Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (12) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

11. ДИАМАНТИТЕ НА КОРОНАТА

Чувството трябва да е било смайване. Рич Хейвър местеше поглед от доклада за последния патрул на „Сийулф“ към другите разузнавателни сводки. Фактите можеха да се подредят само по този начин.

Лесно беше да винят „Сийулф“ и екипажа за провалянето на най-важната разузнавателна операция през последните десет години. Или поне така изглеждаше. В края на краищата „Сийулф“ бе паднала с многотонния си корпус върху съветския кабел. Това трябваше да е прекъснало комуникациите или поне да е предизвикало някакви смущения. Иначе защо ще изпращат руснаците наблюдателен кораб в Охотско море? Как другояче биха могли да открият подслушвателя?

Всъщност руснаците не само намериха подслушвателя. Те дори извадиха и двете големи записващи системи от водата. Не беше възможно да се скрие какво представляват те или кой ги е поставил. Във всяка имаше части с гравирани думи „Собственост на правителството на Съединените щати“.

Хейвър провери и препровери графиците. Нямаше грешка. „Сийулф“ не беше виновна за нищо. Съветският наблюдателен кораб бе тръгнал натам преди „Сийулф“ да стъпи на кабела. Поел беше за камуфлаж към Охотско море по един криволичещ маршрут чак от Балтийско море откъм Атлантическия океан. Но пък нямаше никаква вероятност американското разузнаване да пропусне кораб, тръгнал към мястото на подслушвателя. И в Баренцово, и в Охотско море американците поддържаха непрекъснато разузнаване чрез спътници, наземни подслушвателни станции или, накратко, с всички възможни средства. Следенето беше особено лесно в Охотско море, толкова празно, че всеки влязъл в него кораб биеше на очи. Сега наблюдението се отплащаше с ужасяващо откритие. Търсенето на подслушвателите трябва да е било нарочно. И ако това е така, Хейвър знаеше, че съществува само една очевадна възможност, най-лошата — че „Сийулф“ изобщо не е издала присъствието си. Руснаците сигурно са получили сведения. Изглежда, имаше шпионин.

Това нямаше да се приеме добре във Военноморските сили или в Агенцията за национална сигурност. Хейвър го знаеше, когато включи и възможността за шпионин в списъка с причините за откриването на подслушвателя от 30 януари 1982 г., който по една случайност беше рожденият му ден. Очакваше тревога, но се натъкна на чист скептицизъм. Висшите адмирали решиха, че той пак вижда призраци точно както преди няколко години, когато бе вдигнал тревога за възможен шпионин или пък за изтичане на информация в Атлантическия океан. Сега пък му се привиждаха шпиони в Тихия океан.

Казаното от Хейвър изглеждаше невероятно. Ако имаше право, значи шпионите бяха двама, а не един. Един човек не можеше да отговаря за проблемите и в двата океана. Всеки, запознат с операциите по следене на подводници в Атлантическия океан в края на 70-те години, почти сигурно не можеше да знае нищо за тихоокеанските подслушвателни операции. Освен това подслушването на кабели беше сред най-добре пазените тайни в цялата разузнавателна работа през Студената война. Не, според висшите адмирали Хейвър навярно виждаше призраци в съвпаденията. Според тях руснаците вероятно са открили подслушвателя при технически преглед на кабелите.

Малко хора във ВМС видяха доклада на Хейвър и дори те не обърнаха голямо внимание на предупрежденията му. По това време Съединените щати се изправяха пред най-непосредствена и осезаема заплаха. Руснаците, изглежда, готвеха нова голяма промяна в стратегията си с ракетните подводници, още по-опасна от връщането назад към бастионите в Баренцово море в края на 70-те години. Сега държаха някои от ракетните си подводници още по-близо до своите брегове, в „дълбоки бастиони“ като Бяло море и в някога почти пустото Охотско море, а други криеха под непроходимия арктически лед.

Хейвър и още някои будни млади аналитици смятаха, че руснаците се опитват преди всичко да опазят ракетните си подводници от нападение в ранните фази на войната, и началните сведения от подслушването на кабела в Баренцово море, изглежда, потвърждаваха тази идея. Но ако искаха, руснаците можеха да използват прикритието на арктическия лед за първа атака и тогава Съединените щати щяха да имат още по-малко време за реагиране. Ракета, изстреляна от подводница клас „Делта“ от съветски бастион в Баренцово море, можеше за по-малко от тридесет минути да измине разстоянието от 3500 морски мили до Вашингтон. Но ракета от северните краища на залива Бафин, който се намира над Канада, можеше да намали това време до по-малко от двадесет минути.^[1]

Разбира се, преминаването на руснаците към Арктика представляваше брилянтен ход. В края на краищата и двете страни знаеха, че най-краткото разстояние между Съединените щати и Съветския съюз е през върха на света. И двете страни вече бяха насочили огромните си арсенали от наземно базирани ракети за полет през Северния полюс. Но въпреки че изследваха от десетилетия Арктика с подводници, нито Съединените щати, нито Съветският съюз можеха да разработят технология за ефективни бойни действия в екзотичната арктическа среда.

Освен това Арктика е едно от местата в света, където жертвата има очевидно предимство над ловеца и където би било изключително трудно за американските сили да намерят съветските ракетни подводници и да ги унищожат. Първо, на хиляди мили се простираха плитки, пълни с лед морета, в които руснаците можеха да пръснат подводниците си. Дори най-масивните подводници можеха да изчезнат в тези плитчини, да се носят безшумно с леда и да следват теченията. А по плиткия маршрут през Карско море, моретата Лаптев и Бофорт откъм Северна Америка една съветска подводница можеше да се озове сред айсбергите на залива Бафин над Канада, фиордите по западния бряг на Гренландия или дори сред каналите, които достигат до Хъдсъновия залив в Канада.

Подводница, която се крие и е неподвижна, би била почти безшумна, докато всяка търсеща я многоцелева подводница би се превърнала в най-шумната и най-подходяща цел наоколо. Американските учени от години опитваха, но с ограничен успех, да разработят хидролокатор, който би могъл да компенсира условията в тези крайни ледникови води, където се съчетаваха температурните и солени слоеве, ревът на почти непрекъснатите бури, ледът, скърцащ върху друг лед, и лаят на тюлените и моржовете, което правеше почти невъзможно проследяването на други подводници.

Не е чудно, че когато съветски ракетоносни подводници започнаха да се пъхат под Арктика, един тревожен сигнал премина от ВМС през Пентагона и стигна до Овалния кабинет. Ставаше дума не за друго, а за окончателното ядрено превъзходство. И този път американското правителство трябваше да знае: дали това беше просто нов отбранителен ход, съветски финт в играта на възпиране? Или пък руснаците заемаха позиции за нов първи удар? Дали съветските ръководители бяха така безумни и злобни, както твърдяха президентът Роналд Рейгън и неговите поддръжници? Или пък може би се страхуваха, че Рейгън е точно толкова враждебен, колкото са и думите му?

Тези страхове се засилваха от факта, че Съветският съюз изграждаше ракетоносни подводници от ново, мощно поколение — тайфуните. Първата вече преминаваше изпитания в открито море и спътниците бяха забелязали поне още три, изграждани в корабостроителница 402 в Северодвинск. Това бяха ядрени чудовища, тумбести, прилични на луковици, и определено най-големите подводни съдове, изграждани от някоя държава — почти два пъти по-големи от ракетоносните „Трайдънт“, които Съединените щати бяха пуснали в действие в края на 1981 г. Докато и двете подводници бяха дълги почти колкото две футболни игрища, „Тайфуните“ надвишаваха „Трайдънт“ почти два пъти на дебелина.

Руснаците строяха и четири големи подводни „тунела“ в нова подводна база в Гремиха, почти до върха на Колския полуостров, на около 150 мили от Мурманск. Пробити с взрив от съседния хълм, гранитните тунели бяха достатъчно големи, за да скрият „Тайфуните“, и изглеждаха проектирани да ги защитят от ядрени удари.

