Роджър Зелазни
Козовете на съдбата (8)

Глава 8

Смятам, че в мислите, които ми минават, докато присъствам на някое погребение, няма нищо необичайно. И аз като Блуум от „Одисей“ си мисля за най-стандартните неща, отнасящи се до покойника и всекидневието. През останалото време съзнанието ми блуждае насам-натам.

На просторния плаж при южното подножие на Колвир има малък параклис, посветен на Еднорога, един от няколкото подобни из цялото кралство, построени по местата, където Тя е била забелязвана. Мястото изглеждаше най-подходящо за погребалната служба на Кейн, защото той, също като Жерар, бе пожелал да бъде погребан в някоя от пещерите по бреговата линия в полите на планината, с изглед към морските води, които бе кръстосвал толкова дълго и толкова често. Една от тези пещери вече беше приготвена за него и процесия щеше да съпроводи тялото му дотам след края на службата. Беше ветровита, мъглива и студена морска утрин. В морето се виждаха само няколко платна, които се отдалечаваха или приближаваха към пристанището на около половин левга западно от нас.

На практика коронованият крал на Амбър е и негов първосвещеник, но въпреки това Рандъм прочете само първия и последния абзац от главата, посветена на Покойните Принцове в Книгата на Еднорога, като остави Жерар да ръководи останалата част от службата, защото именно той бе познавал Кейн най-добре от всички ни. И тъй, боботещият глас на Жерар изпълваше малката каменна постройка, редейки изречение след изречение от дългите пасажи, в които се говореше за морето и преходността на нещата. Казват, че мислите в Книгата били изписани лично от ръката на Дуоркин в дните, когато той все още е бил на себе си, и принадлежали на самия Еднорог. Може и така да е. Това е станало преди да се родя. Казват също така, че всички ние сме потомци на Дуоркин и Еднорога, което извиква в съзнанието ми разни необичайни видения. Но нима произходът на всяко нещо не се изгубва рано или късно в мъглата на миналото, за да се превърне в мит? Кой знае. Както вече казах, по онова време не съм бил роден.

— … И всички неща се завръщат при морето — тъкмо произнасяше Жерар. Огледах се наоколо. Освен членовете на семейството, на службата присъстваха още около четирийсет-петдесет души — предимно благородници от Амбър, както и няколко търговци, които бяха поддържали дружески отношения с Кейн. Имаше и представители на кралства от близките Сенки, където Кейн бе прекарал известно време по официални или лични дела, и естествено Винта Бейл. Бил също бе проявил желание да присъства и сега стоеше от лявата ми страна. От дясната ми страна беше застанал Мартин. Файона и Блийс не бяха в параклиса. Блийс се бе извинил, че няма да дойде, като бе посочил за причина скорошното си раняване. Файона просто бе изчезнала. Рандъм така и не бе успял да я открие на сутринта. Джулиан бе напуснал службата някъде по средата, за да провери постовете наоколо, тъй като някой бе отбелязал, че случаят е идеален за покушение над цялото семейство. На стратегически точки по брега бяха разположени патрули от хората на Джулиан, въоръжени с по един къс меч, кинжал и голям лък. От време на време до нас долиташе откъслечният лай на неговите ураганни хрътки, който в съчетание с шума на вълните, вятъра и усещането за преходност, присъщо на всяко погребение, създаваше тягостна и изнервяща атмосфера. Чудех се къде ли е отишла Файона. Страхът от евентуален капан ли я бе прогонил? Или може би нещо свързано с предишната вечер? А Бенедикт… той просто бе предал на Рандъм, че ужасно съжалява, но няма да успее да пристигне навреме, заради неочаквано изникнал проблем. Луела така и не се бе появила и никой не бе успял да се свърже с нея чрез Картата й. Флора бе застанала малко по-напред и вляво от мен. Тя изглеждаше чудесно и в черно, което сама разбираше много добре. Не знам, може и да ми се струваше, но като че ли беше по-неспокойна и замислена от обикновено.

След като службата приключи, ние излязохме един по един. Четирима моряци изнесоха ковчега на Кейн и поеха към пещерата, където бе поставен неговият саркофаг, а зад тях тръгна процесията. Част от охраната на Джулиан ни придружи като въоръжен ескорт.

Докато вървяхме. Бил ме побутна с лакет и ми посочи с глава нагоре към Колвир. Погледнах натам и забелязах една фигура, облечена в черно наметало с качулка, която бе застанала на самия ръб, в сянката на една скала. Бил наведе глава към мен, за да мога да го чуя въпреки музиката.

— И онзи човек там ли участва в церемонията? — попита той.

— Не, доколкото знам — отвърнах му аз.

Напуснах мястото си в колоната и избързах напред. След няколко минути процесията щеше да се озове точно под фигурата.

Настигнах Рандъм и сложих ръка на рамото му. Той се обърна, а аз му посочих нагоре. Рандъм спря и се загледа натам, присвил очи.

Вдигна ръка към гърдите си, където висеше Рубинът на Справедливостта, както изискваше дворцовият етикет при подобни събития. Миг по-късно над нас се изви вятър.

— Спрете! — извика Рандъм. — Спрете процесията! Всички да останат по местата си!

Тогава фигурата помръдна леко. Тя сведе глава и впери поглед в Рандъм, както ми се стори. В небето над Колвир се появи сякаш сътворен чрез фотографски трик облак, който започна да се разраства. Под дланта на Рандъм се появи червено, пулсиращо сияние.

Фигурата погледна мигновено нагоре, ръката й се стрелна под наметалото и се появи миг по-късно, за да запрати нещо. Във въздуха се появи някакъв малък, черен предмет, който се понесе надолу.

— Всички да залегнат! — извика Жерар.

