Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (14) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

ЕПИЛОГ

Един капитан на подводница и жена му си обещали: когато той е в морето, двамата да гледат в една и съща звезда по едно и също време на нощта. Тя нямало как да знае дали той смее да вдигне подводницата до перископна дълбочина и да погледне към небето. Затова търсела звездата всяка вечер, въпреки че той навярно се движел тихо сред тъмнината на океана. Правела го с надеждата, че поне веднъж ще гледат своята звезда заедно. И така всяка вечер, докато той се върнал.

Двамата са сред щастливците. Напрежението от дългите месеци в морето и тайната, която подводничарите се заклеваха да пазят неизменно, разкъса много двойки. Никакъв анализ на подводната война не може да мине без човешката цена. Тези хора отдадоха месеци, години и повече, за да се превърнат в онова, което десетилетия наред представляваше най-добрата защита срещу ядрено нападение от морето.

Подводничарите следяха съветските ракетни подводници, разработка след разработка и миля след миля. Само подводница можеше да следи съветска подводница, да чуе какво трака, да види как действа екипажът й и да научи къде отива, ако получи заповед за стрелба. Това бяха разузнавателни данни, нарастващи с времето, по малко факти от всяка мисия, някои от тях ненужни, много от тях допълващи се. Именно разузнавателни данни трябваше да се събират всеки път, когато Съветите пуснеха нов клас подводници, всеки път, когато покажеха нова тактика.

Освен всичко подводничарите направиха още нещо: позволиха на Съединените щати да надникнат в мисленето на съветските военни ръководители. Един американски капитан посред операция за следене би могъл да огледа себе си в решенията на съветския командир, както и да види колко по-различен е другият.

Специалният флот подводници, оборудвани за подслушване на кабели, позволи подслушването на съветския военноморски щаб, докато оттам изреждаха ежедневно разочарованията си, критикуваха мисии и реагираха на страховете от американско ядрено нападение. В един момент, когато и двете страни можеха да натиснат бутона на ядрената война, този поглед към противника беше от съществено значение.

Агенти, спътници и шпионски самолети заедно с подводниците се усъвършенстваха в събирането на информация за съветските машини — какво се строи, технически данни. Много по-трудно обаче беше да се надникне в съветската психика. В края на краищата дори кабелите не можеха да разкрият много от онова, за което мислеха висшите съветски ръководители, нито да покажат истинската политическа и икономическа криза, разрастваща се в една така затворена страна. И все пак подслушвателите бяха най-добрите възможни средства дори и когато записаните от тях неща стояха под водата месеци, преди да бъдат изпратени подводници за лентите.

Хората, работили по тези кабели на дъното на Баренцово и Охотско море, знаеха, че са изправени пред непосредствен риск. Зарядите за самоунищожение на борда им го напомняха мрачно. Дори най-честите съперници на Военноморското разузнаване, висши служители в ЦРУ, признават, че подслушването на кабели е била най-опасната и дълга операция през Студената война. Този ореол на опасност създаваше уважение към мисиите така, както налагаше и изключителната им рядкост.

Спътниците замениха много от шпионските самолети и направиха събирането на информация по-безопасно и чисто, но подводниците продължиха да се конфронтират пряко със Съветския съюз. С това те не само се разграничаваха от останалите начини за събиране на информация, но и от останалите военни. Подводничарите знаеха, че са част от единствената военна сила, която се упражнява не срещу съюзници при военните игри, а чрез ежедневни срещи с врага.

Винаги съществуваше огромен риск от инциденти, нарушаващи равновесието, дори и риск някоя подводница да започне истинска война. Случваше се някои критици да се разтревожат открито, че това би могло да стане всеки път, когато се открие подводница в съветски води, и че след всеки сблъсък има опасност от ответен удар. Несъмнено някои капитани отиваха твърде далеч в търсенето на важни данни. Но когато ВМС и разузнавателните служби претегляха ползите и възможността от ответен удар, разчитаха на един прост факт: Съветският съюз също изпращаше шпиони. Както каза адмирал Джеймс Д. Уоткинс, бивш командващ военноморските операции и министър на енергетиката:

— Фактът, че от време на време те залавят, е за историята. Е, и какво от това? Знаете, че всички са в играта.

Продължава със следното:

— Докато го правим по начин, който — може да се каже — не е в явно нарушение на споразуменията, или международните закони, които признаваме, играта е честна. Не трябва да се извиняваме. Трябва да продължаваме. А не го ли правим, значи не си вършим работата.

Това наблягане върху шпионажа по начини, които не нарушават „явно“ законите и споразуменията, не е просто двусмислица, нито пък ограничава идеята му само до законите, „които признаваме“. Ако погледнем назад, виждаме, че най-сериозните сблъсъци между подводници не са предизвиквали истинска криза, както е ясно, че и руснаците пишеха своите правила по съвсем същия начин. Повечето от времето Съединените щати проникваха в съветските тайни чрез подслушването на кабелите, а Съветите получаваха информация от същия тип, след като бяха вербували Джон Уокър и шпионския му кръг, за да крадат кодовете, позволили им да надникнат в самата душа на американските ВМС.

