Николай Лилиев
Ридаят скръбни ветрове…

Ридаят скръбни ветрове,

и от потайни далнини

вълшебна тайна не звъни,

изгубен друмник не зове,

не мамят призрачни ръце,

забравени полята спят.

На всеки тъмен кръстопът

едно разпънато сърце.

 

И ти напразно спираш там,

под тези есенни звезди

шумят заключени води,

и сред тъмните, странно сам,

напразно морен ти зовеш

утехата на глъхнал звън

и несънувания сън

на своя нероден копнеж!