Всички се проснахме на земята, само Рандъм остана прав. Той не отвърна погледа си дори в мига, когато от облака се появи мълния, която освети скалния масив. Гърмът, който последва, разтърси въздуха почти едновременно с експлозията, която избухна високо над главите ни. За щастие разстоянието беше твърде голямо. Бомбата бе експлодирала далеч преди да ни достигне, което съвсем не означаваше, че ако бяхме продължили още малко и човекът на скалата бе успял да я хвърли право надолу, пак щяхме да се измъкнем по живо — по здраво. Веднага щом пред очите ми престанаха да танцуват размазани петна, аз отново погледнах нагоре. Тъмната фигура бе изчезнала.

— Успя ли да го улучиш? — попитах Рандъм.

Той сви рамене и свали ръката си. Рубинът бе престанал да пулсира.

— Всички да станат! — извика Рандъм. — Продължаваме с погребението!

Така и направихме. Не последваха нови инциденти и оттук-нататък всичко протече по предварителния план.

Докато полагаха тялото в саркофага, моите мисли, а вероятно и тези на всички останали, вече се въртяха около предположенията за настоящата семейна игричка. Дали човекът с бомбата беше някой от отсъстващите ми роднини? Ако беше така, то защо? Какви можеха да бъдат евентуалните мотиви на всеки един от тях? Дали ставаше въпрос за заговор? Или пък някаква външна сила носеше отговорността за случилото се? В такъв случай как бяха успели да се доберат до складираното тук взривно вещество? А може би го бяха открили на друго място? Ами ако някой от местните бе изнамерил подходящата формула? Ако пък ставаше въпрос за външна сила, от какъв мотив беше движена тя и откъде идваше? Дали някой от нас би могъл да привлече за това някой чужденец? А защо?

Докато минавахме край Кейн, за да се сбогуваме, съзнанието ми се насочи към неговата личност, но по-скоро защото той можеше да се окаже частица от пъзела, а не от прилив на роднинска привързаност. Не бях го познавал достатъчно добре, за да може смъртта му да ме разчувства дотолкова. Повечето от останалите ми роднини смятаха Кейн за доста труден за общуване човек. Той беше смел и циничен, а в известна степен и жесток. Беше успял да си създаде доста врагове през годините и дори се гордееше с това. Винаги се бе държал коректно с мен, но в края на краищата нашите интереси никога не се бяха пресичали. Затова аз изпитвах особено дълбоки чувства към него, за разлика от повечето членове на семейството. Едно от изключенията беше Джулиан, но при него това личеше далеч по-малко, отколкото при мен. Всъщност никой не беше съвсем наясно какво точно изпитва Джулиан към когото и да е. Кейн… щеше ми се да те бях опознал по-добре. Това, че ти си кръстосвал по пътища, за които аз не знам нищо, ме отдалечава твърде много от теб.

Когато след това се отправихме към двореца, за да хапнем и пийнем, аз за пореден път се зачудих каква би могла да бъде връзката между моите проблеми и тези на всички останали. Усещах, че те несъмнено са свързани. Колкото до малките връзки, те никога не са ме безпокоили, но големите връзки са нещо по-сериозно.

Ами Мег Девлин? Дали и тя не знаеше нещо по въпроса? Това съвсем не беше изключено. Много му здраве на съпруга, си помислих аз, скоро ще се срещнем пак. Много скоро.

По-късно, в голямата трапезария, сред шума на разговорите и потракването на приборите и чашите, ме осени една смътна догадка и аз реших да я разнищя без да губя нито секунда. След като се измъкнах с ловко извинение от студената, но съблазнителна компания на Винта Бейл, третата дъщеря на някакъв дребен местен благородник и очевидно последната любовница на Кейн, аз се отправих към малката групичка от хора, застанали плътно около Рандъм. Постоях наблизо няколко минути, чудейки се как да се добера до него, когато той ме забеляза, извини се тутакси, дойде до мен и ме хвана за ръката.

— Мерлин — каза Рандъм. — Сега не разполагам с време, но просто искам да знаеш, че не смятам нашия разговор за приключен. Искам да се видя с теб по-късно този следобед, или дори вечерта — с други думи веднага щом успея да се освободя. Тъй че недей да хукваш нанякъде преди да сме поприказвали.

Кимнах.

— Един бърз въпрос — казах аз, когато Рандъм вече беше понечил да се обърне.

— Давай — каза той.

— По времето, когато пристигнах от сянката Земя, там имаше ли други амбърити — някакви агенти или нещо подобно?

Рандъм поклати глава.

— Не съм изпращал никого, а не вярвам и някой от другите да го е сторил точно сега. Познавам доста хора там, при това на най-различни места, но всички те са местни, като Бил например.

Рандъм присви очи.

— Нещо ново ли ти е хрумнало? — попита той.

Кимнах.

— Сериозно ли е?

— Може би.

— Ще ми се да можех да го чуя веднага, но ще трябва да оставим разговора за по-късно.

— Разбирам.

— Ще изпратя да те повикат — каза Рандъм и се върна при хората, които го очакваха.

Неговият отговор зачеркна само едно от моите предположения относно Мег Девлин и ме накара да реша окончателно, че трябва да направя всичко възможно, за да се срещна отново с нея.

Утеших нервите си с поредното блюдо от масата. Малко след това в трапезарията влезе Флора, огледа оформилите се групички, заобиколи ги една по една и седна при мен на дивана до прозореца.

— Точно сега човек може да се вреди при Рандъм само с предварително уговорена аудиенция — каза тя.

— Права си — отвърнах аз. — Да ти донеса ли нещо за ядене или пиене?

— Не сега. Може би ти ще успееш да ми помогнеш. Нали си магьосник.

Уводът хич не ми хареса, но все пак попитах:

— Какъв е проблемът?

