв вход, или някой щеше да се прибере през нощта и Бийн щеше да се промъкне след него през вратата.

Заспа, събуди се, заспа и пак се събуди. Тревожеше се да не би някой полицай да го види и да го изгони, затова, когато се събуди втория път, заряза всякакви преструвки, че е на пост, пропълзя под стълбите и се сви на кълбо, за да прекара нощта.

Събуди го пиянски смях. Все още беше тъмно. Започваше да ръми, но не толкова, че от стълбището да закапе — Бийн беше сух. Той подаде глава навън, за да види кой се смее. Бяха мъж и жена, и двамата развеселени от алкохола. Мъжът скришом я опипваше, боцкаше и щипеше, жената го отблъскваше с вяли шамарчета.

— Не можеш ли да изчакаш? — попита тя.

— Не — отвърна той.

— Ще заспиш и никаква няма да я свършиш — рече тя.

— Не и този път — увери я той, после повърна.

Тя се отврати и продължи без него. Той се заклатушка подире й.

— Вече ми е по-добре — заяви той.

— Цената току-що се вдигна — каза му тя студено. — И първо ще си измиеш зъбите.

— Разбира се, че ще си измия зъбите.

Сега бяха точно пред сградата. Бийн изчакваше да се промъкне след тях.

После разбра, че няма защо да чака. Мъжът беше същият онзи портиер отпреди толкова години.

Бийн излезе от тъмното.

— Благодаря, че го доведохте у дома — каза той на жената.

И двамата го погледнаха изненадано.

— Ти пък кой си? — попита портиерът.

Бийн погледна жената и завъртя очи.

— Надявам се, че не е чак толкова пиян. — После се обърна към портиера. — Мама никак няма да се зарадва, че пак се прибираш такъв.

— Мама! — възкликна портиерът. — За кого, по дяволите, говориш?

Жената сръга портиера. Той изобщо не можеше да се държи на крака — залитна към стената, свлече се по нея и се пльосна по задник на тротоара.

— Така си и знаех — рече тя. — Водиш ме вкъщи при жена си?

— Аз не съм женен — отвърна портиерът. — Това дете не е мое.

— Сигурна съм, че казваш истината и за двете — рече жената. — Но ще е по-добре да му помогнеш да се качи по стълбите. Мама чака. — И тя си тръгна.

— Ами моите четирийсет гулдена? — попита той жално, но вече знаеше отговора.

Тя му отвърна с неприличен жест и се изгуби в нощта.

— Копеленце малко — рече портиерът.

— Трябваше да говоря с теб насаме — каза Бийн.

— Кой си ти, по дяволите? И коя е майка ти?

— Тъкмо това съм дошъл тук да разбера — отвърна Бийн. — Аз съм бебето, което ти намери и занесе у вас. Преди три години.

Мъжът го изгледа слисано.

Изведнъж светна лампа, после още една. Мощни лъчи от фенери осветиха Бийн и портиера. Четирима полицаи ги наобиколиха.

— Не си прави труда да бягаш, детенце — рече единият. — Нито пък ти, господин Веселяк.

Бийн разпозна гласа на сестра Карлота.

— Те не са престъпници — обясни тя. — Просто искам да поговоря с тях. Горе в апартамента му.

— Проследила си ме? — попита Бийн.

— Знаех, че го търсиш — отвърна тя. — Не исках да се намесвам, докато не го намериш. В случай, че се мислиш за голям хитрец, младежо, ние засякохме четирима улични бандити и двама известни педофили, които бяха по дирите ти.

Бийн завъртя очи.

— Да не мислиш, че съм забравил как да се оправя с тях?

Сестра Карлота сви рамене.

— Не исках за първи път в живота си да сгрешиш. — В гласа й се долавяше саркастична нотка.

 

 

— Така че, както ви казах, нямаше какво да научим от този Пабло де Ночес. Бил емигрант, който живее, за да плаща на проститутки. Поредният непрокопсаник, довлякъл се тук, откакто Нидерландия се превърна в международна територия.

Сестра Карлота седеше търпеливо и очакваше инспекторът да привърши с речта си на тема „Казах ли ви аз“. Но когато заговори за непрокопсаници, тя не можа да се сдържи.

— Той е прибрал онова бебе — каза тя. — Хранил го е и се е грижил за него.

