Робърт Силвърбърг
Време на промени (71)

71

Изминаха пет дни от последния запис, но аз съм все още тук. Колата принадлежеше на Ноим. Не дойде за да ме арестува, а за да ме спаси. Приближи се предпазливо към колибата, сякаш очакваше всеки миг да открия огън по него и извика:

— Кинал! Кинал?

Излязох навън. Той се помъчи да се усмихне, но беше прекалено напрегнат.

— Този човек, — заговори Ноим, — предположи, че ще си някъде наблизо. Още ли си омагьосан от това място — където загина баща ти?

— Какво искаш?

— Патрулите на Стирон те търсят, Кинал. Проследили са те до Вратата на Сала. Знаят, че си някъде в Изгорените низини. Ако Стирон те познаваше толкова добре, колкото трябва да те познава като твой роден брат, досега да ги е насочил право насам. Но вместо това те се отправиха на юг, защото предполагат, че ще се опиташ да пресечеш Мочурливите низини и да потърсиш някой кораб из Шумарския залив. Рано или късно ще се появят тук.

— И тогава?

— Ще бъдеш арестуван. Изправен пред съд и осъден. Хвърлен в затвора и след това екзекутиран. Стирон те смята за най-опасния човек в цяла Вилейда Бортан.

— Така е — кимнах аз.

Ноим махна с ръка към колата.

— Влизай вътре. Ще се промъкнем през блокадата. Трябва да намерим път към западна Сала и после да пресечем река Йън. Оттатък ще те чака Шумарския барон. Уредил е кораб, който да те откара в Шумара Бортан в началото на идния лунен месец.

— Защо ми помагаш, Ноим? Защо се грижиш за мен? Прочетох омраза в очите ти, когато си тръгвах.

— Омраза? Омраза? Не, Кинал, видял си тъга. Този човек все още е… — той преглътна и сетне продължи с усилие. — Аз съм твой вречен брат. Заклел съм се да ти бъда вечно верен. Нима бих могъл да позволя на Стирон да те преследва като диво животно? Хайде. Да тръгваме. Ще те измъкна от тук.

— Не.

— Не?

— Ще ни заловят със сигурност. Тогава Стирон ще осъди и теб, затова че помагаш на един престъпник. Ще отнеме земите ти. Ще те лиши то положение в обществото. Не се превръщай в безсмислена жертва заради мен, Ноим.

— Дойдох чак тук, в Изгорените низини, за да те спася. Ако мислиш, че ще си тръгна без…

— Да не спорим за това — прекъснах го аз. — Дори ако успея да избягам, какво ме очаква? Да прекарам остатъка от живота си криейки се в джунглите на Шумара Бортан? Сред хора, които са ми чужди и чийто език ми е непознат? Не. Не. Уморен съм от това. Осъден съм на вечно изгнание. Ще се предам на Стирон.

Не беше никак лесно да убедя Ноим, че трябва да ме остави тук. Прекарахме безкрайни минути под изгарящия огън в небето, спорейки яростно. Той бе твърдо убеден, че трябва да извърши своята геройска постъпка, въпреки опасността да бъдем заловени и двамата. Подтикван бе по-скоро от чувството си за дълг, отколкото от обич към мен, защото все още ме смяташе отговорен за смъртта на Халум. Не исках в добавка на това да го обрека на безчестие и му казах, че е постъпил благородно, пристигайки тук, но че не мога да тръгна с него. Най-сетне Ноим започна да отстъпва, но едва след като се заклех, че поне ще направя опит да се спася сам. Обещах, че ще се отправя към западните планини, вместо да стоя тук, където Стирон със сигурност ще ме открие. Ако успея да достигна Велис или Треиш, рекох му аз, ще намеря начин да му пратя вест, за да не се тревожи за мен. А след това добавих:

— Има едно нещо, което можеш да сториш за мен — върнах се в кабината и извадих дебелия ръкопис, покрит с прах. — Тук, — рекох му аз, — ще намериш цялата история — тук вътре се намира частица от мен, описани са всички събития, които ме доведоха до Изгорените низини.

Помолих го да прочете ръкописа внимателно и едва тогава да ме съди.

— Ще срещнеш неща, които ще те накарат да трепериш от ужас и отвращение — предупредих го. — Но мисля, че също така ще срещнеш и други — които ще отворят очите и душата ти. Прочети го, Ноим. Прочети го внимателно. И помисли върху думите ми.

А след това го помолих за едно последно обещание. Малък дълг към нашата връзка — да не изгаря ръкописа, дори ако почувства единствено отвращение от прочетеното.

— Тук вътре е душата ми — казах аз. — Унищожиш ли го, ще унищожиш и мен. Скрий някъде тази книга, ако проклинаш прочетеното, но не я изгаряй. Това, което те отвращава в нея сега, може би не ще те отвращава след няколко години. А ако след време те запитат що за човек е бил твоят вречен брат, ще им дадеш да прочетат тази книга и така ще разберат по-добре постъпките ми.

И така ще ги промениш, както надявам се, тази книга ще промени теб, помислих си аз. Ноим кимна, в знак, че приема молбата ми. После взе ръкописа и го прибра грижливо в колата. Прегърнахме се, той ме запита повторно дали не искам да тръгна с него, аз отново отказах, накарах го да обещае, че ще прочете книгата ми, той повтори клетвата си, сетне седна в машината и бавно пое на изток. А аз се върнах в колибата. Мястото, където държах ръкописа беше празно, почувствах, че ми е отнето нещо скъпо, като жена, която е носила месеци наред в себе си плода, а после го е родила. Бях излял всичко от себе си в тези страници. Сега вече аз бях нищо, а книгата — всичко. Ще я прочете ли Ноим? Мисля, че да. Дали ще я съхрани. Много е възможно, макар че сигурно ще я остави в най-тъмния ъгъл на своята къща. Ще я покаже ли някой ден на другите? Това вече не знаех. Но ако сте прочели написаното от мен, това е само благодарение на Ноим Кондорит и ако той е позволил книгата да бъде прочетена, значи в края на краищата аз съм спечелил душата му, както се надявам да спечеля и вас.