— Отидох до покоите на Блийс, за да проверя дали няма да иска да слезе долу, но го нямаше.

— Вратата му не беше ли заключена? Повечето членове на семейството не пропускат да го направят.

— Беше, при това отвътре. Това значи, че най-вероятно е използвал Картите. Когато не отговори на почукването ми, разбих вратата. Реших, че не е изключено да са се опитали отново да го убият.

— А защо ти е притрябвал точно магьосник?

— Можеш ли да го проследиш?

— Картите не оставят следи — казах аз. — Но дори това да се окаже по силите ми, не съм съвсем сигурен, че бих искал да го направя. Той знае какво прави и очевидно е пожелал да тръгне сам.

— Ами ако е замесен? Двамата с Кейн бяха един срещу друг последния път.

— Ако Кейн е замесен в нещо опасно, ние всички би трябвало да се радваме, че вече не е тук.

— Последно — не можеш да ми помогнеш или просто не искаш?

Кимнах.

— И двете едновременно, струва ми се. Освен това подобни решения би трябвало да взема Рандъм, не мислиш ли?

— Може би.

— Предлагам ти да поговориш първо с него. Няма смисъл да тревожим останалите без сериозно основание. Бих могъл да му го кажа и аз, ако така предпочиташ. При първа възможност ще разговарям с него.

— И за какво?

Ох.

— Не съм съвсем сигурен — казах аз. — Мисля, че Рандъм иска да ми каже нещо или пък смята да ми зададе някои въпроси.

Тя ме огледа изпитателно.

— Между другото, ние двамата още не сме си поговорили — каза тя след това.

— Смятай, че в момента го правим.

— Добре. Разкажи ми за проблемите, които си имал на една от моите любими сенки.

— Защо не — отвърнах и аз и се заех още веднъж да изложа проклетото нещо. Този път обаче имах чувството, че ще ми е за последно. Разбереше ли веднъж Флора, че информацията е поверителна, моят разказ щеше да престане да бъде тайна за един куп хора.

Оказа се, че Флора не разполага с полезна информация по моя случай, която да иска да сподели. След като привърших, двамата си побъбрихме още известно време, предимно за местните клюки, след което тя най-накрая реши да хапне нещо, отплува към масата и не се мярна повече.

Говорих и с някои от останалите — за Кейн, за баща ми. Не успях да чуя нищо ново. Запознах се с един куп хора, които не бях срещал до момента. Известно време се опитвах да запаметя лавината от нови имена и връзки, тъй като не се сещах за нищо по-интересно, с което да се захвана.

Когато хората започнаха да се разотиват, аз се опитах да се измъкна едновременно с Рандъм.

— По-късно — каза ми той, докато минаваше край мен заедно с малка група мъже, с които водеше разговор.

Отидох до покоите си и се опънах на леглото. Когато назрява сериозен проблем, най-добре е човек да не пропуска и най-малката възможност да подремне.

След известно време заспах и засънувах…

Разхождах се из фигурната градина зад двореца. С мен имаше още някой, но не знаех кой. Явно беше без значение. Изведнъж чух странен вой. От близките храсти се разнесе ръмжене. Огледах се и отначало не видях нищо. Но след това, най-ненадейно, те се озоваха там — три огромни, подобни на кучета твари, като тази, на която бях светил маслото в апартамента на Джулия. Изчадията бяха хукнали през градината право към мен. Воят продължаваше, но той явно не идваше от тях. Животинчетата засега само ръмжаха и се лигавеха. И тогава, също тъй ненадейно, аз осъзнах, че това е сън. Бях го сънувал вече няколко пъти, но винаги се бях събуждал преди да разбера какво става накрая. Въпреки това усещането за нещо ужасно продължи да си бъде все тъй реално. Зверовете все така се носеха към мен. Телата им излъчваха някакво бледо, разкривено сияние, през което не се виждаше градината, а по-скоро нещо като гора. Щом се приближиха достатъчно, те скочиха, за да ме атакуват, но сякаш срещнаха някаква невидима стена и паднаха на земята. Зверовете изръмжаха и се изправиха на краката си, след което отново се хвърлиха към мен и отново не успяха да ме достигнат. Сякаш бях застанал под стъклен похлупак или в центъра на магическа сфера. После воят се засили, приближи се и съществата загубиха интерес към мен.

— Иха-а! — каза Рандъм. — Трябва да ти взема някаква такса за събуждане от кошмар.

… Бях буден и лежах в леглото си. Прозорецът ми беше притъмнял. Осъзнах, че Рандъм се е опитал да се свърже с мен чрез Картите и след установяването на контакта е успял да се настрои на вълната на съня ми.

Прозинах се и му отправих мисления си отговор:

„Благодаря.“

— Разсъни се и ела да поговорим — каза той.

— Добре. Къде си сега?

— На долния етаж, в малката дневна, южно от официалната приемна. Пия кафе. Заслужил съм си го.

— След пет минути съм при теб.

— Чакам те.

Рандъм избледня. Седнах в леглото, после завъртях краката си към едната му страна и станах. Отидох до прозореца и го разтворих широко. Вдишах от освежителния въздух на есенната вечер. На сянката Земя беше пролет, а в Амбър — есен. Двата ми любими сезона. Логично беше да се чувствам изпълнен с енергия, окрилен. Вместо това, дали заради някакъв номер, който ми изигра нощта, или пък заради проточилия се в реалността край на моя сън, аз сякаш чух последната нотка на протяжния вой. Потръпнах и затворих прозореца. Прекалено силно сме обвързани със сънищата си.

Намерих въпросната стая на долния етаж и се разположих на едно от канапетата. Рандъм ме остави да изпия около чаша и половина от кафето, преди да каже:

— Разкажи ми за Дяволския чекрък.

— Той е нещо като… парафизично устройство за проследяване и едновременно с това библиотека.

