Робърт Хайнлайн
Звездните рейнджъри (4)

IV

И ГОСПОД рече Гедеону: "С тебе има твърде много народ… затова, разгласи да чуе народът, и кажи: „който е страхлив и боязлив, нека се върне“… И се върнали двайсет и две хиляди души, а десет хиляди останаха. И рече ГОСПОД Гедеону: „Народът е все още много; заведи ги при водата, там ще ги избера“… Той заведе народа при водата. И рече ГОСПОД Гедеону: „Който лочи вода с езика си, както лочи куче, него туряй настрана, тъй също и всички ония, които коленичат, за да пият“. И броят на тия, който лочеха с уста от ръка, беше триста души…

И рече ГОСПОД на Гедеона: „С тия триста… ще ви спася… а целият народ нека си иде…“

Съдии VII: 2–7

Две седмици след като пристигнахме в лагера, ни взеха походните легла. Искам да кажа, че имахме съмнителното удоволствие да ги сгънем, да ги носим четири мили и да ги приберем в един склад. Тогава това не ни обезпокои; земята ни се струваше много по-топла и твърде мека — особено когато сирената завиеше посред нощ и трябваше да се спускаме навън, за да играем на войници. Което ставаше три пъти седмично. Но аз можех да се върна и да заспя веднага след която и да е от тези фалшиви тревоги; бях се научил да спя навсякъде, по всяко време — седейки, изправен, дори марширувайки в колона. Нещо повече, можех да спя даже на вечерната проверка, застанал в стойка „мирно“ и да се наслаждавам на музиката, без да бъда събуден от нея. Затова пък се будех незабавно, когато трябваше да извикам името си и да сторя парадна крачка напред.

В лагера „Артър Къри“ направих едно много важно откритие. Щастието се състои в това да се наспиш достатъчно. Само в това и в нищо друго. Всички заможни хора са нещастни, защото трябва да гълтат хапчета за сън. Подвижната пехота няма нужда от тях. Дай на редовия пехотинец време да се увие в походния чувал и той е щастлив като червей в ябълка. Хърка, та се къса.

На теория ти се полагат осем пълни часа за спане всяка нощ и около час и половина след вечерна проверка за лично време. Но всъщност твоето време за сън е подложено на бойни тревоги, нощни дежурства, маршове на скок по полята, природни бедствия и на капризите на тези, които стоят над теб, а вечерите ти, ако не отидеш на бойно дежурство, биват изразходени за лъскане на обувки, пране на дрехи, взаимно бръснене (някои от нас станаха много добри бръснари), да не говорим за хилядите други шетни, които бяха свързани с оборудването на полигона и изискванията на сержантите. Например, ние се научихме да отговаряме при повикването на сутрешен развод с: „Изкъпан!“, което означаваше, че си се изкъпал поне веднъж след последната заря. Човек може да излъже за това и да не бъде хванат в лъжа (случи ми се няколко пъти), но един от нашата рота, който се опита да опровергае убедителните факти, че напоследък не се е къпал, беше изтъркан с остри четки и груб сапун от своите колеги по взвод в присъствието на един ефрейтор инструктор, който ги наставляваше и даваше полезни предложения.

Но ако нямаше по-спешни неща за вършене след вечеря, можеше да напишеш писмо, да се шляеш, да обменяш клюки, да обсъждаш безчислените умствени и морални недостатъци на сержантите и — най-приятното от всичко — да говориш за жените от своя биологичен вид (започнахме да се убеждаваме, че такива създания въобще не съществуват, само митология, породена от разпалено въображение — едно момче от нашата рота твърдеше, че е виждал момиче горе в главната квартира на полка; той беше единодушно обявен за лъжец и самохвалко). Или пък можеше да играем на карти. Оказах се твърде хазартен тип, от което няколко пъти пострадах финансово и се зарекох повече да не изтеглям карта от средата на колодата. Реално погледнато, от тогава спрях да играя на вързано.

Но най-често, ако действително разполагах с двадесет минути за самия себе си, просто лягах да поспя. Този избор при нас се считаше за най-правилен; ние винаги бяхме лишени от достатъчен по продължителност здравословен сън.

Може с моя разказ да съм създал впечатлението, че условията в новобранския лагер бяха по-сурови от необходимото. Сурови ли? Те бяха непоносими и всичко това беше нагласено съвсем съзнателно.

Твърдо убеждение на всеки новобранец беше, че порядките тук са чиста безсмислица, пресметнат садизъм, който трябваше да достави сатанинско удоволствие на безмозъчни социопати.

