Роджър Зелазни
Царството на Хаоса (5)

V

Събуди ме усещането за нечие присъствие. Или може би шум и усещането за нечие присъствие. Както и да е, бях буден и бях сигурен, че не съм сам. Стиснах по-здраво Грейсуондир и отворих очи. Иначе, не помръднах.

През отвора на пещерата нахлуваше мека светлина, подобна на лунната. Съвсем до входа стоеше една фигура, вероятно човешка. Светлината падаше така, че не можех да преценя със сигурност дали фигурата е с лице към мен или гледа навън. Но в този момент тя направи крачка в моята посока.

Скочих на крака и насочих върха на меча си към гърдите й. Фигурата спря.

— Идвам с мир — произнесе на тари мъжки глас. — Подслоних се тук от бурята. Може ли да споделя пещерата ти?

— Каква буря? — попитах аз.

Сякаш в отговор на въпроса ми се чу гръмотевица, последвана от порив на вятъра, който носеше мирис на дъжд.

— Добре, поне дотук говориш истината — рекох. — Настанявай се.

Той седна, доста навътре от входа и опря гръб върху дясната стена на пещерата. Аз си навих одеялото и седнах на него отсреща. Разделяха ни около четири метра. Измъкнах лулата, напълних я и реших да изпробвам клечка от кибрита, който си носех още от сянката Земя. Тя се запали и ми спести много усилия. Пушекът миришеше приятно, смесен с аромата на влажния бриз. Заслушах се в шума от дъжда и заоглеждах тъмните очертания на безименния ми посетител. Обмислих възможностите за някаква заплаха, ала гласът, който се бе обърнал към мен, не беше на Бранд.

— Това не е естествена буря — каза той.

— О? Защо мислиш така?

— Първо, дойде от север. Тук бурите никога не идват от север по това време на годината.

— Ето как възникват легенди.

— Второ, никога не съм виждал някоя буря да се държи по този начин. Цял ден наблюдавам приближаването й — една непоклатима линия, която напредва бавно, а най-отпред сякаш се движи огромно стъкло. И толкова много светкавици, че прилича на чудовищно насекомо със стотици блестящи крака. Съвсем неестествено. А зад бурята всичко остава страшно изкривено.

— Случват се такива неща при дъжд.

— Не и по този начин. Предметите изглежда си променят формата. Стават неузнаваеми. Като че ли бурята разтапя света… или му отнема формата.

Потръпнах. Мислех, че имам достатъчно преднина пред тъмните вълни, че мога малко да си почина. Все пак, той можеше да греши и това да е просто една необичайна буря. Ала не желаех да поемам рискове. Изправих се и се обърнах към дъното на пещерата. Свирнах.

Никаква реакция. Отидох там и започнах да се оглеждам.

— Станало ли е нещо?

— Конят ми е изчезнал.

— Възможно ли е да се е измъкнал навън?

— Сигурно. Макар да мислех, че Звездин има повече мозък.

Приближих се до входа на пещерата, но не можах да видя нищо. За секунди се измокрих почти до кости. Върнах се до мястото си край лявата стена.

— На мен ми се вижда като съвсем обикновена буря — отбелязах. — Понякога в планините стихиите са по-силни.

— Може би познаваш тези места по-добре от мен?

— Не, само минавам оттук… и не е зле вече да продължа пътя си.

Докоснах Рубина. Мислено се устремих към него, влязох вътре, после се разпрострях навън и нагоре. Почувствах бурята около мен и й наредих да спре с червени пулсации от енергия, туптящи в синхрон със сърцето ми. След това се облегнах назад, извадих още една клечка и пак си запалих лулата. На силите, които бях насочил, щеше да им е необходимо време, за да овладеят толкова голяма буря.

— Няма да продължи още дълго — заявих аз.

— Откъде си толкова сигурен?

— Привилегирована информация.

Мъжът се засмя.

— Според някои версии, така трябва да започне свършекът на света… със странна буря, която идва от север.

— Вярно е — съгласих се аз. — Точно такъв е случаят. Ала няма защо да се безпокоиш. Скоро всичко ще приключи, по един или по друг начин.

— Този камък на гърдите ти… от него струи светлина.

— Да.

— Ти се пошегува, че това е краят на света… нали?

— Не.

— Караш ме да мисля за онзи пасаж от Свещената книга: Архангел Коруин ще мине пред бурята, а на гърдите му ще грее светлина… Ти не се казваш Коруин, нали?

— Как продължава нататък?

