Роджър Зелазни
Царството на Хаоса (9)

IX

… Канела и мирис на цъфнали кестени. По целия Шан-з-Елизе кестените светят в бяло…

Спомням си играта на фонтаните на площад „Конкорд“… И улицата край Сена, с антикварните магазинчета, миризмата на стари книги, мириса на реката… Аромата на кестеновите цветове…

Защо изведнъж ще ме завладяват спомени за Париж през 1905 година на сянката Земя, ако не заради преживяното тогава изключително щастие, което сега подсъзнателно използвам като противоотрова на настоящето? Да…

Бял абсент, сироп от нар… Диви ягоди с бита сметана… Шах в „Кафенето на регента“ с актьори от Комеди Франсез… Конните надбягвания… Вечерите на площад „Пигал“…

Твърдо поставях левия си крак пред десния, после десния пред левия. В лявата си ръка държах верижката, на която висеше Рубина… и я държах високо, така че да мога да се взирам в дълбините на камъка, да виждам и да усещам появата на новия Лабиринт, който описвах с всяка нова крачка. Бях забил тоягата в земята и я бях оставил близо до началото на Лабиринта. Наляво…

Вятърът пееше около мен и съвсем наблизо трещяха гръмотевици. Не се сблъсквах с физическото съпротивление, което бях преодолявал в стария Лабиринт. Не усещах абсолютно никакво съпротивление. На негово място — и някак много по-лошо — странна предпазливост спъваше всяко мое движение, забавяше го, превръщаше го в ритуал. Като че ли подготовката за следващата стъпка изискваше от мен повече енергия — възприемане, осъзнаване и отправяне на заповед към мозъка ми да я изпълни, — отколкото самото физическо извършване на действието. Ала цялото това бавене сякаш бе действително необходимо, наложено ми от някаква неизвестна сила, която определяше темпо „адажио“ за всичките ми движения. Надясно…

… И, както Лабиринта в Ребма ми бе помогнал да възстановя изгубената си памет, така и този сега, който се мъчех да създам, извикваше в съзнанието ми аромата на кестенови цветове… По онова време не бях влюбен в никоя определена жена — макар че имаше много момичета, Ивети, Мимита и Симони, чиито лица се смесваха, — но в Париж беше пролет, по улиците свиреха цигани, а в бистрата сервираха коктейли… Припомнях си и в сърцето ми бликаше някаква прустовска радост, докато Времето ечеше край мен като камбана… И може би точно затова бях извикал тези спомени, защото радостта изглежда се предаваше на движенията ми, озаряваше възприятията ми, усилваше волята ми…

Видях следващата крачка и я направих… Вече бях изминал един кръг, очертавайки външния периметър на моя Лабиринт. Зад гърба си можех да усетя бурята. Сигурно вече бе прехвърлила ръба на платото. Небето потъмняваше, стихията изтриваше менящите се, плаващи цветни светлини. Наоколо проблясваха светкавици, а аз не можех да отделя толкова енергия или внимание, за да направя опит да контролирам нещата.

Сега, когато бях завършил пълния кръг, виждах, че тази част от Лабиринта, която бях изминал, се бе врязала в скалата и излъчваше бледа, синкава светлина. И все пак нямаше никакви искри, нито усещах бодежи в стъпалата си, никакви течения не изправяха косата ми — само неотменния закон на предпазливостта, легнал върху мен като огромна тежест… Наляво…

… Макове, макове и метличини, и високите тополи край селските пътища, вкусът на нормандското ябълково вино… И отново в града, ароматът на цъфналите кестени… пълната със звезди Сена… Мирисът на стари тухлени къщи… Барът под концертната зала „Олимпия“… Ръкопашният бой… Разкървавените кокалчета, превързвани от момиче, което ме отвежда в дома си… Как ли й беше името? Цъфнали кестени… Една бяла роза…

Наведох глава и помирисах. Розата на яката ми бе съхранила аромата си. Странно, че изобщо бе оцеляла досега. Това ме окуражи. Продължих напред, като леко извивах надясно. С периферното си зрение виждах напредъка на стената от буря, гладка като стъкло, заличаваща всичко по пътя си. Ревът на гръмотевиците й вече бе оглушителен.