Не беше така. Лагерът бе твърде добре планиран, твърде разумен, твърде ефикасно и безлично организиран, за да представлява просто демонстрация на жестокост заради самата жестокост; подобно на операционна зала той беше уреден за цели, които са освободени от пристрастия, както и тези на хирурга. Е, признавам, че някои от инструкторите може да са се наслаждавали на властта си, но не мога да го твърдя със стопроцентова сигурност. Освен това сега вече зная с положителност, че армейските психиатри се опитваха да изплевят при подбора на инструкторите всеки бъдещ тиран. Те търсеха обиграни професионалисти, които са в състояние да провеждат мероприятията в казармата така, че изпълнението им да е във възможностите на новобранеца; един садист е твърде тъп, твърде зависим емоционално и е много вероятно да се умори, да намали усърдието, с което води подготовката и, в крайна сметка, бързо да се износи.

Все пак между тях може да е имало и изверги. Но съм чувал, че някои хирурзи (и то не непременно лошите) се забавляват с рязането и кръвта, които съпътстват хуманното изкуство на хирургията.

Ето това беше нашето: хирургия. Неговата непосредствена задача беше да се отсеят тези новобранци, които бяха твърде инфантилни и разглезени, за да станат някога истински пехотинци. Именно те взеха още от началото да проклинат: „Довършиха ме!“. Нашата рота намаля до размера на взвод през първите шест седмици. Някои бяха изхвърлени без предубеждение и получиха разрешение, ако имат желание, да довършат сроковете си, според своите предпочитания, на длъжности в небойни служби; други бяха уволнени с безпощадни резолюции: „за лошо поведение“, „незадоволителна подготовка“ или „по болест“.

Обикновено не знаеш защо някой напуска, докато го не видиш да си тръгва и той доброволно не се съгласи да ти даде информация по въпроса. Някои обявяваха на висок глас, че им е дошло до гуша от всичко и се уволняваха, лишавайки се завинаги от своите шансове за привилегии. Някои, особено по-възрастните, не можеха физически да понесат темпото, колкото и да полагаха усилия. Спомням си един чудесен старик на име Карутърз, (е, трябва да е бил тридесет и петгодишен) — пренасяха го на носилка, а той, макар и останал без сили, продължаваше да надава викове, че това не е честно и че щял пак да се върне.

Беше малко тъжно, защото ние харесвахме Карутърз заради старанието, което полагаше, така че гледахме настрани от него с мисълта, че вече никога няма да го видим, че неговото уволнение по болест беше предопределено и не му оставаше нищо друго, освен да облече цивилни дрехи. Срещнахме се отново много години по-късно. Той беше отказал уволнението (не си задължен да приемаш „медицинското уволнение“) и се беше настанил като трети готвач на един военнотраспортен кораб за запасни. Веднага си спомни за мен и пожела да си говорим за миналото. Пъчеше се, че е бивш възпитаник на лагера „Артър Къри“, както баща ми се стараеше винаги да подчертае своя харвардски акцент. Уверяваше ме, че се е устроил по-добре от един обикновен пехотинец и може би беше прав.

Но много по-важна от задачата бързо да се свалят килограмите на дебелите и да се спестят на правителството таксите за обучение на онези, които никога нямаше да го завършат, беше основната цел на обучението — да ни убеди напълно, че нито един боец под пагон не бива да се качи в капсула за боен десант, докато не бъде всецяло подготвен за това — решителен, дисциплиниран и сръчен. Ако не е такъв, той не е полезен на федерацията, той несъмнено не е полезен и за своите колеги в групата, и което е най-лошото от всичко — не е полезен и за самия себе си.

И тъй, бяха ли порядките в новобранския лагер по-жестоки, отколкото беше необходимо?

Всичко, което мога да кажа по този въпрос е: следващия път, когато трябва да извърша бойно спускане, искам хората по фланговете ми да бъдат питомци на лагера „Артър Къри“ или на подобния нему Сибирски лагер. В противен случай ще откажа да вляза в капсулата.

Така или иначе, докато траеше подготовката ми, аз смятах, че тя беше една, макар и временна, поредица от рецидиви, породени от простотията на родната военщина. След като прекарахме една седмица там, вече се бяхме превърнали в изтощени и раздърпани нехранимайковци. Накрая ни раздадоха някакви нелепи облекла, с които трябваше да се явим на вечерна проверка. Униформите и целите парадни костюми дойдоха много по-късно. Върнах се обратно в бараката, която служеше за склад и се оплаках на сержанта по снабдяването. Тъй като той беше само сержант по снабдяването и се държеше твърде бащински, аз го считах за полу-цивилен — не знаех как, поне тогава, да прочета лентите на гърдите му, иначе не бих дръзнал да говоря с него.

