Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (15)

15

— Ааа… Радославе?

Младежът събираше багажа си. След завръщането в квартирата свали змейската риза и се почувства изцеден и грохнал. Всичко наоколо стана бледо и безинтересно.

Той се обърна към небрежно притворената врата. В стаята надничаше хазаинът — възрастен човек с вечно набола бяла четина по хлътналите бузи.

— Да? — дрезгаво и уморено откликна Дичо.

Хазаинът с укор клатеше глава.

— Не е хубаво така, мойто момче. Не е хубаво.

С неудобство Радослав си рече, че човекът е видял разцепеното на вратата.

— Бай Ристе, аз…

— Не е моя работа, разбирам, но мъжката ще ти кажа: не е хубаво. Чуй ме, синко, докер съм бил, знам к’во е да му се пийне здравата, ама не е хубаво т’ва дет си го сторил на момичето.

Радослав измига.

— Дойде тука преди няма час твойта приятелка. Роклята съдрана, синини по лицето и ръцете, носа й кърви. Ама юначно чедо — държа се все едно й е много весело… Остави ти бележка — хазаинът протегна зеленикав кариран лист и продължи: — Не ви се намесвам, но слушай хем старило, хем патило: бърже да я намериш, доземи й се кланяй, ама си измоли прошка! Че добре си я подредил. То, ракията не прощава, виж се к’ви торбища имаш под очите…

Не бях аз, понечи да каже Дичо, но само стисна зъби. Торбички под очите ли? Сутринта ги нямаше… Верена!

Радослав се насили да вземе писмото спокойно.

— Момичето да не е чужденка? Арменка, грузинка? Много свястно дете, да знаеш…

Младежът припряно зачете. Древнобългарски руни и драконически писмена послушно се преобразяваха в познати думи, изричани в съзнанието му с любим, нетърпеливо-мил глас:

Калеш^[1] ми Дичо, Любими, намерих Проход към Долната земя!

Там са Mама и Тати!

Хубаво е, че облякъл си Змейската ми кожа, ала варе се Занимава с онез сиряви^[2] бамбали^[3], дето ме крадяха. Живи ще Изгният от Огнена треска! Нищо не ще ги спаси, аз люспица за тях Не мръдвам, и да ми се Сърдиш дори. Заслужават го!

Налага се да Бързам. Скоро Проходът ще е Затворен за мен, докато не Сменя Три кожи… Или ако не Ти родя Деца.

На Третята нощ след Новолуние Mожеш да Mинеш при Мен. Дочакай Телеца да Изгрее и Янкул^[4] да посочи Право на Юг. Тогава Mисли за Мен и Дойди, като скочиш в сушавия Кладенец под стария Цер^[5] накрай селото преди Летовния град. Връз Камъка, Преди да премина, ще Ти надраскам Белег „Слънце“ върху му ето Тъй:

Долу Ти рисувам Къде е Mястото. Ако бъде облачно, Времето е Една минута След Полунощ.

Чакам да Застанем Заедно Пред Слънцето.

Твоя Годеница, Верен Приятел

и Вечна Спътничка В.

Отдолу следваше бързешком рисуван чертеж на пътя от къщата на бай Христо до Прохода. Радослав разпозна мястото недалеч от което съсипа колата на похитителите. Разстоянията бяха педантично отбелязани на схемата в стъпки, разтеги и хвърлеи.

Младият мъж светна. Хазаинът го изгледа изненадано:

— Добри вести? Прощава ти?

— Да, бай Ристе! Много добри! Виж… аз се изнасям.

— Ъъъ… ’мчи платили сте за ощe десет деня…

— Нищо. Малко посчупих вратата.

Бай Христо скоси очи натам.

— Бе дребна работа… Да ти върна барем част от парите, а?

— Недей. Скоро ще дойдат мои приятели. Смъкни им наема, става ли?

— Ми… хубаво. Ама къде така изведнаж?

— При Нея, бай Ристе, при Нея! — отговори Радослав, затегна шнуровете на самара и бързо навлече змейската риза.