Рандъм остави чашата си и главата му се килна на една страна.

— Ще ми го разясниш ли малко по-подробно? — каза той.

— Ами, работата ми в областта на компютрите ме наведе на мисълта, че принципите, по които те оперират с базите данни, биха могли да се използват по доста интересен начин на места, където компютърният хардуер не би могъл да работи — започнах аз. — С други думи, трябваше да намеря такава Сянка, където операциите, заложени в основата на един компютър, биха протичали по приблизително същия начин, но благодарение на физическа конструкция, периферни устройства и енергийни източници с коренно различен произход.

— Ох, Мерлин — каза Рандъм. — Пак му изтървах края.

— Успях да създам апарат, който да оперира с бази от данни, при това на Сянка, където традиционните компютри не биха функционирали — отговорих му аз. — Използвах за целта коренно различни материали, абсолютно нов дизайн и друг енергиен източник. Освен това избрах място, където действат по-други физически закони, за да мога да въведа леки вариации в принципа на действие. За целта написах програми, които не биха действали на сянката Земя, където бях живял. Мисля, че по този начин успях да създам едно уникално техническо творение. Нарекох го Дяволски чекрък заради специфичния му външен вид.

— И това чудо представлява устройство за проследяване, както и библиотека. Какво по-точно имаш предвид?

— То може да претърсва Сенките така, както се прелиства книга или както се разтваря колода от карти — казах аз. — Програмирай го да провери за каквото и да е и то ще държи определения обект под око вместо теб. Бях намислил да ви изненадам с него. Чрез него можем лесно да разберем дали нашите врагове подготвят нещо или пък да проследим протичането на някоя Буря на Сенките, или…

— Чакай малко — каза Рандъм, вдигайки ръка. — Как така това устройство успява да се рови из Сенките? Какво точно му позволява да го стори?

— Казано накратко — обясних аз, — то създава ефект, близък до тоя от задействането в един миг на множество Карти и така…

— Спри. Върни назад. Как си успял да напишеш програма, която да създава Карти? Мислех си, че те могат да бъдат сътворени само от същество, преминало през Лабиринта или през Логрус.

— Да, но в този случай — казах аз, — моето устройство представлява магически обект от ранга на меча на татко — Грейсуондир. Вплетох в неговия дизайн елементи от Лабиринта.

— И се канеше да ни изненадаш с това устройство?

— Да, веднага щом успеех да го завърша.

— А кога точно трябваше да стане това?

— Не съм съвсем сигурен. Трябваше да събера определено количество от данни, за да завърша окончателно програмите за него. Бях му поставил тази задача преди известно време, но така и не успях да проверя какъв е резултатът.

Рандъм си наля още кафе и отпи от него.

— Не мога да разбера как чрез това устройство ще могат да се спестят чак толкова усилия и време — каза той малко след това. — Да речем, че ме интересува нещо от някоя определена Сянка. Тогава аз бих отишъл лично дотам или пък бих изпратил някого. Ти твърдиш, че вместо това мога да използвам твоето изобретение. Но нали пак ще трябва да изгубя известно време, за да отида до мястото, където го държиш?

— Не — казах аз. — Би могъл да използваш за това дистанционен терминал.

— Дистанционен терминал ли?

— Точно така.

Измъкнах моите Карти на Амбър и извадих една от тях, на която бе нарисувано сребърно колело на тъмен фон.

— Как я използваш? — попита Рандъм.

— Както и всички останали Карти. Искаш ли да се свържем?

— Направи го ти — каза той. — Аз ще гледам.

— Добре — отвърнах му аз. — Но тъй като трябва да бъдат събрани още доста данни, едва ли ще успея да ти демонстрирам кой знае какво.

— Искам по-скоро да видя как действа, отколкото да получа някаква особено важна информация.

Аз вдигнах картата и се загледах в нея с окото на съзнанието си. Няколко мига по-късно контактът беше установен. Аз призовах своето творение.

Последва леко изпращяване и аз долових аромата на йонизиран въздух, а блещукащото колело с диаметър около три метра се материализира пред нас.

— Намаляване на размера на терминала — заповядах аз.

Размерите на колелото се намалиха около три пъти преди да спра процеса с новата си заповед. Сега то приличаше на бледа рамка на картина. В него проблясваха от време на време искри, а в пространството, оградено от неговата рамка, се виждаше леко накъдреният образ на другия край на стаята.

Рандъм понечи да протегне ръка към него.

— Недей — казах аз. — Можеш да получиш шок. Все още не съм разкарал всички бъгове^[1].

— Значи може да предава енергия?

— Ами да. Дребна работа.

— И ако му заповядаш да излъчи енергия…

— О, разбира се. Би трябвало да е в състояние да захранва дистанционния терминал, както и скенерите, които претърсват Сенките.

— Значи искаш да кажеш, че би могло да достави енергиен заряд дотук?

— При съответната заповед, да.

— А в какви граници?

— В зависимост от ресурсите.

— И колко големи са неговите ресурси?

— Ами, теоретично, цялата планета е на негово разположение, но…

— Да речем, че му заповядаш да се материализира тук, зад гърба на някого, да създаде мощен заряд и да го изпразни в тялото на човека, това ще бъде равносилно на електроекзекуция, нали?

— Мисля, че да — казах аз. — Напълно е възможно, но неговото предназначение е съвсем друго…

— Мерлин, твоята изненада наистина успя да ме изненада. Само дето хич не съм сигурен какво да си мисля.

— Съоръжението е обезопасено — обясних аз. — Никой не знае къде се намира. Никой не ходи на това място. Единствено аз притежавам неговата Карта. Никой друг не може да се добере до него. Канех се да нарисувам само още една Карта — за теб, и да ти обясня как работи то, веднага щом успея да го завърша.

