Роджър Зелазни
Принц на Хаоса (2)

Глава 2

Само след няколко секунди една скала вляво от мен потръпна и издаде звук, подобен на камбанен звън. Вниманието ми съвсем несъзнателно се насочи към пръстена, който Сухай бе нарекъл Колелцето. Миг след това осъзнах, че възнамерявам да се предпазя чрез него от евентуалната заплаха. Странно колко добре се бяхме сработили за толкова кратко време. Скочих, обърнах се към скалата и насочих лявата си ръка към нея, но в същия момент оттам изникна Сухай, последван от една по-висока, замъглена фигура. Фигурата се стабилизира почти мигновено, пристъпи напред и веднага след това се преля от формата на осмокрака маймуна в човешкия облик на моя брат Мандор. Както обикновено беше облечен в черно, но този път дрехите му бяха с малко по-различна кройка. Сребристата му коса беше грижливо сресана.

— Виждам, че всичко е минало както трябва — отбеляза той.

Аз се ухилих и кимнах към все още превързаната му ръка.

— Точно както би трябвало да се очаква. Какво стана в Амбър, след като се запътих към Кашфа?

— Нови експлозии нямаше — каза Мандор. — Останах само колкото да се убедя, че не мога да бъда полезен с нищо повече. Преди това помогнах да поразчистим около епицентъра и да закърпим няколко опасно поддали стени. Чрез заклинания естествено. После помолих Рандъм да ме освободи, той благоволи и аз се прибрах у дома.

— Експлозия ли? В Амбър? — попита Сухай.

Аз кимнах.

— Интересите на Еднорога и Змията се сблъскаха в коридорите на двореца и това причини сериозни щети.

— Какво е принудило Змията да навлезе така дълбоко във Владенията на Реда?

— Причината се нарича в Амбър Рубинът на Справедливостта, а в Хаос — Окото на Змията.

— Разкажи ми по-подробно.

Направих един бърз преглед на последните си премеждия в двореца на Амбър, като пропуснах да спомена за разходката в Коридора на Огледалата и разкритията в покоите на Бранд. Докато говорех, погледът на Мандор прескачаше от Колелцето върху Сухай и обратно. Той осъзна, че съм забелязал това, и се усмихна.

— Значи Дуоркин е отново на себе си? — попита Сухай.

— Никога преди не съм го срещал — казах аз, — но ми се стори, че знае какво прави.

— А кралицата на Кашфа гледа с Окото на Змията?

— Не знам дали вижда нещо с него. Тя все още се възстановява след операцията на Дуоркин. Но мисълта определено е интригуваща. Ако може да гледа с него, какво ли би видяла?

— Изчистените, студени линии на вечността, ако мога да се изразя така. През всички Сенки. Нито един смъртен не би могъл да издържи дълго на подобна гледка.

— Във вените й тече кръвта на Амбър — казах аз.

— Наистина ли? Оберон?

Кимнах.

— Покойният владетел беше много активен човек — отбеляза Сухай. — И все пак подобно зрение би било истинско бреме — макар твърдението ми да се опира само на догадки — и ще изисква познаването на някои определени принципи. Нямам никаква представа какво би могло да излезе от това. Само Дуоркин би могъл да каже. Ако наистина е на себе си, той сигурно знае какво прави. Признавам неговото майсторство, въпреки че никога не съм знаел какво да очаквам от него.

— Значи го познаваш лично? — попитах аз.

— Познавах го — отдавна, преди да започнат несгодите му. Не знам дали да приветствам или да се боя от последния му ход. Ако се е възстановил, Дуоркин би могъл да направи много за общото добро. И все пак неговите интереси могат да бъдат и съвсем предубедени.

— Съжалявам, че не мога да внеса яснота по въпроса — казах аз. — За мен действията му са също толкова загадъчни.

— И аз съм доста объркан — обади се Мандор. — Но все още съм склонен да приема всичко като уреждане на отношенията на Амбър с Кашфа и Бегма. На този етап едва ли има смисъл да гадаем. По-добре да се съсредоточим върху някои от наболелите проблеми тук.

Неволно въздъхнах и подхвърлих:

— Като наследяването на трона ли?

Мандор изненадано вдигна вежди.

— О, значи лорд Сухай вече те е запознал със ситуацията?

— Не съвсем — отвърнах аз. — Но вече съм слушал толкова много за дворцовите интриги в Амбър, че съм станал нещо като експерт по въпроса. Предполагам, че тук нещата едва ли стоят по-иначе и наследниците от рода Суейвил вече са се вкопчили един в друг на живот и смърт.

— На прав път си — съгласи се Мандор. — Все пак мисля, че тук правилата се спазват много по-стриктно, отколкото в Амбър.

— И това е нещо. Що се отнася до мен, смятам да поднеса съболезнованията си и тутакси да отпраша нанякъде. Пратете ми после картичка, за да разбера кой е спечелил играта.

Мандор се засмя. Той рядко се смее. Усетих как китката ми трепна около мястото, където обикновено се вие Фракир.