Че „Тайфуните“ имаха готовност да плават сред лед, се виждаше лесно. Защитени от два външни устойчиви на натиск трюма, поместени в трети, външен корпус, те имаха плоски, прибиращи се задни хоризонтиращи стабилизатори, закрит вал на винта и стоманен вертикален стабилизатор от армирана стомана. За скритите в Арктика „Тайфуни“ би било лесно да разбият с масивното си тяло няколко метра ледена покривка и да нападнат Съединените щати. „Тайфун“ можеха да носят двадесет ядрени ракети SS-N-20, всяка с дължина 15 метра и с възможност да носи до десет бойни глави, програмирани за удар по различни цели на разстояние до 4500 морски мили. Това беше подводница, конструирана да оцелява и да гарантира, че в случай на ядрена война това няма да се случи на важните американски военни центрове и градове.

Съединените щати се нуждаеха повече от всякога да разгадаят намеренията на Съветите, да разберат какво мислят. И това означаваше, че операцията по подслушването на кабела трябваше да продължи независимо от разкриването на подслушвателя в Охотско море. „Сийулф“ беше прекалено стара и строшена, за да работи близо до съветския бряг. Новите мисии щяха да останат за „Парч“.

Междувременно останалата част от подводните сили трябваше да разбере какви са техническите способности на подводниците „Делта“ и „Тайфун“ и да опитат да пренесат жизненоважната игра на следене в Арктика, както и да направят нещо, убягвало на американските Военноморски сили четиридесет години — да създадат истинска възможност за работа в Арктика. И така адмиралите отново се насочиха към един цивилен учен, които настояваше за проучвания на тези ледени води още от времето, когато малко хора във ВМС проявяваха такива интереси: Уолдо К. Лайън, директор на Арктическата подводна лаборатория на ВМС в Сан Диего.

Във ВМС знаеха добре колко подвежда дребната фигура на Лайън. Отчасти с гола воля, отчасти благодарение на способността си всяка година да си осигурява подкрепата най-малко на един висш адмирал или на командващия морските операции, Лайън бе опазил лабораторията си и работеше, за да разкрие тайните на арктическия лед още от края на Втората световна война, когато за първи път стигна до убеждението, че в крайна сметка руснаците ще си вземат поука от нацистките капитани, които криеха подводниците си под ръбовете на леда, за да торпилират снабдителните кораби на съюзниците. Поддържал беше в действие лабораторията си въпреки жестокия скептицизъм, видим от дневника на командващия военноморските операции през 1950 г.: „Да се мисли за използването на Арктика е фантазиране.“

Все пак Лайън си беше извоювал достатъчно подкрепа, за да вдъхновява подводните сили да изпращат най-малко една подводница до Арктика почти всяка година, откакто „Наутилус“ премина под Северния полюс в края на 50-те. Самият Лайън бе пътувал натам над двадесет пъти и всеки път той или някой от неговата лаборатория, който се намираше на борда, помагаше за очертаването на карта на маршрути и експериментиране с нови хидролокатори под леда.

Но едва сега, когато стана на шестдесет и седем години, няколко адмирали го извадиха от относителната незабележимост поради внезапно засиления интерес към Арктика. Някой предложи да изпратят една от по-старите американски ракетни подводници да се крие под леда, като идеален начин да му се отплатят. Рикоувър, почти принуден от секретаря на ВМС Леман да се пенсионира, предложи да построи експериментална арктическа подводница с укрепен корпус и стабилизатор, по-голям от обикновената гърбица. Опита обичайната тактика да пробута проекта си през главите на ВМС и Пентагона и изпрати Лайън и предложението си направо в Комисията за въоръжените сили в Белия дом. Но резултатът от това бе само едно писмо до Леман от хората в Белия дом, зашеметени от факта, че почти четвърт век експедиции с подводници до Арктика бяха оставили САЩ почти без възможност да воюват под леда. Накрая Рикоувър трябваше да изостави тази битка, когато през януари 1982 г. Леман най-после го застави да се пенсионира на осемдесет и две години.^[2]

— Вие мъж ли сте? Можете ли сам да решавате?

Рикоувър си отмъсти донякъде, като окачи в офиса, който ползваше след пенсионирането си, до портрета на Леман лика на генерал Бенедикт Арнолд, предал американската армия на англичаните по време на Войната за независимост.

 

По-късно един адмирал довери на Лайън, че ВМС никога не биха построили експериментална арктическа подводница, защото това би показало на руснаците, че американските Военноморски сили още не могат да воюват под леда. Освен това планът за разработване на арктическа подводница би попречил на друго предложение пред Конгреса: ВМС искаха средства за построяване на нов клас суперподводници, които според тях можеха да правят почти всичко. Някои във ВМС го наричаха „Тлъстия Албърт“. Всъщност това беше спорният клас многоцелеви подводници „Сийулф“ SSN-21, които трябваше да дойдат след подводниците от клас „Лос Анджелос“, заменили „Стърджън“.

Военноморското разузнаване също хареса идеята за нов клас подводници. Офицерите от разузнаването смятаха, че всяка нова технология щеше да изправи руснаците пред нов проблем за решаване, ново отклоняване на вниманието. Освен това офицерите бяха на мнение, че като обявят изграждането на нови и по-добри подводници, Съединените щати ще изпратят послание, че Съветският съюз никога няма да има предимство, каквото и да прави.

Всички тези разговори за нови операции под леда и за нови подводни: ги помагаха да се отклони вниманието от връщането на „Парч“ в Баренцово море. Това плаване тревожеше планировчиците на операции повече, отколкото ги притесняваше връщането в Охотско море. Кабелът в Баренцово море пренасяше най-важна информация и дори руснаците да бяха намерили подслушвателя случайно, би трябвало поне от благоразумие да наблюдават Баренцово море по-строго, особено ако подозираха за друг подслушвател. Непрекъснатото наблюдение на района на подслушвателя не бе показало нищо необичайно, но липсваше пълна сигурност. Охотско море беше пусто и всяка активност щеше да се забележи. Но във водите на Баренцово море кипеше такава дейност, че търсенето на подслушвателя от руснаците би било скрито от обичайния трафик.

Имаше и друга възможност, макар повечето от служителите във Военноморското разузнаване да я смятаха за малко вероятна — Хейвър да е прав и наистина да има шпионин. В такъв случай руснаците може би щяха внимателно да следят „Парч“. Може би дори знаеха, че подводницата е влизала в Баренцово море през Арктика.

Но какво щеше да стане, ако „Парч“ замине по друг маршрут, много по-различен, който би объркал всички опити за наблюдение? На екипажа казаха, че „Парч“ ще тръгне по-рано от обичайното, през април вместо в края на лятото, и че ще плава на юг, на мисия за проверка на издръжливостта, през екватора и още по-далеч на юг от Арктика и от Съветския съюз. Щеше да мине край тихоокеанския бряг на САЩ, край Централна Америка и надолу край Южна Америка до нос Хорн.

Онова, което не казаха, беше, че в края на краищата подводницата щеше да завие около нос Хорн и да се насочи на север през Атлантическия океан към Баренцово море. Щеше също така да заобиколи отдалеч Фолклендските острови, където Великобритания воюваше с Аржентина. Това беше най-заобиколният маршрут, който можеше да се измисли освен пътуване през Антарктика. Този финт представляваше майсторско отклоняване на вниманието и щеше да позволи на „Парч“ да избегне тежките ледове, които би срещнала толкова рано през годината. Тя трябваше да измине над 15 000 морски мили в двете посоки, като това двупосочно пътуване означаваше, че мисията ще продължи почти пет месеца. Плаването трябваше да премине изцяло под вода.

— Искат да видят колко можем да издържим — започнаха да си казват хората, като повтаряха собствената си версия за отклоняване на вниманието. — Ще поставяме рекорд.

Докато зареждаха „Парч“ за евентуалните 150 дни в морето, на борда качиха толкова много консерви, че трябваше да покрият една тоалетна с дъска, за да я превърнат в килер. След като това помещение се напълни до тавана, коридорът на горното ниво бе натъпкан с толкова храна, че стана напълно непроходим. Всеки, който искаше да стигне до склада, трябваше да мине през капитанската каюта, през неговата баня и банята на заместника му и да излезе през каютата на заместника, за да поеме надясно по първата свободна пътека.

При това пътуване на руля стоеше капитан трети ранг Питър Дж. Греф. Баща на шест деца, той трепереше над екипажа си и хората знаеха това. Ако не се намираше в бойната рубка, вероятно играеше карти в склада, яздеше колелото за упражнения, което беше сложил в машинното отделение, или седеше с някой от старшините. За него рангът нямаше значение, а само „Парч“. Смяташе, че всяка минута на борда е най-висшият миг в кариерата му. Веднъж каза на един от хората, че онова, което ще става после, „няма значение, защото е лесно“.