— … На въпроса накъде се е запътил, той ще отговори: „Към края на света“, където отива без да знае какъв враг ще му помогне срещу друг враг, нито кого ще докосне Рога.

— Това ли е всичко?

— Всичко, което се казва за архангел Коруин.

— И преди съм се сблъсквал с подобни трудности при свещените книги. Загатват достатъчно, за да те заинтригуват, но никога толкова, че в момента да имаш някаква полза от тях. Като че ли авторите им се забавляват с даване на фалшиви надежди. Един враг ще се противопостави на друг? Рога? Аз се предавам.

— А ти накъде си се запътил?

— Няма да е далече, ако не си намеря коня.

Върнах се при входа на пещерата. Бурята отслабваше, зад облаците на запад проблясваше нещо като луна, а още една прозираше зад облаците на изток. Огледах пътя и в двете посоки, след това обходих с поглед и равнината в ниското. Никъде не се забелязваха никакви коне. Обърнах се пак към пещерата. Точно в този миг, обаче, чух далече под мен изцвилването на Звездин.

Извиках на непознатия в пещерата:

— Трябва да тръгвам. Можеш да задържиш одеялото.

Не знам дали той отговори нещо, защото веднага изскочих сред ръмящия дъжд и се втурнах надолу по склона. Отново използвах Рубина и дъждът престана, заменен от мъгла.

Камъните бяха хлъзгави, но успях да преполовя пътя надолу, без да се изпързалям. После спрях — за да си поема дъх и да видя къде се намирам. От това място вече не бях сигурен точно от коя посока е дошло изцвилването на Звездин. Лунната светлина беше малко по-силна, видимостта малко по-добра, но не успях да открия нищо, като разгледах околността. Няколко минути стоях и се ослушвах.

Тогава пак чух изцвилването — някъде по-надолу и вляво от мен, близо до една тъмна канара, купчина камъни или оголена скала. Като че ли действително нещо мърдаше там в сенките. С най-голямата скорост, която смеех да си позволя, аз се втурнах в тази посока.

Щом слязох до същото ниво, продължих напред през кълбяща се ниско над земята, носена от слаб западен вятър мъгла, която се увиваше като сребърни змии около глезените ми. Долових стържене и хрущене, сякаш нещо тежко се влачеше или търкаляше по каменистата повърхност. После зърнах проблясване на светлина в долния край на тъмната маса, към която се приближавах.

Промъкнах се по-близо и видях мънички, човекоподобни, очертани върху правоъгълник от светлина силуети, които се мъчеха да преместят голяма скална плоча. От тяхната посока долетя слабо ехо от конски тропот и още едно приглушено изцвилване. После скалата започна да се движи, затваряйки се като врата, каквато вероятно беше. Осветеният участък намаля, сви се до тънка ивица и изчезна с трясък, след като всички фигурки се бяха мушнали вътре.

Когато най-накрая стигнах до въпросната скала, отново цареше пълна тишина. Притиснах ухо към камъка, но не чух нищо. Ала които и да бяха тези същества, те ми бяха взели коня. Винаги съм мразел конекрадците и в миналото съм убил немалко от тях. А точно в този момент имах нужда от Звездин, както едва ли някога съм се нуждаел от кон. Затова почнах да опипвам наоколо и затърсих ръбовете на каменната врата.

Не беше особено трудно да открия очертанията й с върховете на пръстите си. Сигурно я намерих по-лесно, отколкото бих го направил на дневна светлина, когато всичко щеше да се мержелее еднакво пред очите ми. Щом установих размерите й, заех се да търся нещо като дръжка, за което да я дръпна. Съществата ми се бяха видели дребнички, така че заопипвах ниско.

Най-после открих каквото търсех. Хванах го и дръпнах, но вратата не помръдна. Или те бяха непропорционално силни, или имаше някакъв трик, който ми убягваше.

Все едно. Има си време за любезности и време за груба сила. Бързах и бях ядосан — не ми беше трудно да взема решение.

Задърпах отново скалата, напрегнах мускулите на ръцете си, на раменете, на гърба, като ми се искаше Жерар да беше наблизо. Вратата изскърца. Продължих да тегля. Тя леко помръдна — може би два, три сантиметра — и заяде. Не се отказах, ами удвоих усилията си. Пак се чу изскърцване.

Наведох се назад, смених центъра на тежестта си и запънах левия си крак на скалната стена до портала. Вратата отново изскърца и леко застърга при новото си помръдване — с още близо пет сантиметра. После спря и повече не можах да я поместя.