— Сержант, тази куртка е твърде голяма. Моят ротен командир казва, че ми стои като палатка.

Той погледна към моята одежда, без да я докосне.

— Наистина ли?

— Ами да. Искам една, която да ми е по мярка.

Той и сега не се размърда.

— Нека те посъветвам нещо, синко. В тази армия има само два размера — твърде големи и твърде малки.

— Но моят ротен командир…

— Без съмнение.

— Какво да направя тогава?

— Мога да ти дам една свежа идея. Ммм… ето какво бих сторил аз. Ето ти игла и макара. Нямаш нужда от ножици; едно ножче от самобръсначка ще свърши работа. Сега събери дрехата в талията и я отпусни по раменете; така ще можеш да я използваш. Виждаш ли колко съм щедър?

Единственият коментар на сержант Зим върху моето шивашко изкуство беше:

— Можеше да се оправиш и по-добре с това. Два дни извънреден наряд.

Така че за следващия преглед аз наистина се справих по-добре.

Тези първи шест седмици бяха посветени изцяло на закаляване и бяха съпроводени с постепенни натоварвания, с много тренировки за строеви прегледи и много походи по пътищата. В крайна сметка, след като десетки войници отпаднаха и си отидоха в къщи или някъде другаде, ние достигнахме точката, при която можехме да се справим с петдесет мили за десет часа в равен ход — което е порядъчно постижение за един добър кон. Ние почивахме, без да спираме, като сменяхме ритъма — бавен ход, бърз ход и тръс. Понякога изминавахме цялото разстояние наведнъж, устройвахме бивак, хранехме се с полеви порциони, спяхме в спални чували и поемахме обратно в поход на следващия ден.

Един ден излязохме, за да предприемем делничен поход, нямаше спални чували в багажа на раменете ни, нито бяхме взели сухоежбина със себе си. Не спряхме за обяд, но аз не бях изненадан, тъй като вече се бях научил да отмъквам за закуска захар и сухари от общата палатка и да ги скривам за себе си. Когато и след обяд продължихме да се движим, отдалечавайки се от лагера, се зачудих не на шега, но си траех, защото бях научен да не задавам наивни въпроси.

Спряхме и се установихме временно, преди да се смрачи, три роти, доста посъкратени и оредели през последните няколко седмици, формирахме едно батальонно шествие и марширувахме на него без музика, след което бяха поставени часови и ние получихме команда „Свободни сте“. Аз веднага погледнах към ефрейтор-инструктора Бронски, защото с него можех да се разбера по-лесно, отколкото с другите… и защото почувствах, че нося определена отговорност — по това време аз вече бях ефрейтор-новобранец. Тези войнишки нашивки ти носят най-вече привилегията да бъдеш нахокан за всичко, което извършиш, а също и за гафовете на твоите подчинени. Званието ми можеше да изчезне така бързо, както се бе появило. В началото Зим беше произвел всички по-възрастни мъже във временни помощник-командири и аз бях наследил лентата на ръкава с нашивките на нея няколко дни след като нашият взводен командир се сецна и отиде в болница.

— Ефрейтор Бронски, каква е следващата заповед? Кога е сборът за храна? — попитах аз. Той се ухили.

— Имам в себе си няколко сухи бисквити. Искаш ли да си ги поделим?

— Моля? Не, сър. Благодаря ви. (Аз вече бях прикътал за себе си доста повече — учех се.) — Няма ли да има обяд?

— На мен също не ми казаха, синко. Но не виждам хеликоптерите с баките да се приближават насам. Сега, ако бях на твое място, щях да свикам момчетата си и да им обясня как стоят нещата. Може би поне един от тях ще успее да удари някой северен заек с камък.

— Значи, ще останем тук през цялата нощ? Не си взехме походните одеяла.

Веждите му се повдигнаха.

— Нямате походни одеяла? — Изглежда премисляше нещата. — Мммм… Виждал ли си някога как овцете се сгушват заедно при снежна буря?

— Не, сър.

— Опитай да си представиш тогава. Те се събират една до друга и не замръзват, може би и при вас ще се получи същото. Или пък можете да се движите, да се разхождате през цялата нощ. Никой няма да ви попречи, докато се намирате в обхвата на заложените постове. Няма да зъзнете, ако се движите постоянно. Е, може би утре ще бъдете малко уморени — привърши той и се усмихна.

