Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (2)

1
Поук

— Мислите си, че сте намерили подходящия и затова изведнъж режете моята програма?

— Не е заради хлапето, което Граф откри, а заради ниското качество на твоите открития.

— Знаехме, че вероятността е малка. Но децата, с които работя, водят война само за да оцелеят!

— Твоите деца са толкова недохранени, че страдат от сериозна умствена деградация, още преди да започнеш да ги тестваш. Повечето от тях не са изградили нормално човешко поведение. Толкова са сбъркани, че и един ден не могат да издържат, без да откраднат, счупят или разрушат нещо.

— Но притежават потенциал като всички деца.

— Тъкмо тази сантименталност дискредитира целия ти проект пред МФ.

 

Поук през цялото време си отваряше очите. По-малките деца също бяха задължени да стоят на пост, но въпреки че се проявяваха като доста наблюдателни, понякога просто пропускаха всички онези неща, които бе необходимо да забелязват. Това означаваше, че Поук може да разчита само на себе си да забележи опасността.

Имаше много опасности, за които трябваше да се оглеждаш. Например ченгетата. Те не се появяваха често, но когато се появяваха, сякаш особено много наблягаха на прочистването на улиците от деца. Размахваха около тях магнитните си камшици, сипеха жестоки парещи удари дори и върху най-малките и ги наричаха паплач, крадци, чумата на прекрасния град Ротердам. Задачата на Поук беше да забележи раздвижването в далечината, което означаваше, че ченгетата може да са излезли на хайка. Тогава тя изсвирваше предупредителния сигнал и мъниците се втурваха към скривалищата си, докато опасността отмине.

Но ченгетата не идваха толкова често. Истинската опасност бе много по-непосредствена — големите деца. На девет години Поук бе матриархът на малката си банда (никой от тях не знаеше със сигурност, че тя е момиче), но това никак не важеше пред единайсет–, дванайсет– и тринайсетгодишните момчета и момичета, които тероризираха улиците. Възрастните просяци, крадци и курви не обръщаха никакво внимание на малките деца на улицата — освен колкото да ги изритат от пътя си. Но по-големите деца (те бяха изритваните) се обръщаха и на свой ред нападаха малките. Всеки път, когато децата от бандата на Поук откриеха нещо за ядене — особено ако изнамереха надежден източник на боклук или някоя лесна мишена, от която да изкрънкат дребни пари или малко храна — ревниво вардеха и криеха придобивките си, защото побойниците най-много обичаха да отнемат трохите храна на малките. Да крадеш от малките деца, бе много по-безопасно, отколкото да крадеш от магазините или от минувачите. Пък и им харесваше, Поук го виждаше. Харесваше им как малките деца треперят и се подчиняват, хленчат и дават всичко, каквото им поискат.

Ето защо, когато мършавото двегодишно хлапе се покачи върху коша за боклук на отсрещната страна на улицата, наблюдателната Поук веднага го забеляза. Това хлапе не си дояждаше. Всъщност направо гладуваше. Тънки ръце и крака, абсурдно изпъкнали стави, подут корем. И ако гладът не го убиеше скоро, то щеше да го убие идващата есен, защото дрехите му изглеждаха тънички, а и не бяха много.

Обикновено тя би му обърнала само мимолетно внимание. Но това хлапе имаше очи. И продължаваше да се оглежда интелигентно. Нямаше го вцепенението, присъщо на живите мъртъвци, които вече не търсят храна, нито дори ги е грижа да си намерят удобно място да полегнат, преди да вдишат за последен път от вонящия въздух на Ротердам. В края на краищата за тях смъртта нямаше да е чак толкова голяма промяна. Всеки знаеше какво е Ротердам — макар да не беше столицата на Ада, той беше най-главното му морско пристанище. Единствената разлика между Ротердам и ада беше, че в Ротердам проклятието не е вечно.