— Трябва да си помисля сериозно по въпроса…

— Чък, колко Бури на Сенките протичат в момента на разстояние пет хиляди воала^[2]?

Отговорът прозвуча така, сякаш го бе произнесло колелото:

— Седемнайсет.

— Звучи ми като…

— Дадох му моя глас — обясних аз. — Чък, дай ни образ от най-големия от тях.

Пространството, оградено от колелото, се изпълни с хаотични вихри.

— Току-що ми хрумна още нещо — заяви Рандъм. — То може ли да пренесе някакъв предмет?

— Разбира се, точно както това може да се направи и чрез някоя от Картите.

— Отначало то беше по-голямо. Това ли бяха максималните му размери?

— Не, бихме могли да го уголемим доста повече, стига да поискаш. Или пък да го намалим.

— Не, не искам. Но да речем, че ти го уголемиш достатъчно, би ли могло то да пренесе някоя от Бурите или пък известна част от нея?

— Иха-а! Не знам. Бих могъл да опитам. Това ще е като да отворя гигантски прозорец към Бурята.

— Мерлин, изключи го веднага. Това чудо е опасно.

— Нали вече ти казах, че никой не знае къде се намира то. Има само още един начин да се стигне до него и той…

— Знам, знам. Кажи ми, би ли могъл някой друг да получи достъп до него чрез подходящата Карта или като го намери по случайност?

— Ами, да. Не съм се главоболил с измислянето на някакви защитни кодове.

— Това нещо би могло да се превърне в ужасно оръжие, хлапе. Изключи го. Веднага.

— Не мога.

— Какво искаш да кажеш?

— Чрез дистанционния терминал не може да бъде изтрита паметта му, нито пък да бъде изключен енергийният му източник. За да се направи това, трябва да се отиде дотам.

— В такъв случай ти предлагам да се запътиш веднага натам. Искам да го изключиш и да не го пускаш, докато в него бъдат вградени няколко степени на защита. Но дори тогава ще трябва първо да преценим. Не мога да се доверя на подобна сила. Не и когато не разполагам с никаква защита срещу нея. Така могат да ни спипат съвсем неподготвени. Къде е бил умът ти, когато си го създавал?

— Ровеше се из принципите на информатиката. Виж, ние сме единствените, които…

— Винаги ще съществува възможността някой да натрупа достатъчно знания, за да се добере до него. Знам, че си влюбен в творението си, уважавам и причината, която те е накарала да го създадеш, но то трябва да бъде изключено.

— Не съм направил нищо, с което да ви обидя. — Гласът беше моят, но идваше от колелото.

Рандъм се втренчи в него, после погледна към мен и отново към него.

— Ъ-ъ… не е там работата. — Думите му бяха отправени към него. — Притесняват ме потенциалните ти възможности… Мерлин, изключи терминала!

— Край на връзката — казах аз. — Изтегляне на терминала.

Колелото се заклати за миг и след това изчезна.

— Очакваше ли това чудо да се намеси с коментара си? — попита Рандъм.

— Не. Аз също бях изненадан.

— Започвам да намразвам изненадите. Може условията на онази Сянка да са започнали да влияят на съоръжението ти по някакъв особен начин. Наясно си с желанието ми. Дай му малко почивка.

Сведох глава.

— Както кажете, сир.

— Стига. Не се прави на палячо. Просто го направи.

— Все още си мисля, че можем да решим проблема като инсталираме няколко пароли. Няма смисъл да слагаме кръст на целия проект.

— Ако обстановката беше по-спокойна, вероятно щях да се съглася с теб. Но така сме затънали в помията с тия снайперисти и бомбени атентатори. Да не говорим за това, което научих от теб. Не ми трябва още една беля на главата.

Аз се изправих.

— Добре. Благодаря за кафето. Ще се свържа с теб веднага щом приключа.

Той кимна.

— Лека нощ, Мерлин.

— Лека нощ.

На излизане от официалната приемна видях Джулиан. Беше облечен в зелено и говореше с двама от своите воини. На пода пред тях лежеше едро, мъртво животно. Спрях и вперих поглед в него. Беше едно от ония проклети кучеподобни изчадия, които бях сънувал. Точно като това, което уби Джулия.

Приближих се.

— Здравей, Джулиан. Какво е това? — попитах аз, сочейки към животното.

Той поклати глава.

— Не знам. Но ураганните хрътки току-що убиха три като него в Ардън. Прехвърлих двама от войните си заедно с трупа, за да го покажа на Рандъм. Сигурно не знаеш къде е той?

Посочих с палец зад гърба си.

— В гостната е.

Джулиан тръгна натам. Подритнах животното с върха на ботуша си. Дали трябваше и аз да отида при Рандъм и да му кажа, че съм виждал такова чудовище и преди?

Няма смисъл, помислих си. Не виждах как тази информация би могла да се окаже от жизненоважно значение.

Върнах се в покоите си, измих се и се преоблякох. След това минах през кухнята и напълних раницата си с храна. Не виждах смисъл да се сбогувам с някого и затова слязох по задното стълбище право до вратата, която водеше към градината.

Вън беше мрачно, а небето бе отрупано със звезди. Докато приближавах мястото, което бях сънувал, по гърба ми пролази ледена тръпка.

Не последва вой или ръмжене. Нищо. Продължих напред и прекосих безупречно поддържания парк до точката, от която тръгваха няколко пътеки, водещи към други, по-неопитомени кътчета на Амбър. Поех по втората отляво. Този маршрут беше малко по-дълъг от другия, който бих избрал при по-нормални условия, и освен това се пресичаше с него, но за сметка на това беше по-лек, а тази вечер имах нужда от нещо подобно. Освен това другият път имаше няколко по-необичайни отсечки, които не познавах така добре.

