Роджър Зелазни
Принц на Хаоса (5)

Глава 5

Насочих две от най-смъртоносните енергии на Колелцето право към Борел, но проекцията на Логрус ги пресрещна и неутрализира.

— Не го спасих, за да ти позволя да го премахнеш толкова лесно — казах аз.

До мен блесна мълния, последвана от образа на Лабиринта, макар и леко променен.

Знакът на Логрус се плъзна вляво. Новото видение — каквото и да представляваше то — го последва и двете се плъзнаха заедно през стената. Само миг след това трясък разтърси мавзолея. Борел, който тъкмо се канеше да изтегли меча си, залитна и се хвана за рамката на вратата. На входа се появи нов силует и един познат глас каза:

— Простете, но сте ми застанали на пътя.

— Коруин! — извиках аз. — Татко!

Борел се обърна към него.

— Коруин, принцът на Амбър?

— Именно — последва отговорът. — Макар да се боя, че съм нямал честта да се запозная с вас.

— Аз съм Борел, херцог на Хендрейк, Господар на Оръжията на рода Хендрейк.

— Доста титли сте насъбрали, уважаеми. Радвам се, че се запознахме — каза Коруин. — Сега, ако не възразявате, смятам да вляза, за да видя сина си.

Борел се обърна отново към нас и ръката му се стрелна за втори път към дръжката на меча, но аз вече се бях насочил към него. Люк също. Внезапно кракът на Коруин се заби в корема на херцога, изкара му дъха и той се сви одве. Последвалият юмрук в тила го извади от строя окончателно.

— Хайде — извика баща ми и ни махна. — Мисля, че ще е по-добре да се разкараме оттук.

Двамата с Люк прекрачихме проснатия на пода Господар на Оръжията на рода Хендрейк и се измъкнахме навън. Земята вляво бе почерняла като след пожар и върху нея вече падаха първите капки лек дъждец. В далечината към нас напредваха други човешки фигури.

— Не знам дали силата, която ме пренесе тук, би могла да ме върне обратно — каза Коруин, докато се оглеждаше. — Не е изключено сега да е заета с други дела.

Минаха няколко мига и той продължи:

— Като че ли е. Добре, значи е твой ред. Накъде да тръгнем, за да се измъкнем по-бързо?

— Насам — казах аз, обърнах се и хукнах. Двамата ме последваха по пътеките, които ме бяха довели на това място. Погледнах назад и видях шест мрачни фигури, които очевидно ни преследваха.

Затичах се нагоре по хълма край нападалите камъни и монументите и накрая стигнах до старата каменна стена. Долу-горе тогава чух и първите викове на преследвачите. Събрах спътниците си около себе си и изстрелях далеч не съвършен куплет, свързан със ситуацията и желанието ми да се измъкнем. Заклинанието беше все още добре запазено и тъкмо когато вече бяхме потънали до кръста в земята, над главата ми прелетя запратено доста точно паве.

Изникнахме в средата на вълшебния кръг като гъби след дъжд и аз поведох на бегом баща си и Люк през полето, право към морския бряг. Когато стъпихме върху пясъка, чухме нов вик. Преминахме през овалния камък и се спуснахме по каменистата пътечка към дървото бесилка. Свих вляво и хукнах отново.

— Чакай! — извика Коруин. — Чувствам го някъде наблизо. Ето там!

Той изостави пътеката и се насочи тичешком към подножието на един близък хълм. Двамата с Люк го последвахме. Някъде зад нас се разнесоха възклицанията на преследвачите, които тъкмо се бяха измъкнали от камъка.

Видях нещо да проблясва между две дървета някъде напред. Като че ли точно натам бяхме тръгнали. Когато се приближихме, очертанията станаха по-ясни и аз осъзнах, че това всъщност е подобието на Лабиринта, което бях видял в мавзолея.

Татко не забави темпото си, а се спусна право към нещото. И изчезна. Зад нас проехтя нов вик. Люк премина втори през вибриращия образ, а аз го последвах по петите.

Миг по-късно вече тичахме по прав, блестящ тунел с перленобели стени. Хвърлих поглед назад и забелязах, че той се затваря след мен.

— Не могат да ни последват — извика Коруин. — Този край вече е запечатан.

— Тогава защо бягаме? — попитах аз.

— Все още не сме в безопасност — отвърна той. — Движим се през владенията на Логрус. Ако ни мернат тук, можем да си имаме проблеми.

Продължихме да тичаме по тунела и аз се обадих отново:

— През Сенките ли бягаме?