Пуснах я и застанах пред нея, като разтривах ръце. След това я подпрях с рамо и я бутнах обратно до напълно затворено положение. Поех си дълбоко дъх и я хванах отново.

Пак поставих левия си крак на старото му място. Този път никакво постепенно натоварване. С всичка сила рязко дръпнах и натиснах едновременно.

Нещо отвътре се счупи и падна с дрънчене на земята, а вратата със стържене се отвори на около петнайсет сантиметра. Сега изглежда се движеше по-лесно, затова стъпих здраво на крака и продължих да я дърпам.

Тя се отвори широко, но аз не можах да устоя на желанието си да я избутам, докато се извъртя на пълни сто и осемдесет градуса, блъсна се в скалата от другата страна със силен грохот, счупи се на няколко места, прекатури се и с такъв шум се стовари на земята, че я накара да потрепери, като при падането се отчупиха още няколко парчета.

Грейсуондир се намираше в ръката ми още преди удара. Аз приклекнах и крадешком надзърнах зад ъгъла.

Светлина… Вътре имаше осветление… Мънички лампи, окачени на куки по стените… Стълба… надолу… към по-осветено място… Долових шум… като че ли музика…

Не виждах жива душа. Мислех си, че все някой трябва да е обърнал внимание на ужасната дандания, която бях вдигнал, но музиката продължаваше. Или шумът — по някакъв начин — не бе стигнал до тях, или те пет пари не даваха. И в двата случая…

Изправих се и прекрачих прага. Ботушът ми закачи някакъв метален предмет. Вдигнах го и го разгледах. Изкривено резе. Значи бяха залостили вратата след себе си. Хвърлих го през рамо зад гърба си и тръгнах надолу по стълбата.

Музиката — цигулки и гайди — ставаше по-силна, докато напредвах. От начина, по който се пречупваше светлината, можех да преценя, че някъде вдясно от основата на стълбата имаше нещо като зала. Стъпалата бяха мънички и нямаха край. Реших да не си играя с тях и се плъзнах по перилото.

Когато се обърнах и погледнах към залата, пред очите ми се разкри сцена, сякаш извадена от сънищата на някой пиян ирландец. В запушено, осветено с факли помещение цяла тумба еднометрови човечета, с червени лица и зелени дрехи, танцуваха в такт с музиката или надигаха — както изглеждаше — халби с бира, като тропаха с крака, тупаха се по раменете, смееха се и крещяха. Покрай стената бяха наредени огромни бъчви и пред една от тях чакаха на опашка няколко гуляйджии. В отсрещния край на залата гореше голям огън, а пушекът му се просмукваше навън през цепнатина в скалата, намираща се над два прохода, които водеха нанякъде. Звездин беше завързан за метална халка, забита в стената близо до огъня, а един дребен здравеняк в кожена престилка точеше и нареждаше някакви подозрително изглеждащи инструменти.

Няколко лица се обърнаха към мен, последваха викове и изведнъж музиката спря. Настъпи почти пълна тишина.

Вдигнах заплашително меча си и посочих с върха му към Звездин. Вече всички гледаха в мен.

— Дошъл съм за коня си — заявих. — Или ми го доведете тук, или аз ще отида да си го взема. Ако изберете втория начин, ще се пролее доста кръв.

Откъм дясната ми страна, един от мъжете — доста по-едър и посивял от останалите — си прочисти гърлото.

— Моля да ме извините — започна той, — но как се озовахте тук?

— Ще ви бъде необходима нова врата — отвърнах. — Идете да погледнете, ако ви интересува и може да размислите… след това. Аз ще почакам.

Отместих се от входа и застанах с гръб към стената.

Мъжът кимна.

— Ще погледна.

И се шмугна покрай мен.

Чувствах как породената ми от гнева сила се влива в Рубина и после пак ме изпълва. Част от мен искаше със сеч да си проправя път през стаята, друга част предпочиташе да потърся по-хуманно разрешение при толкова по-дребни от мен противници; а трета и може би най-мъдра част от мен нашепваше, че тези дребосъци може да не са чак толкова безобидни. Затова първо исках да видя доколко говорителят им ще се впечатли от моя начин за отваряне на врати.

След малко той се върна, като старателно ме заобиколи.

— Върнете коня на човека — нареди мъжът.

Залата отново се изпълни с оживени разговори. Отпуснах меча.

— Моля да ни извините — каза същият, който бе дал нареждането. — Ние не желаем да имаме никакви недоразумения с човек като вас. Ще потърсим продоволствия другаде. Не се сърдите, надявам се?