— Той наистина не знае — каза брат ми и погледна Сухай.

— Току-що пристигна — отвърна му вуйчо. — Нямах време да му разкажа нищо.

Бръкнах в джоба си, измъкнах една монета, подхвърлих я и я хванах във въздуха.

— Тура — обявих след като я погледнах. — Значи ще ми обясниш ти, Мандор. Кажи сега какво става?

— Ти не си тринайсети в списъка с претендентите за трона — каза той.

Беше мой ред да се изсмея.

— Знаех си, че не е възможно да съм се изкачил толкова нагоре. Нали още на вечерята във Владението ти казах, че не ми се вярва да е така.

— Трети си — продължи Мандор. — Пред теб са само двама.

— Не разбирам. Какво е станало с всички останали?

— Мъртви са.

— От какво? Грипна епидемия ли е имало?

Мандор се усмихна злокобно.

— Напоследък имаше цял куп фатални дуели и доста политически убийства.

— И кои бяха повече?

— Убийствата.

— Впечатлен съм.

— Точно затова вие тримата сте защитени от Черния покров на Короната. Освен това на трите рода е заповядано да се погрижат допълнително за безопасността на всеки един от претендентите за престола.

— Говориш сериозно, така ли?

— Съвсем сериозно.

— Това оредяване на благородническите редици на всеобщия стремеж към преуспяване ли се дължи, или по-скоро шепа хора са се потрудили здравата по въпроса?

— Короната няма ясно становище.

— Когато казваш „Короната“, кого по-точно имаш предвид? Кой се ползва сега с последната дума?

— Лорд Бансиз от Амбълраш — отговори Мандор, — далечен роднина и дългогодишен приятел на покойния монарх.

— Долу-горе го помня. А възможно ли е той сам да е хвърлил око на трона и да стои зад цялата чистка?

— Той е жрец на Змията, а жреците дават обет, с който се отказват от властта във всяка нейна проява.

— Има си начини да се заобикалят дадените обети.

— Така е, но Бансиз изглежда напълно незаинтересован от подобна перспектива.

— Което не му пречи да си има свой любимец, на когото да помага от време на време. Някой от оцелелите претенденти да е поддържал близки връзки с Ордена на Бансиз?

— Доколкото знам, не.

— Не е изключено да става въпрос за сделка.

— Не е, но Бансиз не е от хората, които биха участвали в подобни пазарлъци.

— С други думи, смяташ, че той стои над боричканията за престола?

— Поне нямам доказателства за противното.

— Кой е главният претендент?

— Тъбъл от Чаникът.

— А вторият?

— Тмер от Джезби.

— Бива си го твоето езерце — казах на Сухай.

Той отново ми показа зъбите си.

— Нашият род замесен ли е в някаква вендета с родовете Джезби и Чаникът?

— Всъщност не.

— Но всеки да си пази гърба, нали?

— Да.

— Как се стигна дотук? Помня, че списъкът беше доста дълъг. Вартоломеева нощ на местна почва или какво?

— Не, убийствата си вървяха съвсем равномерно. Не се е стигало да кървави бани, откак състоянието на Суейвил се влоши значително, макар че някои от последните „инциденти“ са съвсем отскоро.

— Все трябва да е имало някакво разследване. Някой да е попадал в затвора по тази линия?

— Не, извършителите или успяваха да се измъкнат, или ги убиваха на място.

— Ами убитите? Сигурно са успели да разберат какви са били политическите им пристрастия.

— Не съвсем. Едни бяха професионалисти. Други минаваха просто за неспокойни натури, а някои дори имаха репутацията на душевноболни.

— Значи никакви интересни улики?

— Точно така.

— А съмнения?

— Тъбъл е сред заподозрените, само дето никой не смее да му го каже в очите. Той спечели най-много от развитието на събитията и би могъл да прибегне до нов удар. Бездруго политическата му кариера е гарнирана обилно с двойни игри, потайни ходове и убийства. Но от тогава измина доста време. Всеки има по няколко неудобни тайни в биографията си. От много години насам той минава за тих и консервативен човек.

— А Тмер? Той също е достатъчно близо до успеха, за да предизвика подозренията на всички. Нещо по-конкретно за неговите афери?

— Почти нищо. Делата му са винаги добре прикрити. Той самият е доста затворен човек. Въпреки това никога не е бил свързван с някакви нередности. Не го познавам чак толкова добре, но все пак винаги съм смятал, че е по-непосредствен и по-прям от Тъбъл. Струва ми се, че ако му се искаше чак толкова да се добере до престола, по-скоро би организирал преврат, отколкото да се занимава с интриги.

— Може, разбира се, да има няколко независими действащи лица, всяко от които да преследва собствените си интереси…

— И сега, когато играта навлиза във финалния си етап, те би трябвало да се появят на сцената, така ли?

— В общи линии, да.

Усмивка. Свиване на рамене.

— Едва ли коронацията ще сложи край на всичко — каза Мандор. — Короната не е направила никого неуязвим.