Като поведе екипажа си на „Одисея 82“, някои от хората се радваха на специалния си статус на величия. Други просто се радваха на всичко. „Животното“ беше на борда, наречен така, защото обичаше да чупи собствения си рекорд за рядко къпане и радваше или измъчваше приятелите си със състезанията по „смръдня“. Присъстваше и „Панаирджийската кола“, който доби прякора си от навика да ходи из подводницата и да се блъска в стените с думите: „Вижте ме, аз съм панаирджийска кола.“ Имаше и един старшина помощник-щурман, когото наричаха „Голямата птица“. Той тежеше над 135 килограма и не можеше да мине през никой от люковете на борда, без някой да викне: „Отворено, затворено.“

Що се отнася до екипажа, най-доброто развлечение идваше от един от най-младите офицери, лейтенант Тимоти Р. Фейн. Хората го смятаха за „парцал“ като самите тях. Носеше брадичка и споделяше презрението им към офицерските маниери. Хората насочваха най-смелите си майтапи точно към добряка Фейн. Любимото им занимание беше да го лепят — хващаха го и го правеха на мумия със зелената като листа на дърво лента, предпочитана на подводниците, защото издържаше на морските налягания. Разработена да покрива малки пукнатини в оборудването, на „Парч“ тя се използваше предимно за завързване на Фейн. По време на това пътуване щяха да го оставят на масата в склада като сюрприз за Греф, както и опакован по подобен начин, но в тунела към реакторното отделение, за да изненадат офицера, който отговаряше за двигателя.

Заместник-командирът Тимъти В. Оливър не понасяше чак толкова дивотиите на екипажа, особено след като вратата на каютата му се озова по някакъв начин под двигателите, а след това в „избата“, едно пространство в трюма, или пък в други скривалища из подводницата.

— Никакви филми тази вечер! — крещеше Оливър. Според всички го правеше, без да подозира, точно както Джон Кагни в ролята на печения капитан от снабдителния кораб във филма „Мистър Робъртс“.

„Парч“ може и да беше тръгнала към мисия, по-дръзка от описаните две години по-късно в трилъра „Преследването на Червения октомври“, но екипажът й определено си падаше по комедийния жанр.

Имаше само един момент, когато всеки на борда със сигурност знаеше поста си, и това бе при пресичането на екватора. При церемонията, изпълнявана многократно на подводниците, пресичащите екватора за първи път биваха посвещавани и унижавани, да отдават почит на Цар Нептун. Насилваха ги да ядат нещо гадно от шкембето на царя или по-точно от шкембето на някой от по-старите си колеги.

Но когато „Парч“ най-после влезе в Баренцево море, нямаше такива празненства. Този път нейните водолази щяха да поставят нов вид подслушвател. Скобите бяха изчезнали. Вместо това този подслушвател трябваше да се откачи и остане на морското дъно, ако руснаците опитат да вдигнат кабела по някаква причина.

Откакто руснаците намериха подслушвателя в Охотско море, бяха променени и други процедури. След като водолазите от „Парч“ поставиха подслушвателя и шпионите го слушаха около седмица, подводницата се отправи към относително по-безопасни води и се върна чак след седмица, за да провери отново кабела. Изглеждаше, че Греф дава възможност на записващата апаратура да събере повече данни за кратък преглед. По-вероятната алтернатива е, че се е върнал, за да монтира второ записващо устройство или да постави нов подслушвател на друго място. Така беше и в Охотско море. Имаше нужда от допълнителна възможност за дълъг запис, тъй като „Парч“ трябваше да влезе в ремонт и нямаше да се върне в Баренцево море цели две години.

Най-после „Парч“ се върна у дома след 137 дни в морето. За тази „операция по издръжливост“ тя спечели нова похвала от президента, продължавайки традицията си при всяко плаване до Баренцово море. Тази похвала, четвъртата за четири години, носеше подписа на Рейгън, който изпрати на Греф и кутия пури. Удостоверението съдържаше стандартните фрази за „изключителен героизъм“, но след това добавяше също, че „Парч“ е „поставила нов стандарт за издръжливост и превъзходство в подводните операции“. Президентът беше обезсмъртил прикритието на Военноморските сили.

След като „Парч“ трябваше да претърпи цялостен ремонт през 1983 г., нямаше друга подводница, на която да се доверят да обслужва подслушвателя в Баренцево море. „Сийулф“ се намираше в корабостроителницата, за да се възстанови от повредите от бурята, но песента й определено беше изпята. Военноморското разузнаване не си представяше разтропаната „Сийулф“ в Баренцево море, а след като руснаците откриха подслушвателя в Охотско море, всички мисии за подслушване там спряха. Когато най-после „Сийулф“ излезе от корабостроителницата, я използваха предимно да издирва парчета от изпитателни ракети и други съветски неща в открития океан.^[3] Освен това ВМС изготвяха планове да превърнат „Ричард Б. Ръсел“ (SSN-687) в своята четвърта и най-нова подводница за специални операции.

И така, Военноморското разузнаване остана без най-добрия си източник на информация през най-напрегнатите години на Студената война. ВМС правеха опити да се научат да следят съветските подводници под леда, като ги дебнеха дотам от пристанищата им, но тъй като САЩ изпращаха все повече многоцелеви подводници, броят на схватките със съветските подводници в Арктика се увеличи. А и самото следене на руснаците под леда се оказа трудно. ВМС постигнаха най-голям успех в дълбоките полярни райони, където водите имаха звукови свойства като на тези в открития океан. Но не така беше в крайните заледени зони.

Все пак ВМС нямаше друг избор, освен да опитва. Руснаците бяха толкова активни, че адмирал Джеймс Уоткинс, наследил Хейуърд като командващ военноморските операции, заяви пред американския народ, че най-новият фронт на Студената война се е изместил далеч на север. Каза също:

— Ако в тези райони има бойни сили, трябва да знаем как да се бием с тях.

И добави:

— Ледът е чудесно място да се скриеш.

За военноморското разузнаване сега беше по-важно от всякога да разяснява наученото за съветската тактика и стратегия сред подводните сили. Капитаните и шпионите на редовните наблюдателни подводници сега подаваха по-дебели доклади от всякога. Доста информация от подслушваните кабели, някога строго охранявана, се разпращаше до офицерите от подводниците, макар и обработена, за да не се разбере източникът й. Военноморското разузнаване така силно желаеше да научи какво мислят Съветите, че беше готово да разчита дори на догадки. Събраха група подводничари и аналитици и поискаха от тях да съставят упътване за управление на съветска подводница, както те го виждаха. След това ги изпратиха да информират командирите на многоцелеви подводници за нещата, които може да очакват от руснаците в открито море.

Вече се виждаше ясно, че никой няма да подкрепи идеята на Рикоувър за специален клас арктически подводници. Вместо това ВМС решиха да приспособят за плаване в ледовете почти две дузини подводници от клас „Лос Анджелос“, които все още не бяха изградени. Замислени да придружават самолетоносачи в открито море, оригиналните подводни:ги от този клас нямаха сложното оборудване за електронно наблюдение, както и хидролокаторите за работа в ледовете, вградени в „Парч“ и други подводници от клас „Стърджън“. Така най-новите подводници на страната не бяха способни да се справят с най-важните шпионски операции като онези, чието място заемаха.

От Лайън искаха да помогне при изследванията за необходимите изменения на подводниците „Лос Анджелос“, за да са подобри под леда, но финансирането му се бавеше. Докато операциите под леда все повече се насочваха към опити за разработване на торпеда и хидролокатори, които по-лесно да различават ледените хребети и ракетните подводници в дълбоките полярни райони, Лайън продължаваше да твърди, че флотските командири пренебрегват най-големия проблем — че никоя американска подводница няма качества да ловува или маневрира достатъчно добре в крайните ледове, където според него най-вероятно щяха да се крият руснаците. Изглежда, никой от хората с по-висок ранг не искаше да слуша за това.

Точно когато съветската морска заплаха растеше, отношенията между свръхсилите се разпадаха. Юрий В. Андропов, бивш председател на КГБ, наследил Леонид Брежнев като ръководител на Съветския съюз през 1982 г., представяше апокалиптични видения за първи удар от страна на САЩ, първи удар, който дори много от експертите в КГБ смятаха за алармаджийство.

