Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (10)

10

Веднъж, докато се връщаха от излет на Черни връх, Радослав го ужили пчела.

Цялата бурна активност на Верена да ходи натам-насам, да учи това-онова и да обсъжда всичко, което за момента я вълнува, понякога се редуваше с кратки периоди на апатия и сънливост. Радослав направи опит да подпита не е ли свързано това с нещо от змейските й биоритми, на което тя меланхолично махна с ръка: „Ами! Просто ме мързи“. И на следващата сутрин отново бе жадна за движение.

Предложи — по-скоро заповяда — „да се поразходят“. Тръгнаха по обичайния вече маршрут: изкачиха Витоша откъм Боянския водопад, където змейското момиче застана под ледената му струя и към клонаците изригна облак пара; постояха сред жарените от слънчеви лъчи циментовосиви морени под Ушите, напомнящи лунни пейзажи от астронавтски снимки и, милвани от студен планински вятър, прекосиха безлюдното в делничния ден било. На самия Черни връх, в заслона, пиха вкусен чай, подремнаха край Грамадата и през резервата затопуркаха към Бистрица.

За първи път досега Верена беше оставила змейската си рокля. Носеше мъжка карирана риза и къси панталонки. С неуморна пъргавина на сърна тя шляпаше с боси крака по пътеките, скачаше главозамайващо по скалите и ровеше с розови пръстчета в окапалите борови иглички. Бе с някак омекотени черти и в трайно благо настроение… за което Радослав вече беше научил, че не ще й попречи да се заяде при нужда:

— Виж, колко бедна е и таз гора… Всичко е от калпавите ви заводи, шосета и жици — заяви тя, след като спази традицията да се полюбува на потопената в сив смог София, която упорито наричаше Средец.

— И какво, да се върнем в пещерите ли? — отвърна й той кисело. Вече не за пръв път спореха за това, но Верена постоянно се връщаше към темата с нови доводи. Не че не се съгласяваше с повечето й възгледи, ала сега Радослав отреагира не на думите, а на обвиняващия й тон:

— Такава е логиката на прогреса, старите неща ги заместват нови…

— Кое по̀ има право на съществуване — фотографите или шаръчиите^[1]? — неочаквано го засече тя. — Киното или книгите? С какво сте по-добри от миналото? Само че с тези ваши коли, железници, самолети сте по-бързи — ха! Ала помисли какво се е загубило! Удоволствието от самия път — нека и тежък, така се най усеща, нали светът от това е хубав, че е шарен! Ами сега? По-бързо научавате новините — имате вестници, четете от хартия или гледате телевизия, вместо да послушате някой разказвач. Не сте ли от това забравили да другарувате, да търсите общ език? Погледни — и знаете повече… и се разбирате по-малко… Та кажи, колко неща ви е отнел и колко дал този прогрес. Как по-бива: повече количество или все пак малко, ала качество, а?

— Чакай, нелепо е да се сравняват, още по-малко противопоставят тези неща…

— Точно така — меко и търпеливо каза Верена. — И нима новопридобитото трябва да е за сметка на вече притежаваното?

— Но не можеш да имаш всичко наведнъж! Всяко нещо си има определена цена…

— Има — уж се съгласи тя. — И тя е: повечко пот по челото или изгризани в мислене нокти — това е достойната цена. Ако трябва — и спестени празненства, и известно време по-бедна трапеза. Ала да жертваш нещо Старо заради Новото, то си е чиста сделка с дявола, глупава и гибелна. Не е цена това — безвъзвратно да събориш всичко ценно заради нов градеж, дори да го замисляш като велик, защото най-често ще е рожба на моментна необходимост или по-лошо — на прищявка… Изгорил ли е някой картините заради фотоапарата, Дичо? Кой дава мило за драго!?

Радослав си помисли, че отново се натъква на слабостта й към парадоксите. Момичето-змеица виждаше в противоречията нещо особено привлекателно и той се опита да го използва:

— Веренче, ясно е, че човек не може без природата, но вече няма друг изход, освен тя да бъде променяна според нуждите ни. И не е толкова трагично положението, чела си за опазването на околната среда…

— Опазване! Защо тогава няма тюлени по Черно море, защо продължават да горят стърнища, защо са мръсни реките? Не е ли същото? Или навярно хората, ако цените нявга нещо, то е само онова, което сте създали вие самите?!

Колкото и да бе убедителна, вече ставаше дума за доброто име на човешкия род и Радослав разгорещено взе да възразява:

— Хубаво де, хората сме тъпанари! Ами щом като сме такива, как така змейовете сте офейкали в Долната земя? Значи нашата цивилизация се е оказала по-печеливша в оцеляването!

Той широко заразмахва ръце в подкрепа на думите си и улучи бодливите къпини отстрани.

— Успял не значи всякога прав.

— Пак излишно обобщаваш… Ох!!! Ау леле, гадинка гадна… — последното се отнасяше до нападналото го раздразнително насекомо, оскърбено от резките му жестове.

— Казах ли ти да внимаваш около новолуние, Дичо — скара му се Верена. — Добре, че е току-що преминало!