Инспекторът махна с ръка.

— Трябва ли ни още един безпризорен хлапак? Защото хората като него друго не произвеждат.

— Не е вярно, че не сте научили нищо от него — рече сестра Карлота. — Научихте на кое място е било открито момчето.

— Но бившите наематели на сградата от онова време не могат да бъдат проследени. Име на компания, която никога не е съществувала. Няма за какво да се заловим. Няма как да ги проследим.

— Но това нищо означава нещо — рече сестра Карлота. — Казвам ви, тези хора са държали там много деца, после са затворили набързо и всички деца освен едно са били отведени. Казвате ми, че компанията е била под фалшиво име и не може да се проследи. Това, съдейки по вашия опит, не ви ли говори много за ставащото в онази сграда?

Инспекторът сви рамене.

— Разбира се. Очевидно е било ферма за органи.

Очите на сестра Карлота се насълзиха.

— Това ли е единствената възможност?

— В богатите семейства се раждат много увредени бебета — обясни инспекторът. — Съществува черен пазар на органи от бебета и малки деца. Затваряме фермите за органи винаги, когато открием такива. Може би сме били близо до тази ферма, те са го надушили и са спуснали кепенците. Но в участъка нямаме никакви документи, засягащи ферма за органи по онова време. Затова, може би са затворили по други причини. В задънена улица сме.

Сестра Карлота търпеливо пренебрегваше неспособността му да осъзнае колко ценна е тази информация.

— Откъде идват бебетата?

Инспекторът я погледна неразбиращо, сякаш го бе помолила да й обясни основните принципи на живота.

— Фермата за органи — обясни тя. — Откъде вземат бебетата?

Той сви рамене.

— Обикновено са късни аборти. Имат някакви уговорки с клиниките, бутат им рушвет. Такива работи.

— И това ли е единственият източник?

— Знам ли? Отвличане на деца? Не съм убеден, че това може да е фактор — изтичането на бебета през охранителната система на болниците не е чак толкова голямо. Хора да продават бебета? Да, чувал съм. Бедните бежанци пристигат с по осем деца, а след няколко години се оказват само с шест. Може и да плачат за починалите, но кой може да докаже каквото и да било? Нищо не може да се проследи.

— Причината, поради която ви разпитвам — обясни сестра Карлота, — е, че това дете е необикновено. Крайно необикновено.

— Да няма три ръце? — попита инспекторът.

— Поразително умно е. Преждевременно развито. Избягал е от това място, ненавършил и година. Преди да се научи да ходи.

Инспекторът се позамисли.

— Изпълзял е?

— Скрил се в казанчето на тоалетната.

— Вдигнал е капака, а е нямал и година?

— Каза, че много мъчно го вдигал.

— Сигурно е била евтина пластмаса, а не порцелан. Знаете ги какви са тоалетните в учрежденията.

— Обаче разбирате защо се интересувам от произхода на детето. Някаква чудодейна комбинация от родители.

Инспекторът сви рамене.

— Някои деца се раждат умни.

— Но тук присъства и наследствен компонент, инспекторе. Родителите на това дете трябва да са… забележителни. Родители, вероятно известни със собствените си бляскави умове.

— Може би, а може би не — отвърна инспекторът. — Искам да кажа, че някои от тези бежанци може и да притежават бляскав ум, но са попаднали в капана на отчаяни времена. За да спасят останалите деца, те могат и да продадат бебе. Дори е умно, това не изключва бежанците като потенциални родители на вашето генийче.

— Предполагам, че е възможно — съгласи се сестра Карлота.

— Повече информация никога няма да получите. Защото този Пабло де Ночес не знае нищо. Едва се сети от кой град в Испания идва.

— Разпитвахте го пиян — изтъкна сестра Карлота.

— Ще го разпитаме пак и като изтрезнее — увери я инспекторът. — Ще ви съобщим, ако научим още нещо. Междувременно обаче ще трябва да се задоволите с онова, което ви казах, защото повече няма.

— Засега знам всичко, което ми е нужно — рече сестра Карлота. — Достатъчно, за да знам, че това дете наистина е чудо и Господ му е дал велико предназначение.

— Аз не съм католик — остана невъзмутим инспекторът.

— Въпреки това Господ ви обича — отвърна бодро сестра Карлота.