Робърт Хайнлайн
Звездните рейнджъри (12)

XII

Съвсем не е достатъчно един офицер да бъде способен… Той трябва да бъде също и джентълмен с либерално образование, с изтънчени маниери, изискано вежлив и с най-фино чувство за лична чест… Нито една достойна постъпка на подчинения не трябва да убягва от вниманието му, дори ако наградата е само една дума на одобрение. От друга страна, той не трябва да бъде сляп дори и за единичен случай на грешка на някой подчинен.

Честен, каквито са политическите принципи, за които се сражаваме… Самите кораби трябва да бъдат управлявани от система на абсолютен деспотизъм.

Убеден съм, че сега ви изясних огромните отговорности… Трябва да дадем най-доброто от себе си в това дело.

Джон Пол Джоунз, 14 септември 1775 година; извадки от едно писмо до флотския комитет на северноамериканските въстанници.

„Роджър Йънг“ отново се връщаше в базата, както за подновяване на капсулите, така и за попълнение на личния състав. Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало. Отгоре на всичко аз трябваше да бъда преместен. Носех съвсем нови сержантски нашивки (сега бях заел мястото на Милиачо), но имах предчувствие, че и Ейс щеше да си сложи същите веднага щом напуснех кораба. Произвеждайки ме в сержант, Джели ми беше дал едно „допълнително ускорение“ за постъпване в кадетското училище. Устроиха ми напълно прилично изпращане.

Нищо не ми пречеше да се гордея с нашивките като малко момче. Преминах през входа на флотския космопорт, навирил нос и закрачих към карантинната служба, за да заверя документите си. Докато чаках служителя да сложи печат, аз дочух един любезен глас зад себе си:

— Извинете ме, сержант, но спускаемият модул току-що се приземи — той от „Роджър Йънг“ ли е?

Обърнах се към говорещия, стрелнах поглед към ръкавите му и видях, че това беше един дребен ефрейтор с леко отпуснати рамене, без съмнение, един от нашите…

— Татко!

После ефрейторът се хвърли в прегръдките ми.

— Джони! Джони! О, малкото ми момче!

Целунах го, притиснах го силно и се разплаках. Вероятно онзи цивилен служител от карантинната служба никога преди това не беше виждал двама подофицери да се целуват. Ако го бях забелязал да повдигне присмехулно вежда, щях да му залепя един шамар. Но аз бях твърде погълнат от случилото се, за да се занимавам с него, така че му се наложи да ми напомни, че трябва да си взема подпечатаните нареждания.

Но ние вече бяхме избърсали сълзите си и прекратихме този спектакъл.

— Татко, нека намерим някъде едно ъгълче и да седнем, за да поговорим. Искам да зная… всичко! — Поех дълбоко въздух. — Мислех, че си мъртъв.

— Не. Един или два пъти бях близо до смъртта, но ми се размина. Но, сине… сержант. Аз трябва да разбера нещо за този помощен модул. Виждаш ли…

— А, да. Той е от „Роджър Йънг“. Аз току-що…

Татко изглеждаше огорчен.

— Трябва да бързам. Длъжен съм да докладвам за пристигането си — рече той и енергично добави: — Но ти скоро ще се върнеш на борда, нали Джони? Или сега излизаш в отпуск за възстановяване?

— Не, татко. — Съобразявах бързо как да натъкмя работите. — Слушай, татко, зная разписанието. Можеш да не се качваш на борда поне още един час. Тази спомагателна лодка не е предвидена за бърза поддръжка; тя ще направи един кръг с минимално количество гориво — ако пилотът не е принуден да изчака до следващия преход на „Роджър“, те трябва първо да натоварят.

Той се колебаеше:

— Моите нареждания изискват да доложа веднага на пилота на първия помощен модул от „Роджър Йънг“, който се намира на разположение.

— Татко, татко! Защо трябва да бъдеш винаги толкова праволинеен? Момичето, което управлява спомагателната лодка, няма да го е грижа дали се качваш на борда й сега или непосредствено преди натискането на стартовия бутон. При всички положения ще има повторно повикване по високоговорителите десет минути преди излитането — така ще го оповестят на всеослушание. Няма как да пропуснеш…

Той ми позволи да го заведа до едно закътано местенце. Когато седнахме, ме попита:

— Ти на същата помощна лодка ли ще се качиш, Джони? Или ще дойдеш с по-късен рейс?

— Ами… — Показах му своите нареждания; изглежда това беше най-лесния начин да му съобщя новината. Боже мой, какбо неблагоприятно стечение на обстоятелствата!

Той ги прочете и очите му пак се просълзиха.

— Виж какво, татко — казах му припряно, — ще се помъча да се върна. Не искам да служа в друга част, освен с Лудите глави. И ти ще си също сред тях… Разбирам, че ще ти бъде неудобно, но…

— В това няма нищо срамно, Джони.

— Сигурен ли си, че…

— Горд съм. Моето момче ще стане офицер. Моят малък хлапак! Е, малко съм разочарован, защото дълго чаках този ден. Но мога да почакам още… — Той се усмихна през сълзи. — Вече си пораснал, момко. И си наедрял.

— Така си е. Но, татко, аз все още не съм офицер и може да се върна на „Родж“ само след няколко дни. Имам предвид, че понякога те понижават внезапно и тогава трябва отново да…

— Достатъчно за това, млади човече!

— Моля?

— Ще се справиш. Нека не говорим за „понижаване“. — Той неочаквано се засмя. — За първи път имам възможност да заповядам на един сержант да млъкне.

— Хубаво… Аз, разбира се, ще си опитам късмета, татко. И ако се справя, несъмнено ще кандидатствам за стария „Родж“. Но… — измънках аз.

— Да, известно ми е. Молбата ти няма да означава нищо, докато там не се освободи длъжност за теб. Няма значение. Ако този един час е всичко, с което разполагаме, нека го използваме пълноценно. Аз съм толкова горд с теб, че ще се пръсна по шевовете. Разказвай за себе си, Джони. Как се чувстваш, момчето ми?