Здравенякът с кожената престилка бе развързал Звездин и се запъти към мен. Докато го водеше през залата, пируващите се отдръпваха да му направят път.

Въздъхнах.

— Ще сметна инцидента за приключен, ще простя и ще го забравя.

Дребосъкът взе една пълна халба от близката маса и ми я подаде. Като видя изражението ми, отпи сам от нея.

— Няма ли да пийнете тогава с нас?

— Защо не? — реших аз, поех халбата и я надигнах, както направи и той с другата в неговата ръка.

Мъжът тихо се оригна и се засмя.

— Това май е нищожно количество за човек с вашите размери. Нека да ви налея още, да ви държи за из път.

Бирата беше хубава, а аз бях ожаднял от положените усилия.

— Добре — склоних.

Той извика да донесат бира и през това време ми доведоха Звездин.

— Можете да завържете юздите ето тук — дребосъкът ми посочи една ниско разположена халка, близо до вратата — и няма да пречи на никого.

Кимнах и го послушах, докато касапинът се отдалечаваше. Вече никой не гледаше към мен. Пристигна кана с бира и моят домакин отново напълни халбите. Единият от цигуларите започна нова мелодия. След малко останалите музиканти се присъединиха към него.

— Отдъхнете си — покани ме дребното човече и побутна с крак към мен малка пейчица. — Щом искате, нека стената ви е зад гърба. Но няма да има никакви номера.

Седнах, той заобиколи масата и се отпусна срещу мен, а каната остана помежду ни. Не беше лошо да си почина няколко минути, да отвлека мислите си за малко от моето пътуване, да пийна от тъмната бира и да послушам жизнерадостната мелодия.

— Няма да се извинявам повече — заговори събеседникът ми, — нито ще давам обяснения. И двамата знаем, че не става дума за недоразумение. Ала не е трудно да се види, че правото е на ваша страна. — Той се ухили и ми намигна. — Затова аз също ще сметна въпроса за приключен. Няма да умрем от глад. Просто пиршеството ни се проваля. Виждам, че носите прекрасен скъпоценен камък. Ще ми разкажете ли за него?

— Камък като камък — вдигнах рамене аз.

Танците се възобновиха. Разговорите станаха по-гръмогласни. Аз си допих халбата и мъжът я напълни отново. Огънят разливаше топлината си наоколо. Нощният студ постепенно напусна костите ми.

— Уютно местенце сте си направили — отбелязах.

— Да, така е. Използваме го от незапомнени времена. Искате ли да разгледате наоколо?

— Не, благодаря.

— Предполагах, че ще откажете, но бях длъжен като домакин да ви предложа. Ако желаете, можете и да потанцувате.

Поклатих отрицателно глава и се засмях. Мисълта да се разшетам тук събуди представи като илюстрации към Суифт.

— Все пак, благодаря.

Дребосъкът измъкна отнякъде глинена лула и се зае да я пълни. Аз почистих моята и също почнах да я пълня. Някак всички опасности бяха останали зад гърба ми. Той изглеждаше много сърдечно дребно човече, а и останалите ми се виждаха съвсем безобидни с тяхната музика и весели танци.

И все пак… бях чувал разни истории, макар и на друго място, толкова далече оттук… Как се събуждаш на сутринта, гол, насред пусто поле, а наоколо няма и следа от всичко това… Знаех и все пак…

Няколко чаши бира не бяха кой знае каква заплаха. Чувствах се затоплен, жалванията на гайдите и риданията на цигулките звучаха приятно след уморителното пътуване през Сенките. Седях облегнат назад и пушех. Наблюдавах танцуващите.

Дребното човече говореше и не спираше. Никой друг не ми обръщаше внимание. Добре. Слушах някакви фантастични истории за рицари, войни и съкровища. Макар да надавах само половин ухо, разказите ме омайваха и на два, три пъти дори ме накараха да се разсмея.

Дълбоко в мен вътрешният по-мъдър глас ме предупреждаваше: Хайде, Коруин, поседя достатъчно. Време е да тръгваш…

Но, като че ли с магия, чашата ми продължаваше да е все пълна и аз постоянно я надигах и отпивах от нея. Още една, добре, може още една.

Не, казваше вътрешният ми глас, недей. Не усещаш ли, че те омагьосва?

