Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (14)

14

Чувстваше се парализиран, разбит и невярващ. „Намирам се в уж спокойната, тиха и мирна България, не в някакъв шибан американски екшън!“

„Спокойна? Мирна? — насмешливо се обади Чувството му за черен хумор. — Откога не четеш вестници бе, човек? Забрави ли Пешко, когото пречукаха за седемстотин долара, с които щеше да прави фирма? От кой Марс падаш! Да не би да си мислиш, че мръсотията по света престава да съществува, когато не й обръщаш внимание? Ти ме скапа, бе! Какво чувство за хумор съм, след като ти си цяла трупа смешници! А ревни де, женчо!“

Това май вече беше Съвестта в дует с подпряното на патерици Достойнство. А зад тях хвърляше кръвнишки погледи Гневът и точеше на камък ръждива секира.

В предутринния мрак в полицейския участък равнодушно и някак притъпено-гузно записаха данните на Верена (173 сантиметра ръст, 50 килограма, синьозелени очи, прясна татуировка), прибраха снимката й и го посъветваха да си върви, щели да вземат мерки. Радослав не спомена за липсващите от портофейла пари — просто не се сети за тях. Опита да настоява за незабавна хайка в дискотеката.

— Я не ме учи какво да правя бе, келеш! — сряза го полицаят. — Фръкнала е мацката ти при друг, а ти ми дигаш тука гири. Де се е чуло и видяло на някой да му отмъкнат гаджето, без тя да поиска… Не ми лази по нервите, момче, че ще спиш в килията за нарушаване на паспортния режим. К’ва е тая поповска брада, де е на снимката, а? Айде чупка, калугер!… Не ми опявай за права, не ми опявай! Ша ми кипнат лайната, па кат’ те запукам с палката! Битник с битник! Като си толкова ербап, що сам не я потърсиш?

Другият полицай се оказа по-човечен и му прошепна на излизане:

— Ще ти я върнат, ти само си трай. Софиянец ли си?

— Роден съм в Пловдив, живея в София… Ама какво да правя сега! Таксито отказа да ме върне, иначе щях да отида до скапаната дискотека…

— …и след няколко дни морето да те изхвърли подут, посинял, с кожа като мокър вестник — поклати глава полицаят. Изглеждаше горе-долу на Радославовите години. — Или да прекараш остатъка от отпуската в гипс и с катетер, от който ще тече кървава урина. Това в случай, че не се репчиш, а просто имаш глупостта да попиташ два пъти за приятелката ти. Върни си се в бунгало там, квартира… Тя ще се прибере. Най-много на следващата сутрин. Пак ти се е разминало, щом са ти сипали дрога, вместо да те смелят от бой и да си вземат момичето.

Радослав измери полицая с безумен поглед. И видя отсреща срам. Срам, който се страхуваше да се признае за такъв. И безсилие. И уморено съчувствие.

Прибра се.

Сега лежеше в полубезпаметен унес, а въображението го инквизираше с кошмарни картини.

От дълбините на съзнанието му отново избликна звук на точиларски камък. Гневът майстореше алебарда от вехта коса. Радослав зашлеви с всичка сила въображението си, скочи от леглото и трескаво зашета из стаята.

Навън се съмваше. Слънцето се издигаше над мъгливия хоризонт, прерязано като с бръчки от далечни облаци. Приличаше на кървав мехур над вълни стопено олово. Олово, от което се леят куршуми. Радослав обречено отвърна на укоряващото око на Небесния Събрат на змейовете.

Мен няма да загубиш, ако не загубиш себе си.

Радослав започна тихичко да вие през стиснати устни.

„Допуснах го! Позволих да я откраднат, Слънчооо!…“

Понечи да спре с юмруци напиращите сълзи и усети ръката си по-тежка. Погледна какво се бе озовало в дланта му в безсмислената суетня из стаята.

„Аз съм, бате — отвърна шведската стомана на Дънди Крокодиловия нож. — Винаги съм готов. Кажи само к’во ще режем — хляб, сирене, пръти за палатка? Дракон от стар крив корен? Или на някой двукрак шопар гръцмуля? Обичам да режа, бате Дичо, у̀мрем си за тая работа!“

— Я да те видя колко си остър, другарче — прошепна Радослав и тръгна към банята.