Вървях по билото на Колвир почти час преди да успея да открия спускащата се надолу пътека, която бях търсил. Спрях, пийнах малко вода и си починах за няколко минути преди да започна слизането.

Много е трудно да проникнеш в Сенките още на Колвир. По принцип е необходимо първо да се отдалечиш достатъчно от Амбър. Затова на този етап можех само да се разхождам, което беше добре дошло, защото нощта беше чудесна.

Бях изминал солидна част от пътя си надолу, когато над главата ми се появи бледо сияние. Луната се настани на рамото на Колвир и освети оттам моята криволичеща пътечка. Ускорих малко крачката си. Исках до сутринта да съм успял да прекося планината.

Чувствах се ядосан на Рандъм за това, че не ми бе дал възможност да отстраня недостатъците на моето творение. Нашият разговор за Дяволския Чекрък ме бе сварил неподготвен. Ако не беше погребението на Кейн, аз нямаше да се върна в Амбър преди да съм отстранил всички недостатъци. Пък и нямах намерение на този етап да споменавам за чекръка. Но изведнъж се бе оказало, че той е замесен по някакъв незначителен начин в загадката, която ме бе погълнала изцяло, и Рандъм тутакси бе пожелал да научи за него, за да е наясно с подробностите. Добре де, това, което той бе видял, не му хареса, но и аз му го представих толкова аматьорски. Ако сега изключех устройството, както ми бе заповядано, щях да съсипя сериозен обем работа, която му бях поставил като задача преди известно време. Дяволския чекрък все още беше в процес на сканиране на Сенките. В момента той се самообразоваше. Аз и без друго щях да проверя как върви всичко, за да видя как се справя и да отстраня някои очевидни грешки, допуснати при програмирането.

Докато си мислех за тези неща, пътеката сви към западния склон на Колвир и стана по-стръмна. Всъщност Рандъм не ми бе казал да зарежа всичко, което Дяволския чекрък бе успял да събере до момента. Той поиска от мен просто да го изключа. Това ми даваше възможността да тълкувам думите му по най-изгодния за мен начин. Реших, че имам правото първо да проверя всичко, да видя как функционират системите и да коригирам програмите, докато се убедя, че съм отстранил и последния недостатък. Така щях да успея да приведа системата в по-устойчиво състояние преди да я изключа и нямаше да загубя нищо — паметта щеше да бъде непокътната, когато дойдеше време да възстановя отново функциите на чекръка.

Може би…

А дали нямаше да е още по-добре, ако след като всичко бъде тип-топ, включително няколкото нива на сигурност и паролите, да се свържа отново с Рандъм и да му демонстрирам всичко в нова светлина? Дали тогава Дяволския чекрък нямаше да му хареса? Ако ли пък не, нищо не ми пречеше веднага след това да го изключа. Но най-вероятно Рандъм щеше да промени мнението си. Струваше си да помисля върху това…

Проведох няколко тренировъчни разговора с Рандъм, докато луната се спусна от лявата ми страна. Почти бях преполовил склона на Колвир и слизането бе станало доста по-лесно. Струваше ми се, че вече почвам да усещам как силата на Лабиринта намалява.

Спрях още няколко пъти, за да пия вода и веднъж, за да изям един сандвич. Колкото повече се замислях, толкова повече се убеждавах, че Рандъм само ще се разгневи, ако направя това, което бях замислил. Той вероятно дори нямаше да ме изслуша докрай. От друга страна, аз също се бях поразгорещил.

Предстоеше ми обаче дълго пътуване, с няколко прехода през Сенките, и времето най-вероятно щеше да ми стигне, за да обмисля всичко още веднъж.

Небето вече бе започнало да избледнява, когато прекосих един скалист скат, за да се озова в началото на онази широка пътека в подножието на Колвир, която водеше на северозапад. Загледах се в една група от дървета от другата страна на пътя, между които имаше и едно по-голямо, служило ми често за ориентир в моите пътувания и…

Последва заслепяващ проблясък и гръм, сякаш причинен от избухването на бомба, след което дървото проскърца и се разцепи на две до корените си на по-малко от сто метра от мен. Прикрих очи, заслепен от мълнията. Минаха още няколко секунди преди ехото от гърма и скърцането на дървесината да заглъхне.

Тогава един глас изкрещя:

— Върни се!

Реших да приема вика като покана за разговор.

— А не можем ли първо да го обсъдим? — отвърнах аз.

Отговор не последва.

Проснах се върху лекия склон встрани от пътя и след това пропълзях до едно място на разстояние няколко мои ръста, което ми осигуряваше по-солидно прикритие. Останах там за известно време, като се ослушвах и оглеждах с надеждата, че който и да бе авторът на този ефектен трик, той рано или късно ще издаде с нещо местонахождението си.

Нищо не се случи и аз хвърлих един последен поглед на горичката и на онази част от склона, по която бях слязъл дотук. От този ъгъл едва ли щях да забележа нещо, макар разстоянието да не беше голямо.

Призовах образа на Логрус и две от неговите линии се превърнаха в мои ръце. Този път се протегнах не към Сенките, а към склона, където бях забелязал една солидна скала, кацнала върху куп други.

Захванах се за скалата и опитах да я бутна. Беше прекалено тежка, за да успея лесно да я катурна, затова започнах да я клатя. Отначало успявах само да я помръдна едва-едва, но постепенно успях да я доведа до равновесната й точка и тя се преобърна надолу по склона. Скалата се стовари върху останалите камънаци и предизвика малка каменна лавина. Докато ставаше това, аз се протегнах и смъкнах още няколко и те също се затъркаляха след нея. По този начин успях да подроня основата под цял каменен пласт, който потегли надолу с гръм и трясък.