— Да, но уличеният интригант би дошъл на власт с доста лоша репутация, която винаги ще го тегли надолу.

— Но той определено няма да е първият монарх с гузна съвест. А ако се замислиш, сигурно ще си спомниш, че доста велики владетели са завзели престола именно по този начин. Апропо, да ти е хрумвало, че останалите сигурно също тънат в догадки по твоя линия?

— Хрумна ми и това определено ми развали настроението. Баща ми доста дълго се е стремил към трона на Амбър и е успял да обърка здравата живота си. Почувствал се е истински щастлив, когато пратил предишните си мераци по дяволите. Това беше една от най-важните поуки, които си взех от неговата история. Аз нямам подобни амбиции.

И все пак се замислих за миг. Как ли бих се чувствал като господар на една огромна държава? Всеки път, когато ме заинтересуваше някой политически ход, бил той в Хаос, в Амбър или в Щатите на Сянката Земя, неизменно си представях как бих постъпил аз в подобна ситуация.

— Май ти минават и други мисли — подхвърли Мандор.

Сведох поглед.

— Може би и другите вече са се взирали в магическите си езера — казах. — И са мернали там някое пророческо отражение.

— Несъмнено — отвърна той. — Ами ако дните на Тъбъл и Тмер изтекат преждевременно? Как ще постъпиш тогава?

— Не си го и помисляй — казах аз. — Няма да стане.

— И все пак?

— Не знам.

— Наистина би трябвало да разполагаш с някакво решение, за в случай че невъзможното се окаже възможно. Това би могло само да ти помогне.

— Благодаря за съвета. Ще го запомня.

— Разкажи ми какво се случи след като се разделихме във владението.

И аз му разказах — за духовете на Лабиринта и всичко останало.

Почти бях стигнал до края на историята си, когато отново прозвуча познатият вой. Сухай тръгна към скалата.

— Извинете ме — каза той и скалата се разтвори, за да го погълне.

Миг по-късно усетих втренчения поглед на Мандор.

— Вероятно разполагаме с броени секунди — каза той. — Времето определено няма да ми стигне за всичко, което исках да обсъдя с теб.

— Строго поверително, а?

— Да. Трябва да си уговорим закуска преди погребението. Да речем, след четвърт завъртане, синьо небе.

— Дадено. В имението Сауал?

— По-добре в моето имение.

Скалата трепна, докато му кимвах, и от нея изплува стройна демонична фигура с лек син ореол, който проблясваше сред лека мъгла. Мигом скочих, поклоних се и целунах ръката, която тя ми подаде.

— Майко — казах, — не бях подготвен за подобно удоволствие, не и толкова скоро.

Тя се усмихна и люспите по тялото й избледняха, а чертите на лицето й се размиха. Синият ореол изчезна и на негово място се появи нормалният, макар и малко блед оттенък на човешката плът. Бедрата и раменете й се разширяха за сметка ма няколко сантиметра от ръста, но въпреки това стройната й линия се запази. Издатините над веждите й изчезнаха, а кафявите й очи станаха още по-привлекателни. По новооформеното й чипо носле изгряха няколко чаровни лунички. Кафявата й коса бе станала по-дълга, откакто я бях видял за последен път в човешкия й облик. Усмивката така и не слезе от лицето й. Червената й туника беше пристегната само в кръста с колан, на който висеше изящна рапира.

— Скъпи мой Мерлин — каза тя, хвана главата ми с две ръце и ме целуна по устните. — Радвам се да те видя в такава чудесна форма. Толкова време измина от последната ни среща.

— Напоследък водя доста бурен живот.

— Да, чух. Споменаха ми за няколко твои премеждия.

— Убеден съм в това. Не всеки разполага със своя собствена тай’ига, която да го следва неотлъчно, да се опитва да го съблазни, обладавайки най-различни тела, и като цяло да прави живота му още по-сложен с непредвидимата си добронамереност.

— Израз на загрижеността ми, скъпи.

— Израз също така на твоето неуважение към независимостта ми и на съмненията ти, че бих могъл да се справя сам с проблемите си.

Мандор се прокашля и се обади:

— Здравейте, Дара.

— Очаквах, че ще го приемеш така — заяви ми тя и добави: — Здравейте, Мандор. Какво е станало с ръката ви?

— Някакви стени се срутиха твърде бързо — отвърна той. — От известно време насам пътищата ни не са се пресичали, но никога не забравям за вас.

— Благодаря за комплимента — каза майка ми. — Вярно е, че предпочитам усамотението, особено когато атмосферата стане по-несигурна от обикновено. Но същото може да се каже и за вас. Напоследък се губехте доста често в лабиринтите на имението си, освен ако не сте били някъде другаде.

Мандор се поклони.

— Както казахте, ние с вас сме същества със сходна натура, госпожо.

Тя присви очи, но тонът й остана непроменен.