— О, чудесно, просто чудесно. — През цялото време си мислех, че нещата не се нареждаха чак толкова зле. Сред Лудите глави той би бил по-добре, отколкото в което и да е друго подразделение. Всичките ми приятели са там… те ще се погрижат за него и ще го пазят. Трябва да изпратя телеграма до Ейс — баща ми е такъв човек, че вероятно няма дори да им каже, че ми е роднина. — Татко, от кога си на служба?

— Малко повече от година.

— И вече си ефрейтор!

Баща ми изведнъж стана мрачен.

— В тези времена бързо ни повишават.

Беше ми ясно какво има предвид. Жертви. Днес във войската има предостатъчно свободни места; все не могат да набавят толкова много обучени войници, че да ги запълнят.

— Да… но, татко, не ти ли се струва, че си малко възрастен, за да се занимаваш с военно дело? Би могъл да постъпиш във флотата или в тиловата служба, където да водиш разчетите…

— Исках да ида в МП и постигнах своето! — категорично отсече той. — Не съм по-стар от мнозина сержанти — всъщност, не съм чак толкова стар. Сине, простият факт, че съм с двадесет и две години по-голям от теб все още не означава, че мястото ми е в инвалидната количка. Възрастта също си има своите предимства.

В това изглежда наистина имаше нещо вярно. Спомних си как сержант Зим започваше първо с по-възрастните мъже, когато трябваше да раздава пробни „детски“ нашивки на новобранците. И баща ми никога не би сгафил в Базовия курс така, както аз — за него нямаше да има камшици. Вероятно той е бил набелязан като потенциален ефрейтор още преди да е завършил Базовия курс. Армията се нуждае от множество наистина зрели мъже в средните степени на своята йерархия; тя е една патерналистична организация.

Нямаше нужда да го питам защо е поискал да постъпи именно в МП, нито как е получил назначение за моя кораб. Почувствах се по-въодушевен, отколкото когато бях дете и той ме бе насърчавал с думи. Не любопитствах и защо се бе записал доброволец; усетих, че зная причината. Майка ми. Никой от нас не засегна тази тема щеше да бъде твърде болезнено и за двама ни.

Тук рязко смених посоката на разговора.

— Нека узная как си живял досега. Кажи ми къде си бил и с какво си се занимавал.

— Ами-и-и… Обучавах се в лагера „Сан Мартин“.

— Така ли? Значи не си бил в „Къри“?

— Този лагер е нов. Но порядките са същите. Само дето срокът на обучение е два месеца по-кратък от обичайното и в неделите не излизаш никъде. След лагера веднага подадох молба за „Роджър Йънг“, но нищо не излезе от това. Тогава ме изпратиха при Доброволците на МакСлатъри. Свестни момчета.

— Да, чувал съм. — Имаха репутацията на груби, сурови и пакостни типове, изглежда ги биваше почти колкото Лудите глави.

— Трябва да кажа, че това беше една добра бойна част. Участвах в няколко спускания заедно с тях и когато някой от момчетата си докараха белята, аз получих тези. — Той погледна към нашивките си. — Вече бях ефрейтор, когато се спуснахме над Шеол.

— Ти си бил там? И аз бях!

Почувствах баща си по-близък от всякога.

— Зная. По-точно знаех, че твоята част беше там. Ние се намирахме на около петдесет мили на север от вас, а може би и още по-близо. Поехме върху себе си удара при онази контраатака, когато те взеха да се излюпват с хиляди от земята като прилепи от пещера. — Баща ми сви рамене. — И така, когато всичко това свърши аз вече бях ефрейтор без отделение, защото от нашия колектив оцеляха само шепа хора. Тогава ме изпратиха тук. Можеше да отида при Кралските мечки на Кодиак, но аз си поговорих със сержанта по назначаването и работата се уреди, още повече, че на „Роджър Йънг“ имаше вакантно място за ефрейтор. Така че ето ме при теб.

— А кога реши да се присъединиш към армията? — Разбрах, че това беше неуместен въпрос веднага, щом го зададох, но трябваше да разсея спомена му за Доброволците на МакСлатъри; за един сирак от мъртва бойна команда е препоръчително да забрави случилото се колкото се може по-скоро.

— Почти веднага след Буенос Айрес — отвърна тихо баща ми.

— Разбирам.

Баща ми замълча за известно време. После каза с необичайно мека интонация:

— Не съм съвсем сигурен, че разбираш, синко.

— Какво?

— Ммм… Няма да ми е лесно да ти обясня. Несъмнено, загубата на майка ти изигра много важна роля за вземането на това решение. Но аз не се записах в армията, за да отмъщавам за нея при все че имах и това на ум. Много повече ми повлия ти.

— Аз ли?

— Да, ти. Сине, аз винаги съм те разбирал по-добре от майка ти — не я упреквай; една жена може да усети тези неща толкова, колкото птицата би се научила да плува. На мен ми беше ясно защо ти постъпи на служба, макар че се съмнявам — прости ми това — дали тогава познаваше достатъчно самия себе си. Поне половината ми гняв към теб беше проява на празно негодувание… защото ти стори нещо, за което дълбоко в сърцето си знаех, че трябваше да стане. Но и ти не си главната причина за моето отиване в армията… как да го кажа… ти само натисна спусъка. И ми помогна да избера рода войска.

Той направи пауза.

— Не бях във форма. След като ти се записа доброволец, аз дори бях на ръба на депресията и ми се наложи да се виждам често с моя хипнотерапевт — никога не си подозирал това, нали? Ние открихме — той и аз, че изпитвах огромно неудовлетворение от себе си. Когато ти ни напусна, аз си го изкарах на теб — но не ти беше причината и аз и моя терапевт знаехме това. Предполагам, че още от памтивека съм бил наясно каво се мъти: ние бяхме поканени да предложим на пазара военно оборудване цял месец преди да бъде обявено състоянието на тревога. Бяхме се ориентирали почти изцяло към военно производство, докато ти все още се обучаваше.

През този период се чувствах по-добре, може би защото се уморявах до смърт от работа и бях твърде зает, за да се срещам със своя терапевт. Но постепенно открих, че се бях изнервил повече от всякога. — Той се усмихна. — Сине, какво мислиш за цивилните?

— Ние не говорим на един и същ език с тях. Това е всичко.