Докато изтеглях линиите, усетих как земята потреперва. Не че имах намерение да дам чак такова представление. Скалите се плъзгаха, подскачаха и, прелитайки последните няколко метра, се сгромолясваха върху горичката. Виждах как дърветата се прегъват и как някои от тях се прекършват, чувах ги да пращят, да проскърцват и да пропукват.

След като всичко приключи, изчаках още около минута. Беше се вдигнал страхотен прахоляк, а половината от горичката беше изравнена със земята. Изправих се и закрачих натам. Фракир се бе освободила и се полюшваше от лявата ми ръка.

Претърсих мястото внимателно, но не открих никого. Качих се на дънера на едно повалено дърво и извиках:

— Повтарям, не можем ли първо да го обсъдим?

Никакъв отговор.

— Добре, щом така предпочиташ — казах аз и тръгнах на север към Ардън.

 

 

Докато крачех из древната гора, чувах от време на време цвиленето на коне. Ако някой ме преследваше, то той нямаше намерение да се приближава. Но най-вероятно пътят ми просто се пресичаше с маршрута на някой от патрулите на Джулиан.

Точно сега това нямаше особено значение. Скоро открих пътеката и започнах да правя леки промени, които ме отвеждаха далеч, далеч от тях.

Дърветата стават малко по-ниски, а дънерите им изсветляват — от кафяво към жълто… Няколко оголени нетна сред килима от листа… Необичайна птича песен, странна гъба…

Стъпка по стъпка гората променяше своя облик. Едновременно с това промените се получаваха все по-лесно, а аз се отдалечавах все повече от Амбър.

Пътят ми пресече няколко огрени от слънцето просеки. Небето стана по-бледо синьо… Дърветата, повечето от които млади фиданки, сега бяха изцяло в зелено…

Затичах се леко.

Ята от облаци се появиха над мен, а размекнатата почва ставаше все по-твърда и по-суха…

Затичах се по-бързо, докато се спусках по един хълм. Тревата стана по-гъста. Дърветата се събраха на малки групички — островчета в морето от бледи треви. Отдясно се появи плющяща перлена завеса — дъжд.

Гръм разтърси небето, но лъчите на слънцето продължиха все така да огряват пътя ми. Поех няколко дълбоки глътки от чистия, влажен въздух и продължих да бягам.

Тревите изчезнаха, почвата се напука, небето потъмня… Водни потоци хукнаха по ниските места около мен… Върху скалистия терен се изля порой…

Почнах да се подхлъзвам. Проклинах всеки път, когато се изправях от калта, за да продължа с промените.

Облаците се отдръпнаха като театрална завеса и над тях се появи лимонено слънце, което грееше топло от оранжево-розовото небе. Последният гръм замлъкна насред яростната си реплика. Появи се вятър…

Изкачих се на един хълм и оттам огледах руините на някакво отдавна изоставено и полуобрасло с бурени селище. По някои от разрушените му главни улици се забелязваха странни могили.

Прекосих селището под небе, подобно на каменна плоча. После минах по едно вледенено езерце, от чиито замръзнали води ме гледаха безжизнените погледи на удавените в него мъртъвци…

Небето беше вече като покрито със сажди. Снегът под краката ми стана твърд, дъхът ми излизаше на перести облачета. Навлязох в гора с дървета-скелети. По клоните им бяха накацали измръзнали птички — гравюра.

Подхлъзвам се надолу, претъркулвам се, падам върху размекната почва и… Пролет… Отново всичко около мен се движи… Кал и раззеленени петна… Чудновати коли по далечна магистрала…

Бунище, воня, изпарения, гниене, ръжда… Пробивам си път сред купища отпадъци… Наоколо шарят плъхове…

По-далеч оттук… Правя бързи промени, дишам учестено… Небе, притиснато от пелената на смога… Делта на река… Морски бряг… Златни пилони край пътя… Пейзаж с езера… Кафяви треви под зелено небе…

По-бавно… Сменят се тревиста равнина, река и езеро… По-бавно… Лек ветрец и треви, като че ли морето е близо… Избърсвам потни вежди с ръкава си… Вдишвам жадно… Вече вървя, а не бягам…

Тръгнах по полето в нормално темпо, тъй като предпочитах да си почина на подобно приветливо място, което да ми осигурява и добра видимост. Вятърът припяваше тихо, докато се провираше между тревите. Близкото езеро беше с цвят на наситен варов разтвор. Във въздуха се носеше сладостно ухание.

Стори ми се, че мярнах някакъв проблясък вдясно, но когато се обърнах натам, не видях нищо необичайно. Малко след това без съмнение дочух далечен тропот на копита. Отново нищо. Едно от неприятните неща, когато се движиш из Сенките е, че не можеш да разбереш дали нещо не си е на мястото. Просто не можеш да прецениш как би трябвало да изглежда всичко наоколо.

Изминаха няколко минути и аз долових нова миризма, преди да съм видял каквото и да е.

Дим.

Миг по-късно край пътя се стрелна огнена линия.

Отново чух гласа:

— Казах ти да се върнеш!

Зад огъня прииждаше вятър, който го тикаше напред. Опитах се да отстъпя встрани, но забелязах, че той вече ме заобикаля. За да настроя съзнанието си за нови промени ми беше нужно време, а аз вече бях изтървал подходящия момент. Едва ли щях да се справя толкова бързо, колкото ми се налагаше.

Затичах се.

Огнената линия ме заобиколи, опитвайки се като че ли да опише около мен голям кръг. Нямах време да се възхищавам на точността, с която го правеше, защото вече усещах топлината на огъня, а димът бе започнал да става все по-гъст.

Стори ми се, че отново чувам тропота на копита през пращенето на пламъците. Очите ми започнаха да се насълзяват, а димът намаляваше още повече видимостта. Отново не можех да видя кой ми устройва този капан.

