Рудолф Ерих Распе
Приключенията на барон Мюнхаузен (17) (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Второ пътуване до месечината

Аз вече разказах за моето първо пътуване до месечината. Тогава имах само една задача: да си прибера сребърната брадвичка. И ето, падна ми се втори случай да замина нагоре. Този път пътуването беше много по-приятно. А освен това прекарах на месечината доста дълго време. Исках да разгледам подробно тая планета и сега ми се ще да разкажа впечатленията и спомените си, доколкото ми позволява паметта.

Един от моите далечни роднини си беше набил в главата мисълта, че на месечината живеят хора, на ръст високи колкото човеците, намерени от Гъливер в царството на великаните. Той беше решил да иде на месечината и ме помоли да го придружа.

Аз винаги съм смятал, че Гъливеровите разкази за великаните са измислени приказки, но тъй като моят мил роднина ме беше определил за свой единствен наследник, реших да му изпълня желанието.

Тръгнахме. Стигнахме благополучно Южното море и не срещнахме по пътя нищо забележително, като не споменавам за крилатите мъже и жени, които летяха във въздуха и танцуваха менует.

На осемнайсетия ден, когато минахме остров Таити, се разрази голяма буря, която издигна във въздуха нашия кораб на височина горе-долу хиляда морски мили и го държа дълго време над водата.

Най-сетне духна благоприятен вятър, опъна платната и ни понесе с необикновена скорост. Така плавахме повече от шест недели над облаците и открихме една голяма страна, кръгла, бляскава като светещ остров. Спряхме на едно чудесно пристанище, слязохме на суша и забелязахме, че новата земя е населена с хора.

Край нас се ширеха градове, видяхме много дървета, планини, реки, езера. Всичко се очертаваше ясно и ние помислихме: дали не сме пак на Земята, която отколе напуснахме?

Но този светъл остров, който се виждаше пред очите ни, беше месечината. Там ние видяхме огромни човеци, яхнали върху крилете на брадати орли. Всеки орел имаше по три глави. За да добиете представа за големината на тия орли, ще ви кажа, че разстоянието от единия връх на орловото крило до другия беше по-дълго от най-дългото наше корабно въже. И наместо да яхат коне като нас, земните хора, лунните жители яздеха птици.

Тъкмо когато слязохме на месечината, нейният владетел водеше война със слънцето. Той веднага ми предложи да ме назначи офицер в своята войска, но аз отказах.

Всичко на месечината беше грамадно. Там обикновеният комар например беше голям колкото една наша овца. Най-важното оръжие на лунните жители беше хрянът. Те го мятаха като копие и с него убиваха противниците си. Наместо щитове употребяваха големи листа от лопуш.

Освен това видях в тая страна няколко туземци от планетата Сириус. Те бяха дошли на месечината по време на една битка. Лицата им приличаха на глави на булдози, а очите им се намираха в края на носовете. Нямаха клепачи. Когато лягаха да спят, закриваха очи с езиците си. Средният им ръст достигаше двайсет метра.

Лунните жители надминават трийсет и шест метра височина. Те носят прякор „кашавари“^[1], защото сами си приготвят храната на огън като нас. Едно им е доброто: никога не губят време за ядене. На лявата си страна всеки има една вратичка. Като я отвори, лунният жител си сипва една паница ядене и затваря вратичката. Като мине един месец, отново я отваря и прави същото. По този начин лунните жители ядат само дванайсет пъти в годината.

Там всичко расте по дърветата. Безкрайно много и различни плодове има там. Дърветата, които раждат „кашавари“, или хора, са много по-красиви от другите. Те имат големи прави клони и листата им са обагрени в телесен цвят. Плодовете им приличат на орехи с твърди черупки и са големи като локомотиви. Когато плодовете узреят, което личи по цвета, хората ги берат и ги пазят внимателно, докато искат.

Ако решат да изкарат плода от ореха, хвърлят го в един казан с вряла вода и подир няколко часа черупката се пука. От нея излиза живо същество.

Но преди да се яви на белия свят, всяко създание има определени белези.

От едни черупки излизат войници, от други философи, от трети богослови, от четвърти юристи, от пети земеделци, от шести селяни. И всеки новороден жител почва да прилага на дело теоретичните си знания.

Когато лунните жители остареят, те не умират, а се превръщат във въздух и изчезват като пара.

На ръцете си имат само по един пръст, но с него си служат много по-добре, отколкото ние с нашите пет пръста.

Лунните жители носят главите си под мишница. Когато тръгнат да пътуват или почнат да вършат нещо, което иска усилени движения, те обикновено оставят главите си вкъщи. Ако се скарат помежду си и носят главите си под мишница, те често пъти ги мятат и ритат като гумени топки.

Жителите на месечината, за да разберат какво правят другите хора, няма нужда да мъкнат телата си от едно място на друго, а изпращат главите си. Телата им остават вкъщи. Главите научават каквото трябва. и веднага се връщат, щом ги повикат стопаните им.

Гроздето на месечината е досущ като нашата градушка. И аз съм напълно уверен, че градушката, която пада през бурно време на Земята, не е нищо друго, а лунно грозде. Аз дори мисля, че такова грозде е отколе познато на някои винари. Поне мога да кажа, че съм пил много пъти вино, което има вкус на град и много напомня лунното грозде.

Щях да забравя едно занимателно нещо. Лунните жители използват своите кореми, както ние си служим с нашите куфари. Те ги пълнят с всичко, каквото им попадне. Отварят ги и ги затварят, когато им хрумне. В тялото им няма никакви вътрешности: нито сърца, нито стомаси, нито бъбреци. Затова не боледуват никога от сърдечни болести, от язви на стомасите и от бъбречни камъни. Винаги ходят голи.

Могат да вадят очите си по свое желание и пак да ги наместят там, където трябва. И дори когато ги държат в ръцете си, пак виждат с тях. Ако някому се случи да изтърве окото си и да го строши, може да си купи друго и новото око ще му служи също тъй, както първото. Затова на месечината по всичките ъгли на улиците ще срещнете продавачи на очи. Те имат най-различна стока, защото модата се мени често: лунните жители носят повече сини или жълти очи.

Съгласен съм, че всичко това може да се види някому чудно, но ония, които не вярват в истината на моите разкази, нека сами идат на месечината. Тогава ще се убедят, че аз никога не лъжа.