След това Рейгън започна да плаши руснаците. На 8 март 1983 г. той надпроповядва проповедниците на среща на Националната асоциация на евангелистите, състояла се в Орландо, Флорида. Предложи списък с национални и международни злини: аборти, бременност в юношеска възраст, поиска клиники, осигуряващи контрол на раждаемостта за непълнолетните. След страстен апел за молитви в училищата той насочи вниманието си към Съветския съюз.

— Да, нека се молим за спасението на всички онези, които живеят в тоталитарен мрак, да се молим да открият радостта от познанието на Бога — напяваше Рейгън. — Но нека помним, че докато изповядват върховенство на държавата си, обявяват нейното всемогъщество над отделния човек и предричат бъдното й господство над всички народи на Земята, те са империята на злото в съвременния свят.

Малко по-късно завърши с думите:

— Затова при вашето обсъждане на предложенията за замразяване на ядрените оръжия ви призовавам настоятелно да се пазите от изкушението на гордостта, изкушението безгрижно да обявите себе си над всичко това и да обвините двете страни като еднакво виновни, да пренебрегнете историческите факти и агресивните импулси на една зла империя и просто да наречете надпреварата във въоръжаването огромно недоразумение, с което да се самоотстраните от борбата между правилното и грешното, между доброто и злото.

Рейгън и преди беше сравнявал борбата срещу комунизма с битка между доброто и злото. Но фразата „империя на злото“ се превърна в едно от клишетата, повтаряни непрекъснато. Накрая то привлече и цялото внимание на руснаците. Опасенията им, че Рейгън може би обмисля първи удар, се засилиха на 23 март, когато две седмици след речта си за „империята на злото“ той се показа по телевизията, за да обяви на света „Звездните войни“ — стратегическата отбранителна инициатива.

Отначало руснаците смятаха за неосъществим този план за извеждане в орбита на лазерни оръжия, предвидени да разрушават съветските ракети в небето. Но думите на Рейгън, тълкувани от КГБ, засилиха убежденията на някои официални лица в Съветския съюз, че президентът е в състояние да заповяда първи удар.

Руснаците се разтревожиха още повече, когато малко след речите за империята на злото и звездните воини американският Тихоокеански флот предприе най-големите маневри след Втората световна война. Бойни самолети на ВМС от самолетоносачите „Мидуей“ и „Ентърпрайз“ прелитаха над съветски военни бази на Курилските острови, които обозначаваха входа към Охотско море. Тази демонстрация на сила беше нова крачка в усилията на Леман да привлече вниманието на Съветите.

След това се провалиха много важни преговори за контрол над въоръженията, когато Съветският съюз отправи протест срещу плана на САЩ да разположи нисколетящи балистични ракети, „Круз“ и „Пършинг II“ със среден обсег в Англия, Западна Германия и Италия. После на 31 август руснаците свалиха пътнически самолет на Корейските авиолинии, KAL 007, който се беше отклонил над съветски военни бази близо до Охотско море. Всички 269 души на борда бяха убити.

Рейгън обвини Съветския съюз в предумишлено убийство — че преднамерено са свалили цивилен пътнически самолет. Вместо да си признаят, че са допуснали смъртоносна грешка, руснаците твърдяха, че лайнерът е бил разузнавателен самолет на ЦРУ След този инцидент съветските студенти в американските университети бяха повикани у дома на основание, че антисъветските настроения ги излагат на опасност. Когато Лех Валенса спечели Нобеловата награда за мир на 6 октомври, КГБ беше убедено, че наградата е част от заговор между Запада и ционистите да дестабилизират Източна Европа.

Напрежението се покачи още на 26 октомври, когато Рейгън заповяда нахлуване в Гренада. Съединените щати твърдяха, че спасяват американски студенти по медицина. Но междувременно свалиха и младото комунистическо правителство.

През цялото това време КГБ активно търсеше признаци, че НАТО и САЩ замислят първи удар. Търсенето, вече върховен приоритет, бе започнато от Андропов, докато все още ръководеше КГБ. Операцията носеше кодовото наименование „РЯН“ от руския термин за нападение с ядрени ракети „Ракетное Ядреное Нападение“. Според Олег Гордиевски, високопоставен офицер от КГБ, който по-късно избяга в Англия, през 1983 г. КГБ оказвало натиск над съветските агенти по света да подават тревожна информация дори ако самите те се отнасят скептично към нея.

След свалянето на корейския самолет КГБ натисна агентите по операция „РЯН“ още повече. Сега Андропов беше сериозно болен, с един изваден бъбрек. Не се беше показвал пред хора от средата на август. Но продължаваше да е начело и все още вярваше, че светът върви към ядрен апокалипсис^[4]

Според Гордиевски по време на бурно развиващата се и почти неконтролирана операция „РЯН“ е съществувала реална опасност от катастрофална грешка. Твърди, че най-опасна е била ситуацията по време на ноемврийските маневри на НАТО „Умел стрелец“. От 2 до 11 ноември силите на НАТО провеждаха учения за изстрелване на тактически ядрени оръжия, като преминаваха през всички етапи на тревога — от бойна готовност до обща тревога. Тъй като според съветските планове реалната подготовка на противника за бойни действия щеше да бъде прикривана с подобни учения, алармаджиите от КГБ сметнаха, че силите на НАТО са поставени в истинска бойна готовност.

Екипите за работа по операция „РЯН“ получиха нареждане да следят за съпътстващи признаци, че НАТО се готви да започне война: последни кризисни преговори между САЩ и Великобритания; усилия от страна на хранителната промишленост за запасяване, например масово клане на едър рогат добитък; или евакуиране на политическите, финансови и военни ръководители и семействата им. Съветската тревога се поохлади след 11 ноември, когато „Умел стрелец“ приключи.

Но параноята не се уталожи много. През декември същата година маршал Николай В. Огарков, началник-щаб на съветските въоръжени сили, направи вцепеняващо изявление. Каза, че Съветският съюз смята, че Съединените щати „все още биха искали да нанесат първи унищожителен ядрен удар“.

Държавният секретар Джордж П. Шулц посрещна изявлението на Огарков с открито недоумение. Шулц беше убеден, че това трябва да са просто думи. Но през януари 1984 г. руснаците спазиха една закана, отправена по време на споровете за ракетите „Пършинг II“. Демонстрирайки сила по свой начин, те изпратиха няколко ракетни подводници „Делта“ в Атлантическия океан, за да обикалят около американските брегове заедно с останалите „Янки“, които по принцип патрулираха там. Целта беше да се покаже, че „Делта“ са в състояние да улучват цели навсякъде в САЩ така лесно, както ракетите „Пършинг“ в Германия можеха да удрят Съветския съюз. По ирония на съдбата руснаците поставиха подводниците си точно там, където американските ВМС можеха да ги следят най-лесно. Но намекът беше ясен. И двете страни засилваха нормалната игра на котка и мишка и се следяха едни-други по-агресивно от всякога.

Администрацията на Рейгън разбра, че трябва да опита да успокои нещата. Подстрекателската реторика във Вашингтон рязко спря. Шулц започна частни разговори със съветски дипломати в опит да разсее напрежението и да поднови преговорите за контрол над оръжията. Рейгън възприе новата линия открито в реч на 16 януари, когато каза:

— Решени сме да преодоляваме различията си по мирен път, чрез преговори.

Освен това отново спомена виждането, породено от предложението му за звездните войни:

— Както казвах и преди, мечтая да видя деня, в който ядрените оръжия ще бъдат заличени от лицето на земята.

Не след дълго и руснаците започнаха да омекват. Андропов почина през месец февруари и наследникът му Константин Черненко даде сигнал, че би желал да преговаря за разоръжаване. Той обаче постави едно условие, с което Рейгън не се съгласи. Черненко искаше Рейгън да изостави звездните войни. Руснаците се страхуваха, че технологията ще позволи на Съединените щати да нанесат първи удар без страх от възмездие.

Цялата разузнавателна общност се опитваше да не изостава от тези събития. ЦРУ започна проучване в опит да разбере защо руснаците изглеждаха толкова раздразнителни и един американски спътник засне първите изображения на изпитания на нова съветска ракета в Арктика. Военноморското разузнаване и Агенцията за национална сигурност започнаха трескаво да планират завръщането на „Парч“ в Баренцево море.