— Очевидно е така. Спомняш ли си мадам Рутман? Бях няколко дни в отпуск, след като завърших курса на обучението, и се прибрах вксъщи. Видях някои от нашите стари приятели, казах им сбогом — и тя беше сред тях. Бърбореше за щяло и нещяло през цялото време и накрая ми каза: „Ти наистина ли ни напускаш? Ако стигнеш Фарауей, потърси скъпите ми приятели Регатос и им предай много поздрави от мен.“

Отвърнах й, колкото се може по-деликатно, че това едва ли ще бъде възможно, тъй като Арахнидите са окупирали Фарауей. Думите си ни най-малко не я развълнуваха. Тя възкликна лекомислено: „О, няма да имаш затруднения! Моите познати Регатос са цивилни!“ — На това място долових злъч в гласа на баща ми. — Но моят разказ продължава. Казах ти, че ставах все по-депресиран. Смъртта на майка ти ме освободи от задръжките ми… и колкото повече времето ни разделяше, аз проумявах как трябваше да постъпя. Предадох делата си на Моралес…

— Старецът Моралес? Той ще може ли да се справи?

— Да. Длъжен е. Много от нас сега вършат неща, които не са предполагали, че умеят. Предадох му едно порядъчно количество стока — ти знаеш пословицата за стария вол, който разделил зърното; и аз разпределих остатъка, като завещах половината на Дъщерите на Милосърдието, а другата половината на теб, когато поискаш да се върнеш у дома и да я вземеш, ако пожелаеш да се захванеш с нашия бизнес и да го възродиш отново. Няма значение. Важното е, че най-сетне бях разбрал какво не беше наред с мен. — Той замълча, после прошепна съвсем тихо: — Трябваше да осъществя един акт на доверие към себе си. Трябваше да си докажа, че съм мъж. Не само произвеждащо-и-консумиращо икономическо животно… а мъж.

В този момент, преди да успея да му отговоря високоговорителите на стената зад нас пропяха: „Да свети името, да свети името на Роджър Йънг“ и един женски глас прибави: „Личният състав на кораба от военния флот «Роджър Йънг» да се качи на помощния модул. Корабен док Н. Девет минути.“

Баща ми рязко се изправи и грабна бойния си комплект.

— Този сигнал е за мен! Пази се, синко — и гледай да вземеш онези изпити. Ако се провалиш, ще те накажа — нищо че званието ти е по-високо от моето.

— Ще се старая, татко.

Той ме прегърна.

— Ще се видим, когато се върнеш на базата! — и изчезна с бързината на десантчик.

 

 

В офиса на комендатурата аз доложих за пристигането си на един флотски сержант, който приличаше забележително на сержант Хо, дори и само заради факта, че беше загубил едната си ръка. Все пак на него му липсваше усмивката на сержант Хо. Представих се:

— Сержант Рико, явявам се съгласно разпорежданията.

Той хвърли поглед към часовника.

— Вашият кораб кацна преди седемдесет и три минути. Какво ще кажете за това?

И аз му казах. Той присви устни си и ме изгледа замислено.

— Чувал съм целия възможен регистър от извинителни причини и смятах, че го зная наизуст. Но вие току-що вписахте в него нова страница. Вашият баща, родният ви баща, наистина ли пристигна да служи на същия кораб, който вие напуснахте, защото ви изпратиха при нас с друга мисия?

— Това е самата истина, сержант. Можете да проверите — ефрейтор Емилио Рико.

— Ние не се занимаваме с проверка на твърденията на всички млади джентълмени, които идват при нас. Ние просто ги уволняваме, ако някога се разбере, че не са казали истината. О’кей, едно момче, което не би рискувало да закъснее, за да се види със своя старец, едва ли би струвало много и при други обстоятелства, така че да го забравим.

— Благодаря, сержант. Трябва ли да доложа на коменданта сега?

— Приемете, че вече сте му доложили. — Той направи отметка върху един списък. — Вероятно след месец той ще изпрати да ви повикат тук заедно с шестима други като вас. Ще ви покажем стаята, където ще бъдете настанени, както и пълния списък на непосредствените дейности, с които трябва да се заемете. Можете да си отрежете нашивките, но ги запазете, вместо да ги изхвърлите; кой знае дали няма пак да ви потрябват. Но от сега нататък вие вече сте „мистър“, а не „сержант“.

— Да, сър.

— Не ме наричайте „сър“. Ако аз ви нарека „сър“, това едва ли ще ви хареса.

Няма да описвам подробно училището за кандидат-офицери. То прилича в много отношения на Базовия лагер, но порядките тук са по-меки и навсякъде е пълно с книги. Сутрин поведението ни беше досущ като на новобранци, тъй като участвахме в занятия, които ни бяха познати от Базовия лагер и бойната част, и също както някога, сержантите ни мъмреха, когато не изпълнявахме съвестно задълженията си. Следобед ние ставахме кадети и „джентълмени“, декламирахме и слушахме лекции съгласно един безкраен списък от предмети: математика, галактография, ксенология, хипнопедия, логистика, стратегия и тактика, теория на комуникациите, военно законодателство, разчитане условията на терена, специално въоръжение и психология на управлението, накратко всичко от изхранването на новобранците до това защо някой си Ксеркс е загубил огромната си империя. И най-вече как самият ти да се справяш с бедите, докато следиш за още петдесет човека — да се грижиш за тях, да ги гледаш, да ги обличаш, да ги ръководиш, да ги пазиш и никога да не ги глезиш.

Ние разполагахме със собствени легла, макар че ги използвахме твърде рядко; имахме отделни стаи и душове, както и вътрешна водопроводна инсталация; а към всеки четирима кандидати бе прикрепен по един цивилен, който да им оправя леглата, да чисти стаите, да лъска обувките, да глади униформите и да изпълнява поръчките им. Тази служба не се считаше за лукс и наистина не беше; нейното предназначение бе да даде на студента повече време да се справя с всичко останало, като го облекчава от онова, с което всеки преминал през Базовия лагер вече може да се справя съвършено.

„Шест дена ще работиш подобно надарените мъже, а после на седмия и ти ще ходиш на въже.“

Или армейската версия на песента:

„а после на седмия обора чистиш натъжен“,

Която недвусмислено ти показва колко века назад се е полагал този вид общественополезен труд във войската. Бих искал да мога да хвана натясно поне един от онези цивилни, които си въобразяват, че ние безделничим и само си играем, като ги привикваме за по един месец в запас.