След петнайсет минути младият мъж се разглеждаше в огледалото. Брадат той бе приличал на Дядо Коледа на младини. Сега не можеше да познае лицето си — студено, с жестоки гънки около устата, в очите — пламъчета отчаяна лудост. Иронично си помисли, че би могъл да рекламира любимите си „Лъки Страйк“, нищо че бе отказал пушенето. Но не мязаше на Кевин Костнър, още по-малко на Слай Сталоун. „Цял живот си мечтал да бъдеш герой, на̀ ти сега герой!“ — рече си той, стягайки косата си във висока конска опашка. Подхвърли верния нож с полепнала по острието пяна за бръснене, безцеремонно конфискувана от съседната стая, където мъртво спеше и миришеше на бъчва група веселяци от Сливен. Оръжието изглеждаше впечатлено от новия му облик:

„Ррр-иха! Ще клъцнем на мутрата гръцмуля! Ще клъцнем на мутрата гръцмуля! Ще…“

Радослав погнусен обви агресивно настроения нож в хавлиената си кърпа и се върна в стаята. В главата му кънтеше пустота. С престорено спокойствие започна да се облича. Кърпените, отрязани под коленете дънки „Вранглер“. Черните китайски кецове, сега вече сиви, прославящи със здравината си едномилиардната държава. Мексикански колан, подарък от вуйчо му, поизтъркан за десетината години, с календара на маите на токата. Фланелка… тази е мръсна.

Той надникна в гардероба. Сърцето му бясно заби в гърдите като пожарна камбана. На закачалката висеше роклята на драконовото момиче. Люспите блестяха, галени от скръбни слънчеви лъчи.

Радослав протегна трепнала ръка и внезапно, подчинявайки се на необясним порив, наметна топлата материя, като стискаше зъби. Саркастичните мисли за това колко глупаво и нелепо изглежда увяхнаха, защото това, което се случи, го смая… но не чак толкова, колкото очакваше.

Неусетно беше облякъл дрехата, но вече не рокля, а широка мъжка риза в дънков стил. Образът на стаята плуваше в полезрението му и Радослав ядно избърса предполагаемите сълзи. Ала очите му се оказаха сухи.

Занаглася канията на ножа под мишницата си.

„А ще успея ли да извадя ножа достатъчно бързо“ — усъмни се той.

Оръжието вече бе в ръката му и дебнеше невидим противник.

Радослав неуверено го върна на място.

„Я пак.“

Този път стана още по-бързо. Острието мина през змейската кожа на ризата, но Радослав не откри и следа от порязване.

„Но аз не мога да се движа толкова мълниеносно!“ — провикна се по-миролюбивата му половина.

— Можеш, можеш — процеди младият мъж замислено.

Бръмна муха. Радослав светкавично извърна глава по посока на звука. В следващия миг нещо изфуча във въздуха и се заби във вратата.

Той със спряло за секунда сърце изчака да стихне тътенът и се приближи към потрепващата дръжка. Имаше някакви остатъци от мухата около мястото, където острието влизаше в дървената плоскост. Ножът изскърца, излизайки от нея. Присвил очи, Радослав прецени, че с лекота бе пробил трите сантиметра чамова дъска и беше щръкнал поне четири пръста от другата страна.

„А ти даже не ме хвърли силно — възторгна се ножът. — Още от пещите заводски мечтая за подобна употреба. Yes!“

„Ризата — просветна му на Радослав. — Роклята. Преобразените криле на Верена. Прилеповите криле на любовта. Имаше ли приказка за юнак, облякъл змийска кожа?“

Осъзна, че вижда по-различно.

Околният свят бе придобил неподозирана дълбочина и богатството на различни оттенъци. Сякаш имаше очи за повече от трите пространствени измерения и седемте основни цвята на спектъра. Заобикалящите го звуци превключиха на хиперхекса-долби система с кристално ясна чистота на всеки шум. В ноздрите му нахлуха отчетливи миризми, които имаха определена посока и точна локализация. Осезанието му без допир долавяше грапавини по стените, хладна неравност на стъклата на прозореца, мъхеста топлина на одеялото…

„Миличко, защо не си ми казала в колко плосък, сив, безвкусен и гумен свят живея! Навярно не си го и предполагала, огнена моя, мило слънчице, гущерчето ми…“

Мисълта за Верена го влуди. С хладни пестеливи движения той прибра в джобовете си паспорта, портфейла и излезе от къщата.