„Парч“ тръгна за там малко след още едно дипломатическо сдърпване, при което Съветският съюз бойкотира олимпийските игри в Лос Анджелос, в отговор на американския бойкот на олимпийските игри в Москва преди четири години. Когато „Парч“ се върна, стана ясно, че носи много повече, отколкото дори най-големите оптимисти сред разузнавачите се бяха надявали. Подслушвателите бяха правили записи през цялото време на състоянието на тревога, разпалено от учението „Умел стрелец“, и това разкриваше подробно ядрената стратегия на съветския военноморски флот. Като ухо, насочено към командната структура на съветските ядрени военноморски сили, записите разкриваха момента на поставяне на някои от съветските ракетоносни подводници в състояние на пълна бойна готовност, като репетиция за война. Някои бивши служители от разузнаването твърдят, че тази информация просто потвърждавала картината на съветските планове за използване на ядрените подводници. Но други бивши служители на ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и ВМС казват, че плячката на „Парч“ от тази мисия е била толкова важна за разбирането на руснаците, че се равнявала на „шестица от тотото“, или на „диамантите на короната“.

Говори се, че въз основа на данните от подслушвателя американското разузнаване е разбрало, че част от информацията, събирана от агенти, е напълно погрешна. Записите предаваха движението на важни съветски кораби и подводници и предлагаха нова картина за състоянието на бойна готовност на Съветския съюз. Точно както някои от младите аналитици бяха предположили преди години, акцентът падаше върху опазването на ракетните подводници. В началото на кризата руснаците планираха да изместят някои от подводниците „Тайфун“ и „Делта“ в безопасни укрития. Тези бастиони щяха да се охраняват от всички съветски многоцелеви подводници и бойни кораби. Многоцелевите подводници щяха също да съпровождат ракетоносците по пътя им към безопасността на арктическия лед.

Точно тази стратегия тревожеше Пентагона толкова много. Руснаците бяха намерили начин да избягнат силите на НАТО, застанали в нападателни позиции в теснината между Гренландия, Исландия и Великобритания, а също и всяка натовска подводница, опитваща да следи съветските в Баренцево море. И все пак „Парч“ бе донесла вкъщи потвърждение на един по-важен факт, който облекчи най-големите страхове на Пентагона: Съветският съюз не се готвеше за нанасяне на първи удар от морето. По думите на бивш служител от разузнаването данните от подслушвателя „предаваха идеята, че макар и изпреварващият удар да е вариант, съветските сили не бяха замислени за нанасяне на първи удар“.

В крайна сметка ставаше ясно, че равновесието на силите се изменя. Чрез технологичния си напредък — увеличените обхвати на ракетите, укрепването на стабилизаторите и корпусите на подводниците, за да издържат на леда — Съветският съюз почти бе постигнал ядрен паритет със Съединените щати в последната голяма област, в която изоставаха. Сега Съветският съюз можеше да защити ракетните си подводници и следователно разполагаше с толкова важния „стратегически резерв“, една почти неуязвима сила за нанасяне на втори удар. Според руснаците това би намалило още вероятността от първи удар срещу тях от страна на САЩ.

Президентът Рейгън получи новите сведения, но остави предимно ВМС и министъра на отбраната Уайнбъргър да се занимават със стратегическите военни проблеми. Лейман и Уоткинс от няколко години говореха, че при война подводните сили ще трябва да идат под леда и да открият съветските ракетни подводници. Сега решиха това да бъде официалната стратегия на Военноморските сили на САЩ. Решението им се основаваше отчасти на военните игри, в които американски официални лица трябваше да действат така, както според тях биха действали съветските командири. Правеха се предположения, най-вече такива, че една голяма криза би траяла с месеци. Това би осигурило на ВМС достатъчно време да залеят Баренцево море с многоцелеви подводници, които да прехванат излизащите от пристанищата съветски подводници и да ги „гонят“ чак до патрулните им райони.

Главозамаяни от успехите при проследяването на съветските подводници в най-дълбоките води на Арктика, повечето адмирали не искаха да слушат непрекъснатите предупреждения на Лайън, че руснаците лесно ще се изплъзнат от преследване там, където американските подводници не можеха да ги намерят—в плитките зони на крайния лед. Адмиралите още по-малко се интересуваха от критиката му към конструктивните изменения на новите подводници от клас „Лос Анджелос“. Всъщност работилият четиридесет години като главен специалист на ВМС по въпросите на Арктика Лайън получи необяснима заповед да стои настрани от реконструкциите на тези подводници.

Ръководителите на ВМС признаваха, че подводните им сили биха претърпели значителни загуби при опит да нахлуят в съветските бастиони или да изкарат ракетоносните им подводници изпод леда. Но твърдяха също, че несъмнено биха изпреварили много от съветските подводници, преди да стигнат до бойните си позиции. За да проверят тази теория, изпратиха в един неделен ден над две дузини многоцелеви подводници, които се втурнаха от пристанища в Атлантическия океан към Съветския съюз. Всички разузнавателни средства бяха насочени към руснаците, за да регистрират реакцията им, но нито едно не долови признаци да са забелязали гонката. Освен това ръководителите на ВМС разчитаха на това, че американските екипажи са по-добре обучени от съветските си колеги и с много повече време в открито море, като се има предвид колко голяма част от съветския флот обикновено имаше повреди и се намираше извън строя. А и ако руснаците искаха да се ограничат в Арктика и в свои води, то американските подводници щяха да знаят най-общо къде да търсят плячката си. Освен това щяха да имат и предварителна информация за любимите места за патрул на руснаците, получена от разузнавателните операции и от хидролокаторните шамандури, изпъстрили крайните ледове, където SOSUS не достигаше.

Ограниченията и предимствата на американската стратегия намираха най-незавоалиран израз в думите на Уоткинс, който ръководеше военноморските операции от средата на 1982 до средата на 1986 г. Според него съветската стратегия за изтегляне на ракетните подводници беше „може би умна“ и първоначално затрудняваше унищожаването им. Но според него, ако руснаците започнеха война с наземни ракети, Съединените щати можеха да елиминират „много голям процент“ от ракетните подводници, разположени за нанасяне на втори удар от морето.

И все пак всяка стратегия, допускаща дори само няколко вражески подводници да стрелят по цели в САЩ, беше отстъпление от времето, когато повечето от съветските „Янки“ обикаляха из океаните с неизвестни и смъртоносни сенки, които нямаше да им дадат никаква възможност да стрелят. Затова служителите от разузнаването усетиха огромно облекчение, когато осъзнаха, че руснаците не възнамеряват да използват подобрените си позиции, за да започнат война.

По ирония на съдбата походът през 1984 г., донесъл „шестицата от тотото“, беше първата от петте мисии на „Парч“ до Баренцево море, която нямаше да спечели президентската награда. (Вместо това подводницата получи наградата на ВМС, втората по важност.) „Парч“ може да носеше богата и важна информация, но собствената й роля в текущата драма на Студената война се превръщаше в рутина.

Всъщност сега военноморското разузнаване разработваше план за достъп до съветския кабел в реално време, без изобщо да се чака дотам да ходи подводница. Тази концепция съществуваше в Националната служба за подводни изследвания още от 75-та година, когато някои служители предлагаха свързване на подслушвателя от Охотско море с кабел до Япония. Джон Бътс, директор на Военноморското разузнаване, и неговият екип сега лансираха амбициозна идея да положат кабел с дължина 1200 мили между подслушвателите в Баренцево море и Гренландия. Предвиждаше да се използват шлепове, които да изглеждат така идеално невинни, че никой да не си и помисли, че опъват и полагат въображаемия кабел. Освен това предвиждаха екип лингвисти и дешифровчици на пълно работно време, посветили се на превода и дешифрирането на материала при постъпването му.

Планът беше голям. Всъщност грандиозен. Някои от колегите на Бътс започнаха да се шегуват, че се опитва да превземе света. Наблюдаваха го и се питаха дали той и помощниците му не са се поувлекли. Чакаха, докато Бътс изчисли необходими разходи от 1 милиард долара. Но комисията по разузнаването в Конгреса изобщо не се замисли. Просто даде да се разбере, че ще потопи плановете на Бътс заедно с шлеповете и всичко останало.