Това малко момченце… какво правеше то? Не търсеше храна. Не оглеждаше минувачите. Това бе в реда на нещата — надали някой би оставил нещичко на толкова малко дете. С каквото и да се сдобиеше, някое друго дете щеше да му го отнеме, така че защо да си прави труда? Ако искаше да оцелее, необходимо бе да следва по-големите лешояди и да облизва опаковките от храна подире им, да изяжда последната следа от захар или троха брашно, полепнала по обвивката и неизблизана от първия, докопал храната. Тук, на улицата, нямаше нищо — щеше да яде само ако някоя банда го приютеше, а Поук не го искаше в нейната. Той щеше само да им се пречка — на нейните хлапета вече и без това им беше достатъчно трудно. Нямаше нужда от още едно безполезно гърло за изхранване.

Той ще опита, реши тя. Ще хленчи и ще се моли. Но този номер минава само при богатите. Аз трябва да мисля за бандата си. Той не е от тях, така че не ми пука за него. Нищо, че е малък. На мен той не ми е никакъв.

Две дванайсетгодишни проститутки, които обикновено не работеха в тоя участък, се показаха иззад един ъгъл и се насочиха към базата на Поук. Тя подсвирна тихо. Децата веднага се разпръснаха — останаха на улицата, но се опитваха да не приличат на банда.

Не помогна. Проститутките вече знаеха, че Поук е тартор на банда, и както можеше да се предполага, я сграбчиха за ръцете, удариха я в стената и си поискаха „таксата за разрешение“. Поук знаеше, колко лошо би било, ако им каже, че не може да им даде нищо — винаги се стараеше да има запас, за да умилостивява гладните побойници. Тя виждаше защо тези проститутки са гладни. Когато се зададоха, те никак не приличаха на онези, които предпочитаха педофилите. Бяха доста мършави и изглеждаха твърде стари. Така че докато телата им не се развиеха и не започнеха да привличат недотам перверзната клиентела, трябваше да се задоволят с грабителство. Това, че щяха да оберат нея и бандата й, накара кръвта на Поук да кипне, но по-умно беше да си плати. Ако я пребиеха, известно време тя нямаше да може да разчита на бандата си. Затова бръкна в тайните си запаси и извади едно пликче, в което все още имаше половин сладкиш.

Сладкишът беше престоял, защото тя го държеше от два дена за всеки случай, но двете го сграбчиха, разкъсаха плика и едната отхапа повече от половината. После подаде остатъка на приятелката си или по-скоро на бившата си приятелка, защото точно тези хищнически постъпки пораждаха вражди. Двете се сбиха — започнаха да си крещят, да си удрят плесници, да се дерат с нокти. Поук наблюдаваше внимателно с надеждата, че ще изпуснат остатъка от сладкиша, но нямаше късмет. Парчето влезе в устата на същото момиче, което беше отхапало първата хапка — именно то спечели битката, а другото побягна да си търси убежище.

Поук се обърна и видя малкото момченце точно зад себе си. Едва не се препъна в него. Ядосана, задето й се наложи да дава храна на онези уличници, тя го ритна с коляно и го събори на земята.

— Не заставай зад гърба на хората, ако не искаш да се приземиш по задник — изръмжа тя.

Той просто стана и я загледа настоятелно, с очакване.

— Не, копеленце, нищичко няма да получиш от мен — заяви Поук. — Няма да извадя и бобено зърно от устата на моята банда. Ти и едно бобено зърно не струваш.

Сега, когато побойничките бяха отминали, бандата й започна да се събира.

— Ти защо им даде храната си? — попита момчето. — Тази храна трябва на теб.

— О, извинявай! — тросна се Поук и заговори силно, за да я чува бандата й. — Май ти трябва да си шефът на бандата, а? Като те гледам какъв си як, няма да имаш никакви проблеми да опазиш храната.

— Не аз — рече момчето. — Аз бобено зърно не струвам, помниш?

— Да, помня. Хубаво е и ти да го запомниш, че да си затваряш устата.

Бандата й се разсмя.

Но не и момченцето.

— Трябва завъдиш собствен побойник — рече то.

— Аз не си завъждам побойници. Аз се отървавам от тях — отвърна Поук. Начинът, по който то продължаваше да й отговаря, не й харесваше. След минута щеше да й се наложи да го удари.

— Ти даваш храна на побойници всеки ден. Давай само на един и го накарай теб пази от другите.

— Мислиш ли, че не ми е минавало през ум, тъпако? — възкликна тя. — Само че след като го купя, как ще го задържа? Той няма да се бие за нас.