През всички вечери и дори в неделя ние учехме, докато очите ни се възпаляха и ушите ни почваха да бучат — после заспивахме (ако успеехме) с един хипнопедичен „преподавател“ под възглавницата, който ни бърбореше монотонно през цялата нощ.

Нашите маршови песни бяха подходящо подбрани: „Няма да ставам войник, няма да ставам войник! По-добре да остана зад плуга на старото време!“, „Повече не ща да изучавам войната“, „Не правете войник от момчето ми, крещи ридаещата майка“, както и любимата на всички — старата класическа „Благородните войници“ със своята хорова партия за малката Загубена Овца: „Бог храни съжаление към такива като нас. Баа! Я-а! Ба-а!“

Все пак аз не си спомням да съм се чувствал нещастен по време на престоя си в школата. Предполагам, че съм бил твърде зает. Никога не ме споходи и онзи задължителен психологически срив, който изживява всеки в Базовия лагер; неизменно присъстваше обаче страхът от това да не отпаднеш. Особено ме притесняваше моята слаба подготовка по математика. Съквартирантът ми, един жител на колонията Есперус със странното, но подходящо за него име „Ангел“, сядаше нощ след нощ, за да ме обучава допълнително.

Мнозина от инструкторите ни, особено офицерите, бяха инвалиди. Единствените, за които мога да си спомня, че разполагаха с пълен комплект от ръце, крака, зрение, слух и т.н., бяха някои от волнонаемните бойни инструктори — и то не всички. Нашият преподавател по нечестен бой се кипреше на един захранван с електричество стол, носеше пластична яка и беше напълно парализиран от врата надолу. Но езикът му не беше парализиран, очите му бяха като два фотоапарата и страстта, с която можеше да анализира и критикува това, което виждаше, компенсираше малкия му недостатък.

В началото аз се учудвах защо тези очевидни кандидати за физическо възстановяване и пълна пенсия не си вземат багажа и не си отидат вкъщи. После престанах да се чудя.

Навярно върхът на моята кадетска кариера беше посещението на младши лейтенант от флота Кармен Ибанес, черноокия младши патрулен офицер и обучен пилот на Корветния транспортен съд „Манерхайм“. Карменсита изглеждаше невероятно. Наперена в белите си флотски дрехи и приблизително с ръста на преспапие, тя се появи в момента, когато моят клас беше строен за вечерния сбор. Невъзмутимо обходи строя. Можеше да се чуе как очните ябълки на съседите ми проскърцват, когато тя преминаваше. Насочи се право към дежурния офицер и попита за мен с ясен глас, който звънна над плаца.

Дежурният офицер, Капитан Чандар, вероятно никога не се бе усмихвал дори и на собствената си майка. Но сега се разтопи от любезност пред Кармен. Ухилен до уши, тъй че даже лицето му се измени до неузнаваемост, той потвърди факта на моето съшествуване… при което тя премигна с дългите си черни мигли и с печален глас обясни, че на нейния кораб предстои скорошно излитане, след което се осведоми дали не би могла да заведе кадет Рико някъде на вечеря?

Така че след малко разполагах с една крайно необичайна и напълно безпрецедентна тричасова отпуска. Аз дори заподозрях, че флотата обучава своите служители на специални хипнотични техники, които все още не бяха разпространени сред хората на Армията. Или пък тайното оръдие на Кармен беше доста по-древно от тези, които се използваха в МП. Във всеки случай аз не само прекарах чудесно времето си, но и моят престиж сред съучениците, който съвсем не беше висок дотогава, достигна до немислими висоти.

Беше една великолепна вечер и си струваше да проспя два урока на следващия ден. Срещата ни беше малко помрачена от факта, който и двамата бяхме узнали — че Карл е бил убит, когато Дървениците унищожиха нашата изследователска станция на Плутон — но само малко, тъй като и двамата вече бяхме започнали да привикваме с тъжните вести.

Един детайл обаче ме порази. Кармен се отпусна и свали шапката си, докато се хранехме в ресторанта. Нейната синьочерна коса липсваше напълно. Знаех, че много от момичетата във Флотата стрижеха главите си — в крайна сметка, не е практично да се грижиш за дълга коса в боен кораб и, в частност пилотът не може да рискува косата му да се разпилява наоколо в различни посоки при всяка маневра по време на свободно падане. По дяволите, нали и аз самият бях обръснал черепа си за удобство и хигиена. Но духовният портрет на малката Кармен включваше в моите представи и това изобилие от фина, вълниста коса.

От друга страна, щом веднъж си привкнал с нещо, то започва да ти харесва. Имам предвид, че ако едно момиче ти се струва красиво, то продължава да ти се нрави и след като си обръсне главата. Това е още и признак, който показва принадлежността на момичето към флотата и го отделя от цивилните мацки — един вид отличителен знак, подобен на златните черепи, костите под които сочат броя на бойните ти спускания. Сега Кармен ми изглеждаше по-различна, външният й вид й придаваше достойнство и за първи път аз напълно осъзнах, че тя действително беше офицер и воин, а не само изключително привлекателно момиче.

Върнах се в корпуса със звезди в очите, съпроводен от леко ухание на парфюм. Кармен ме беше целунала на раздяла.

 

 

Единственият предмет, за чието съдържание ще спомена нещо повече, е история и морална философия.

Бях изненадан, когато го открих в учебната програма. Струваше ми се, че историята и философията нямат никакво отношение към военното дело и към командването на един взвод. Ако този предмет има някаква връзка с войната, тя е в това „защо“ трябва да се воюва — въпрос, който всеки кандидат решава за себе си дълго преди да стигне до кадетското училище. Един МП се бие, защото е МП, това е всичко.

Отначало помислих, че курсът трябва да бъде повторен в услуга на онези (може би една трета) от нас, които никога не го бяха преминали в училище. Над 20 процента от моя кадетски клас не бяха земляни (процентът на хората, родени на земята, които се записват да служат, е много по-нисък от този на другопланетните жители — понякога това те кара да се чудиш). Една трета или горе-долу толкова от изпратените в корпуса земни жители бяха от разни асоциирани територии и други подобни места, където историята и моралната философия не се преподаваха. Така че аз се надявах да прескоча опресняването на знанията, което би ми освободило време да се занимая с десетичните дроби.