През това време двете свръхсили продължаваха преговорите за премахване или поне намаляване на ядрените си арсенали. А когато Черненко почина през март 1985 г., старата съветска гвардия сякаш изчезна заедно с него. Политбюро потърси нов предводител сред по-младото поколение и издигна петдесет и четири годишния Михаил Горбачов. Той беше убеден още от времето на „Умел стрелец“, че Съветският съюз трябва да се върне на масата за преговори. Сега, когато пое поста генерален секретар, изглеждаше по-заинтересован от предшествениците си да обсъжда големи промени в отношенията между САЩ и Съветския съюз.

Разбира се, той направи първия ход по-късно през деня на погребението на Черненко.

— Съветският съюз не е възнамерявал да воюва със САЩ, няма такива намерения и сега — заяви направо Горбачов пред Буш и Шулц. — В съветското ръководство не е имало такива луди, а още по-малко сега.

При тези първи стъпки към помирение обаче американските власти направиха стряскащи открития, напомнящи на нацията, че дните на шпионите и бойците от Студената война не са си отишли. Изглежда, Рич Хейвър изобщо не беше виждал призраци.

В началото на 1985 г. Бил Стъдман, който щеше да замести Бътс като директор на Военноморското разузнаване, влезе в кабинета на Хейвър с изключително важен лист хартия. Хейвър, който сега бе заместник-директор на Военноморското разузнаване, го взе и се зачете в доклада на ФБР за разговор с една жена на име Барбара Уокър, която дошла, за да съобщи, че съпругът й, бивш старшина във ВМС, шпионирал за Съветския съюз. От ФБР отбелязваха, че Уокър живеел охолно, въпреки че видимите му средства за издръжка идели от западнала детективска кантора.

Хейвър веднага разбра, че държи отговора, който двамата със Стъдман бяха търсили през седемдесетте години, когато опитваха да убедят адмиралите да разследват евентуалния пробив в комуникациите.

Джон А. Уокър младши беше пенсиониран подводничар и специалист по комуникациите. През 1967 г. бил дежурен в Норфолк, отговорен за комуникациите с американските подводници в Атлантическия океан. Имал достъп до доклади за подводните операции, технически наръчници и ежедневните списъци с кодове за всички съобщения, които се изпращаха в най-често използваните военни шифрови машини. Ако руснаците имаха тези неща, щяха да знаят, че трябва да поглеждат през рамо, че ракетните им подводници са следени от американски подводници. Също така биха разбрали колко тихи са американските подводници и колко важна е за равновесието на силите в океана технологията за снижаване на шума.

По-късно Хейвър и Стъдман научиха, че Уокър е дал всичко това на руснаците, както и други неща. Всъщност, когато Уокър се пенсионира от ВМС през 1976 г., той продължи шпионската си дейност, като въвлече други в нея. Най-напред ангажира друг специалист по комуникациите от ВМС, Джери А. Уитуърт, който замести Уокър в достъпа до жизненоважните списъци. В началото на осемдесетте години Уокър вербува и брат си Артър, който работеше за една фирма в отбранителната система. Скоро след това Уокър започна да използва и сина си Майкъл, срочнослужещ на ядрения самолетоносач „Нимиц“. Уокър беше заловен само защото бившата му съпруга искала да му попречи да вербува и дъщеря им в шпионския кръг, вече погълнал техния син.

Новината имаше отрезвяващ ефект. През всичките години, когато САЩ подслушваше Съветския съюз по кабелите, руснаците бяха подслушвали американските комуникации, и то без огромните изследвания, инвестиции в технологии или риска за живота на хора. Всъщност кръгът на Уокър бе струвал на Съветския съюз по-малко от 1 милион долара през осемнадесетте години, и за тези пари той почти самостоятелно бе разрушил ядреното превъзходство на САЩ.

Арестуваха Уокър на 20 май. Следващия ден Хейвър получи задачата да състави доклада за нанесените щети до голяма степен защото беше писал голяма част от него преди десет години, когато за първи път опита да бие тревога. Но щетите бяха по-лоши дори от неговите прогнози. Уокър беше предал и тайните на американските методи за обезшумяване на подводниците като например поставянето на двигателното оборудване на възглавници, за да не се допускат резониращи вибрации по трюма. Разбира се, по времето, когато хванаха Уокър, американските хидроакустици вече съобщаваха, че не могат да разпознаят някои от най-новите съветски многоцелеви подводници, докато не се окажеха над тях или не биваха изненадани от самите руснаци. Всъщност някои от най-новите съветски подводници, „Сиера“ и „Акула“, бяха безшумни почти колкото американските „Стърджън“. (По-късно се оказа, че Съветският съюз получавал помощ и от японски и норвежки фирми, включително поделение на корпорацията „Тошиба“, която тайно им беше продала огромните фрези с компютърно управление, необходими да направят винтовете на руските подводници много по-гладки и тихи.)

Стъдман даде показания пред един федерален съдия, като заяви, че кръгът на Уокър трябва да е осигурил „силни възможности за победа на съветската страна при война“. А когато Виталий Юрченко, високопоставен служител на КГБ, избяга през юли 1985 г., съобщи на ЦРУ, че кръгът Уокър-Уитуърт е най-важната победа в шпионажа за КГБ.

Уокър се призна за виновен през същия октомври и се съгласи да помогне на властите при оценката на щетите срещу снизходителност към сина му. Уокър-баща получи доживотна присъда с право на помилване след десет години. Сделката бе одобрена от министъра на отбраната Уайнбъргър, но секретарят на ВМС Леман беше вбесен. Според него предателството на Уокър е било третирано като „обикновено престъпление на някой бюрократ“.

Леман ентусиазирано обясняваше, че ако зависи от него, би наложил наказание от времето след американската революция. По същество наказанието, цитирано от Леман, представляваше:

Да висиш обесен за врата, но не докато умреш, а да бъдеш свален отново и докато си все още жив, да бъдат извадени червата ти и изгорени пред лицето ти; а после главата ти да бъде отсечена от тялото и то да бъде разкъсано на четири части… И нека всемогъщият Бог се смили над душата ти.

Месец след присъдата на Уокър Леман получи още едно тяло за въображаемата си бесилка, а Хейвър — втория призрак. Този път Юрченко издаде втория шпионин във Военноморските сили.

През януари 1980 г., когато Юрченко работел в съветското посолство във Вашингтон, получил обаждане от човек, произнесъл само думите:

— Имам информация за вас.

Човекът посетил посолството, но Юрченко така и не научил името му, нито какво предлага. Други съветски агенти поели случая. Това не беше много, но се оказа достатъчно. ФБР започна да рови из старите записи на разговорите на Юрченко, хванати чрез подслушване на кабелите. Следователите намериха обаждането и го пуснаха на някои от хората във ВМС. Те познаха гласа.

Мистериозният човек на Юрченко се оказа Роналд У. Пелтън, бивш шифровчик от Агенцията за национална сигурност, арестуван на 25 ноември 1985 г. Част от „информацията“, която предложил на Съветския съюз, се оказа за свръхсекретната подслушвателна операция в Охотско море. Пелтън я бе продал за 35 000 долара. В опит да прикрие собствения си банкрут, беше разкрил най-важната подводна шпионска мисия на страната и изложил на риск живота на хората на „Сийулф“ и „Парч“. И двете подводници бяха изпращани в Охотско море през изминалите почти две години, докато руснаците не откриха подслушвателите. А защо им е трябвало толкова дълго време да реагират на информацията на Пелтън, е неизяснено.

След ареста на Пелтън ВМС най-после представиха стария доклад на Хейвър в Сенатската разузнавателна комисия — същият, в който през януари 1982 г. бе описал подозренията, че за загубата на подслушвателя в Охотско море е виновен шпионин. Сенаторите бяха бесни. При затворени врати жестоко критикуваха представителите на ВМС, че са задържали доклада три години. Възмутени бяха от факта, че Военноморските сили са изложили на риск живота на 140 мъже, като върнаха „Парч“ в Баренцово море въпреки опасенията на Хейвър за съществуването на шпионин.

Уилям Коен, републиканец от щат Мейн, беше сред най-ядосаните законотворци в залата. Коен, който щеше да стане министър на отбраната при президента Бил Клинтън, настояваше да разбере кой е написал доклада.

Хейвър се изправи в последните редици в залата.

— Сър, аз го написах.

Когато един от сенаторите поиска да узнае откъде е така сигурен, че това е негова работа, Хейвър цитира датата на доклада и отбеляза, че не може да забрави рождения си ден.

Коен искаше да знае защо ВМС не бяха реагирали при извода на Хейвър, че вероятно руснаците са знаели предварително за подслушвателя. Искаше да разбере защо никой не е търсил шпионина.