— Щом няма — убиваш го — рече момчето.

Това накара Поук да побеснее — тъпата невъзможност, силата на идеята, която, знаеше, никога не би могла да приложи. Тя пак го сръга с коляно и в добавка този път го ритна, когато падна.

— Може би ще започна, като убия теб.

— Аз бобено зърно не струвам, помниш? — рече момчето. — Ти убиваш един побойник, хващаш друг да се бие за теб, той иска твойта храна, той се страхува от теб.

Тя не знаеше как да реагира на толкова нелепа идея.

— Те теб изяждат — продължи момчето. — Теб изяждат. Затова трябва убиеш един. Претрепеш някой дребосък като мен. Камъните трошат всякакви глави.

— Драйфа ми се от теб — рече тя.

— Щото не сетила сама — отвърна мъничкият.

Той флиртуваше със смъртта, като й говореше така. Ако тя го наранеше, с него беше свършено и той трябваше да го знае.

Но пък смъртта вече живееше под тънката му ризка. Трудно би било да си представи, че ако смъртта се приближи, това би имало някакво значение.

Поук огледа бандата си. Израженията на лицата им бяха непроницаеми.

— Нямам нужда разни бебета да ми обясняват, че трябва да убивам онези, които не можем да убием.

— Малко дете идва зад него, ти муш, той пада — рече момчето. — Носиш големи камъни, тухли, фрасваш го в главата. Като видиш мозък, край.

— Умрял не ми върши работа — отвърна тя. — Искам си собствен побойник — който ще ни пази, умрял не ща.

Момчето се ухили.

— Значи идеята ми вече ти харесва — рече то.

— Нямам доверие на побойници — отвърна тя.

— Той пази теб на благотворителната кухня — рече момчето. — Ти влизаш в кухнята. — Продължаваше да я гледа в очите, но говореше така, че да го чуят и другите — Той вземе всичко за теб в кухнята.

— Малко хлапе влиза в кухнята, големи деца го пребиват — заяви Сержанта. Той беше на осем години и винаги се държеше така, сякаш си мислеше, че е заместник на Поук. Истината беше, че тя нямаше заместник.

— Ти си намериш побойник и той ги кара да се махнат.

— А как той спре двама побойници? Трима побойници? — попита Сержанта.

— Както казах — отвърна момчето, — просто го буташ, той не толкоз голям. Събираш кураж и подготвяш се. Не си ли бил войник? Нали Сержант ти викат?

— Не му говори, Сержант — рече Поук. — Не знам що изобщо приказваме с двегодишен.

— На четири съм — обади се момчето.

— Как се казваш? — попита Поук.

— Никой досега не ме е кръщавал — отвърна то.

— Значи си толкова тъп, че и собственото си име не можеш да запомниш?

— Никой никога не ми е давал име — повтори той. И продължаваше да я гледа в очите, проснат на земята, а бандата се беше скупчила около него.

— И бобено зърно не струваш — рече тя.

— Тъй е — съгласи се то.

— Да — потвърди Сержанта. — Едно тъпо бобено зърно.

— Значи вече си имаш име — рече Поук. — Сега се връщаш и сядаш на коша за боклук, а аз обмислям каквото си казал.

— Трябва да ям — рече Бийн^[1].

— Ако си намеря побойник, ако това, дето го казваш, стане, може би ще ти дам нещо.

— Сега ми трябва — настоя Бийн.

Тя знаеше, че е истина.

Бръкна в джоба си и извади шестте фъстъка, които пазеше. Той се надигна и взе само един от дланта й, сложи го в устата си и задъвка бавно.

— Вземи ги всичките — подкани го нервно тя.

Той протегна мъничката си ръка. Беше слаба. Не можеше да я свие в юмрук.

— Не мога да ги държа всичките — рече той. — Слаба ръка.

По дяволите. Хабеше идеални фъстъци за някакво хлапе, което и без това щеше да умре.

Но смяташе да пробва неговата идея. Беше дръзка, но беше първият чут от нея план, който вдъхваше някаква надежда, че нещата ще се пооправят, че нещо в окаяния им живот ще се промени, без да й се налага да слага момичешки дрехи и да се залавя със занаята. И тъй като идеята беше негова, бандата трябваше да види, че тя се отнася честно с него. Така се задържаш начело на бандата — като виждат, че си честен.