Дясно, ляво…

Армиите на нощта напредваха… Дали моят Лабиринт щеше да ги удържи? Искаше ми се да можех да побързам, но скоростта ми още повече намаляваше с придвижването ми напред. Изпитвах странно усещане за раздвояване, сякаш се намирах и вътре в Рубина, където сам рисувах Лабиринта, и тук, отвън, където го изграждах със стъпките си и имитирах неговите очертания. Наляво… завой… дясно… Бурята действително напредваше. Скоро щеше да стигне до старите кости на Хюги. В ноздрите ми нахлуваха влагата и озона, докато си мислех за странната черна птица, която бе заявила, че ме чака от началото на Времето. Чакала ме е, за да спори с мен или да бъде изядена от мен на това място без история? Какъвто и да беше случаят, като се имаше предвид обичайната за моралистите склонност към преувеличение, струваше ми се подходящо, че след като не бе успяла да ме обезкуражи, бе загинала под грохота на театрално звучащите гръмотевици… Сега пак затътнаха — гръм в далечината, после съвсем близо, след това още няколко. Щом се обърнах отново натам, блясъкът на светкавиците едва не ме ослепи. Стиснах по-здраво верижката и направих нова крачка…

Бурята се блъсна в края на моя Лабиринт и се раздели. Започна да пълзи около мен. Върху главата ми и Лабиринта не падаше и капка дъжд. Но постепенно, неумолимо, бяхме изцяло погълнати от стихията.

Имах чувството, че съм затворен във въздушен мехур върху дъното на бурно море. Заобикаляха ме стени от вода, сред които се стрелкаха тъмни форми. Като че ли цялата вселена се стремеше да ме смаже. Съсредоточих се над червения свят на Рубина. Наляво…

Цъфналите кестени… Чаша горещ шоколад в кафене на открито… Джазов концерт в градините на Тюйлери, звуците политат нагоре сред огрения от слънцето въздух… Берлин през двайсетте, Тихоокеанските острови през трийсетте… Там бях прекарвал приятно, но в по-друг ред. Може би това не беше истинското минало, а само въображаеми спомени, които се появяват по-късно, само за да утешават или измъчват, човек или нация. Нямаше значение. През новия мост и надолу по улицата, автобуси и файтони… Художници в Люксембургската градина… Ако всичко потръгнеше добре, може би един ден пак щях да потърся някоя подобна сянка… Тя не отстъпваше дори на моя Авалон. Бях забравил… детайлите… нюансите, които вдъхват живот… аромата на цъфнали кестени…

Вървя… Завършвам нов кръг. Вятърът свири, бурята продължава да вилнее, но аз съм невредим. Засега не й позволявам да ме разсее, не спирам да се движа, съсредоточил вниманието си върху Рубина… Трябва да устоя, трябва да правя тези бавни, внимателни крачки, без да спирам изобщо, все по-бавно и по-бавно, но в постоянно движение… Лица… Сякаш цяла редица лица ме наблюдава от ръба на Лабиринта… Огромни, като главата в блатото, но изкривени — хилят се, гримасничат, присмиват ми се, чакат да спра или да направя грешна стъпка… Чакат всичко да се разпадне около мен… Зад очите и в устите им проблясваха светкавици, гръмотевиците бяха техния смях… Между тях пълзяха сенки… Сега ми заговориха, с думи като вихър от мрачен океан… Нямало да успея, казваха ми те, ще се проваля и ще бъда пометен, частите от Лабиринта ще бъдат раздробени на парчета и погълнати… Проклинаха ме, плюеха и повръщаха към мен, макар че нищо не ме достигаше… Може би всъщност не се намираха там… Може би от напрежение бях загубил разсъдъка си… Тогава какъв беше смисълът да полагам тези усилия? Нов Лабиринт създаден от побъркан? Потреперах, а те подеха в хор: „Побъркан! Побъркан! Побъркан!“ с гласа на стихията.