В седем без дванайсет пред смешно малката сграда с табела АВТОГАРА Радослав хвана заблудено такси. Метна хилядарка на шофьора и през зъби заповяда:

— Созопол. Там ще ви покажа къде точно. И бързо.

Неизвестно от какво впечатленият таксист подкара форда-ветеран като на рали.

* * *

Дискотеката очевидно не работеше, но огледалните врати не бяха заключени, което беше добре дошло — Радослав влезе без трясък и парчета стъкло.

Тихо, тъмно и празно. Лъскавината на бара осветяваше сама себе си. Погледът на младия мъж се позадържа върху дансинга. Бе пометено и подредено. От приоткрехнатия служебен вход до хромираното гнездо на ди-джея избоботваха гласове. Радослав тихо застана до вратата и се заслуша.

— Ма к’ва мастия, иих…

— Дай огънче… А черната?

— Маймуна… Резни малко филе.

— Я го върни т’ва.

— Бе ш’ти дам касетката.

— Кой е снимал? Дай още бира.

— Дръж. Не го знаеш. Един от Варна с „Панасоник“.

— Става, става… Още салата?

Нищо не означаващи, безинтересни реплики. Радослав се поколеба, но интуицията властно му заповяда да изчака. Младежът започна да брои.

Едно, две, три… сто и трийсет, сто трийсет и едно… Избоботи автомобилен двигател. Без да се изненадва или съмнява в извода си, Радослав реши, че отвън е спрял джип, вероятно „Чероки“ — такава кола караше един тип от съседната кооперация в София. Сега. Той се вмъкна в служебното помещение.

Там седяха трима души със зачервени от безсънната нощ очи — барманът, единият келнер („Не е този“ — отбеляза си Радослав. Не бе запомнил добре гласа му, но за физиономията бе сигурен.) и, явно, бодигардът на заведението. На масата се търкаляха останките на довършваната трапеза. Телевизор „Сони“ показваше порно с изключен звук. Тримата апатично следяха екрана, биячът се прозяваше. После, със закъснение, те извъртяха стреснато глави към безшумно изникналия човек. Опулиха се.

Сто трийсет и три.

Радослав пръв наруши мълчанието:

— Търся приятелката си. Носи бяла рокля с гол гръб, има дълга черна коса, нашарена в светло- и тъмносиво. Под лявата ключица — татуировка, китайски дракон. Танцуваше снощи в средата на дансинга. Къде е?

„Сещат се“ — помисли той.

— Откъде да знаем? — сви рамене барманът.

— Що я търсиш тук? — изръмжа бодигардът.

„Този поназнайва нещичко“ — реши Радослав.

— И к’ъв си ти бе, отворко — лениво продължи биячът. — Как влезе? Яаа чупка, че кат’ те зашамаря!…

Келнерът реши да се направи на остроумен:

— Да не е тази тук — и посочи екрана на „Сони“-то.

„Малко предупреждение. И мърдай по-живо, онзи от черокито скоро ще довтаса“ — напомни си младежът и пристъпи напред. Сто четирийсет и пет.

Подигравателният смях се задави, когато Радослав светкавично обръсна широка ивица коса от главата на келнера. Фъндъкът падна в чинията пред него. Младият мъж с лице на екзекутор поигра три секунди с грамадния си нож и го втъкна обратно в канията, така че дръжката да стърчи от разкопчаното на ризата.

После се обърна, като уж нехайно загърби бодигарда.

— Първо ти — посочи той пребледнелия барман… и изтръгна от лапите на бияча зад себе си пушка-помпа „Уинчестър-Дефендър“ с пистолетна дръжка.

Продължавайки движението, той тресна по главата келнера, като заедно с това просна и бармана. Атлетичният притежател на пушката не успя да стори нищо друго, освен да надзърне в дулото й през рамото на нападателя.

— Шшшш — каза Радослав на бодигарда и заотстъпва към ъгъла.

Втори борец влезе със замах и се втрещи. Докато оцени обстановката, Радослав вече бе захлопнал вратата зад гърба му.

— Добре дошъл — поздрави той ококорения гостенин. — Заповядай, седни.

Вторият бабаит мислеше.

„Да го поступам ли за неподчинение?“ — въздъхна Радослав. Едната му част се отврати, а другата, тъмната му половина, енергично закима. Съвестта запази неутралитет и младежът избра нулев вариант.