И затова тя не прибра ръката си, докато той не изяде всичките шест фъстъка един по един.

След като глътна последния, той отново я загледа продължително в очите, а после каза:

— По-добре бъди готова да го убиеш.

— Искам го жив.

— Бъди готова да го убиеш, ако не е подходящ — С тези думи Бийн защъпурка обратно през улицата към своя кош за боклук и мъчително се покатери върху него, за да гледа.

— Ти не си на четири години! — кресна му Сержанта.

— На четири съм, ама съм дребничък — извика той в отговор.

Поук накара Сержанта да млъкне и тръгнаха да търсят камъни, тухли и блокчета сгур. Щом щяха да водят малка война, по-добре да са въоръжени.

 

 

Бийн не харесваше новото си име, но то все пак беше име — това означава, че и другите знаят кой си и при нужда ще те наричат някак — което беше хубаво. Както и шестте фъстъка. Устата му просто не знаеше какво да прави с тях. Докато дъвчеше, го болеше.

Заболя го и докато наблюдаваше как Поук прецака предложения от него план. Бийн не я избра, защото тя беше най-умният главатар на банда в Ротердам. Точно обратното. Нейната банда едва оцеляваше, защото тя не умееше да преценява особено добре. И беше прекалено състрадателна. Нямаше достатъчно ум да подсигури достатъчно храна за себе си, така че да изглежда добре хранена. И макар собствената й банда да знаеше, че е свястна, и да я харесваше, на непознатите Поук не изглеждаше особено преуспяла. Не личеше да се справя добре с работата си.

Ала ако наистина я биваше в работата й, тя никога нямаше да го послуша. Той така и нямаше да успее да се приближи до нея. Или пък ако го изслушаше и харесаше идеята му, тя щеше да се отърве от него. Така беше на улицата. Добрите хлапета умираха. Поук беше май прекалено добра, че да оцелее. На това разчиташе Бийн. Но сега се страхуваше точно за живота й.

Цялото това време, което беше вложил в наблюдаване на хората, докато тялото му се самоизяждаше, щеше да бъде пропиляно, ако тя не можеше да осъществи плана му. Не че самият Бийн не бе пропилял много време. Отначало наблюдаваше как хлапетата вършат разни неща на улицата, как се крадат едно друго, как се хващат за гърлата и си бъркат по джобовете, продават всяка част от себе си, която могат. Той виждаше как нещата могат да се подобрят, ако някой прояви ум, но не се доверяваше на собственото си проникновение. Беше сигурен, че трябва да има нещо друго, което той просто не разбираше. Бореше се да научи повече — за всичко. Да се научи да чете, за да знае какво означават табелите на камионите, магазините, фургоните и кофите. Да научи достатъчно холандски и общия език на МФ, за да разбира всичко, което се говори около него. Това, че гладът постоянно го разсейваше, никак не му помагаше. Вероятно би могъл да си намери повече храна, ако не бе отделял толкова време за изучаване на хората. Но най-сетне проумя: вече разбираше. Беше го разбрал от самото начало. Нямаше тайни, които Бийн все още да не проумява само защото е съвсем мъничък. Причината всички тези хлапета да постъпват толкова тъпо беше, че самите те са тъпи.

Те бяха тъпи, а той — умен. Но защо тогава го заплашваше гладна смърт, а тези хлапета бяха още живи? Именно тогава реши да действа. И избра Поук за свой главатар. А сега седеше върху кофа за боклук и я гледаше как се дъни.

Като за начало тя избра погрешния побойник. Трябваше й някой, който разчита само на размерите си, за да сплашва хората. Трябваше й някой голям и тъп, брутален, но податлив на контролиране. А вместо това тя смята, че й трябва дребен. Не, тъпачке! Тъпачка! На Бийн му се искаше да й се разкрещи, когато видя как се задава мишената й — един побойник, който се бе нарекъл Ахил, на героя от комиксите. Той беше дребен и зъл, умен и бърз, но кракът му беше изсъхнал. И затова тя си мислеше, че ще може по-лесно да го събори. Тъпачка! Идеята не е само да го събори — първия път всекиго можеш да събориш, защото той не го очаква. Трябва ти някой, който ще остане долу.