Хазаинът се втренчи в стърчащата от раницата дръжка на „Уинчестър“-а.

— Само дето го мъкнах този харпун, нищо не улових — подхвърли нехайно Дичо.

— Аха…

Радослав протегна ръка на омърлушения хазаин.

— Страшно ти благодаря, бай Ристе. Жив и здрав да си.

— Ъхъ… И ти, Радославчо, ’сичко най-хубаво. И вече без глупости, нали? Щото такъв бабаитлък не е мъжка работа, без да ми са сърдиш…

* * *

Следващите дни, в очакване на назначеното време, Дичо се криеше по пустинните каменисти плажове на север от градчето, без да доближава точката на Прохода. Само отдалеч проследи с бинокъл как вдигаха от скалите грозните останки на мицубишито. Сред сюрията присъстващи, измежду работниците от „Пътна помощ“ усиленият му от драконовата кожа поглед различи двамата биячи от дискотеката и с тях гларусът с уискито. Изглеждаха като бити псета, а освен това водачът на изгорялото возило беше обилно покрит с лейкопласт.

„Не е възможно аз да съм го нашарил така — изненада се Радослав. — Мяза на болен.“

При оттеглянето си в нелегалност Дичо купи два ръжени хляба и две шишета горнобанска минерална вода от по литър и половина. В самара си имаше консерва русенско варено. Но не чувстваше остър глад, нито жажда — допълнително, че змейските сетива и реакции му позволяваха с голи ръце да лови риба и да усеща достъпна прясна вода.

Не палеше огън, не само от опасения, че може да привлече внимание. Просто бе отвикнал да носи кибрит или запалка. Та нали постоянно бяха заедно с Верена — за какво му трябваха?

Събуждаше се, когато от звездите единствена Зорницата оставаше на източния небосклон, приповдигащ клепача на новия ден.

Втората сутрин го поля с весел дъжд. Преди мръкване, високо на североизток в небето, той забеляза едни особени облаци, надробени като паваж, които Верена наричаше „земетръсни“.

Рано следобяд на третия ден младежът реши, че има да посвърши още нещо на Земята, която познаваше, или поне приемаше, че познава — в рамките на България, мразовитата република Коми и екскурзионните будапещенски спомени от техникума. Той се върна в летовното градче, минавайки по бреговата линия, стегнат като войник на поход. Изцапа се с мазут по неохраняемите плажове, където вниманието му беше заето от хората, и се позабави край няколкото паркирани автомобила да помоли за парцал с малко бензин за почистване. Получи отказ с невероятното обяснение, че „бензинът не бил без пари“. Дичо смаяно огледа намусения шофьор на ладата, после избухна в невесел смях. Продължи по шосето.

Там го задмина джип. Чероки. Ала компанията в колата, момчета и момичета, му замахаха дружелюбно и му предложиха да го закарат до Резово.

— Мерси, за тук съм — отвърна на усмивките Радослав.

— Както кажеш, майна. Чао! — И джипът изчезна, отнасяйки ритмично дънещ шлейф звуци на „Замунда Банана Бенд“. Дичо се озъби с облекчение на тревожните си предчувствия и под сянката на дърветата в лек тръс се насочи към курортното градче.

В пощата той се позамисли над бланката. После решително надраска:

„МАМО ТАТЕ. ЗАМИНАВАМ НЯКОЛКО ГОДИНИ ЧУЖБИНА… — Поколеба се. — НА РАБОТА. ВСИЧКО НАРЕД. НИКАКВИ ПРИТЕСНЕНИЯ. ЧАКАЙТЕ СЛЕД ШЕСТ МЕСЕЦА ПИСМО. ЦЕЛУВКИ ВАШ РАДОСЛАВ.“

Плати на гишето и поиска телефонен разговор със София. Едва се натика заедно със самара в кабината.

Зако не отговори. Навярно бе на работа, както всеки четвъртък. Радослав набра друг номер, почти сигурен, че и Сашо Русия не си е вкъщи. Но изненадващо оттатък триста и осемдесетте километра по права линия вдигнаха слушалката. Връзката беше невероятно добра.