— Сядай — натърти той.

Онзи продължаваше да не разбира.

Внезапно Радослав си припомни как веднъж разправяше на Верена за своите спортни увлечения.

„Кендо ли? Какво е това? — бе го попитала внучката на Омуртаг. — Я по-добре да ти покажа как са въртели мечове багаините от едно време. Можеш ли да намериш кон? Добре, тогава само чиготчийски^[1] хватки.“

С доста труд Радослав съумя да издялка две леко извити саби от дебела букова дъска. Верена преглътна критиките си и сама измайстори подходящи за демонстрация и упражняване мечове^[2]. След показване на основните похвати, змейското момиче заяви, че техниката се усвоявала само в двубой.

Всяка схватка свършваше с избиване на оръжието от ръцете на младия мъж, а острието на Веренината сабя опираше адамовата му ябълка. При това лицето й имаше такъв израз, че Радослав вътрешно изстиваше. Сякаш дуелирането събуждаше някакво унищожително упоение във войнствената душа на девойката.

„Обикновено към лявата ръка се крепи малък щит, ала така, че да не пречи да прехвърляш меча в нея. Освен това преди малко като замахна, най-разумното беше да ме удариш по главата с дръжката — затова е тоз топуз накрая й. И не се притеснявай да ме нараниш. Не че ще успееш, ала просто не мисли, че пред теб съм аз. Нека бъде някоя освирепяла ромейка… Което също е малко пресилено…“

„Нима и българките от твоето време са се сражавали наравно с мъжете?“

„Не говори недомислици. За битка трябва физическа сила. Ала се упражнявахме, да. Нали ти разказвах — ако е волята Божия в семейството да загинат мъжете, едно от момичетата даваше обет за безбрачие, докато не убие наречен брой врагове. Най-често с лък, ала такъв мъчно ще направим добър. Виж, това е немалко изкуство, както и изковаването на мечове… Нека пак. И щом замахваш, прави го бързо, без да стягаш мускули, не си на оран! Прави атаки с цяло тяло, ала краката ти да държат земята като корени на дъб! Стой таръм^[3]! И не ме гледай в ръцете, а в очите — така ме следиш най-добре.“

Този път Радослав успя да отрази няколко удара, но не съумя да довърши хватките, които предполагаха мигновено контранападение. А когато се поядоса и влезе във вкуса на боя, дървената сабя се строши. Той отпусна с досада и разочарование ръка — провален бе целият му устрем, а го чувстваше като добър!

„Защо спря! — извика Верена и веднага се усмихна, клатейки глава. — Дичо, мили, не се прави тъй. Знаеш ли защо такива народи като франки, варяги и авари уважаваха българските воини? Защото специално се обучавахме за фехтовка със счупени оръжия, колкото и рядко това да се случва с наши кубачии. Какво ти се прииска — да хвърлиш меча, така ли? Ала той продължава да е опасен! Дори двойно — мами противника, че си вече лесна плячка. Строшеното оръжие не е безвредно — то е коварно! Сигурно не е така със сегашните огнестрелни и не знам на що ви учат във войската, ала повярвай ми, дори готите сме смайвали с тези наши хватки, измислени точно за такива случаи. Счупено копие или просто овчарска гега, да не говорим за строшена сабя — все неща, които много неприятно могат да изненадат… ако са в научени ръце.“

Радослав си спомни това и го изживя отново за един миг. Още секундичка той отдели да съжали, че не е бил по-старателен. Е, все нещо можеше да покаже. Какво е един „Уинчестър“, ако не къса гега? При това доста тежка.

„Изпроси си го тоя“ — каза Радослав на съвестта си и мушна с цевта втория бодигард в слънчевия сплит. Използвайки помпата като тояга, подсече превиващия се бияч, който тежко тупна по задник. А годеникът на Омуртаговата внучка, барикадиран зад туловището на падналия, вече сочеше първия охранител с „Уинчестър“-а.

Сто шестдесет и две.

— Изваждаш това, за което посегна, с два пръста и внимателно.

Зениците на появилия се изневиделица терорист бяха по-плашещи от черното око на „Дефендър“-а и първият бодигард отмести поглед към дулото. Оттам му се озъби нещо ухилено и без грам плът по черепа, което проверяваше с кокален пръст остротата на жетварска коса.