— Алергичен съм към пчелна отрова — измънка той. — И не си нося лекарство…

— Няма страшно, я да видя.

Той й показа подутата раничка от вътрешната страна на сгъвката на лакета. Момичето каза:

— Ще изсмуча отровата, надявам се да е достатъчно.

И го стори. Радослав се посмути от тръпките, които го полазиха.

— Тази муша не е била от най-умните, щом не е усетила по теб моята миризма — каза Верена, изплювайки заседналото в кожата жило. — Инак са разбрани животинки… Чакай, нека бъда сигурна — и момичето отново се наведе към ръката му.

Контрастът между диамантено прохладните й зъби и горещата влага на устните бе изумителен. Младежът на пресекливи глътки дълбоко пое въздух.

Очакваше тя да го подкачи, но когато вдигна глава, лицето й бе самовглъбено. Замислено се облизваше. Езичето й бе досущ човешко… но леко раздвоено накрая.

— Струва ми се… — започна девойката.

— Какво?

Тя свали от коланчето си сгъваем нож — бе го харесала от една вехтошарска сергия, намираща се между градинката пред „Кристал“ и канцеларията на Синода. Дичо си спомни с какво учудено уважение я наблюдаваше продавачът.

Верена разгъна ножа и взе ръката му. Колебаеше се.

— Не, не мога. Би ли се порязал, ако обичаш? Мъничко. Вкусът на твоята кръв… Хм.

— ?

— Направи го! Ще ти обясня.

Той смело изпълни молбата й, може би повечко от необходимото. Тя засмука палеца му, но този път Радослав обърна по-малко внимание върху чувствената страна на действието. Гледаше я въпросително, разнежен от импулсите, които проникваха от нея към него.

Момичето-змеица спря, отстрани се, разсеяно отмятайки разпиляна коса, но продължи да стиска ръката му. Имаше вид на ядрен физик, съвсем непреднамерено открил нещо толкова фундаментално, че не бе сигурен в истинността му.

Радослав докосна чудната си, загадъчна приятелка по скулата:

— Веренче?

Тя го погледна с широко отворени зеници.

— Ти да не вампирясваш, миличко? Имам само четири литра — пошегува се той.

Драконовата девойка бегло се усмихна.

— Знаеш ли как Къняз Борис е покръствал Българите?

Въпросът го свари неподготвен. Беше съвсем неочакван обрат.

— В общи линии. След покръстването е имало езическа реакция и въстания.

— Точно така — кимна тя. — Кънязът ослепил собствения си син и избил метежните боилски родове чак до трето коляно. Простолюдието, взело участие в бунта, било опростено, както ставало по него време. Ала не всички размирни водачи намерили смъртта си. Имало оцелели — било укрити от приятели, било спасили се с бягство в Бълград на Волга или приели новата вяра, за да запазят живота си. Останал жив и младият колобър Радан… Разбираш ли, Дичо, тогава не всеки жрец е бивал задължен да спазва безбрачие, имали си тайни семейства. Обичайно децата не знаели кои са бащите им. И после често ставали техни чираци, а след това и самите те колобри… Разбираш ли ме?

— Да. Обаче каква е връзката…

— Радан е твой двайсет и три пъти прадядо, Дичо.

Радослав се облещи.

— Това го разбра по вкуса на кръвта ми?

— Ми… Ухапах колобъра, беше ме вече обезсилил с магия, а и само това можех да направя по новолуние. Ала не вярвам да е умрял от това — та той не беше някакъв си вещер, а истински магьосник! Интересно, никъде не прочетох да е имало бунт през онази година… Колобър Радан отне кръстчето ми, за да помисли Царят, че животът ми е в ръцете на заговорниците — да не би посмял да вика змейове от Долната земя. Ала накрая сигурно джама̀че^[2] са заловили съзаклятниците, преди те да въстанат. Магьосникът трябва да е спрял сърцето си, да не издаде нищо на Симеон Велики, докато го измъчват…

Радослав мълчеше потресен.

— Човекът, който те е превърнал в камък за хиляда и сто години, е мой прапра… дядо?! — разлепи пресъхнали устни той.

— Знаеш ли, не го мразя вече. Инак, ако Радан не ме беше омагьосал, ние не бихме се срещнали, Дичо.

Усмихваше се с цялото си лице — с очите, с леко загатнатите трапчинки, с кокетно извитата снага.

— Но, Веренче… Сигурна ли си, че не се заблуждаваш? Защото, ако си права, съгласи се, всички тези съвпадения — от омагьосването ти до това, че изпуснах ножа си в клисурата единайсет столетия по-късно… Просто целият този наниз случайности е адски невероятен!

— Случайности? Че какво са те друго, освен вълнички-въртопи в поток предопределености? Не че има нейде писана Съдба, ала такава е хармонията на Всемира… Чуй, ами ако колобър Радан е знаел?…

* * *

Когато стигнаха до Панчарево, Радослав настоя да се качат на автобуса до София. Вкъщи той за всеки случай глътна половин доза кортизон.