Но Бийн не каза нищо. Не биваше да я дразни. Да видим какво ще стане. Да видим какво ще представлява Ахил, като го набият. Тя ще види — няма да проработи и ще да й се наложи да го убие, да скрие трупа и да се пробва с нов побойник, преди да плъзне мълвата, че някаква банда хлапетии събаря побойници.

И ето, Ахил се задава, залитайки — или пък може би е само от завалената походка заради кривия крак — и Поук разиграва голямо театро — колко се страхува и как се опитва да се измъкне. Кофти изпълнение, мисли си Бийн. Ахил вече схваща какво става. Нещо не е наред. Предполага се да се държиш както обикновено. Тъпачка! Затова Ахил се оглежда наоколо много повече. Предпазливо. Тя му казва, че е скатала нещичко — това е нормално, — и го повежда към капана в уличката. Но вижте, той се дърпа. Внимава. Няма да стане.

Само че става, заради изсъхналия му крак. Ахил вижда заложения капан, но не може да се измъкне — две малки деца се скупчват отзад в краката му, докато Поук и Сержанта го бутат и той пада на земята. После със силен замах две тухли се стоварват върху тялото и болния му крак — мъниците схващат и си вършат работата, макар Поук да е тъпа — и да, това е добре. Ахил го е страх, мисли, че ще умре.

Бийн вече е слязъл от кофата, върви надолу по улицата и наблюдава съсредоточено. Трудно се вижда отвъд тълпата. Той си пробива път през нея и малките деца — всички до едно са по-големи от него — го познават. Те знаят, че си е спечелил правото да гледа, и го пускат. Той застава точно до главата на Ахил. Поук е застанала над него с голямо блокче сгур в ръце и му говори.

— Ще ни вкараш на опашката за храна в приюта.

— Да, разбира се, ще ви вкарам, обещавам.

Не му вярвайте! Погледнете как очите му шарят за слаби места.

— Така и ти ще получиш повече храна, Ахил. Получаваш бандата ми. Ние ще получаваме достатъчно храна, ще сме по-силни и ще ти носим повече. На теб ти трябва банда. Другите побойници те изтласкват настрани — виждали сме ги! Но с нас вече тия няма да ти минават. Виждаш ли как го правим? Армия, това сме ние.

Да, той вече започва да схваща. Идеята е добра, а той не е тъп, и затова му изглежда смислена.

— Щом това е толкова хитро, Поук, как така не сте го направили досега?

Тя не намери какво да му отговори. Вместо това погледна към Бийн.

Само мимолетен поглед, но Ахил го забеляза. И Бийн разбра какво си мислеше. Беше толкова очевидно.

— Убий го — рече Бийн.

— Не ставай глупак — скастри го Поук. — Той е „за“.

— Точно така — потвърди Ахил. — Наистина съм „за“. Идеята е добра.

— Убий го! — повтори Бийн. — Ако ти не го убиеш сега, той ще те убие.

— Оставяш това малко ходещо лайненце да приказва такива тъпотии? — попита Ахил.

— Или ти, или той — рече Бийн. — Убий го и вземи следващия.

— Следващият няма да е с болен крак — рече Ахил. — Следващият няма да смята, че си му нужна. Аз знам, че е така. Аз съм „за“. Точно аз ви трябвам. Връзва се.

Може би предупреждението на Бийн я направи по-предпазлива. Все още не беше склонила.

— Бандата си е твоя, не е моя — рече Ахил.

Лъжец, помисли си Бийн. Не виждаш ли, че те лъже?

— Какво е това за мен? — рече Ахил. — Това е семейството ми. Това са малките ми братчета и сестричета. Аз трябва да се грижа за семейството си, нали?

Бийн веднага разбра, че Ахил е победил. Силен побойник — а бе нарекъл тези хлапета свои сестри и братя. Бийн виждаше глада в очите им. Не обикновения глад за храна, а истинския — дълбокия глад за семейство, за любов, за принадлежност. Те получаваха мъничко от това като членове на бандата на Поук. Но Ахил обещаваше повече. Той току-що бе победил най-доброто предложение на Поук. Вече беше твърде късно да го убият.