Но аз грешах. За разлика от гимназията, оказа се, че задължително трябва да премина през този курс отначало докрай. Не заради оценката и изпита, обаче. Курсът включваше контролни, подготвителни записки, зачоти и други такива — но без бележки. На финала имаше беседа с инструктора, след която той трябваше да даде преценка дали си достоен да бъдеш офицер.

Ако се изкаже отрицателно за теб, това означава, че ще последва обсъждане, на което ще бъде разисквано не само дали би могъл да станеш офицер, но и дали е възможно да останеш въобще в Армията, независимо какво е било званието ти досега. Вече нямаше значение колко сръчно се справяш с оръжията. В най-добрия случай се даваха инструкции да повториш курса… а в най-лошия просто те изхвърляха от армията и ти се превръщаше отново в цивилен.

Историята и моралната философия действа като бомба със закъснител. Събуждаш се посред нощ и си мислиш: защо се озовах именно тук? Това се отнася даже и за моя курс от гимназията; аз просто не съм знаел какво е имал предвид полковник Дюбоа. Когато бях дете, мислех, че мястото на този курс е извън учебната програма. Той по нищо не приличаше на физиката и химията; защо не беше включен сред мъглявите допълнителни курсове, където му беше мястото? Единствената причина, поради която го слушах внимателно, беше, че се натъквах на някои интересни изводи, които ме принуждаваха да се замислям.

Нямах никаква представа, че „мистър“ Дюбоа се бе постарал да ме научи „защо“ трябва да воювам дълго преди въобще да съм решил да воювам.

И така, защо „трябваше“ да воювам? Не беше ли безразсъдно да излагам нежната кожа на уязвимото си тяло на яростта на чуждопланетните агресори? Особено ако цената на усилията, които полагах, не бе равностойна на парите за харчене, които получавах, да не говорим, че не можеше да изкупи ужасните часове, в които очакваш гибелта си, нито отварителните условия, при които живееш и работиш. Можех спокойно да си стоя вкъщи, докато проблемите на света се разрешават от разни дебелокожи типове, които се забавляват с военни игри? Особено ако чужденците, срещу които воювах, не ми бяха направили нищо лично, докато не се втурнах срещу тях и не започнах да разрушавам техния свят. Що за дивотии са тези, с които се занимавам?

Да воювам само защото съм МП? Братко, този лозунг е на нивото на опитните кучета на Павлов. Зарежи го и се опитай да разсъждаваш.

Майор Рид, нашият инструктор по история и морална философия, беше сляп като къртица, но имаше смущаващия навик да „гледа“ право в теб и да те назовава по име. Ние анализирахме събитията след края на войната между Руско-Англо-Американския съюз и Китайската Хегемония през 1987, както и събитията от следващите няколко години. Но точно в този ден бяхме чули новината за разрушението на Сан Франциско и Сан Джоакин Вали; помислих си, че ще ни предложи една оживена дискусия по този повод. В крайна сметка, сега дори и един цивилен трябваше да бъде в състояние да заеме нравствена позиция — Дървениците или ние. Да се бием или да умрем.

Но майор Рид не спомена нито дума за трагедията на Сан Франциско. Той накара един от нас да изложи в резюме договора, подписан в Ню Делхи и да коментира защо този договор е пренебрегнал пленниците от войната… Когато примирието влязло в задънена улица, пленниците останали по местата си; те обаче били пуснати на свобода по време на Безредието и тръгнали към родните си домове — поне тези от тях, които са пожелали да си идат.

Мъченикът на майор Рид съобщи броя на неосвободените пленници: оцелелите от две дивизии британски парашутисти, няколко хиляди цивилни, пленени главно в Япония, Филипините и Русия, и осъдени за „политически“ престъпления.

— Наред с това, имало е и много други военнопленници — продължи запитаният, — заловени по време на бойната или преди нея. Според слуховете някои са били пленени още по време на предишната война и въобще не са били освобождавани. Общият брой на неосвободените пленници никога не станал известен. Най-вероятно е да са били около шестдесет и пет хиляди.

— Защо толкова?

— Май че това е приблизителната цифра от учебника, сър.

— Моля те, бъди по-точен. Бил ли е в действителност броят им по-голям или по-малък от един милион?

— Не зная, сър.

— И никой друг не го знае. А бил ли е по-голям от хиляда?

— Вероятно, сър. Почти сигурно.

— Едва ли си сигурен — защото повечето от тези, които в крайна сметка избягали и намерили пътя към къщи, са били водени под отчет. Виждам, че не си чел внимателно урока си. Мистър Рико!

Аз бях втората жертва.

— Да, сър.

— Хиляда неосвободени пленници достатъчен повод ли са да се захване или да се поднови една война? Имайте предвид, че милиони невинни хора могат да загинат, ако войната бъде възобновена.

Не се поколебах.

— Да, сър! Повече от достатъчна причина.

— Повече от достатъчна. Много добре. А един пленник, когото врагът не иска да пусне на свобода, достатъчна причина ли е да се започне или поднови една война?

Тук вече се поколебах. Знаех отговора, който един пехотинец би дал, но не мислех, че това беше отговорът, който той очакваше да чуе от мен. Майор Рид нетърпеливо подхвърли:

— Хайде, хайде, мистър! Ние имаме горна граница от хиляда; призовах те да вземеш под внимание долната граница от един човек. Това не е бизнес и ти не плащаш с полица, на която пише „от един до хиляда фунта“. Даже и в търговията не е възможна такава полица — а началото на нова война е нещо много по-сериозно от изплащането на парична сума. Не би ли било престъпно да се застрашава суверинитетът на цяла страна (на практика две страни), за да бъде спасен един единствен човек? Ами ако той не заслужава това! Или ако вземе да умре след започването на военните действия? Хиляди хора загиват всеки ден при нещастни случаи… така че струва ли си да се колебаеш заради един човек? Отговори! Отговори с „да“ или „не“ — ти задържаш вниманието на класа.

Беше ме поставил на тясно. Усетих, че нервнича и побързах да му дам дежурния отговор на капсулните войни.