Не смятах, че някакво си джудже е способно да ме напие така, че да падна под масата. Ала бях уморен и почти не бях ял. Май щеше да е по-разумно…

Улових се, че клюмам. Оставих лулата си на масата. При всяко мигване ми беше по-трудно отново да си отворя очите. Вече се бях затоплил приятно, мускулите ми се отпускаха и постепенно преставах да ги усещам.

За втори път се улових, че клюмам. Опитах се да мисля за мисията си, за личната си безопасност, за Звездин… Измърморих нещо, все още полубуден под затворените си клепачи. Щеше да е толкова хубаво просто да поседя така още половин минута…

Музикалният глас на дребосъка стана съвсем монотонен, отделните думи се сляха. Всъщност, нямаше никакво значение какво казва…

Звездин изцвили.

Рязко седнах изправено, с широко отворени очи и разкрилата се пред мен картина прогони цялата сънливост от съзнанието ми.

Музикантите продължаваха да свирят, но никой вече не танцуваше. Пируващите тихичко се приближаваха към мен. Всеки държеше по нещо в ръка — бутилка, тояга, нож. Мъжът с кожената престилка размахваше сатър. Събеседникът ми тъкмо бе грабнал яката пръчка, облегната на стената до него. Няколко души се бяха въоръжили с по-дребни мебели. От пещерите край огнището изскачаха още дребосъци, които носеха тояги и камъни. Не бе останала и следа от веселието, лицата им сега бяха или безизразни, или изкривени от злоба, или гадно ухилени.

Гневът ми се върна, ала този път не приличаше на изпепеляващата ярост, която бях изпитвал преди. Като гледах пълчищата пред себе си, нямах желание да ги предизвиквам. Благоразумието надделя над чувствата ми. Имах мисия. Не биваше да си рискувам тук главата, ако можех да измисля някакъв друг начин да се справя с положението. Ала бях сигурен, че в случая не мога да се измъкна с уговорки.

Дълбоко си поех въздух. Видях, че са готови да се нахвърлят срещу мен и изведнъж се сетих за Бранд и Бенедикт в Тир-на Ногт, Бранд без дори да е настроен докрай към Рубина. Отново почерпих сила от този огнен камък, застанах нащрек и се приготвих да я използвам, ако се стигнеше дотам. Но първо щях да изпробвам нервната им система.

Не знаех точно как го направи тогава Бранд, затова просто влязох мислено в Рубина, както постъпвах, когато променях времето. Странно, музикантите продължаваха да свирят, като че ли тези действия на дребосъците бяха просто някакво зловещо продължение на веселите им танци.

— Не мърдайте — изрекох гласно аз и вложих в думите си пълен заряд воля. Изправих се на крака. — Замръзнете. Превърнете се в статуи. Всички.

Почувствах в/върху гърдите си силно туптене. Усетих как огнените сили се разливат навън, точно както в случаите, когато преди бях използвал Рубина.

Дребните ми нападатели се заковаха на място. Най-близките се вкамениха, ала отзад все още се забелязваше движение. После гайдите издадоха жално квичене и цигулките замлъкнаха. Все пак още не бях сигурен, дали съм стигнал дотам или те са спрели сами, виждайки ме да ставам.

Тогава осъзнах мощните вълни сила, които се излъчваха от мен и обхващаха цялата зала в затягаща се хватка. Убедих се, че всички са впримчени в тази материализация на моята воля, пресегнах се и развързах Звездин.

Като ги държах с пълна концентрация, каквато използвах при най-трудните си преминавания през Сенките, поведох Звездин към изхода. Там се обърнах за последен поглед към замръзналата си публика и побутнах Звездин да се изкачи по стълбите. Докато го следвах, се ослушвах, но отдолу не долитаха никакви шумове от възобновено движение.

Когато излязохме навън, зората вече просветваше на изток. И за мое учудване, докато яхвах Звездин, прозвуча далечен стон на цигулки. След секунди към тях се присъединиха и гайдите. За тях изглежда нямаше никакво значение дали са успели или не в покушението си срещу мен; забавата им щеше да продължи.

Насочих се на юг и след малко видях една дребна фигурка да ми маха от пещерата, която току-що бях напуснал. Беше техният старейшина, с когото се бях наливал. Дръпнах юздите, за да чуя по-добре думите му.

— Накъде си се запътил? — извика той след мен.

Защо не?

— Към края на света! — изкрещях му в отговор.

Той се впусна в бърз танц върху останките от вратата им.

— Желая ти всичко най-хубаво, Коруин! — викна дребосъкът.

Махнах му. И защо не, наистина? Понякога е толкова трудно да се отдели танцьорът от танца.