— Да.

— В такъв случай, колкото по-далече стигнем, толкова по-добре…

Конструкцията се разтърси и ми се наложи да разперя ръце, за да запазя равновесие.

— Опаа — обади се Люк.

— Аха — съгласих се аз. Тунелът започна да се разпада. От стените и пода се отчупиха големи отломки. През появилите се отвори прозираше само мрак. Продължихме напред, като ги прескачахме. Внезапно нещо удари напълно безшумно тунела за втори път и всичко около нас се разпръсна на безброй малки частички.

Паднахме.

Е, не точно падахме, а по-скоро се носехме из някаква сумрачна мъгла. Около нас вече нямаше под, стени или каквото и да е друго. Усещането беше като при падане, само дето не се виждаха никакви ориентири, за да можем да доловим движението.

— Проклятие! — чух гласа на Коруин.

Носехме се, падахме, летяхме — или каквото там правехме — известно време и той промърмори:

— Бяхме толкова близо!

— Там има нещо — обади се неочаквано Люк и посочи някъде вдясно.

Там се мержелееше някаква сивкава маса. Свързах съзнанието си с Колелцето и насочих една силова нишка в тази посока. Каквото и да имаше там, то не беше живо същество. Заповядах на нишката да ни поведе.

Не усетих някакви признаци на движение, но нещото стана по-голямо, прие познати очертания и започна да придобива лек червеникав оттенък. След като различих и стабилизаторите, вече знаех какво ни очаква.

— Прилича на онази твоя картина на Поли Джексън — каза Люк. — Има даже сняг по капака.

Да, приближавахме се точно към моя червено-бял Шевролет ’57.

— Това е овеществен образ. Извличали са го и преди от съзнанието ми — отвърнах аз. — Може би защото споменът за него е особено ярък, тъй като обичах да го гледам често. Освен това си струва — доста удачен избор в нашето положение.

Пресегнах се към дръжката на вратата, хванах я и натиснах бутона. Вратата — разбира се — не беше заключена. Баща ми и Люк също се хванаха за автомобила. Отворих вратата, седнах зад волана и отново я затворих. Двамата вече се бяха качили. Ключовете си бяха на мястото, точно както очаквах.

Опитах да запаля. Двигателят ми се подчини безпрекословно. Загледах се напред в бездънната белезникава безкрайност. Включих фаровете, но ефектът беше почти нулев.

— Сега какво? — попита Люк.

Включих на първа, освободих ръчната спирачка и отпуснах съединителя. Натиснах газта и ми се стори, че колелата се въртят. Няколко мига по-късно превключих на втора, малко след това на трета.

Подадох още газ. Мъглявата гледка пред нас като че ли изсветля леко, но аз си помислих, че това най-вероятно се дължи на продължителното взиране. Не усещах някакво особено съпротивление в кормилото. Натиснах по-силно педала на газта.

Най-неочаквано Люк се пресегна и включи радиото.

— … несигурни за шофиране — долетя мигом гласът на говорителя. — Затова ви съветваме да поддържате умерена скорост.

Последва „Керван“ на Уинтън Марсалис.

Приех съобщението съвсем на сериозно и намалих скоростта. Това предизвика ефект на леко триене, сякаш се плъзгахме по лед.

Последва усещане за движение и далечината като че ли просветна. Едновременно с това ми се стори, че тялото ми придоби допълнителна тежест и потъна по-дълбоко в седалката. След малко чувството, че се движим по твърда повърхност, стана доста по-осезаемо. Зачудих се какво ли би станало, ако завъртя кормилото, но реших да не опитвам.

Звукът от триенето на гумите стана по-твърд. Отляво и отдясно се появиха смътни очертания, които засилиха усещането за движение и скорост. Далеч напред светът изглеждаше още по-ярък.

Намалих още — започнах да усещам, че се намираме на истински път с доста лоша видимост. След няколко минути фаровете също поеха реалната си роля, разкривайки няколко отминаващи очертания, които добиха формата на дървета, насипи, храсти и скали. Огледалото за обратно виждане продължаваше да отразява познатата празнота.

— Като в доброто старо време — каза Люк. — Отиваме за пица след кофти вечер.

— Ъхъ — съгласих се аз.

— Надявам се, че другото ми „аз“ ще се сети да отвори пицария в Кашфа. Хич няма да е излишна, не мислиш ли?

— Ако стане така, непременно ще се отбия.

— Къде мислиш, че ще ме запрати цялата тази бъркотия?