Отдадох чест и се върнах при разчета си. Ние се посъветвахме помежду си и разделихме всички скрити продукти по равно, в резултат на което моите скрити запаси се съкратиха значително. Някои от тези идиоти дори не се бяха сетили да скътат нещо за ядене или бяха изяли всичко, което имаха, по време на похода. Така че всекиму се паднаха по няколко бисквити и сушени сливи за успокоение на стомаха.

Овчият трик също свърши работа. Не го препоръчвам като начин за спане; ти или лежиш от външната страна, замръзнал откъм гърба и опитвайки се да се затоплиш откъм вътрешната, или си от вътрешната страна, напълно затоплен, но всеки се опитва да намести лактите, краката и зловонието си върху теб. Придвижваш се от едно състояние към друго през цялата нощ в един вид Брауново движение, никога не си съвсем буден и никога не си заспал дълбоко. Всичко това сякаш удължава нощта със сто години.

Размърдахме се призори при познатия повик:

— Всички насам! Незабавно!

Инструкторските жезли, които елегантно допълваха фундаментите на оръжейните пирамиди, бяха взети от притежателите им и използвани, за да ни подтикнат към действие. Започнахме деня с гимнастика. Чувствах се като вкочанен труп и не виждах как мога да се наведа, за да докосна върха на ботите си. Но успявах, макар всяко движение да ми причиняваше болка, и двадесет минути по-късно, когато поехме по своя път, се почувствах като пребит. Сержант Зим вече не беше намусен и даже беше успял да се избръсне, гадината.

Слънцето затопляше гърбовете ни, докато пристъпвахме и Зим ни накара да пеем, в началото по-стари войнишки песни, като „Le Regiment de Sambre et Meuse“, „Caissons“ и „Палатите на Монтесума“, а после и нашата собствена „Полка на воина от капсулата“, която те кара да вървиш по-бързо или те подкарва в тръс. Сержант Зим не можеше да пее в тон с останалите; имаше мощен глас, но с това певческите му способности се изчерпваха. Брекинридж обаче се оказа музикално момче и със своята уверена интонация предпазваше останалите от ужасно фалшивите ноти на Зим. Всички деряхме гърла в приповдигнато настроение.

Но петдесет мили по-късно вече не се чувствахме тъй самоуверени. Прекарахме дълга нощ; денят също беше безкраен.

В лагера Зим ни наруга заради външния ни вид, а няколко новобранци бяха наказани, защото не бяха успели да се избръснат — имаше цели девет минути между завръщането ни от похода и вечерната проверка. Няколко бойци напуснаха и се уволниха следващата заран. И аз се поколебах, но не го сторих, може би защото носех онези глупави новобрански нашивки и все още не бях разжалван.

Същата нощ ни вдигнаха по тревога в два часа.

Скоро можах да оценя домашния лукс на две или три дузини топли тела, към които се да притискаш нощем. След дванадесет седмици ме захвърлиха едва ли не гол в един примитивен район на Канадските скали и аз трябваше сам да си проправям път четиридесет мили през планините. Направих го — и мразех армията на всеки сантиметър от пътя.

При все това не бях в много окаяно състояние, когато се завърнах да доложа, че съм изпълнил поставената ми задача. Няколко зайци не успяха да ми избягат, така че аз не бях нито съвсем гладен… нито съвсем гол, макар тялото ми да бе покрито с мръсотия; носех чудесно, топло, дебело кожено палто и мокасини на нозете си — струва ми се, че нашите пещерни предшественици не са били чак такива будали, за каквито обикновено ги мислим.

Другите, които не се бяха уволнили, преди да се подложат на теста за оцеляване, също съумяха да преодолеят препятствията — всички, освен две момчета, които загинаха в самота при този изпит. После ние се върнахме в планините и загубихме тринадесет дни, за да ги търсим. Придружаваха ни хеликоптери, които кръжаха над нас, за да ни насочват. В издирването бяха включени всички комуникационни системи, с които разполагахме. Нашите инструктори, в енергийни командни костюми, бяха пристигнали да надзирават лично действията ни и да претърсват заедно с нас — защото Подвижната пехота не изоставя своите, докато съществува и най-малката надежда за тяхното спасение.

Погребахме ги с всички почести в духа на „Тази Земя Е Наша“ и с посмъртно звание сержант, така че те бяха първите от нашия новобрански полк, които се издигнаха толкова високо — защото от един капсулен воин не се очаква непременно да остане жив (да умре е част от занаята му)… но в Пехотата се грижат твърде много за това как ще умреш. Трябва да полагаш усилие до последния миг и да останеш с вдигната глава до края.

Брекинридж беше единият от загиналите; другият беше едно австралийско момче, което не познавах. Те не бяха първите, които умряха по време на изпитание. Не бяха и последните.