— Да, сър!

— Какво „да“?

— Няма значение дали са хиляда — или само един, сър. Трябва да се сражаваме.

— Аха! Броят на военнопленниците е без значение, така ли? Добре. Сега докажи своя отговор.

Отново бях притиснат до стената. Знаех, че това е правилният отгобор, но не знаех защо. Той ме остави да си поблъскам главата и сетне ме подкани със зле прикрита ирония в гласа:

— Говори, мистър Рико. Тук имаме работа с точна наука. Вие изказахте едно математическо твърдение, което трябва да бъде доказано. Иначе някой може да го оспори, като изтъкне по аналогия, че стойността на един картоф е равна, ни повече, ни по-малко, на стойността на хиляда картофа. Не е ли така?

— Не, сър.

— Защо не? Докажи го!

— Хората не са картофи.

— Добре, добре, мистър Рико. Мисля, че достатъчно напрегнахте уморения си мозък за днес. Утре искам да получа в час писмено доказателство на моя първоначален въпрос, изразено чрез средствата на символната логика, вместо нов устен отговор. Ще ти подскажа малко. Виж забележка седма в края на днешната глава. Мистър Салмон! Как се е достигнало до сегашната политическа ситуация след епохата на Безредиците? И в какво се състои нейното морално оправдание?

В началото Сали се затрудни. Едва ли някой би могъл да обясни точно как се е появила федерацията; тя като че ли се бе развила от само себе си. Когато националните правителства от края на XX век се дискредитирали напълно, нещо е трябвало да запълни появилия се вакуум и в резултат на това в много случаи на власт бяха дошли завърнали се от войната ветерани. Те били загубили войната, повечето от тях нямали работа и мнозина били огорчени до дъното на душата си от условията на Договора от Ню Делхи, но вече знаели как да вървят към набелязаната цел. Не е било революция, а по-скоро нещо подобно на събитията в Русия през 1917 година — системата се разпаднала и се образувал вакуум, после някой друг излязъл на преден план.

Според историците движението на ветераните се зародило в Абърдийн, Шотландия. Неколцина бивши военни се събрали една вечер като нощни стражи и взели решение да спрат размириците и вълненията. Те сметнали за необходимо да не допускат никой друг, освен ветерани, в своя комитет. В началото действали съвсем произволно — доверявали се по малко един на друг, но не се доверявали на никого извън своя кръг. Това, което започнало като извънредна мярка, се превърнало в конституционна практика… за едно или две поколения.

Вероятно тези Шотландски ветерани са се споразумели да не допуснат някакви си проклети печалбари, спекуланти, черноборсаджии, експлоататори, дезертьори и шибани цивилни да им се месят. Отделните слоеве на населението трябвало да се подчиняват, докато военните сложат всичко в ред. При положение, че не си струвало цивилните да бъдат допускани до властта, членовете на комитета оповестили, че ще дадат една нова насока на общественото развитие и дори обесили двама от своите, които били колаборационистки настроени. Историците са на мнение, че антагонизмът между цивилните и завърналите се от фронтовата линия войници тогава бил много по-силен, отколкото можем да си представим днес.

Сали преразказваше всичко съгласно учебника. Накрая майор Рид го прекъсна:

— За утрешния урок пригответе едно обобщение от три хиляди думи. Мистър Салмон, можете ли да ми посочите причина — не историческа или теоретична, а чисто практическа — защо избирателното право днес е привилегия само на отслужилите ветерани?

— Защото това са хора, които са преминали през естествен подбор, сър. Те са по-способни от останалите.

— Това е абсурдно!

— Сър?

— Нима не ви е ясно, че представите ви са нелепи? Хората на служба не са по-умни от цивилните. В много случаи цивилните ги превъзхождат интелектуално. Този факт залегна и в основата на оправданието на опита за преврат, извършен малко преди Договора от Ню Делхи, така нареченият „Бунт на Учените“: позволете на разумния елит да управлява и на Земята ще настъпи рай. Превратът излезе неуспешен, разбира се. Защото развитието на науката, независимо от обществените импулси, с които е съпроводено, само по себе си не е обществено благо; тези, които се занимават с наука (били те практици или теоретици), най-често са толкова егоцентрични, че в проявите им отсъства социалната отговорност. Подсказах ти основния мотив, можеш ли да го развиеш?

— Хората на служба са по-дисциплинирани, сър — отвърна Сали.

Към третата си жертва майор Рид се отнесе почти свойски:

— Съжалявам. Тази теория е привлекателна, но не се подкрепя от фактите. На теб и мен не ни е позволено да гласуваме, докато се намираме на служба, нито пък е потвърдено, че военната дисциплина прави човека самодисциплиниран; във всеки случай влиянието й върху него отслабва, когато той се уволни. Ръстът на престъпността при ветераните е почти същия, както и при цивилните. Забравихте ли, че в мирно време повечето ветерани работят из разни тилови спомагателни служби, където съвсем не са подложени на всички несгоди на военната дисциплина — и все пак избирателният им вот се зачита.

Майор Рид се усмихна.

— Мистър Салмон, зададох ви коварен въпрос. Реалната причина за оцеляването на нашата структура е същата, както и причината за оцеляването на всяка друга система: тя работи удовлетворително.

Въпреки това нека да разгледаме някои детайли, от които бихме могли да извлечем поука. През цялата си история хората са се опитвали да предоставят правото на управление в такива ръце, които ще го използват мъдро и в полза на всички. Един ранен опит е била абсолютната монархия, страстно защитавана като „божествено и неотменно право на кралете“.

Историческите примери се движат в обсега между абсолютната монархия и развихрящата се анархия; човечеството е изпробвало хиляди способи на обществено управление и много повече са били предлагани. Някои от тях са били странни със своите крайности, като античния комунизъм, проповядван от Платон с подвеждащото наименование „Републиката“. Но изначалното намерение винаги е било високо морално: да се осигури устойчиво и надеждно управление.

Всички политически системи се опитват да постигнат това, като ограничават избирателното право до числото на онези, за които се смята, че притежават благоразумието да го използват справедливо. Повтарям: всички системи, дори и така наречените „неограничени демокрации“, са изключвали от избирателното право не по-малко от една четвърт от своето население — било то поради ранна възраст, месторождение, ниски доходи, криминално минало или нещо друго.