— Не знам, Люк.

— Искам да кажа, че не мога да продължавам да пия кръвта ти. Ами другият Риналдо?

— Мисля, че мога да ти предложа работа, която ще реши проблема — обади се Коруин. — Поне за известно време.

Дърветата вече си бяха съвсем истински, а наоколо се носеше доста убедителна мъгла. Влагата покри предното стъкло с малки капчици.

— Какво искаш да кажеш?

— Минутка само.

Сред мъглата се появиха и първите реални щрихи на пейзажа. Изведнъж осъзнах, че се движим не по асфалт, а по доста равен черен път. Намалих още малко, за да избегна излишните рискове.

Един голям фрагмент от мъгливата пелена изчезна или беше отнесен от вятъра и пред нас се появи огромно дърво. Част от почвата около дънера му светеше с неонова светлина. Картината ми се стори странно позната…

— Тук някъде трябва да е твоят Лабиринт, нали? — попитах аз. Пътят изсветляваше все повече. — Файона ме доведе веднъж тук.

— Да — каза баща ми.

— Неговият образ се противопостави на Логрус в мавзолея и след това ни поведе през тунела, нали?

— Да.

— Значи… той също притежава разум. Като другия в Амбър, като Логрус…

— Така е. Спри ей там, в разчистения участък край дървото.

Завъртях волана и насочих колата към равното място, което му бе посочил. Мъглата си беше все още тук, но вече не чак толкова гъста, колкото в началото. Сигурно беше някъде около полунощ, ако се съдеше по играта на сенките наоколо, но блясъкът на ексцентричния Лабиринт озаряваше всичко по-ярко от дневна светлина.

Слязохме от шевролета и Коруин каза на Люк:

— Духовете на Лабиринта не съществуват дълго.

— И аз чух нещо подобно — отвърна му Люк. — Да знаеш някакви полезни трикове за такива като мен?

— Знам ги до един. Налага ми се.

— О?

— Татко… — почнах аз. — Искаш да кажеш…

— Да — отговори ми той. — Нямам никаква представа къде се намира моят оригинал.

— С теб се срещах напоследък, нали? Ти си онзи, който посещаваше Амбър?

— Да.

— Разбирам. И все пак ти не си като останалите.

Той протегна ръка и я сложи на рамото ми.

— Не съм. — И погледна към Лабиринта. — Аз създадох това нещо. Аз съм единственото създание, което е преминавало някога по него, следователно и единственият дух, който този Лабиринт може да призове. Той гледа на мен като на нещо повече от свой инструмент. Ние поддържаме връзка и той, изглежда, е склонен да вложи в мен нужната енергия, за да продължа да съществувам. Така е от доста време насам. Имаме си общи планове, макар връзката ни да изглежда по-скоро символична. Предполагам, че духовете на Лабиринта в Амбър и тези на Логрус са много по-нетрайни…

— Мога да го потвърдя — казах аз.

— … с изключение на една от тях, на която ти си помогнал. Благодаря ти за това. Сега тя е под моя закрила и така ще бъде докато времето й изтече.

Коруин пусна рамото ми.

— Все още не си ме запознал както му е редът с твоя приятел — каза той.

— Извини ме. Наистина забравих. Люк, искам да те запозная с баща си — Коруин Амбърски. Сър, това е Люк, известен по-скоро като Риналдо, син на твоя брат Бранд.

Очите на Коруин се разшириха за миг, но той протегна ръка, изучавайки лицето на Люк.

— Радвам се да запозная с приятеля на сина си, който освен това е и мой роднина.

— За мен е удоволствие, сър.

— Чудех се какво в теб ми изглежда толкова познато.

— Добре, че някои истини изплуват постепенно на повърхността. Така човек успява да поуталожи страстите си.

Татко се засмя.

— Вие двамата къде се запознахте?

— В училище — отвърна Люк. — В Бъркли.

— Логично. Трудно бихте се срещнали в Амбър — каза Коруин и се обърна към Лабиринта. — Бих изслушал с удоволствие историята ти, но първо искам на свой ред да ви представя някого. Елате с мен.

Той се запъти към бляскавите линии и ние го последвахме. Край нас отплуваха няколко парцаливи къса мъгла. Като се изключи шумът от стъпките ни, наоколо цареше тишина.

Стигнахме до ръба на Лабиринта, спряхме и се загледахме в него. Очертанията му бяха наистина грациозни, а размерите му твърде големи, за да бъде обхванат с един поглед. Веднага почувствах пулсиращата сила, която извираше от него.