Бодигардът се подчини, нервно тресейки се: „Ама к’ъв е тоя?! Дали не е от руснаците? ’Бах го и командоса…“

На чист български омоновецът^[4] отсечено нареждаше:

— Остави пищова на масата. Ръцете на тила. На тила казах. Отмести стола встрани. Краката разкрачени… — използва паузата да забие лакет в слепоочието на живия си щит, — изпъни ги напред. Браво.

Радослав се изправи. Пистолетът на бодигарда по нещо приличаше на „Макаров“, но бе по-плосък и не толкова груб. Различаваше се надпис LLAMA и cal.38. Младият мъж не бе чувал за такъв модел. Реши, че е излишен.

Ревът на „Уинчестър“-а, произведен в град Милуоки, щата Уисконсин, отнесе пистолета далеч от масата, като помете от нея чинии и шишета.

Виж ти. Бренеке.

Следващото ужилване засегна телевизора и беше много по-ефектно. Парчета се разлетяха из цялото помещение.

Презареди нарочно бавно, гледайки замръзналото от гърмежите лице на първия бодигард.

„Правѝ се на Клинт Истууд — посъветва се мъжът с ризата от драконова кожа. — Това се харесва на публиката и тя ще снесе информация. Цяла диария от сведения.“

— Така — каза той и приближи седящия охранител. — Е, слушам.

Онзи мълчеше, вперил поглед в отпуснатото оръжие.

„Добре премерена жестокост — сети се Радослав. Споменът прободе сърцето му. — Да се надявам, че няма да стигна дотам.“

Извъртя „Дефендър“-а и го стовари върху капачката на бияча. Онзи изви от болка.

— Млък! — тихо каза Радослав. — Ще говориш ли за приятелката ми?

— Ух, леле… Нищо не знам…

— Излъжи още веднъж.

— Повлякоха я някъде, откъде да знам!… Ау… Счупил си ми крака бе, мръсник…

— Прибери ръце на тила, иначе наистина ще го счупя. Онзи там знае ли къде сте я отвлекли?

— Не. Върви на майнатааАА!!!

Нещо изохка в Радослав. Той прати съчувствието си по дяволите. Бодигардът се превиваше, като се чудеше за кое коляно да се хване. Цевта на пушката подпря брадичката му.

— Броя до три, после натискам спусъка. Можеш да си помислиш за задгробен живот, за прераждане… а можеш просто да кажеш къде е приятелката ми. Едно. Две…

— Не зная… — изпищя охранителят. — Не ме убивай! Не в главата! Аз не зная! Цяла нощ съм бил тук! Питай… Панчо Джудото знае!

— Кое от всичката измет е Панчо? — спокойно се поинтересува Радослав.

— Онзи там…

Младежът кимна и зверски халоса бодигарда през виещото лице. Охранителят се преметна през стола и остана там като купчина кайма, със също толкова съзнание. Радослав застана над лежащия в несвяст водач на черокито и в изблик на гняв го срита в бъбреците.

Премерено жестоко.

Вторият бодигард се сгърчи и дойде на себе си. Радослав внимателно разглеждаше пресни драскотини, следи от конични зъби и морави петна, избиващи изпод кожата на мускулестите ръце. Едва се сдържа да не напълни слабините на здравеняка с олово. Приклекна.

— Слушай, Джудо — каза равно той и измъкна ножа. — Сега ще започна да те кълцам като да си априлски четник, а аз див башибозук. Само едно те отърва — приказвай, къде е приятелката ми и какво сте й направили. Бяла плажна рокля, дълга коса, татуиран дракон. Хайде.

Борецът изквича, когато острието му отнесе връхчето на носа.

— Продължавам. И когато ме помолиш да те застрелям, аз също ще се направя на глух.

— Недей!… Нищо й няма…

— Нищо?

— Изпохапа ни и ни изподра като бясна котка! Шибнахме я по главата да трае, но не помогна много. Вързахме я и я откарахме на плажа… и да пищи, никой да не чува.

— И?

— Не, недей! Никой не я докосна! Тя не даде! Скъса въжетата — найлонови въжета! — още докато беше в багажника… Направо ги скъса!

— Повтаряш се, Джудо. Къде е сега?

— Амчи, не знам… Изскочи от багажника като хала и избяга… Луда! Виж, някакви обриви хванахме, всеки, който я беше пипнал, тя направо се бе разпенила като кобилка…

— Къде избяга?