— Как си бе, морски? Ще се забавим. Майка ми не беше добре и нямаше кой да тича по поликлиники. Между другото… Ъъъх… С Еми ще си правим сватба на морето! Вече подписахме. Какъв купон ще стане само!

— Я! Е, поздравления, Сашо. Радвам се за теб.

— Нали знаеш, човек дори добре да живее, жени се, ха-ха! Така че уговорката остава, заведението на Бети, само денят се пренася за сряда, демек… ъъъ, двайсет и четвърти юли. Баш след рождения ти ден. Много гот стана, че се сети да звъннеш. Имам няколко поръчки…

— Сашо.

— Ъ?

— Няма да те дочакаме.

— Ха така! И кой ще ми кумува в църквата?! Да ти пратя мангизи?

— Не, имам още. Заминавам.

— Къде бе!?

— Хм, за чужбина. Подир Верена. У тях.

— Че тя чужденка ли била бе, Дичо? Айде стига бе! Направо ме шашна!

— Наполовината.

— И сега к’во — Канада, Австралия? Хей, мама му стара, кой ще ми партнира на карти и асоциации! Абе що не заминеш сам, пък Веренчето я остави тука, ха-ха!

Радослав също се подсмихна.

Нещо го сърбеше под черепа, сякаш някой му телепатираше настойчиви сигнали.

— Няма как. Тя вече е там.

— И къде е това? Да не е Щатите?

Радослав помълча.

— Много по-далеч.

В слушалката съскаше електричество.

— Нещо нищо не загрявам — обади се Сашо накрая.

— Написал съм ви писмо. Оставих го в Мичурин, в пощата на името на Зако, до поискване. Там всичко е обяснено, колкото и невероятно да ти се стори… Да, предай много здраве на Павката.

Малкият салон на пощата, и без туй непретъпкан, взе изведнъж да се опразва. Служителката на гишето осезаемо занервничи.

— Мичурин ли?… Май нещо си закъсал, братко — каза сериозно Русият.

— До гуша — отвърна Радослав и проследи как на улицата спират два мерцедеса с тъмни стъкла. Стана му весело.

— Айде бе… С нещо да помогна?

— Сега не можеш.

— Да бе, тясна е слушалката да се телепортирам по телефонната жица.

— От семеен живот се пълнее.

— Тъй ли? Да не намекваш, че съм дебел? Бързам да те разочаровам — свалил съм осем кила да търча по адреси и клиентите все намират кусури после.

— Страдания на дребен частник-бояджия.

— Добре казано. Съвсем като за младия Вертер. Какво смяташ да правиш?

Отвън се мярнаха масивни фигури в костюми от пясъчна коприна. Вестникарят, доскоро дремещ, припряно засъбира сергията си.

— Ще се правя на Антонио Бандерас.

— А? Не те чух добре…

— Сашко, трябва да приключвам, братле.

— Поне обели една сричка за какво става дума — примоли се приятелят му.

— Ами… — Радослав погледна в портмонето за пари. Двайсет долара по петарки и три банкноти с Варненската опера. Той измъкна петстотинлевка и прибра портфейла в джоба на якето. — Помниш ли приказката за златната ябълка?

— Е?

— В случая юнакът няма братя, златна ябълка изобщо липсва и ламята не е ламя, а змеица и не е подгонена, ами търсена, за да се ожени за нея момъкът… — говорейки, той се приведе и отметна платнения капак на самара. От навития на руло спален чувал се подаваше дръжката на пушката от Милуоки.

— Уха! Нова приказка, така ли?… Само че к’во общо има тя с…

— Когато прочетеш писмото, ще ти стане ясно. И… не е приказка. Истина е. Най-шантавото и готино нещо в живота ми.

Сашо Русият помълча и изненадващо, защото личеше, че му просветва нещо фантастично, попита:

— С Верена ли е свързано?

— Да.

— Казвал ли съм ти, че името на твоята хубавица е древнобългарско? От „Вер“ — дракон.

— Нямаше как сам да не се досетя. Добре, хайде, пък ще се видиме… някой ден.