— Здравей — каза Коруин. — Искам да ти представя сина и племенника си — Мерлин и Риналдо, макар че с Мерлин сте се срещали и преди. Риналдо има проблем.

Последва дълго мълчание. После баща ми каза: „Да, точно така“, след това: „Наистина ли мислиш така?“, и накрая: „Добре. Разбира се, че ще им кажа.“

Коруин се протегна, въздъхна и се отдалечи на няколко крачки от ръба на Лабиринта. После протегна ръцете си и ги сложи върху рамената ни.

— Момчета — каза той. — Разполагам с нещо като отговор. Но той означава, че ще ни се наложи да преминем по Лабиринта, макар и по различни причини.

— Аз ще се включа — каза Люк. — Каква е моята причина?

— Той ще те осинови — отвърна му Коруин. — И ще поддържа съществуването ти, както поддържа и моето. Но за това си има и цена. Наближава времето, когато той ще поиска от нас да го охраняваме непрекъснато. Тогава ще си помагаме взаимно.

— Звучи ми съвсем приемливо — отбеляза Люк. — Това място изглежда доста спокойно. Освен това и през ум не ми минава да ходя до Кашфа, за да сваля своя първообраз от трона.

— Добре. Аз ще водя, а ти се дръж за рамото ми, за да избегнем неприятните изненади. Мерлин, ти ще тръгнеш последен и ще се хванеш за Люк по същия начин. Съгласен ли си?

— Дадено — казах. — Да вървим.

Коруин отиде до мястото, откъдето започваше плетеницата, а ние го последвахме. Още преди баща ми да направи първата си крачка, Люк сложи ръка на рамото му. Скоро и тримата се озовахме върху Лабиринта и започнахме познатата „разходка по ръба“. Въпреки че искрите се надигаха все така заплашително, сега всичко ми се стори по-леко, може би защото за пръв път ме водеха.

Картини на алеи, украсени с шпалир от древни кестени, завладяха мислите ми при Първия Воал. Искрите вече се издигаха доста нависоко, а силите на Лабиринта бушуваха наоколо, проникваха в тялото и съзнанието ми. Припомних си годините в колежа и най-големите си успехи на лекоатлетическата писта. Съпротивлението продължаваше да расте и ние се огънахме под неговия напор. За пореден път заложих по-скоро на волята, отколкото на физиката си. Усетих как косата ми се изправя и как енергийните течения пронизват тялото ми. И все пак усещането нямаше нищо общо с влудяващата непоследователност на Логрус или с плашещата безбрежност на Лабиринта в Амбър. Чувствах се така, сякаш съм проникнал в нечие добронамерено съзнание и го кръстосвам надлъж и шир. Като че ли нещо ме окуражаваше да направя всяка следваща крачка, да преодолея още една крива, още един завой, чак до самия край на изпитанието. Съпротивлението нарастваше непрекъснато, а искрите се издигаха все по-високо. Борехме се заедно за всеки милиметър. Напредвахме — пламнали живи факли… Проникването през Втория Воал беше истинско изпитание на силите и духа ни. Последва малко по-лек участък и отново ме заляха окуражаващи и плашещи видения от миналото ми.

Вървяхме все напред. Едно, две… три. Почувствах, че ако успея да направя следващите десет крачки, всичко ще приключи успешно. Четири… Тялото ми се обливаше в пот. Пет. Съпротивлението беше ужасяващо. Всяка следваща крачка беше равносилна на стометров спринт. Дробовете ми се издуваха като ковашки мехове. Шест. Искрите достигнаха до лицето ми, извисиха се до очите ми и ме погълнаха изцяло. Почувствах се като неугасим син пламък, който трябва да прегори пътя си през блок от черен мрамор. Пламъкът се притискаше и притискаше, но камъкът оставаше непроменен. Това можеше да продължи вечно. А може би вече бе изминала цяла вечност? Седем. Образите се изпариха. Не остана и следа от спомените ми. Дори същността ми се превърна в бяло петно. Вече бях просто оголено кълбо от воля. Бях усилие и движение срещу течението. Осем… Вече не усещах тялото си. Времето се превърна в далечна и странна идея. Усилието престана да бъде усилие, превърна се в тласък, в огромен ледник, носещ се сред ледените води. Девет. Не остана нищо освен движението — необхватно и непрестанно…

Десет.