Стремежът на Съветския съюз да не изостава от военните на Съединените щати, особено усилията му да създаде флот от ракетоносни подводници, които да могат да убягват на американските многоцелеви подводници при първите залпове на една ядрена война, определено допринесоха за крайния банкрут на страната. Надпреварата струваше скъпо и на Съединените щати, тъй като милиарди долари се влагаха в изграждането и управлението на близо двеста ядрени подводници и разширяване на мрежата SOSUS. Все пак събраната информация пестеше огромни суми, като помагаше на Съединените щати да насочва към наистина необходимите отбранителни системи. Сега, когато Съветската мечка е фалирала и изкормена и Студената война свърши, плановете на американските ВМС за нови подводници са под обстрел и бюджетите им са орязани. Мъжете продължават да излизат в океана и да предизвикват дълбочините, за да шпионират враговете на Съединените щати, но е по-вероятно тези врагове да бъдат намерени в горещи точки от Третия свят и за момента никоя друга страна не създава такъв сериозен или мащабен проблем, както Съветският съюз в миналото. Когато Конгресът най-после стигне до орязването на общите бюджети за разузнаване, намалени съвсем малко от нивото при Студената война, вероятно подводните сили ще бъдат притиснати още повече.

Междувременно Русия и Съединените щати все още поемат огромни разходи при извеждането от експлоатация на много от ядрените си подводници и се налага да търсят начини за обезвреждане на реакторите им. Русия има най-обезсърчителното бреме — огромната и може би невъзможна задача да почисти Баренцово море, да отстрани щетите от неконтролираното изхвърляне на дузини ядрени реактори, изразходени пръти и радиоактивни части от стари подводници във водите около северния остров Новая земля.

Русия и Съединените щати споделят и нещо друго. Тайнствеността, поддържана от двете страни във връзка с всички подводни операции от времето на Студената война, остави трайна болка, особено за семействата на мъжете, изчезнали в дълбините. Например двете военноморски сили все още не дават изчерпателни отговори за изчезването на подводници през 1968 г.: американците за „Скорпион“, а руснаците за своя „Голф“.

Съветските официални власти просто обявиха хората от „Голф“ за безследно изчезнали и имаха толкова силно желание да погребат срамната си тайна, че отказаха да отдадат почестите и пенсиите, които обикновено се отпускат на семействата на загиналите „при изпълнение на бойна задача“, според съветската терминология. Вместо това дадоха на съпругите еднократни суми от 1500 рубли и годишна пенсия от 58 рубли за всяко дете и роднина-инвалид на загиналите мъже.

Ирина Журавина, загубила съпруга си на тази подводница, отказа да приеме парите, защото смята, че това би означавало да приема смъртта на съпруга си такава, каквато я представя правителството. След загубата на подводницата тя е работила в митническата служба на едно летище, където чуждестранни вестници и списания били събирани, цензурирани или направо конфискувани, и започнала да чете забранените страници, рискувайки затвор. Година след година четяла с надеждата, че новините от чужбина могат да й разкрият как е загинал съпругът й.

Едва седем години след като „Халибът“ намери потъналата подводница, Журавина се натъкнала в западно списание на статията за опита на „Гломар“ да я извади. Така открила, че подводницата на съпруга й потънала, че американците са я намерили и опитали да я вдигнат, че са извадили най-малко шест тела, шестима мъже, на които по политически съображения бе отказан вечен покой на родна земя. Но когато се поинтересувала, правителството не признало нищо.

Андрей Козбар, синът на командира, получил същите уклончиви отговори, когато писал до няколко служби за баща си Владимир Иванович Козбар. Накрая отишъл в американското посолство в Москва. Разбира се, там биха могли да му дадат някаква информация. Но американските дипломати се придържали твърдо към споразумението си с Кремъл да не разкриват информацията, към заговора за мълчание.

Две години след разпадането на Съветския съюз Робърт М. Гейтс се решил на един „драматичен жест“, готвейки се да стане първият директор на ЦРУ, посетил Кремъл. Някой в ЦРУ споменал, че екипажът на „Гломар“ е записал на видеолента погребението в морето на шестимата извадени подводничари. Гейтс се преборил за позволение да донесе със себе си касетата при първата среща с Борис Елцин. Две седмици по-късно записът се излъчи по съветската национална телевизия. Семействата на загиналите видяха американски моряци, застанали мирно по време на двата национални химна, и как американците прибавят към военноморския ритуал за мъртвите молитви и за руснаците. Козбар, Журавина и останалите останали изненадани и трогнати, че американците, техни врагове от толкова дълго време, се отнасят към близките им с такова уважение. Все пак записът не беше достатъчен, както разсекретените снимки от остатъците на „Скорпион“ не стигнаха, за да утешат семействата, загубили мъжете си на нея.

В Съединените щати и Русия семействата на загиналите — а и на живите — искат още. Искат от правителствата си да разкрият и останалите тайни. Някои просто желаят мъжете им да почиват в мир. Други искат отговорите на всички толкова дълго забранени въпроси. Искат да разберат струвало ли си е всичко това?

Може би цялата ядрена надпревара беше лудост, но тъй като съществуваше, шпионските подводници се превърнаха в съществено важна част от овладяването й. Ужасен е фактът, че подводниците загиваха поради технически откази и прибързани излизания в открито море. Но след като те носеха ядрени ракети, трябваше да има начин да се проследяват, да се сплашват, и никоя от страните да не се чувства в достатъчна безопасност, за да ги използва. За Съветския съюз това означаваше да крие от Съединените щати многобройните дефекти на своите ядрени подводници. За Съединените щати това означаваше да крият от Съветския съюз колко уязвими бяха техните подводници.

При толкова висок залог имаше основателни причини за секретност. Но маниакалния стремеж към секретността започва да се саморазраства и да заличава важните уроци от миналото — уроци, загубени завинаги, тъй като поколенията мъже, преживели това минало, си отиват. Сега след края на Студената война и в началото на нова фаза на подводния шпионаж е време да погледнем назад, да оценим онова, което така дълго е укривано.