Твърде късно. Но за миг изглеждаше, че Поук е толкова глупава, че смята да продължи и в края на краищата да го убие. Тя вдигна блокчето сгур високо.

— Не — обади се Бийн. — Не можеш. Сега той е от семейството ни.

Тя свали блокчето до кръста си и бавно се обърна да погледне Бийн.

— Разкарай се — рече тя. — Ти не си от мойта банда. Нищичко няма да получиш тук.

— Не — рече Ахил. — По-добре давай и ме убий, щом смяташ да се държиш с него така.

О, това прозвуча храбро. Но Бийн знаеше, че Ахил не е храбър. Само е умен. Той вече беше спечелил. Това, че лежеше на земята, а Поук продължаваше да държи блокчето сгур, не означаваше нищо. Бандата вече беше негова. С Поук беше свършено. Доста време щеше да мине, преди някой друг освен Бийн и Ахил да го разберат, но изпитанието на властта се провеждаше тук и сега и Ахил щеше да победи.

— Това хлапенце — рече Ахил — може да не е част от бандата ти, но е част от семейството ми. Не може да разправяш на брат ми да се разкара.

Поук се поколеба. Един миг. Един миг повече.

Но това бе достатъчно.

Ахил се надигна. Разтърка ожулените места, провери контузиите си. Огледа с шеговито възхищение малките деца, които го бяха пребили с тухли.

— Бива си ви, да му се не види!

Те се разсмяха, отначало нервно. Щеше ли да им стори зло, защото те му бяха сторили зло?

— Не се тревожете — рече той. — Вие ми показахте какво можете. Ще направим същото и с други побойници, ще видите. Трябваше да разбера дали ще се справите. Бива си ви. Как се казвате?

Едно по едно той научи имената им. Запомняше ги добре, а пък когато пропуснеше някое, вдигаше голям шум, извиняваше се и видимо се стараеше да го запомни. Петнайсет минути по-късно те вече го обичаха.

Щом го може, помисли си Бийн, щом толкова лесно кара хората да го заобичат, защо досега не го е правил?

Защото тези глупаци винаги търсят власт. Хората над теб никога не искат да споделят властта си с теб. Защо ги гледаш? Те не ти дават нищо. Хората под теб — на тях им даваш надежда, даваш им уважение. Те ти дават власт, защото според тях нямат такава и затова нямат нищо против да се откажат от нея.

Ахил се изправи на крака малко несигурно — болният крак го болеше повече от обикновено. Всички отстъпиха и му направиха място. Сега той можеше да си тръгне, ако иска. Да се махне и да не се весне повече. Или да доведе още побойници, да се върне и да накаже бандата. Но той застана там, после се усмихна, бръкна в джоба си и извади най-невероятното нещо. Стафиди. Цяла шепа. Те гледаха ръката му така, сякаш на дланта му имаше белег от пирон.

— Първо малките братчета и сестричета — рече той. — Най-малките. — Погледна Бийн. — Ти.

— Не той! — обади се най-дребният след Бийн. — Ние дори не го познаваме!

— Бийн искаше да те убие! — обади се друг.

— Бийн — повтори Ахил. — Ти търсеше семейството ми, нали, Бийн?

— Да — отвърна Бийн.

— Искаш ли стафида?

Бийн кимна.

— Първо ти. Ти ни събра заедно, нали?

Ахил или щеше да го убие, или нямаше да го убие. В този миг значение имаше единствено стафидата. Бийн я взе. Сложи я в устата си. Дори не я захапа. Само остави слюнката си да се просмуче в нея и усети вкуса й.

— Знаеш ли — каза Ахил, — няма значение колко време я държиш в устата си — тя никога няма да стане пак гроздово зърно.

— Какво е гроздово зърно?

Ахил му се изсмя — все още не дъвчеше. После раздаде стафиди на другите деца. Поук никога не им беше раздавала толкова стафиди, защото никога нямаше толкова стафиди за раздаване. Но малките деца нямаше да го разберат. Те щяха да си помислят: Поук ни даваше боклуци, а Ахил ни дава стафиди. Защото бяха тъпи.