Последва отпускане. Малко преди центъра отново щеше да стане трудно, но аз вече знаех, че успешният изход е предопределен. Някакво тихо, бавно подобие на мелодия ме подхвана приятелски и ми помогна да преодолея Последния Воал, като при последната крачка се преля в „Керван“.

И ето ни в центъра, смълчани, дишащи тежко. Не бях съвсем сигурен какво точно съм постигнал току-що. Усещах, че това ми е помогнало в известен смисъл да опозная баща си. Над Лабиринта и из цялата равнина все още се носеха пухкавите валма на мъглата.

— Чувствам се… по-силен — заяви Люк. — Да, ще ти помогна да опазим това място. Струва ми се, че ще си прекарам чудесно.

— Между другото, Люк, какво беше съобщението ти за мен? — попитах аз.

— О, ами трябваше да ти кажа да се омиташ оттам, защото е опасно за теб.

— Това вече го знам — казах аз. — Обаче имам още работа в Хаос.

— Е, това е съобщението — сви рамене той. — Във времена като тези никое място не е безопасно.

— Засега тук е безопасно — обади се Коруин. — Нито една от Силите не знае как точно да се добере до това място или пък какво да прави, ако случайно успее да го стори. Този Знак е прекалено силен, за да успее Лабиринтът в Амбър да го погълне, а Логрус просто няма представа как би могъл да го унищожи.

— Това доста опростява задачата ни.

— Все пак не е изключено да настъпи момент, в който Силите ще се опитат да решат ситуацията в своя полза.

— Дотогава просто ще чакаме и ще си отваряме очите. Добре. Какво би трябвало да очакваме все пак?

— Най-вероятно духове — като нас двамата. Те ще искат научат повече за Лабиринта, да го изпробват. Оправяш ли се добре с меча?

— Макар че ще прозвучи нескромно — да, оправям се. Ако уменията ми се окажат недостатъчни, ще прибавя и магическите си знания.

— Стоманата със сигурност ще ги спре, макар във вените им да тече огън, а не кръв. Сега можеш да поискаш от Лабиринта да те пренесе някъде. Ако ли не, след няколко минути ще ти покажа къде са складирани оръжията и другите запаси. Но първо трябва да направя едно малко пътуване и ще се наложи да те оставя тук сам, макар и за кратко.

— Няма проблеми — каза Люк. — Ами ти, Мърл?

— Аз се връщам в Хаос. Трябва първо да обядвам с майка си, а след това да присъствам на погребението на Суейвил.

— Може би той няма да успее да те пренесе чак там — каза Коруин. — Адски близо е до Логрус. Но ти сигурно ще се оправиш и сам. Как е Дара?

— Отдавна не съм я виждал за повече от няколко минути — отговорих аз. — Все така властна, арогантна, а когато опре до мен — и прекалено загрижена. Освен това ми се струва, че е замесена в някакъв политически заговор на местна почва, както и че стои зад някои от по дълбоките връзки между Амбър и Хаос.

Люк затвори очи за миг и изчезна. Малко след това го видях зад колата на Поли Джексън. Той се намести на предната седалка до мястото на шофьора, наведе се и започна да човърка нещо. След няколко секунди откъм шевролета се разнесе музика.

— Нищо чудно — каза Коруин. — Никога не съм я разбирал напълно. Тя се появи в един доста странен период от живота ми, излъга ме, после се любихме, тя премина по Лабиринта в Амбър и накрая изчезна. Като в странен сън. За мен беше очевидно, че ме е използвала. Години наред си мислех, че целта й е била да научи повече за Лабиринта, за да може да се добере до него. Но напоследък имах доста време за мислене и вече смятам, че случаят не е бил точно такъв.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Става въпрос за теб — отвърна той. — Все повече се убеждавам, че тя е искала да зачене дъщеря или син, които да наследят кръвта на Амбър.

Изстинах. Нима причината за моето раждане щеше да се окаже някаква си проста сметка? Нима зачеването ми не бе свързано с поне малко любов? Или всичко е било хитро замислен трик? Усещането въобще не беше от приятните. Почувствах се почти като Дяволския Чекрък — планирано с хладен разум устройство, в което са вложени единствено находчивост и интелект. И все пак той ме наричаше „татко“. Всъщност дори беше привързан към мен. Странно, но аз също бях започнал да се привързвам към него.

— Но защо? — попитах. — Защо за нея е било толкова важно да се родя?

— Единственото, което ми хрумва като причина, са последните й думи преди да изчезне, след като вече бе преминала по Лабиринта. „Амбър ще бъде унищожен“. Това бяха думите й.