Майор Рид саркастично се ухили.

— Никога не съм бил в състояние да разбера как един тридесетгодишен тъпанар може да гласува по-благоразумно от един петнадесетгодишен талант… но така е било във времената на „божественото право на обикновения човек“. Няма значение, те са платили за глупостта си.

Суверенното избирателно право е било подарявано на населението според най-различни критерии — място на раждане, семейство, раса, пол, благосъстояние, образование, възраст, религия и така нататък. Всички политически системи са функционирали криво-ляво, но нито една от тях не е вършела работа както трябва. Те били считани за тиранични от мнозина и в крайна сметка рухнали или били съборени.

Сега ние разполагаме с друга система… и нашата система работи твърде добре. Някои се оплакват, но никой не се бунтува сериозно срещу нея; личната свобода на всички ни е обезпечена както никога досега, законите са малко на брой, данъците са ниски, престъпността е на нищожно равнище. Защо? Не защото нашите гласоподаватели са по-интелигентни от останалите хора; ние преди малко се отказахме от този довод. Мистър Тамани, можеш ли да обясниш защо нашият обществен механизъм функционира по-добре от всеки друг, който е бил прилаган от нашите предшественици?

Не бях сигурен защо Клайд Тамани имаше толкова странна фамилия; май че беше индус.

— Ами, осмелявам се да предположа, че това е защото избирателите са една сравнително малобройна група, която знае, че е отговорна за взетите от нея решения, така че винаги се съобразява с възможните последствия.

— Без догадки, моля. Ние се занимаваме с една точна наука. Пък и твоето предположение е погрешно. Властимеющите при много от старите политически системи също са представлявали малцинство и са били с пълното съзнание за бремето на властта. Нещо повече, нашите граждани с право на глас не навсякъде съставляват малки фракции; ти знаеш или би трябвало да знаеш, че сред населението на различните планети дялът на хората с граждански статус се движи от осемдесет процента, както е на Искандер, до по-малко от три процента, както това е при някои други нации на Земната федерация — и все пак управленческите принципи намират едно и също приложение навсякъде. Гласоподавателите ни не са отбрани хора; те не са носители на някаква особена мъдрост или талант и нямат специфично обучение, свързано с въпросите на управлението. Така че каква е разликата между нашите гласоподаватели и потребителите на избирателното право в миналото? Ние тук изказахме достатъчно предположения; аз ще заява очевидното: при нашата система всеки гласоподавател и всеки държавен чиновник е човек, който е доказал чрез своята тежка доброволна служба, че поставя благоденствието на колектива над личната изгода.

И в това се състои единствената съществена разлика.

Той може да не блести с мъдрост, може да греши и да се отклонява от гражданската добродетел. Но средното му постижение в голяма степен е по-добро от това на всеки друг клас управници в историята.

Майор Рид направи пауза, за да докосне циферблата на старомодния си часовник, по който можеше да „чете“ с пръсти.

— Часът почти изтече. Остава ни само да определим моралната причина за нашия успех да се самоуправляваме. Един продължителен успех никога не е въпрос на шанс. Имайте предвид, че това наистина е една точна наука, а не абстрактно самозалъгване; вселената е това, което е, а не това, което искаме да бъде. Да гласуваш означава да притежаваш власт; това е върховната власт, от която произтича всяка друга власт — като например моята власт да правя нещастен живота ви веднъж дневно. Наречете я Сила, ако щете — правото на глас е сила, гола и груба, Силата на Тоягата и Секирата. Няма значение дали се упражнява от десет души или от десет милиона, политическата власт е сила. Но тази вселена се състои от двойки противоположности. Каква е противоположността на властта, мистър Рико?

Беше задал въпрос, на който можех да отвърна.

— Отговорността, сър.

— Похвално. Както от практически съображения, така и поради доказуеми с математически методи морални причини, властта и отговорността трябва да бъдат равни — иначе казано, равновесието се постига така сигурно, както токът тече между точки с различен потенциал. Да се допусне безотговорна власт означава да се насажда бедствие; да се държи един човек отговорен за нещо, което не е в състояние да контролира, означава да се дава пример за слабоумие. Неограничените демокрации са били нестабилни, защото техните граждани не били отговорни за начина, по който използвали своята суверенна власт… освен че били нестабилни и поради трагичната логика на историята. Уникалният „данък на глава“, които ние трябва да плащаме, тогава бил непознат. Не бил направен никакъв опит да се определи дали гласоподавателят е обществено отговорен до степента на неговата буквално неограничена власт. Когато е гласувал непосилни за изпълнение решения, реалността винаги го е връхлитала застрашително — отговорността тогава волю-неволю била прехвърляна върху му и разрушавала както самия него, така и неговия замък без основи.

Най-общо казано, нашата система се различава съвсем малко; ние притежаваме демокрация, неограничена откъм раса, цвят, вероизповедание, рождение, благосъстояние, пол или убеждения и всеки може да завоюва суверенна власт чрез един обикновено кратък и не твърде мъчителен срок на военна служба — нищо повече от една лека работа за нашите пещерни предшественици. Но тази малка разлика стои между една система, която работи, тъй като е конструирана, за да съчетава фактите, и една система, която е вътрешно неустойчива. Тъй като суверенното право на глас е най-висшето в човешката история, ние сме убедени, че всички, които „го владеят“, приемат върху себе си най-висшето от обществената отговорност — ние изискваме от всяко лице, което желае да упражнява контрол над държавата, да заложи своя собствен живот — и да го загуби, ако се наложи — за да спаси живота на държавата. Максималната отговорност, която едно човешко същество може да поеме върху себе си, по този начин се приравнява към най-висшата власт, която човешкото същество може да упражнява. Танто за танто, съвършено и по равно.

Тук майорът запита:

— Може ли някой да определи защо никога не е имало революция срещу нашата система? Независимо от факта, че срещу всяко правителство в миналото е имало въстания? Независимо от всеизвестния факт, че на оплакванията от разни краища на федерацията непрестанно се дава гласност и те не секват?

Един от по-възрастните кадети се опита да вземе отношение по въпроса.

— Сър, революцията просто е невъзможна.

— Да, но защо е така?