Ето, без съмнение, земята се тресеше под забързания ритъм на копита. Пламъците станаха още по-високи, а кръгът започна да затяга примката си около мен.

Тъкмо се чудех каква ли нова заплаха ме грози, когато един ездач се стрелна през огнената стена. Той дръпна юздите на коня си, но дорестото животно, което явно никак не се радваше на пламъците, оголи зъби, изпръхтя и се опита на няколко пъти да отстъпи назад.

— Бързо! Скачай зад мен! — изкрещя конникът и аз се хвърлих на седлото.

Едва сега забелязах, че конят бе възседнат от тъмнокоса жена. Успях само да мерна чертите на лицето й. Тя обърна животното в посоката, от която бе дошла, и дръпна юздите. Дорестият жребец тръгна напред, но после се закова на мястото си и аз едва успях да се задържа на седлото.

Предните копита на коня се забиха в почвата и той се извъртя, като при това замалко не попадна в пламъците.

— По дяволите! — чух да казва ездачката, докато дърпаше юздите като обезумяла.

Жребецът се обърна отново и изцвили. От устата му потече кървава слюнка. И тогава кръгът се затвори, димът стана съвсем гъст, а пламъците се приближиха още повече. Единственото нещо, с което можех да помогна, бе да пришпоря животното колкото мога, когато то отново тръгна напред.

Конят се хвърли към пламъците и при срещата с тях от устата му се изтръгна нещо, което повече приличаше на писък. Нямах никаква представа колко точно е широк огънят на това място. Замириса ми на обгорена плът и опърлена коса.

Ездачката изкрещя отново, животното прелетя през огнената стена и тогава осъзнах, че не мога повече да се задържа на гърба му. Усетих как се плъзгам назад, точно когато копитата на коня докоснаха обгорената димяща земя извън кръга. Озовах се сред горещи буци пръст, а около мен се вдигна облак от прах. Претърколих се няколко пъти на лявата си страна, закашлях се и стиснах очи, за да ги защитя от пепелта, която се завихри около лицето ми.

Чух как жената извика и скочих на краката си. Разтърках очи, погледът ми се проясни и тогава видях дорестия жребец да се изправя от мястото, където явно бе паднал върху ездачката си, за да хукне миг след това и да се изгуби сред кълбата дим. Жената лежеше абсолютно неподвижна и аз се спуснах към нея. Коленичих, разкарах няколко разгарящи се искри от дрехите й и проверих пулса и дишането й. Докато правех това, очите й се отвориха.

— Май че… гръбнакът ми… е счупен — каза тя и се закашля. — Не се чувствам… много… Бягай… ако можеш… Остави ме. И без друго… ще умра.

— Няма да стане — казах аз. — Трябва да те преместя. Ако не се лъжа, наблизо би трябвало да има езеро.

Свалих наметалото си и го разпънах на земята до нея. Примъкнах тялото й възможно най-внимателно върху плата и я загърнах в него, за да я предпазя от пламъците. После задърпах наметалото в посока, за която се надявах да се окаже правилната.

Пробивахме си път през огън и дим. Гърлото ми дращеше, очите ми сълзяха непрекъснато, а панталоните ми горяха на няколко места, когато, след като направих една голяма крачка, усетих как токът на ботуша ми затъна в кал. Продължих напред.

Накрая се озовах до кръста във водата, като поддържах тялото й на повърхността. Наведох се към нея и отметнах края на наметалото от лицето й. Очите й бяха все така отворени, но замъглени и неподвижни. Преди да успея да напипам пулса й, тя изхриптя и произнесе името ми.

— Мерлин — каза тя дрезгаво. — Съжалявам…

— Ти ми помогна. Не можех да те оставя там — отвърнах й аз. — Аз съм този, който трябва да съжалява.

— Съжалявам… че не издържах… още малко — продължи тя. — Не ме бива… с конете. Преследват те.

— Кой? — попитах аз.

— Кучетата вече… са отзовани. Но огънят… е… от… някой… друг. Не знам… от кого.

— Не разбирам за какво говориш.

Плиснах малко вода по бузите й, за да я освежа. Трудно ми беше да различа добре чертите на опърленото й, покрито със сажди и разчорлени кичури лице.

— Има… някой зад… теб. — Гласът и ставаше все по-слаб. — Пред теб… също. За него… не… знаех. Съжалявам.

— Кой е той? — попитах аз отново. — И коя си ти? Откъде ме познаваш? Защо…

Тя се усмихна едва-едва.

— … да спя с теб. Сега няма да мога. Ще…

Очите й се затвориха.

— Не! — изкрещях аз.

Лицето й потръпна и тя пое последна глътка въздух, която й беше необходима колкото да промълви:

— Просто… ме остави… да потъна тук. Сбогом…

Над лицето й се появи облаче мъгла. Задържах дъха си, защото мъглата се разрасна и ни обгърна.

После мъглата се разнесе и аз се вгледах в лицето й. Тя бе престанала да диша, пулсът и ударите на сърцето й също не се усещаха. Всяка педя земя наоколо, която не беше достатъчно прогизнала, гореше. Беше изключено да направя каквото и да е за нея. Тя беше мъртва. Още преди това знаеше, че ще умре.

Внимателно я загърнах с наметалото. Накрая покрих и лицето й. Прихванах плата със закопчалката така, че да не се разтвори и я занесох на по-дълбоко място. „Просто ме остави да потъна.“ Понякога мъртвите потъват лесно, а друг път остават да плуват на повърхността…

— Сбогом — казах аз. — Щеше ми се да знаех името ти. Благодаря ти още веднъж.

Пуснах тялото й. Водата избълбука и тя се скри от погледа ми. След известно време се огледах и тръгнах към брега. Толкова много въпроси без отговор бяха обсебили съзнанието ми.

Някъде в далечината цвилеше побеснял кон…