— Не ми повярваха — отговори Хейвър.

Коен продължаваше да натиска. Искаше да разбере дали е било благоразумно да се продължи операцията по подслушването на кабела, да й се дава пълен ход при подозренията за шпионин?

Хейвър можеше единствено да повтори думите си, че никой не му е повярвал, че другите във Военноморското разузнаване не стигнали до неговия извод. Накрая като жест на лоялност добави, че е имало известна несигурност. Премълча, че той лично изобщо никога не се беше съмнявал в съществуването на шпионина.

Арестът на Пелтън носеше една добра новина за ВМС и Агенцията за национална сигурност. Сега, когато научиха кой е шпионинът, разбраха, че подслушвателят в Баренцово море все още е сигурен. Работата на Пелтън и достъпът му до секретна информация просто не достигаха дотам. Ако щом той не знаеше, същото важеше и за руснаците.

Пелтън не се призна за виновен и насрочиха делото му за май 1986 г. Но това създаде нов проблем. ВМС и Агенцията за национална сигурност трябваше по някакъв начин да отклоняват вниманието от „Парч“ и от Баренцово море по време на следствието и да получат разрешение за нова мисия.

Не беше трудно да убедят съдията да се съгласи да води процедурите без истински подробности. Но Боб Удуърд и други репортери от „Уошингтън Поуст“ вече се ровеха самостоятелно. Имаха и готова статия за подслушването на кабели за първата страница на вестника.

Официалните лица от ВМС и Агенцията за национална сигурност пощуряха. В момента „Сийулф“ се намираше в Средиземно море и опитваше да подслушва кабел от Западна Африка до Европа, за да помогне при борбата с либийския ръководител Муамар Кадафи. „Сийулф“ работеше в Средиземно море наред с миниподводницата NR-l (въпреки че усилията им нямаше да дадат полезна информация). Не само това, но „Парч“ трябваше да се връща в Баренцово море по-късно през годината. Просто трябваше. Руснаците действаха в Атлантическия океан по-агресивно от всякога. Тъкмо бяха изпратили група от пет многоцелеви подводници „Виктор“ и три седмици ги държаха така близо до източния бряг на Съединените щати, че проследяването им почти изчерпа запасите от хидролокаторни шамандури на Атлантическия флот.

Точно сега една статия можеше да нанесе опустошителни поражения. Директорът на ЦРУ Уилям Кейси заплаши „Поуст“ със съд за разкриване на разузнавателни тайни. Рейгън лично се обади по телефона на издателя на вестника Катрин Греъм с молба да не публикува статията, тъй като ставаше дума за безценни тайни.

В крайна сметка вестникът пусна една ограничена статия в деня преди започването на делото срещу Пелтън. В статията не се казваше нещо повече от това, че той е предал високотехнологична и изпълнявана от дълго време подводна операция за прехващане на съветска комуникационна линия в Охотско море. Не се споменаваше нищо за „Халибът“, „Сийулф“ или „Парч“. Нито дума за Баренцово море или Либия. Делото не предостави други подробности и в началото на юни Пелтън получи три последователни доживотни присъди плюс още десет години.

След като тайната се запази, екипажът на „Парч“ тръгна в началото на септември, водена от капитан трети ранг Ричард А. Бюканън. Това беше седмото пътуване за подводницата до Баренцово море, шестото по арктическия път и второто с Бюканън като командир. Това плаване щеше да се различава много от останалите.

Делото на Пелтън изнерви екипажа. На всички трябваше да са им направили лоботомия, за да не се досещат, че ще трябва да повторят точно този тип операция, която Пелтън беше издал на руснаците.

Кодовото наименование от времето на Пелтън, „Айви белс“, вече не се използваше. Сега имаше редица нови наименования, включително „Манта“ за цялата операция и „Ацетон“ за самия подслушвател, а дори и те се сменяха непрекъснато. Хората обаче знаеха, че независимо как Агенцията за национална сигурност нарича операцията, руснаците са наясно със стратегиите, плановете и начина им на работа.

Сред екипажа често се говореше за Пелтън и за човека, когото наричаха „Джони Уокър червен етикет“, до късно през нощта. Разсъждаваха колко секретна информация минава през ръцете на всеки от хората в „Парч“. Колко купчини шифрован материал лесно можеха да стигнат до фотокопирна машина, стига само някой от тях да го засърбеше за това. Също така мърмореха, че ВМС пазят от тях подробностите по собствените им мисии. Това ги унижаваше. Хората знаеха, че тайната не може да се опази чрез никакви мерки за сигурност, нито пък чрез опити хората на борда да се държат в неведение. Тя се поддържаше само защото самите подводничари смятаха за немислима идеята да продадат информация на Съветския съюз. И можеше да пропадне, ако само един от тях реши, че в края на краищата предателството може би не е чак толкова немислимо.

И все пак, докато подводницата си проправяше път към Баренцово море, хората бяха изпълнени с дързост и желание за разплата. Руснаците може и да имаха Пелтън и Уокър, но Съединените щати имаха „Парч“. И екипажът й си знаеше наизуст абсолютно всичко.

Пътуването през Арктика мина добре. „Парч“ се намираше на 20 или 30 мили от мястото, където трябваше да вземе подслушвателите и да постави нови. Тя вече бе очертала коридора, маршрута, по който по-бързо да стигне до съветския бряг. През годините различни американски подводници бяха предизвиквали хидролокаторните шамандури, нагласени от руснаците да изскачат на повърхността и да предават сигнал, ако някоя подводница опита да мине край тях. Преди „Парч“ да пристигне в Баренцово море, всички шамандури бяха очертани на карта — тези, които работеха, и неработещите. Тя трябваше само да премине през пътеката около шамандурите, да се приближи малко и да свие вляво.

Тогава дойде съобщението. Задръжте. Чакайте. Не се движете. Сега „Парч“ се намираше съвсем близо до границата от 12 мили. Но пътят й бе запечатан—с президентска заповед. На 19 септември, докато „Парч“ все още пътуваше, съветският министър на външните работи Едуард Шеварднадзе беше представил писмо до Рейгън от Горбачов. Генералният секретар бе писал, че желае да съживи преговорите за разоръжаване на среща с Рейгън. Даваше възможност за избор между две места и Съединените щати избраха Рейкявик, Исландия, тихо място по средата между Вашингтон и Москва.

Срещата беше определена за 11 октомври 1986 г., като продължение на миналогодишната среща на високо ниво. На тази среща имаше една доминираща тема — Звездните войни. Горбачов искаше програмата да бъде преустановена. Рейгън страстно твърдеше, че това е единственият начин да се излезе от опасното равновесие, изградено на взаимно гарантираното унищожение. Вярваше, че лазерите в космоса могат завинаги да изтрият концепцията, че мирът съществува поради опасността Съединените щати и Съветският съюз да се изличат от лицето на земята.

По време на втората среща дискусията често пъти преминаваше в крясъци, но в разгара на битката Рейгън и Горбачов започнаха да се харесват и да изпитват уважение един към друг. Накрая излязоха с общо изявление, в което се казваше, че искат да работят за петдесетпроцентно съкращение на стратегическите оръжия и за намаляване на други оръжия.

Това второ действие, играно в Рейкявик, обещаваше да бъде най-непредсказуемата и забележима среща между свръхсилите. И двете страни бяха съгласни, че вместо да режисират всичко предварително, просто ще разчистят място за разговори между двамата лидери. Нищо чудно, че на тази среща се залагаха толкова много надежди. Нищо чудно, че Горбачов, без да иска, закова на място „Парч“ с писмото си.

Усещането за исторически момент не достигна до хората на борда. Убедени бяха, че ще ги пратят да изпълнят задачата си. За тях срещата означаваше просто неприятно и евентуално опасно чакане.

— Да влизаме и да се махаме — започна да роптае един от екипажа пред всеки, който искаше да го слуша. Постепенно всички започнаха да говорят същото, но с различни думи. Толкова близо стояха до наградата, почти я виждаха, подушваха, но заповедите бяха да се отдръпнат и да не я докосват.

Това ги дразнеше. Въздействаше им и по-зле. Прекалено много време имаха за размисъл и да слушат как наблизо един след друг преминават бойни кораби. Имаше твърде много време, за да усетят, че президентът не искаше да е наоколо, в случай че заловят „Парч“. Хората знаеха, че действат незаконно и ако „Парч“ бъде открита или заставена да се самоунищожи, Съединените щати щяха да отричат, че подводницата е била там. Този път просто посланието се чуваше по-силно, отколкото им се искаше.