Вече ме тресеше. Мислите, които ме връхлитаха, бяха толкова неприятни, че ми се прииска да викам, да заспя, да се напия, каквото и да е, за да се измъкна от тази нелепа ситуация.

— Нима искаш да кажеш, че дължа съществуването си на някакъв дългосрочен план за унищожаването на Амбър?

— Не е изключено — каза Коруин. — Но мога и да греша, хлапе. Може да съм ужасно неправ и в такъв случай ти се извинявам за болката, която ти причиних. От друга страна, може би щях да сгреша още повече, ако не бях споделил съмненията си с теб.

Разтрих слепоочията си, веждите, очите и попитах:

— Какво да правя сега? Не искам да помогна Амбър да бъде унищожен.

Коруин ме прегърна и ме притисна здраво към гърдите си.

— Независимо от това какво представляваш и независимо от това какво са направили с теб, ти все някога ще бъдеш изправен пред своя избор. Рано или късно този миг ще настъпи. Ти си нещо повече от кръвта, която тече във вените ти, Мерлин. Не позволявай на никого да те баламосва, дори на мен. Не се колебай да избереш онова, което ти диктува сърцето, и тогава миналото ще загуби властта си над теб.

Думите му, колкото и общи да ми се сториха, ми помогнаха да се измъкна от черната дупка на отчаянието.

— Благодаря ти — казах аз.

Коруин кимна.

— Първият ти импулс вероятно ще бъде твърде краен и аз те съветвам да му обърнеш гръб. Така няма да постигнеш нищо. Просто ще й дадеш да разбере, че си наясно със замислите й. Много по-умно ще е да поведеш играта внимателно и да научиш колкото можеш повече.

Въздъхнах.

— Прав си, разбира се. Последва ме, за да ми кажеш всичко това и да ми помогнеш да избягам, нали?

Той се усмихна.

— Притеснявай се само за значими неща. Пак ще се видим.

И в следващия миг вече стоях абсолютно сам в центъра на Лабиринта.

После го видях отново, застанал до колата. Разговаряха за нещо с Люк. Коруин явно му обясняваше къде са оръжията, храната и всичко останало. След малко двамата се обърнаха към мен и ми махнаха. Накрая си стиснаха ръцете. Люк се запъти нанякъде и скоро мъглата го скри от погледа ми. От радиото звучеше „Лили Марлен“.

Фокусирах съзнанието си върху желанието да се пренеса в имението Сауал. Мракът ме погълна, но когато погледът ми отново се проясни, стоях все така в центъра на Лабиринта. Опитах пак, този път със замъка на Сухай. Последва нов неуспешен опит.

— Докъде можеш да ме изпратиш? — попитах.

Отново всичко притъмня. След поредното проясняване вече се намирах на белокаменен нос, надвиснал над черните вълни на море, с черно небе над мен. Новото ми местоположение бе затворено между огнените скоби на два бледи полукръга. И това не беше чак толкова зле. Намирах се при Огнената порта, нещо като ключов кръстопът между Сенките в непосредствена близост до Хаос. Обърнах се към морето и започнах да броя. Щом стигнах четиринайсетата блещукаща кула вляво, се завъртях и тръгнах право към нея.

Появих се при една паднала колона, под розово небе. Запътих се към нея и тутакси се пренесох до прозрачна пещера, през която течеше зелена река. Продължих по течението на реката и скоро открих каменни стъпала. В горния им край ме очакваше есенна гора. Повървях близо миля преди да доловя излъчването на пътя, който започваше в основата на едно вечнозелено дърво. Така стигнах до страничния склон на някаква планина, откъдето след още три мъгляви прехода стъпих на пътеката, която щеше да ме отведе до обяда с майка ми. Ако се съдеше по небето, вече не разполагах с излишно време, за да успея да се преоблека.

Спрях на един кръстопът, за да изтупам прахта от дрехите си, да се пооправя и да си среша косата. Незнайно защо се зачудих кой ли би се свързал с мен, ако в същия миг потърсех Люк чрез Картата му — той самият, неговият дух или и двамата заедно? След това се запитах какво ли става сега в Амбър. Сетих се и за Корал, за Найда…

По дяволите.