— Може би. Всъщност да, и на мен понякога ми се струва, че имаме някои близки черти. Особено що се отнася до по-значимите цели в живота. Струва ми се, че напоследък и двамата здравата сме се потрудили в тази насока.

— Аз обаче явно съм бил доста невнимателен — каза Мандор и кимна към превързаната си ръка. — Нещо, което не бих могъл да кажа за вас.

— Винаги стоя далеч от рушащи се здания… — подхвърли тя.

— И от други непредвидими стечения на обстоятелствата.

— Опитвам се да се придържам към стабилните конструкции.

— Аз също. В повечето случаи.

— А когато не успеете?

Мандор вдигна рамене.

— Всички правим грешки.

— Но вие все успявате да се измъкнете невредим, ако не греша?

— Не мога да го отрека. Все пак имам солиден житейски опит зад гърба си. Вие също се справяте доста добре с оцеляването.

— Засега да. Може би трябва някой ден да обсъдим по-обстойно тази тема. Няма ли да е странно, ако се окаже, че си приличаме и за куп други неща?

— Аз лично бих се изненадал — отвърна й той.

Тази префинена размяна на остроумия ме забавляваше, но и ме тревожеше леко, тъй като нямах никаква представа за какво намекват и двамата. Между тях наистина имаше нещо общо. Освен това не бях чувал подобни словесни лупинги на друго място, освен в Двора на Амбър, където дуелирането с думи достига понякога завидни висоти.

— Извинете ме — каза Мандор на мен и Сухай, — но ми се налага да се оттегля. Благодаря за гостоприемството. — После се обърна отново към Дара. — За мен беше истинско удоволствие, госпожо.

— Така и не успях да ти предложа да се подкрепиш с нещо след пътуването. Станал съм доста немарлив домакин — отбеляза Сухай.

— Нашето не се губи, приятелю — заяви Мандор, отстъпи към изхода и добави: — Довиждане, Мерлин.

Кимнах му.

Той пристъпи към скалата и изчезна.

— Способностите му винаги са ме удивявали — каза майка ми. — Още повече, че не е получил кой знае какво образование.

— Дарба — обади се Сухай. — Той беше заченат в подходящо време.

— Интересно, кой ли ще умре днес? — каза тя.

— Не знам дали вече и намеците не са подсъдни — отвърна вуйчо ми.

Дара се засмя.

— И така да е, сигурно ще ме оправдаят заради добрия ми вкус.

— Упрек ли долавям в думите ти, или просто завист? — попита Сухай.

— Нито едното, нито другото. Просто съм почитателка на даровитите личности и на остроумните шеги.

— Майко — намесих се аз. — Кажи ми какво става тук?

— Какво по-точно искаш да знаеш, Мерлин?

— Напуснах това място преди доста време. После ти си изпратила демон, който да ме намери и да се грижи за мен. Явно демонът е трябвало да намери потомък на Амбър. Затова и се чудеше за известно време дали това съм аз, или пък е Люк. Люк се опита да ме убие на няколко пъти. Тай’ига-та ми спаси живота, без да е наясно дали аз съм нейният човек. Тя дори живя известно време с Люк, за да разбере как стоят нещата. Трябваше да се сетя сам, че това е твое дело, тъй като демонът ме попита за името на майка ми. Явно така и не е успяла да измъкне от Люк имената на родителите му.

Дара се усмихна.

— Красива картинка, а? — каза тя. — Малката Джасра и принцът на Мрака…

— Не се опитвай да смениш темата. Само си помисли в какво положение ме постави — голям мъж, дундуркан от демоните на майка си.

— Използвай единствено число. Демонът беше само един, миличък.

— Все тая! Това не променя нещата. Как въобще ти хрумна такова нещо? Не искам…

— Тай’ига-та вероятно ти е спасила живота повече от веднъж, Мерлин.

— Ами, да. Но…

— Значи предпочиташ да си мъртъв пред това да си защитен? И то само защото аз съм се погрижила за това?

— Не е там въпросът!

— Къде е тогава?

— Ти, изглежда, си решила, че не мога да се грижа сам за себе си и…

— И излязох права.

— Но не си могла да знаеш това предварително. От самото начало си решила, че съм наивен, лековерен, безотговорен…

— Сигурно бих наранила достойнството ти, като кажа, че ти го потвърди с решението си да идеш на място, толкова различно от Хаос, колкото е онази Сянка.

— Да. Аз мога да се грижа сам за себе си!

— Но като че ли не си се справил с тази задача чак толкова добре. Освен това бързаш да правиш необосновани предположения. Какво те кара да мислиш, че съм била водена единствено от мотивите, които спомена?

— Добре. Кажи ми тогава, че си знаела как Люк ще се опита да ме убие няколко поредни години на 30-и април. И ако това наистина е така, бих искал да знам защо просто не си ми го казала?

— Не знаех, че Люк ще се опита да те убие на 30-и април.

Обърнах й гръб и стиснах юмруци.

— Значи наистина си го направила просто заради идеята?