Завладя го опасение, че може да засекат разговора. Не му пукаше за подслушването, важното бе да не научат телефонния номер на Сашо. Сети се и за телеграмата.

— Ами, късмет, Дичо, и ти пожелавам…

Радослав затвори. Дано не са успели. Някакво новопридобито, не, по-скоро взето назаем шесто чувство му подсказваше да не се тревожи. Той излезе и нагласи самара на гърба си. Оръжието вече бе подпряно в кабината. Радослав срещна уплашените очи на жената зад гишето. Подаде й банкнотата.

— За обаждането. Задръжте рестото.

Жената страхливо взе парите.

— Телеграмата. Изпратена ли е вече?

— Д-да…

— Заличете адреса в книгата, моля… Така, благодаря. Приятен ден.

— Младежо… Да извикам полиция?

Той изненадано се обърна. Въртеше му се на езика едно, но каза друго:

— А, не, няма нужда — и се усмихна, като взе пушката от телефонната кабина. Замислено прецени тежестта й.

— Ще изляза навън — подхвърли той на изкривеното в ням писък лице зад стъклото с надпис ПОЩЕНСКИ УСЛУГИ. — Но вие се скрийте за зор заман.

Служителката изчезна.

Радослав погледна навън — към улицата зад остъклената врата.

Имаше пет патрона с бренеке и едри сачми. А насреща — дузина противници в сака, издути от бронирани жилетки, кобури с автоматични пистолети „Колт“ и мобифони. Тлъсти бръснати мутри с боксьорски прически. Скъпи тъмни очила. Дали мога да се измъкна някак отзад без въргал или направо да загърмя в резервоарите на некадърно паркираните от тактическа гледна точка коли?

Едната му, по-добра част, се ужаси, другата, неподозираната, заламтя за избухващи лимузини, а по-добре — тропот на конски копита и разсечени ромейски каски.

— Знаеш ли колко мразя такива като тебе — въздъхна Радослав на „Уинчестър“-а.

Пушката с целия си вид даваше да се разбере, че никога не намесва лични пристрастия в бизнеса.

„На война като на война, А la guerre comme а̀ la guerre, In a war as in a war“ — би свило рамене оръжието, ако можеше.

Радослав направи колеблива крачка към изхода.

По един във возилата, снишаване, кълбо напред да се прикриеш с раницата от експлозиите, после — беж да те няма. Запазваш боеприпаси за трима, не слушай ако те преследват. Може отначалото по един в ей онези юначаги, малко над ризниците им, макар да не заслужават никаква жал. Отровата на малката ламя вече ги яде.

Гласът, прозвучал в главата на Радослав, принадлежеше на призрачна фигура в черни кожени дрехи. Висок мъж с масивен жезъл в ръка. Лицето му бе сурово и набраздено от спомени за славни битки. От тила на бръснатата глава върху силното рамо бе преметната небрежно сплетена посивяла плитка. Очите святкаха в сиво-зелено като старата, лъсната до сребро сабя, висяща на колан, покрит с издрънчали за миг златни звънчета.

„Дядо Радане…“ — прошепна младият мъж.

Но духът беше изчезнал. Светът внезапно се завъртя на каданс и Радослав скочи напред, през облак искрящи парченца стъкло, устремен към слънчевата светлина на смълчаната калдъръмена уличка.

* * *

Каква прекрасна дума — абордаж!

Възможност да плениш късмета.

Вълна да яхнеш, луд кураж,

докрай да изцедиш успеха!

 

Барутен дим като парфюм на скъпа лейди

ще се разсее в морската свободна шир,

дори акулите ще спрат, преситени и уморени,

да пречат на покойниците ни да търсят мир.

 

Покой — чий от мускет, а чий от сабя,

а може би на сушата от стегнато въже

последното пристанище ни чака,

но жив е тоз, който не иска да умре!

 

Да уловим за гърлото късмета,

щом няма вятър, платната си ще пълним със кураж!

Под знамето ни като мъка черно

се втурваме за злато в абордаж!