Щеше ми се да съм на някое друго място. Щеше ми се да съм далеч оттук. Думите на Коруин ме бяха навели на твърде много мисли, при това все нерадостни. Не исках да се чувствам част от ничий замисъл. Не ми харесваха мислите, които ми се въртяха из главата относно майка ми. Не ми се ходеше на никакво погребение. Чувствах се някак неосведомен. След като някой чак толкова искаше нещо от мен, защо просто не си бе направил труда да ми каже какво е то и да ме помоли да му помогна. Ако беше някой близък, шансовете да се включа сигурно щяха да са немалки. Такъв директен подход ми се струваше много по-надежден от подмолните опити да бъда манипулиран.

Можех просто да се обърна и да изчезна сред Сенките, може би дори завинаги. Можех и да се върна в Амбър и да разкажа на Рандъм всичко, което знам. Той щеше да ме предпази от домогванията на Хаос. Можех също така да отпраша към Сянката Земя, да си измисля ново име, да се захвана пак с компютърен дизайн…

Тогава, разбира се, така и нямаше да разбера какво става, нито пък какво е станало преди. Освен това за пръв път бях успял да се свържа с баща си именно в Хаос, което може би значеше, че той е някъде наблизо. Едва ли някой друг освен мен щеше да си направи труда да му помогне.

Продължих напред и после свих вдясно. Небето бе започнало да придобива пурпурен оттенък. Щях да стигна тъкмо навреме.

И ето че отново се озовах в имението Сауал. Първо изникнах от нарисувания в жълто и червено звездопад върху една от стените до входа на централния парк, после се спуснах по Невидимата стълба и накрая постоях доста време в голямата централна шахта, загледан в мрачните вихри отвъд Ръба. Оттам се запътих към украсената с медни гравюри врата за сводестата Зала на изкуствата. Една ярка звезда преряза пурпурното небе и остави огнената си следа по него.

Като дете често се бях губил в тази зала. Членовете на рода Сауал бяха сред най-ревностните ценители на произведения на изкуството в Хаос. Събираната с векове колекция се бе разраснала наистина неимоверно, до толкова, че да се наложи в конструкцията на залата да бъдат вплетени няколко допълнителни галерии, навлизащи в Сенките. В една от тях, изградена във формата на спирала, можеше да се види дори стара железопътна гара. Когато се загубих там за пръв път, моите близки ме откриха едва след няколко дни да плача до някакво странно произведение, състоящо се от дъска, на която бяха забити с пирони чифт сини обувки. Вървях бавно и оглеждах с любопитство старите изчанчении и новите попълнения в същия дух. Тук-там се срещаха и поразително красиви експонати, като например огромната ваза, изваяна сякаш от един-единствен огнен опал, или пък донесените от някаква далечна Сянка странни емайлирани плочки, за чието предназначение никой от семейството така и не успя да се досети. Не издържах на изкушението да им се порадвам отново, макар да се сещах за далеч по-кратък път през Залата.

Затананиках си една стара песничка, която бях научил от Грайл, и тръгнах към огнената ваза, за да я погледам. Стори ми се, че чух тихо металическо изтракване. Огледах се, но така и не мярнах жива душа. Почти чувствените линии на вазата просто молеха да бъдат докоснати. Спомних си как като дете ми забраняваха да го правя. Протегнах лявата си ръка и бавно докоснах безценния шедьовър. Повърхността й се оказа по-топла, отколкото бях очаквал. Плъзнах дланта си по нея. Беше като замръзнал пламък.

— Здравей — промърморих, припомняйки си приключенията, които бяхме преживели заедно. — Доста време мина…

— Мерлин? — произнесе името ми едно тихо гласче.

Мигом дръпнах ръката си. Като че ли самата ваза бе проговорила.

— Да — казах след това. — Да.

Отново онова изтракване и някаква сянка се размърда в изящния отвор.

— Сссс — каза сянката и се надигна.

— Глейт? — попитах аз.

— Дааа.

— Не може да бъде! Ти си мъртва от години.

— Не мъртва, а засссспала.

— Не съм те виждал, откак бях хлапе. Тогава те раниха. Ти изчезна. Мислех, че си мъртва.

— Ссспя. Ссспя, за да се излекувам. Сссспя, за да забравя. Ссспя, за да сссе обновя.

Протегнах ръка. От отвора на вазата се надигна една космата змийска глава, надигна се още, долепи се до ръката ми и тялото й започнала се увива около китката ми.

— Поздравления за изискания вкус. Спалнята ти е просто разкошна.

— Знаех ссси, че харесваш много този съд. Знаех, че ако почакам доссстатъчно дълго, ти рано или късно ще се появиш, за да й се порадваш. Исссках да съм тук, за да те видя отново. Леле, колко ссси порассснал.