— Мерлин, защо винаги ти е трудно да приемеш, че някои хора могат да знаят неща, които ти не знаеш?

— Тяхното нежелание да ми ги кажат добра причина ли е?

Тя замълча за миг, после каза:

— Боя се, че в думите ти има известна истина. Но аз си имах наистина сериозни причини да не споменавам пред теб за някои неща.

— Тогава първо ми кажи защо реши, че не можеш да ми се довериш?

— Не беше въпрос на доверие.

— А би ли ми обяснила на какво точно беше въпрос?

Последва нова пауза. Дълга.

— Не. Все още не.

Обърнах се към нея. Лицето ми бе спокойно, гласът — също.

— Тогава нищо не се е променило, нито пък някога ще се промени. Ти все още ми нямаш доверие.

— Не е така — отвърна тя и хвърли поглед към Сухай. — Просто нито времето, нито мястото са подходящи за подобни разговори.

— Да ти донеса ли нещо за пиене, или нещо, с което да се подкрепиш, Дара? — реагира мигновено Сухай.

— Не, благодаря — каза тя. — Трябва да тръгвам.

— Майко, кажи ми преди това нещо за тай’ига-та.

— Какво искаш да знаеш за нея?

— Призовала си я някъде отвъд Покрайнините.

— Правилно.

— Тези създания не притежават собствени тела, но могат да се вселяват в чуждите.

— Да.

— Да речем, че един такъв демон се всели в тялото на човек малко преди той да умре…

— Любопитно. Въпросът ти хипотетичен ли е?

— Не. Точно това се случи с демона, който ти ми изпрати. Тя, изглежда, не може да се отдели от тялото. Защо?

— Не съм съвсем сигурна.

— Уловена е като в капан — предположи Сухай. — Може да обладае и да напусне тялото, само ако то има свой собствен разум, с който демонът да влезе в контакт.

— Тялото, в което се е вселила тай’ига-та, се е възстановило от болестта, която е убила неговото съзнание — казах аз. — Искаш да кажеш, че сега тя е свързана с него до смъртта си?

— Да. Поне доколкото знам аз.

— Тогава ми кажи, тя ще се освободи ли, ако тялото умре, или ще умре заедно с него?

— И двата варианта са възможни — отвърна Сухай. — Но колкото по-дълго остане в тялото, толкова по-малки ще бъдат шансовете й да оцелее.

Погледнах отново майка си и заявих:

— Ето го и края на твоята история.

Тя сви рамене.

— Аз приключих с демона и го освободих. Винаги мога да призова някой друг, ако ми се наложи.

— Недей.

— Няма. Вече няма нужда да го правя.

— Но ако си мислеше, че има, би го направила, нали?

— Една майка е длъжна да се грижи за безопасността на сина си, независимо дали на него това му харесва, или не.

Вдигнах лявата си ръка и изпънах показалеца си в гневен жест. И изведнъж забелязах на китката си бляскава гривна — майсторски изплетено от метални нишки украшение, което приличаше по-скоро на холографско изображение, отколкото на реален предмет. Отпуснах ръката си, овладях първия си импулс и се троснах:

— Сега поне знаеш какво мисля по въпроса.

— Отдавна го знам — каза Дара. — Нека обядваме заедно, при половин завъртане, виолетово небе. В имението на Сауал.

— Съгласен съм.

— До скоро тогава. Приятно завъртане, Сухай.

— Приятно завъртане, Дара.

Тя направи три крачки и изчезна. Етикетът в Хаос изисква да си тръгнеш така, както си дошъл.

Обърнах се, отидох до езерото и се вгледах в дълбините му. Усещах как напрежението се свлича от раменете ми. Този път заварих там Джасра и Джулия. Двете извършваха някакви странни приготовления в работното помещение в Цитаделата на Владението. После образът се замъгли леко, жестоката истина изплува над реда и красотата и на тяхно място се появи маска с впечатляващи и едновременно с това ужасяващи черти.

Усетих ръката на Сухай върху рамото си.

— Това е семейството — каза той. — Понякога ни дарява с любовта си, а друг път ни вбесява. Гневът те е сграбчил в ноктите си, нали?

— Марк Твен е бил прав като е казал, че човек може да избира приятелите, но не и роднините си — отвърнах аз.

— Не знам какво са намислили, но имам известни съмнения. Сега не можеш да направиш нищо друго, освен да си починеш и да изчакаш. Бих искал да ми разкажеш още някои неща.

— Благодаря ти, вуйчо. Ами, да. Защо не?

И му разказах всичко. После отидохме до кухнята за още сандвичи. Оттам излязохме на един плуващ балкон, кацнал над лимонов океан, чиито вълни се разбиваха в розовите скали на брега. Над нас небето бе придобило цвят на индиго. Не се виждаха звезди. На този балкон довърших останалата част от разказа си.

— Това, което чух, е меко казано интригуващо — каза Сухай накрая.

— О? Да не би да виждаш нещо, което ми е убягнало?