Поех си дълбоко въздух, вдъхнах каквото бе останало от аромата на розата и отново си помислих за цъфналите кестени, за дните изпълнени с радостите на живота и органичен порядък. Гласовете като че ли утихнаха, когато съзнанието ми отново се втурна през случките от онази щастлива година… Направих нова крачка… И още една… Те си играеха с моята слабост, можеха да доловят съмненията ми, тревогите, умората… Каквото и да бяха, улавяха се за всичко, което видеха и се опитваха да го използват срещу мен… Наляво… Надясно… Нека усетят сега моята увереност и сила, казах си аз. Стигнал съм чак дотук. И ще продължа. Наляво…

Те се въртяха и беснееха около мен, обезкуражаваха ме с думи. Но част от въздействието им бе изчезнало. Изминах още една крива и я видях да израства пред мен в мисленото ми червено око.

Замислих се пак за бягството си от „Гринуд“ и как бях измъкнал информация от Флора, за срещата ми с Рандъм, битката ни с неговите преследвачи, пътуването ни към Амбър… Спомних си бягството ни към Ребма и как бях минал през тамошния обърнат Лабиринт, за да си възстановя паметта… За скоростната женитба на Рандъм и моето прескачане до Амбър, където се дуелирах с Ерик, а след това избягах при Блийс… За битките, които последваха, ослепяването ми, възстановяването, бягството, пътуването до Лорейн и после до Авалон…

Съзнанието ми заработи на повишени обороти, взе да се плъзга по повърхността и на други събития… Ганелон и Лорейн… Съществата от Черния кръг… Ръката на Бенедикт… Дара… Завръщането на Бранд и раняването му… Моята рана… Бил Рот… информацията от болницата… катастрофата ми…

Сега съзнавах, че от самото начало в „Гринуд“, през всичко това, до този момент на борбата ми да изпълня всяка маневра съвършено, както ми се струваше на мен, съм изпитвал нарастващо усещане за очакване — независимо дали действията ми са били насочени към трона, отмъщение или разбиранията ми за дълг — очакване, което бе съществувало през цялото време, през всичките тези години до сегашния момент, когато най-после към него се присъединяваше и още нещо… Чувствах, че то много скоро ще свърши и каквото и да бях очаквал или за каквото и да се бях борил, скоро щеше да се случи…

Наляво… много, много бавно… Нищо друго нямаше значение. Събрах цялата си воля в тези движения. Концентрацията ми стана пълна. Каквото и да се намираше извън Лабиринта, сега не съществуваше за мен. Светкавици, лица, ветрове… нямаха значение. Тук бяхме само Рубина, растящият Лабиринт и аз самият… но най-слабо усещах себе си. Може би сега се намирах най-близо до идеала на Хюги за сливането с Абсолюта. Завой… Десния крак… Нов завой…

Времето престана да има значение. Пространството се ограничи до фигурата, която създавах. Черпех сила от Рубина, без да настройвам специално съзнанието си за това, като част от процеса, в който участвах. Предполагам, че в известен смисъл бях заличен. Бях се превърнал в движеща се точка, програмирана от Рубина и изпълнявах операция, която така пълно ме поглъщаше, че не ми оставяше никаква възможност за себеосъзнаване. И все пак на някакво подсъзнателно ниво знаех, че и аз съм част от процеса. Защото ми беше ясно, че ако някой друг беше на мое място, щеше да се получи съвсем друг Лабиринт.

Смътно проумях, че съм минал средата. Пътят бе станал по-коварен, движенията ми още по-бавни. Въпреки разликата в скоростта, нещо ми напомняше за усещанията, когато първоначално се настройвах към Рубина сред тази странна, многоизмерна матрица, която изглежда беше източникът на самия Лабиринт.

Надясно… Наляво…

Притеглянето изчезна. Чувствах се много лек, въпреки предпазливостта. Като че ли през тялото ми струеше безкрайна енергия. Всички звуци около мен се сляха в бял шум и изчезнаха.

Тогава внезапно престанах да се движа бавно. Нямах усещането, че съм преминал през Воал или бариера, а по-скоро, че съм преодолял някаква вътрешна настройка.

