Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time of Changes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Допълнителни корекции
hammster (2016)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРЕМЕ НА ПРОМЕНИ. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.4. Фантастичен роман. Превод: [от англ. и предг.] Юлиян СТОЙНОВ [A Time of Changes, Robert SILVERBERG]. Печатница: Абагар, Велико Търново. Формат: 21 см. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С подв. Страници: 318. Цена: 38.00 лв. ISBN: 1407.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция от hammster

9

Може би сега му е времето да поясня, че всеки жител на Бортан, бил той мъж или жена, при раждането си, или малко след това бива заклет в роднинство с вречен брат и вречена сестра. Нито един от членовете на тази тристранна връзка не бива да се намира в кръвни роднински връзки с някой от останалите. Самият акт на обвързване се уговаря малко след зачеването на плода и често е плод на продължителни преговори, тъй като вричането се смята за по-близко дори от семейна връзка и следователно бащата е длъжен да избере бъдещите братя и сестри на своето дете особено грижливо.

И тъй като бях вторият син на септарха, подходящият избор на вречен брат и сестра беше от изключително значение. Вероятно щеше да е много демократично, но и ужасно глупаво, да ме обвържат с детето на някой беден селяк, защото всеки трябва да се движи в социалната среда на своите вречени роднини и следователно да извлича от нея полза. От друга страна, не биваше да се обвързвам с потомци на друг септарх, защото някой ден съдбата би могла да ме издигне на трона, а един септарх не трябва да бъде обвързан по какъвто и да е начин с равни по положение, инак нищо чудно да изпита затруднения при свободния избор на някои политически решения. Именно по тези причини най-подходящи биха били благороднически семейства извън кръга на престолонаследниците.

С този въпрос се заел вречения брат на баща ми, Улман Котрил. Това бе последната помощ, която оказал на септарха, защото съвсем малко след раждането ми е бил убит от крилски главорези. За да ми намери подходяща вречена сестра, Улман Кротил заминал за Манеран и уговорил обвързване с нероденото дете на Сегворд Хелалам, Върховен съдия на Порт. Вече е било предопределено, че детето на Хелалам ще бъде момиче. А после Улман се завърнал в Сала и оформил тройната връзка, като сключил подобен договор с Луин Кондорит, генерал на северния патрул. Генералът чакал да му се роди син.

Ноим, Халум и аз сме се родили в една и съща седмица и баща ми собственоръчно извършил ритуала на вричане. По онова време, естествено, сме носили своите детски имена, но аз пропускам този факт за да не усложнявам нещата. Церемонията била извършена в двореца на септарха, като вместо Ноим и Халум присъствали техни заместници. След години, когато пораснахме достатъчно, за да можем да пътуваме, ние повторихме обета вече един пред друг. За целта заминах в Матеран, за да бъда вречен с Халум, а след това станахме почти неразделни. Сегворд нямаше нищо против дъщеря му да израсне в Сала, защото таеше надежда, че ще намери блестяща партия, в лицето на някой придворен принц на баща ми. Ала надеждите му останаха излъгани, защото Халум така и не се омъжи и доколкото мога да преценя, легна в гроба недокосната от мъж.

Тази традиция на обвързване всъщност е единствения изход от строгото усамотение, в което ние, бортанците, би трябвало да живеем. Сигурно вече сте разбрали, дори ако сте жители на някоя друга планета, че според най-древните ни традиции и обичаи, ни е забранено да разкриваме душите си един пред друг. Нашите предци са вярвали, че да говориш преимуществено за себе си, означава да издигнеш на пиедестал собствените си желания, да се отдаваш на самосъжаление и да пробуждаш в себе си егоцентризма. Ето защо от малки ни учат да прикриваме старателно онова, което мислим за себе си и за да са още по-здрави оковите на традицията, забранено ни е да използваме думи като „аз“, „мой“ по време на разговор. Ако имаме някакви проблеми, решаваме ги насаме, ако страдаме от амбиции, даваме им воля без да говорим за тях, ако пък се борим с желания, потискаме ги доколкото можем. Само две изключения има за тези сурови правила. Едното е, че можем да изливаме натрупаното в нас на воля пред изповедниците, които са религиозни служители наети при нужда и също така можем, в определени граници естествено, да разкриваме мислите си пред нашите вречени роднини. Такива са повелите на Завета.

Можеш да изповядаш почти всичко пред своя вречен брат или сестра, но дори в това трябва да се спазва определен етикет. Например, традиционалистите смятат, че да се говори в първо лице дори пред вречен роднина е неправилно. И това никога не се върши. Колкото и интимно да е признанието, което правим, длъжни сме да му придадем подходящата граматическа форма, а не да се отдаваме на вулгарно душеразголване.

Душеразголвач е бортански идиом за човек, който се разкрива пред другите, с други думи разголва душата си, а не плътта. Подобен позорен акт подлежи на заклеймяване и се наказва с отлъчване от обществото и дори по-лошо. Душеразголвачите използват нецензурните обръщения на уличния речник, така както постъпвам аз, докато пиша тези редове.