— Ти ме наведе на твърде много теми за размисъл, за да си позволя да рискувам с прибързано мнение. Нека засега оставим нещата такива, каквито си ги видял ти.

— Добре.

Облегнах се на перилата и погледнах към водната повърхност.

— Трябва ти почивка — каза той след известно време.

— Сигурно е така.

— Ела, ще те заведа в стаята ти.

Протегна ми ръка и аз я хванах. Мигом потънахме в пода.

И тъй, аз заспах, заобиколен от гоблени и тежки драперии, в една стая без врата в замъка на Сухай. Може и да е била в кулата, защото чувах как ветровете се отъркват по външната стена. Не след дълго ме споходи сънят…

Бях отново в замъка на Амбър и крачех по блещукащия Коридор на Огледалата. Пламъчетата на свещите пърхаха от ненадейните пориви на въздушното течение. Стъпките ми бяха абсолютно безшумни. Навсякъде около мен се виждаха огледала с най-различни размери и форми. Отражението ми се плъзгаше по повърхността им — веднъж съвсем реално, друг път изкривено, отражение на отражението…

Спрях пред едно продълговато пропукано огледало с калаена рамка. Още докато се обръщах към него, вече знаех, че в него няма да видя собствения си образ.

И се оказах прав. От другата страна ме гледаше Корал. Носеше блуза с цвят на праскова и бе свалила превръзката от окото си. Пукнатината на огледалото разсичаше лицето й наполовина. Лявото й око бе все така зелено, както го помнех, а на мястото на дясното се виждаше Рубинът на Справедливостта. Като че ли и двете й очи се бяха втренчили в мен.

— Мерлин — каза тя. — Помогни ми. Не мога повече. Върни ми окото.

— Не знам как — отвърнах аз. — Не разбирам стореното.

— Моето око — продължи Корал, сякаш не беше ме чула. — През Окото на Справедливостта светът е само плетеница от сили и е студен, много студен! И ужасно чужд. Помогни ми!

— Ще намеря начин.

— Окото ми… — повтори тя.

Подминах огледалото.

От едно правоъгълно огледало, върху чиято дървена рамка бе гравиран феникс, ме гледаше Люк.

— Здравей, приятел — каза той. Изглеждаше малко отчаян. — Много ми се ще да получа обратно меча на баща си. Не си го мяркал пак, нали?

— Боя се, че не — смотолевих аз.

— Жалко, че не можах да се порадвам на подаръка ти. Ще се оглеждаш за него, нали? Имам чувството, че той би могъл да свърши добра работа.

— Разчитай на мен — казах.

— Все пак в известен смисъл ти си отговорен за онова, което се случи.

— Така е.

— … и ми се иска да си го получа обратно.

— Даа — отвърнах и продължих нататък.

От едно елипсовидно огледало с тъмнокафява рамка, вдясно от мен, долетя зловещ кикот. Обърнах се и видях в него лицето на Виктор Мелман.

— Проклет да си! — изсъска той. — Толкоз се радвам да те видя да блуждаеш изгубен! Ръцете ти са опръскани с моята кръв!

— Собствените ти ръце са опръскани с кръвта ти — казах аз. — Твоето си беше чисто самоубийство.

— Друг път! — тросна се Мелман. — Ти ме уби почти нечестно.

— Глупости! Може да съм виновен за много неща, но твоята смърт не е между тях.

Понечих да отмина, но ръката му изскочи от рамката и ме сграбчи за рамото.

— Убиец! — изкрещя той.

Освободих се.

— Върви по дяволите! — казах и продължих напред.

После от едно широко огледало със зелена рамка и зеленикав оттенък на стъклото към мен поклати глава Рандъм.

— Мерлин! Мерлин! Какво си намислил в края на краищата? От известно време все забравяш да ме държиш в течение.

— Ами — отвърнах аз, загледан в оранжевата фланелка и дънките му, — така е, сир. За някои неща така и не ми остава време.

— Неща, които засягат сигурността на кралството, а ти не намираш време за тях?

— Ами, според моята преценка нещата не стоят точно така.

— Става въпрос за нашата сигурност. Аз съм този, който трябва да прецени кое как стои.

— Да, сир. Разбирам, но…

— Трябва да си поговорим, Мерлин. Личният ти живот е замесен в цялата история, нали?

— Нещо такова…

— Няма значение. Кралството е по-важно. Трябва да поговорим.

— Да, сир. Веднага, щом…

— „Веднага, щом“ ли?! Още сега! Спри да се занимаваш с глупости и си домъкни задника тук! Трябва да говоря с теб!

— Ще го сторя веднага, щом…

— Не ми пробутвай пак тоя лаф! Нещата май намирисват на предателство, след като се опитваш да скриеш важна информация! Искам да се видя с теб! Върни се у дома!

— Ще се върна — казах и се отправих със забързана крачка напред, а гласът на Рандъм се сля с хора на останалите. Не спираха да повтарят своите заповеди, молби и обвинения.

В следващото огледало — кръгло, с плетена синя рамка — ме чакаше образът на Джулия.