— Май… в гората! Оооооооуу!!!

— Без уши се живее. И без език също. Чувал ли си за Крум Страшни, отрепко? Така са наказвали лъжците. Къде е тя?

— Избяга, наистина… Оооу!… Към скалите. Скочи от тях в морето. Не я намерихме, търсихме я, за да помогнем…

— Да помогнете?! — Радослав се изправи като пружина и избухна в зловещ истеричен смях. — Да помогнете!! Неее, задници такива, търсили сте да я заровите, да не намерят трупа й, защото май много ви станаха „инцидентите“ тоя сезон. Така ли е? Отговаряй.

— Да, така е!… Не ме режи, не бях го измислил аз!…

— Склонен съм да повярвам, че не знаеш да мислиш.

— Един от нашите викаше, че я видял да плува навътре в морето… ама беше тъмно, освен т’ва, и шампионка по плуване да е, нямаше да е като торпедо…

Жива е. Жива е! Чувствам го.

— Млъквай вече, повръща ми се от тебе… Къде са тези скали? — и като изслуша внимателно панически подробното обяснение, Радослав попита отново: — Как се казва шефа ти?

— Джамбата… ъъъ, Станко.

— Ако успееш да се измъкнеш, понеже това заведение ми се струва пожароопасно, кажи на тази джамба да си изкопае гроб. Ще се върна да го зария. Дай си мобифона, запалката и ключовете от джипа — мрачно нареди Дичо.

След като прибра поисканите предмети, той без предупреждение ритна бияча в челото, строши мобифона и се огледа. Барманът като че ли се свестяваше.

И Радослав си тръгна. Забави крачка, докато прекосяваше дансинга. В съзнанието си ясно видя как ще пламне омразното заведение, как огънят ще гризе лъскавите рекламни плакати, как ще избухват витрините и нагоре ще се засуква черен мазен дим… Младият мъж гнусливо запокити встрани запалката на бияча. Не намираше смисъл наистина да опожарява дискотеката, освен просто от злоба. Майната им, каза си Радослав на излизане и спря разписукалата се аларма на автомобила. Бе сгрешил за джипа — оказа се мицубиши. Гневът му постепенно се укротяваше, в олекващото сърце се разливаше радостта от непоклатимата убеденост, че Верена е жива и общо взето здрава. Вече не го интересуваха джамби, мутри и дискотеки, той бързаше да се прибере. Метна „Уинчестър“-а на задната седалка и запали колата. С вой на буксуващи гуми и надут клаксон джипът се стрелна по още неоживените улици.

След десетина километра отби по един черен път и излезе към скалите, където бе избягало от мъчителите си момичето-змейче. Дълго разглежда стръмнините, плискащите се долу вълни и внезапно се закова на място, забелязал някакъв предмет, заклещен между камъните.

Беше талисманчето на Верена със скъсана кожена каишка. Радослав го вдигна и притвори очи. Сърцето му биеше като пред пръсване, отново препълнено и раздирано от противоречиви емоции — и задушаващ гняв, и жажда за нечувано по свирепост отмъщение, и разкаяние, и тъга, и…

Беше го стиснал в длан и се олюляваше, затворил очи, когато талисманчето осезаемо трепна. Радослав стреснато разтвори пръсти…

Помнеше как драконовото момиче си майстореше амулета от парче дърво и как после го шареше с остро шило, чието връхче нажежаваше с диханието си. Чак бе изплезила езиче от старание. В средата на кръста тя тогава написа няколко руни.

Небето помни — означаваха те.

Но сега върху талисмана имаше други знаци^[5].

Радослав притисна амулетчето към гърдите си и петнайсет секунди стоя като статуя, устоявайки на беснеещите в него чувства. „И аз те обичам, миличко“ — прошепна в отговор той. След малко се посъвзе. Прибра медальончето в пазвата си. Огледа се.

Нямаше повече работа тук.

Зае се да закара мицубишито до ръба на скалата. Автомобилът жално се катурна надолу и взривът на резервоара отекна наоколо, стряскайки птиците. Радослав тръгна с решителна крачка към шосето. В движение той нагласи пушката до канията с ножа, пусна ризата да покрие цевта на оръжието и безгрижно продължи край изсъхналите магарешки бодили.

Постоя на шосето по-малко от пет минути, когато мина таксиметров микробус.