Друго, на което ни учат от малки е да спазваме определена взаимност в отношенията ни с вречените братя и сестри. А това значи, че не бива да ги обременяваме прекомерно с тревогите си, без да им даваме възможност на свой ред да ни известят за грижите си. И това е съвсем естествено, взаимоотношенията ни са изградени на взаимно разбирателство и ние можем да се възползваме от съвета и утехата на другия в същата степен, в която той може да използва нас. Децата нерядко са едностранчиви в държанието си към своите вречени роднини, но грешно е да досаждаш до безкрайност с проблемите си пред своя вречен брат, без да спреш дори за миг, за да го изслушаш. Тези неща с времето се научават. Защото за непростимо нарушение на връзката се счита липсата на загриженост за своя вречен роднина и не познавам нито един човек, който някога да е бил обвиняван в подобен грях.

Сред всички забрани съществуващи между вречените роднини, най-стриктна е забраната за физическо свързване. Макар да сме доста свободни в сексуалните си разбирания, никой от нас не смее да наруши тази забрана. Що се отнася до мен, спазването й беше особено болезнено. С това съвсем не искам да кажа, че изпитвах някакво влечение към Ноим, защото никога не съм поемал по този път, а и той не е кой знае колко разпространен сред нашето общество. Но да притежавам Халум бе моето най-съкровено желание, непостижимо по никакъв начин. Дълги часове прекарахме двамата заедно, ръката й в моята, шептейки си думи, които не можехме да произнесем пред никой друг и колко лесно би било да я притегля към себе си, да разтворя наметалото й и да проникна с тръпнещата си плът в нея. Но знаех, че не ще го сторя. Традицията бе по-силна от мен и дори след като срещата с Швайц промени толкова много в душата ми, аз все още уважавам свещената неприкосновеност на тялото на Халум. Но никога не ще отрека, че я желаех. Нито пък бих могъл да забравя сътресението, което изпитах, когато в края на детството си научих, че от всички жени на Бортан не мога да притежавам само една — моята любима Халум.

Бяхме изключително близки във всяко отношение, освен едно-единствено — във физическо. За мен тя бе идеалната вречена сестра, всеотдайна, открита, любеща, искрена, лъчезарна, топла. Тя не бе само красива — с нежна кадифена кожа, тъмни очи и коси, стройно и грациозно тяло — тя бе забележителна и по душа, благородна, създание от чистота и мъдрост. Споменът за нея събужда в душата ми представата за планинско езеро сред гората, обрасло с вечнозелени покрити със сняг дървета и един бистър поток, който радостно подскача сред цялата тази девствена чистота. Понякога, когато бях с нея, аз се чувствах ужасно недодялан и груб, като един мрачен масив от плът, покрит с едри къдрави косми и глупаво изпъкващи мускули. Но Халум владееше умението да ми подсказва, било с дума, смях или смигване, че съм несправедлив към себе си, когато позволявам нейната грациозност и лекота да събуждат в душата ми нега по женственост.

От друга страна, бях не по-малко близък с Ноим. Той беше моя пълна противоположност в много отношения — ловък, където аз бях груб, хитър, а аз прям, предпазлив и пресметлив, в замяна на моя прибързан характер, мрачен на вид, докато моят нрав е весел. И с него, също както и в компанията на Халум се чувствах несръчен, но не във физически смисъл, (защото, вече ви споменах, че се движа с чудесна координация за мъж с моите размери) а в смисъл на душевно равновесие. Ноим, по-действен от мен, по-жизнен, духовит, сякаш прелиташе там, където аз се влачех, но всъщност бе вечно гонен от песимизма на неговата вътрешно мрачна натура. Трябва да призная, че Ноим гледаше на мен със същата завист, с която го оценявах аз. Той завиждаше на силата ми, ала неведнъж признаваше пред мен, че се мрази за тази негова завист. Нерядко не смееше дори да срещне погледа ми.

— Този човек, — обясняваше ми Ноим, — вижда в очите ти само душевна прямота и сила. Той осъзнава, че в замяна предлага неискреност, ленивост и че ежедневно върши несправедливости, които са в противоречие с твоята натура.

Трябва да поясня, че Халум и Ноим всъщност не бяха вречени, освен по линия на връзката си с мен. Ноим имаше своя вречена сестра, някоя си Тирга, а Халум бе вречена с момиче от Манеран, на име Налд. С помощта на подобни връзки, Заветът сковава във вериги нашето общество, защото Тирга на свой ред също имаше вречена сестра, а Налд имаше вречен брат, които пък си имаха свои вречени роднини и така нататък и така нататък, докато се получаваше една неимоверна и може би безкрайна поредица. Естествено, всеки от нас често се среща с вречените роднини на своите вречени роднини, но това не значи, че по отношение на тях има същите привилегии, каквито има към своите непосредствени връзки. Срещах се с ноимовата Тирга и халумовата Налда, също както Халум виждаше почти ежедневно моя Ноим, а той нея, но между мен и техните роднини нямаше нищо повече от едно далечно познанство, докато в отношенията между Ноим и Халум от първия миг бе възникнала искрена топлина. В началото дори очаквах отношенията им да завършат с брак, нещо рядко, но не съвсем необичайно. Но изглежда Ноим почувства, че ще ме нарани, ако моята вречена сестра сподели брачното ложе с него и направи всичко възможно, приятелството им да не прерасне в любов.

Халум сега вече спи вечен сън под един надгробен камък в Манеран, а Ноим ми е чужд, може би дори враг и само червените пясъци на Изгорените низини милват лицето ми, докато пиша тези редове.