— А, ето те и теб — каза тя почти печално. — Знаеш, че те обичах.

— И аз те обичах — признах аз. — Отне ми доста време, докато го осъзная. Предполагам, че успях да разваля всичко.

— Ти не ме обичаше достатъчно. Иначе щеше да ми се довериш. А така само успя да изгубиш моето доверие.

Отвърнах поглед и казах:

— Съжалявам.

— Това не е достатъчно. Вече сме врагове.

— Не е нужно да се стига до това.

— Твърде късно е — каза тя. — Твърде късно.

— Съжалявам — повторих аз и продължих почти тичешком.

Така се озовах пред Джасра. Нейното огледало се оказа ромбовидно, с червена рамка. Увенчаната й с ярък маникюр ръка изплува от повърхността му и ме погали по бузата.

— Отиваш ли някъде, скъпо момче? — попита тя.

— Да, надявам се — казах.

Джасра се усмихна накриво и облиза устните си.

— Реших, че си повлиял зле на сина ми. Той е станал прекалено мек, откакто се сприятелихте.

— Съжалявам.

— … което го е направило неспособен да управлява.

— Неспособен или нежелаещ?

— И в двата случая вината би била твоя.

— Той е голям човек, Джасра. Може да решава сам.

— Боя се, че ти си го научил да взема грешните решения.

— Люк не зависи от никого, госпожо. Не вини мен, ако той прави неща, които не ти се харесват.

— А ако Кашфа рухне, тъй като ти си го направил прекалено мек?

— Голяма работа! — казах аз и направих крачка напред. Добре, че го сторих, защото ноктите й тъкмо се бяха стрелнали към лицето ми и за малко не го достигнаха. Джасра ме засипа с проклятия, докато се отдалечавах. Добре че скоро и те се удавиха в общата глъчка.

— Мерлин?

Обърнах се отново надясно и видях лицето на Найда в едно сребърно огледало, чиито краища бяха гравирани, за да заместят рамката.

— Найда! Ти пък с какво си недоволна от мен?

— С нищо — отвърна тай’ига-та. — Просто минавах оттук. Трябва ми малко информация.

— И не ме мразиш? Това се казва изненада!

— Да те мразя ли? Не ставай глупав. Не мога да те мразя.

— Защото всички останали в тази галерия са ми адски сърдити.

— Но това е само сън, Мерлин. Ти си истински, аз съм истинска, за другите не знам.

— Съжалявам, че майка ми те е обвързала с онова заклинание и че е трябвало да ме пазиш толкова години. Наистина ли си вече свободна? Ако не си, бих могъл…

— Свободна съм.

— Съжалявам, че ти е било толкова трудно с мен, особено докато още не си знаела мен ли да пазиш, или Люк. Кой би могъл да се сети, че в Бъркли ще се запишат по едно и също време двама амбърити?

— Аз не съжалявам.

— Какво искаш да кажеш?

— Дойдох за малко информация. Искам да знам как бих могла да открия Люк.

— Той е в Кашфа. Оня ден го короноваха като владетел на кралството. За какво ти е притрябвал?

— Не се ли сети сам?

— Не.

— Влюбена съм в него. Винаги съм била влюбена. Сега, когато се освободих от заклинанието и имам свое собствено тяло, искам той да разбере, че именно аз съм била Гейл, а също и какво изпитвам към него. Благодаря ти, Мерлин. Довиждане.

— Чакай!

— Да?

— Така и не успях да ти благодаря, че си ме пазила през всичките тези години, въпреки че от време на време успяваше да ми създадеш сериозни проблеми. Благодаря ти и успех.

Тя се усмихна и образът й избледня. Протегнах ръка и докоснах огледалото.

— Успех — ми се стори, че я чух да казва.

Странно. Това беше сън. И все пак не можех да се събудя и имах чувството, че всичко е истинско. Аз…

— Ти си успял да се върнеш в Хаос тъкмо навреме за голямата игра, както виждам.

Гласът идваше от едно тясно, опасано с абаносова рамка огледало, на около три крачки напред.

Отидох до него. Очите ми срещнаха гневния поглед на моя брат Джърт.

— Какво искаш? — попитах го.

Лицето му беше разярена пародия на моето собствено лице.

— Искам никога да не се беше появявал на този свят — каза той. — Но тъй като това е свършен факт, бих искал да те видя как умираш.

— Нямам ли някаква трета възможност?

— Заточение в нечий частен ад, може би.

— Защо?

— Ти стоиш между мен и всичко, което искам да имам.

— С радост ще отстъпя крачка встрани. Кажи ми как да го сторя.

— Ти сам не можеш да направиш нищо, за да промениш нещата.

— И затова ме мразиш?

— Да.

— Мислех си, че къпането в Извора е отмило емоциите ти.

— Процесът не беше завършен и само ги засили.

— А има ли някакъв начин да започнем всичко отначало? Като приятели?

— Никога.

— Не мисля така.