Сега имах чувството, че се движа с нормална скорост, като завивах по все по-тясна спирала и се приближавах към онова, което скоро щеше да стане нейния център. В общи линии още бях безчувствен, макар с разума си да съзнавах, че някъде в мен се заражда въодушевление, което е на път да ме завладее. Още една крачка… Още една… Може би още десетина…

Изведнъж светът потъмня. Сякаш се озовах в огромна пустота и с мен останаха само слабата светлинка на Рубина и синият блясък на Лабиринта, подобен на спирална галактика, през която вървях. Поколебах се, но само за миг. Това сигурно беше последното изпитание, последното усилие. Не биваше да се разсейвам.

Рубина ми показа какво да правя, а Лабиринта ме научи къде да го направя. Единственото, което липсваше, бе поглед към мен самия. Наляво…

Продължих, като изпълнявах всяко движение, съсредоточил пълното си внимание. Накрая срещу мен започна да се надига съпротивителна сила, както в стария Лабиринт. Ала аз бях подготвен за нея от дългогодишния си опит. Преодолях с борба още две крачки срещу издигащата се бариера.

Тогава видях в Рубина края на Лабиринта. Сигурно бих ахнал при внезапното осъзнаване на красотата му, ако в този момент дори дъха ми не беше включен изцяло в полаганите усилия. Хвърлих цялата си воля в следващата крачка и пустотата около мен се разтресе. Новата стъпка се оказа още по-трудна. Чувствах се в центъра на вселената, протегнал се към звездите, опитващ с всички сили да им придам някакво основно движение единствено със силата на волята си.

Кракът ми бавно напредваше, въпреки че не можех да го видя. Лабиринта започна да се прояснява. Скоро блясъкът му стана почти ослепителен.

Само още мъничко… Напрягах се повече, отколкото във всички други случаи при стария Лабиринт, тъй като сега съпротивлението изглеждаше непреодолимо. Трябваше да му се противопоставя с твърдост и постоянство на волята, които изключваха всичко друго, макар в момента да ми се струваше, че изобщо не помръдвам и цялата ми енергия се превръща в ярко сияние. Поне щях да напусна сцената с великолепен финал…

Минути, дни, години… не знаех колко време е минало. Струваше ми се безкрайно, сякаш бях зает с това единствено действие в продължение на цяла вечност…

После помръднах и пак не знаех колко време ми отне това. Но успях да довърша крачката и започнах нова. После следващата…

Вселената като че ли се въртеше около мен. Изглежда бях минал.

Съпротивлението бе изчезнало. Мракът го нямаше.

За миг останах вкаменен в центъра на Лабиринта. Без дори да го погледна, паднах напред на колене и се свих надве, а кръвта заблъска в ушите ми. Виеше ми се свят, бях задъхан. Започнах да треперя, целия. Смътно осъзнах, че съм успял. Каквото и да ставаше, вече имаше Лабиринт. И той щеше да издържи…

Чух шум оттам, откъдето не би трябвало да се чува нищо, но изтощените ми мускули отказаха да реагират, дори по рефлекс, докато не стана твърде късно. Чак, когато Рубина бе изтръгнат от безчувствените ми пръсти, аз вдигнах глава и седнах на пети. Никой не ме бе следвал през Лабиринта, сигурен бях, че щях да го усетя. Следователно…

Светлината беше почти нормална и като премигнах срещу нея, погледнах нагоре към усмихнатото лице на Бранд. Сега носеше черна превръзка на едното око и държеше Рубина в ръка. Сигурно се бе телепортирал вътре.

Удари ме точно, когато вдигах глава и аз паднах върху лявата си страна. Тогава ме ритна в корема, силно.

— Е, справи се значи — каза той. — Не вярвах, че ще успееш. Сега ще трябва да унищожавам още един Лабиринт, преди да въведа ред. Ала първо ми трябва това, за да обърна битката при Царството на хаоса — Бранд размаха Рубина. — Довиждане, засега.

И изчезна.

Останах да лежа там без дъх, вкопчил пръсти в стомаха си. Заливаха ме вълни от мрак, но не загубих напълно съзнание. Завладя ме страхотно отчаяние и аз затворих очи и простенах. Нямаше го и Рубина, за да почерпя сили от него.

Цъфналите кестени…