Измина седмица. След това две. „Парч“ чакаше, а и целият свят. Дойде 11 октомври. Хората се тъпчеха по цял ден в радиокабината на подводницата, за да чуят новините по радиомрежите и да разберат какво става. Но нито те, нито някой на брега имаше възможност да чуе подробностите. Такава беше сделката. Никакви репортери, никакви новини, докато всичко не свърши.

Рейгън и Горбачов се срещаха в дома Хофди, изолирана постройка на пустия бряг на Северния Атлантически океан. Според Шулц тя изглеждаше като обитавана от призраци, а и самите островитяни го вярваха. Седяха в малка стая, Шулц и Шерварнадзе, Рейгън и Горбачов, двама преводачи и двама протоколчици. Там, в стаята с единствения прозорец, насочен към бурните и студени води, които вероятно в крайна сметка щяха да стигнат и до мястото, където „Парч“ седеше под повърхността на Баренцево море, започна срещата на високо ниво.

Поднесоха се предложения за компромиси и се направиха отстъпки. Специалистите се съгласиха, че могат да съкратят наполовина арсеналите с балистични ракети, до около 6000 бойни глави и 1600 носители от всяка страна, и че биха могли да намалят и броя на ракетите с по-малък обсег. Самите Рейгън и Горбачов разговаряха за изпълнение на тези съкращения през следващите пет години, а после и за елиминиране на останалата част от ядрените си арсенали в срок от нови пет години. Картите се разкриха — десет години до свободния от ядрени оръжия свят. Всъщност те говореха за края на ужасите от проекта „Манхатън“ насам. Искаха да обявяват за невярно навеки ужасяващото предсказание от 1945 г. на Робърт Дж. Опънхаймър: „Аз се превърнах в смъртта, унищожителя на светове“, цитат от Бхагавад Гита,^[5] който физикът си напявал след изпитването на първата атомна бомба.

Горбачов все още искаше Рейгън да се откаже от програмата за звездни войни или поне да ограничи изследванията по нея в лабораториите и да се съгласи да се въздържа от изпитания в космоса за десет години. Рейгън настояваше да провежда изпитания в космоса, най-малко достатъчно на брой, за да е възможно програмата да влезе в действие след десет години. Обеща, че тогава Съединените щати ще предадат цялата система, цялата технология на Съветския съюз.

Горбачов не се хващаше и Рейгън започна да търси решение.

— Представям си как след десет години двамата ще дойдем в Исландия, ще донесем последните две ракети в света и ще направим най-голямото парти по този повод!

После продължил:

— Среща в Исландия след десет години. Аз ще бъда толкова стар, че ти няма да ме познаеш. Аз ще кажа: „Здравей, Михаил?“ Ти ще кажеш „Здравей, Рон?“ И ще унищожим последните две ракети.

Но Горбачов отговори, че може да не е сред живите след десет години, че навлиза в „опасния период“ и че Рейгън е преминал своя и може да е сигурен, че спокойно ще достигне до сто и една години.

— Не мога да живея до сто и първата си годишнина със страхове, че ще изстреляш една от тези ракети по мен — отговорил Рейгън.

Спорът продължил. Рейгън заявил, че е обещал на американския народ да не се отказва от програмата „Звездни войни“; Горбачов настоявал, че президентът пак ще си я има, но ограничена до лабораторни опити. Най-после Рейгън изрекъл думите, които в други обстоятелства биха прозвучали просто като надута риторика:

— Аз нямам нищо против, стига да махнем всички ядрени оръжия.

— Това можем да го направим. Хайде да ги премахнем — изстрелял в отговор Горбачов.

Това можеше да бъде и решаващият момент. Може би трябваше да е той. Но домът Хофди отстоя репутацията си. Хората със сигурност бяха обладани от призрака на единствената причина да се стигне до безизходно положение:

— Става дума за целия свят — казал Рейгън, все още молещ Горбачов да се откаже от настояването си програмата да се изпълнява само в лаборатория.

— Или лаборатория, или довиждане — настоял Горбачов. Срещата спря дотук.

Отвън тълпата представители на световната преса научиха колко близо до постигането на разбирателство са били двамата. Репортерите се впуснаха бегом да телеграфират по целия свят, че срещата на високо ниво се е провалила.

Под водата до „Парч“ стигна друга телеграма.

Със светкавична бързина из подводницата се разнесе едно изречение: „Упълномощени сте да преминете линията на 12-те мили.“ „Парч“ щеше да потегли.

Намираше се само на шест-седем часа път от целта си. Разговорите на борда се насочваха към други мисии и други разминавания на косъм. По този начин хората си признаваха прикрито колко много ги е страх. Говореха за следене на подводниците „Янки“ и ултратихите нови многоцелеви „Акула“ и „Сиера“, излезли през последните две години. Наричаха „Акула“ „Подводницата на Уокър“, защото шпионинът беше вдъхновил руснаците да преминат към смъртоносно тихи двигатели. Всъщност съветската технология се развиваше с толкова бързи темпове, че американските многоцелеви подводници биваха откривани от руските, които те се опитваха да следят. Американските подводници биваха засичани и близо до съветските брегове. Именно там шпионите чуваха как руснаците реагират със залп от съобщения. Бяха започнали да наричат предупреждението за откриване от руснаците „заекване девет“: на техен език осем залпа означаваха подозрение за засичане, а девет — потвърдено засичане. Заекването се предизвикваше от повторение. Хората се шегуваха с всичко това, макар да знаеха през цялото време, че за „Парч“ такова засичане вероятно щеше да означава саморазрушение.

Може би точно за да избягнат този страх, през тези дни почти всички биваха залепяни за стената със зелените ленти — нещо като гробница за фараони в Баренцево море. Но операцията се развиваше без засечка. Водолазите излязоха, а шпионите слушаха. После водолазите вдигнаха подслушвателите и оставиха други, които да събират информация.

Бавно, тихо, „Парч“ тръгна от кабела към мястото, където можеше да подаде сигнал на съпровождащата подводница, че всичко е наред.

Точно тогава почувстваха, чуха, иззвъняването, онзи ужасен звук от активния хидролокатор, звънтящ по трюма. Някой отгоре знаеше, че тук има подводница. За щастие подводниците бяха две — „Парч“ и ескортиращата я „Финбек“ (SSN-670). „Финбек“ тихо се намеси, привлече вниманието на руснаците и се престори, че това е поредната игра на гоненица в морето. Номерът мина. „Парч“ се измъкна.

Намираха се на стотици мили от пристана, когато вдигнаха антена. С включен хидролокатор, за да са сигурни, че наоколо няма никой, изпратиха бързо съобщение до Вашингтон: „Мисията изпълнена.“

Отмина към месец, докато „Парч“ достигне водите извън Сан Диего, където спря за кратко по пътя за дома си. Брус де Марс, адмиралът, който сега отговаряше за подводниците, дойде в малка моторница, за да я срещне и да се върне с нея до Меър Айлънд. Беше изпаднал в екстаз. Цивилно облечен, той даде да се разбере, че не иска никой да се отнася с него като с адмирал, не и на този курс. Де Марс носеше не само поздравления, но и видеозаписи от мачовете на „Ню Йорк Метс“, пробили си път с бой през седемте игри от световните серии. Бейзболът беше темата по пътя до пристанището. Както обикновено, семействата на екипажа, съпругите и приятелките очакваха завръщането им на пристана.

Във Вашингтон някой друг чакаше Бюканън. Президентът Рейгън искаше да се срещне с този капитан и лично да поздрави човека, спечелил още една президентска грамота за „Парч“. Тя беше петата за тази подводница, след трите грамоти от Военноморските сили. Екипажът научи, че на срещата са присъствали всички големи: президентът, вицепрезидентът Буш, главнокомандващият военноморските операции и членове на съвместното командване.

Бюканън, командир на най-важната шпионска подводница във ВМС, се чувстваше като редови матрос. Определено, той беше с най-ниско звание в залата. След това Рейгън го погледнал в очите и го нарекъл съвременен Джон Уейн. Точно тази част хората на Бюканън харесваха най-много. Смятаха, че Рейгън е бил искрен. Познаваха се с Джон Уейн.