— Тя винаги те е обичала повече от мен, а сега ще получиш и трона в добавка.

— Не ставай смешен. Аз не го искам.

— Съдбата ти не зависи от твоите желания.

— Освен това няма да го получа.

— Напротив, ще го получиш. Освен ако не те убия преди това.

— Това е смешно. Просто не си струва.

— Някой ден, когато най-малко го очакваш, ще се обърнеш и ще ме видиш. Но тогава ще бъде твърде късно за теб.

Огледалото потъмня.

— Джърт!

Нищо. Бях бесен. Точно като при срещите ни наяве.

Погледнах към едно огледало с огнена рамка, на няколко крачки по-напред вляво. Предчувствах, че то ще е следващото. Тръгнах към него.

Тя се усмихваше.

— Добре си се подредил.

— Какво има, лелче?

— Май си се забъркал в конфликт, който почти всички определят като „неконтролируем“ — отговори Файона.

— Не този отговор исках да чуя.

— Прекалено близко до истината е, за да ти дам друг.

— И ти ли си замесена?

— Съвсем бегло. Не бих могла да направя кой знае какво за теб в момента.

— Какво да правя?

— Разбери какви са възможните изходи и избери най-добрия.

— Най-добрия за кого? Най-добрия за какво?

— Само ти би могъл да си отговориш.

— Не можеш ли да ми подскажеш мъничко?

— Ти можеш да минеш по Лабиринта на Коруин, нали?

— Да.

— И аз така си помислих. Той е бил създаден под напора на необичайни обстоятелства и затова не може да бъде копиран. Първичният Лабиринт е позволил това да се случи, само защото е бил повреден и твърде слаб, за да го предотврати.

— Е, и?

— Първичният Лабиринт се опитва да го погълне, да го превърне в част от себе си. Ако успее, очаква ни катастрофа не по-малка от тази, която се бе надигнала по времето на войната с Царството на Хаоса. Балансът между силите ще бъде нарушен завинаги.

— Хаосът не е ли достатъчно силен, за да го спре? Нали уж двете сили са равностойни.

— Бяха, докато ти не възстанови Лабиринта сред Сенките, който след това бе погълнат от Първичния Лабиринт. Сега мощта му надхвърля тази на Логрус.

— Не разбирам какво трябва да се направи.

— Нито пък аз, поне засега. Но не забравяй какво ти казах. Когато часът удари, ще трябва да решиш. Нямам никаква представа за какво точно ще става въпрос, но решението ти ще има огромна тежест.

— Тя е права — прозвуча друг глас зад гърба ми.

Обърнах се и видях баща си, ограден от бляскава черна рамка с инкрустирани сребърни рози.

— Коруин — чух да казва Файона. — Къде си?

— На едно място, където няма светлина.

— Мислех си, че си някъде в Амбър, татко, с Дийрдри — казах аз.

— Духовете си играят на духове — отвърна той. — Не разполагам с много време, защото силата ми изтича. Мога да ви кажа само едно: не се доверявайте нито на Лабиринта, нито на Логрус, нито пък на някое от техните подобия, докато всичко не свърши.

Коруин започна да избледнява.

— Как мога да ти помогна? — попитах аз.

Преди да изчезне, до мен достигнаха само думите „… в Царството“.

Обърнах се отново.

— Фай, какво искаше да каже той?

Файона бе сбърчила чело.

— Останах с впечатлението, че отговорът е някъде в Царството на Хаоса — каза тя бавно.

— Но къде? Къде да го търся?

Тя поклати глава и понечи да ми обърне гръб. Но миг преди да изчезне промълви:

— Кой би могъл да знае най-добре?

Отвсякъде все така долитаха различни гласове, които ме викаха по име. Чуваше се плач и смях. И моето име. Спуснах се напред.

— Каквото и да стане — каза Бил Рот, — ако ти потрябва добър адвокат, аз бих могъл да ти помогна. Дори ако делото е в Хаос.

От едно мъничко огледало с крива рамка ми смигна Дуоркин.

— Няма защо да се притесняваш — отбеляза той. — Но не е изключено да се сблъскаш с няколко непредвидими стечения на обстоятелствата.

— Какво да направя? — простенах аз.

— Ти се превърна в нещо по-голямо от самия себе си.

— Не разбирам.

— Освободи се от клетката на собствения си живот.

— Каква клетка?

От стареца нямаше и следа.

Хукнах. Словесният им порой продължаваше да ме залива.

Близо до края на Коридора бе окачено странно огледало. Сякаш не стъкло, а жълта коприна бе опъната в рамката му. От него ми се хилеше Червения Котарак.

— Не си струва. Прати ги по дяволите до един — каза той. — Ела в кабарето, стари друже. Ще обърнем по няколко бири и ще погледаме как рисува Художника.

— Не! — изкрещях. — Не!

От Котарака бе останала само усмивката. Беше мой ред да избледнея. Обгърна ме милостивият, мрачен плащ на забвението. Само вятърът продължаваше да нашепва нещо някъде наблизо.