— А ти си все същата. Е, като че ли мъничко си изтъняла…

Погалих главата й.

— Толкова е хубаво, че си все още тук, досущ като достолепен семеен дух. Ти, Грайл и Кергма направихте детството ми много по-приятно, отколкото можеше да бъде.

Тя се надигна още и погали бузата ми с носа си.

— Твоето присссъствие сссгрява ссстудената ми кръв, ссскъпо момче. Далече ли пътува?

— Много далече.

— Някой ден ще хапнем по някоя мишка пред огнището. Ти ще ми ссстоплиш купичка мляко и ще ми разкажеш за премеждията си. Ще намерим и няколко хубави кокала за Грайл, ако той все още е между…

— Грайл служи все така вярно на чичо ми Сухай. Какво е станало с Кергма?

— Не знам. Толкова време мина.

Притиснах я към тялото си, за да я стопля.

— Благодаря ти, че си прекарала голямата си дрямка тук, само за да можеш да ме видиш отново…

— Има още нещо, приятелю.

— Още нещо? Какво е то, Глейт? Кажи ми?

— Нещо, което иссскам да ти покажа. Тръгни натам.

И Глейт посочи с глава към мястото, където коридорът се разширяваше. Аз бездруго смятах да продължа натам. Усещах как тялото й вибрира едва доловимо и чувах лекия мъркащ звук, който тя издава понякога.

Изведнъж змията замръзна, а главата й се люшна и щръкна във въздуха.

— Какво има? — попитах аз.

— Мишка — каза тя. — Мишчица. Трябва да половувам, след като ти покажа нещото. Закуссска…

— Ако искаш първо хапни, а аз ще изчакам.

— Не, Мерлин. Не трябва да закъсссняваш за онова, което те е довело тук. Усещам нещо ссстранно във въздуха. Някаква тревожна тръпка…

Навлязохме в широка, висока и естествено осветена част на галерията. Наблизо имаше четири разположени несиметрично статуи от бронз и мед.

— Нататък — каза Глейт. — Не тук.

Завих вдясно при следващия ъгъл и после продължих напред. Не след дълго стигнахме до нов експонат, който приличаше на метална гора.

— По-бавно. По-бавно, малко демонче.

Спрях и огледах дърветата — ярки, лъскави, мрачни, матови. Желязо, алуминий, бронз. Впечатляващо. Когато преди години бях минал за последен път оттук, гората я нямаше. В това естествено нямаше нищо странно. Вече бях забелязал цял куп други промени.

— Сега. Тук. Обърни се. Върни се назад.

Навлязох сред металните дървета.

— Свий вдясно. Онова високото.

Спрях пред гравирания дънер на най-високото дърво вдясно от мен.

— Това ли?

— Да. Изпълзи… нагоре… моля те.

— Искаш да кажеш да се покатеря?

— Да.

— Добре.

Едно от хубавите неща на стилизираните дървета — или поне на това стилизирано дърво — е, че са доста удобни за катерене. Хванах се за една от спираловидните му издатини и се набрах на ръце, после намерих опора за крака си и се надигнах още по-нагоре.

По-високо. Още по-високо. Когато стигнах на около четири метра от пода, спрях.

— И какво да правя сега?

— Изкачи се още по-нагоре.

— Защо?

— Ссскоро. Ссскоро ще разбереш.

Изкачих се на половин метър по-нагоре и го почувствах. Не толкова като гъдел, колкото като някакъв натиск. Обикновено усещам гъдел, когато пътят води към някое опасно място.

— Там има някакъв път — казах аз.

— Да. Бях се навила около един от клоните на сссиньото дърво, когато дойде един Майстор на Сенките и отвори пътя. Ссслед това го убиха.

— Значи пътят сигурно води на някое много важно място.

— И аз така мисссля, макар да не сссе оправям много добре в проблемите на хората.

— Минавала ли си през него?

— Да.

— Значи е безопасен?

— Да.

— Добре.

Изкачих се още по-високо, преодолявайки съпротивата на пътя. Накрая прибрах краката си към тялото и го оставих да ме погълне.

Протегнах ръце напред, за да се предпазя от неприятни изненади. Но всичко мина гладко. Подът беше украсен в черно, сребърно, сиво и бяло. Вдясно се виждаше някаква геометрична конструкция, а вляво — символът на Тунела на Хаоса.

Погледнах надолу само за миг и възкликнах:

— Боже Господи!

— Нали бях права? Важно е, нали? — каза Глейт.

— Важно е — отвърнах аз.