— Защото една революция — една въоръжена съпротива — изисква не само недоволство, но и агресивност. Революционерът трябва да има волята да се бие и да умре за своето дело — иначе той би бил само един левак. Но ако вие отделите най-агресивните и ги превърнете в овчарски кучета, овцете никога няма да ви създават проблеми.

— Нелошо изложение! Аналогиите винаги са условни, но тази е близо до фактическото състояние на нещата. Представи ми математическо доказателство утре. Имаме време за още един въпрос — този път питайте вие, а аз ще ви отговоря. Има ли въпроси?

— Хм… сър, а защо да не се стигне до… ами да, защо не се отиде до крайност? Да се изиска от всеки да служи и да се позволи на всички да гласуват?

— Млади човече, ти можеш ли да възвърнеш зрението ми?

— Моля? Не, сър!

— Би било много по-лесно, отколкото да насадиш моралната ценност, наречена „обществена отговорност“, в съзнанието на едно лице, което не я признава, не я желае и негодува срещу тази допълнителна тегоба, стоварила се върху него. Ето защо ние създаваме такива трудности при записването на доброволци и толкова лесно уволняваме. Обществената отговорност над семейно, или най-вече над племенно равнище, изисква въображение, защото тя предполага преданост пред абстракции, каквито се явяват себеотдаването, вярността и всички по-висши добродетели, които един човек сам трябва да развие в себе си; ако те му бъдат наложени насила, той ще ги отхвърли. В миналото са се опитвали да въведат задължителна военна повинност. Погледни в библиотеката официалния психиатричен доклад за промиването на мозъци на военнопленници по време на така наречената „Корейска война“, от около 1950 година. Донеси утре своя анализ в клас. — Той пипна часовника си. — Свободни сте.

Майор Рид се бе погрижил да запълни докрай времето, отредено му за преподаване.

Но повдигнатите въпроси събудиха моя интерес и аз се захванах с една от онези домашни работи с предварително зададена основна теза, които той ни възложи така непредвидено. Бях забелязал, че Кръстоносните походи се различаваха от повечето някогашни войни. Заех се ентусиазирано със задачата си. Изискването беше: да се докаже, че войната и моралното съвършенство черпят от едно и също генетично наследство.

Накратко, твърдението е следното: Всички войни възникват при напрежение поради демографски натиск. (Да, дори и Кръстоносните походи, макар че трябва да се поровиш за търговските пътища, ръста на раждаемостта и редица други фактори, за да го докажеш.) Нравствеността — всички валидни морални норми — произтича от инстинкта за самосъхранение; моралното поведение е поведение на оцеляването, което стои над индивидуалното равнище — както е при бащата, който умира, за да спаси децата си. Но тъй като напрежението поради пренаселване се получава в резултат на процеса на оцеляване за сметка на другите, то тогава войната, понеже и тя започва в резултат на демографския натиск, произтича от същия наследствен инстинкт, който поражда всички морални норми, приемливи за човешките същества.

Проверка на доказателството: Възможно ли е да се избегне една война, като се намали демографското напрежение (и така да се отстранят очевидните за всички нас злини на войната), чрез конструирането на един морален кодекс от правила, който да приведе числеността на населението в съответствие със съществуващите ресурси.

Дори и без да се дискутира полезността и нравствеността на планираната раждаемост, само чрез наблюдение може да се потвърди фактът, че всяка популация, която ограничава своя ръст, рано или късно бива унищожена. Някои човешки популации са се опитвали да се саморегулират в миналото, но други популационни видове са се разраствали и са ги поглъщали.

Въпреки това, нека приемем, че човешката раса успява да балансира между раждаемостта и смъртността, така че числеността на населението да съответства пропорционално на територията на обитаемите планети и по този начин да настане мир. Какво се получава обаче на практика?

Скоро (например следващия вторник) Дървениците се появяват, избиват хората, които „повече не желаят да се учат на война“ и вселената ги забравя. Което все още може да се случи. Или ние ще размажем Дървениците и ще ги изчистим от лицето на вселената, или те ще ни ликвидират — защото и двете раси са упорити и находчиви и водят борба за природно надмощие.

Известно ли ви е колко време е необходимо, за да запълним под влияние на демографския фактор цялата вселена, така че да застанем рамо до рамо? Отговорът ще ви порази, защото срокът за това е толкова кратък, че представлява само едно мигване на окото на фона на цялата човешка история.

Има ли човекът някакво „право“ да усвоява вселената?

Човекът, такъв какъвто е — едно диво животно с воля за оцеляване и със заявена способност да се справя с всяка конкуренция? Докато горепосочените истини не бъдат осъзнати, всичко, което се каже за нравствеността, войната и политиката, ще бъде безсмислено. Истинската нравственост произтича от познанието за това, какво всъщност представлява Човекът, а не от това, което доброжелателните и благоразумни стари лели биха желали да бъде.

Вселената ще ни даде възможност сами да узнаем след време дали човекът има някакво „право“ да се разселва в нея или не.

Междувременно МП ще продължават да съществуват, бдителни и маневрени, един преден пост на собствената ни раса в битката за оцеляване.

Към края на школата всеки от нас биваше прикомандирован към някой кораб за съвсем кратък период на стаж, където попадаше под надзора на опитен в бойните действия командир. Това представляваше една последна проверка преди изпитната сесия. Бордовият инструктор можеше да реши, че не си показал нужната подготовка. Можеше да поискаш апелативна комисия, но никога не съм чувал някой да го е правил; обикновено или се явяваха на поправителен изпит, или не ги виждахме повече в кадетския корпус.

Някои не се бяха провалили; просто бяха загинали, защото временните им назначения бяха за кораби, на които им предстоеше да предприемат бойни действия. От нас се изискваше да държим бойните си раници окомплектовани — веднъж по време на обяда всички офицери кадети бяха повикани на сбор. Не успях да се нахраня като хората, и ето че се оказах командир на кадетска рота. Подобно на новобранските нашивки, това е една чест, която носи предимно неудобства. След по-малко от два дни дойде и моята собствена повиквателна.

Втурнах се към кабинета на Коменданта. Вещите ми бяха опаковани в преметнатата през рамо мешка и освен това се чувствах велик. Беше ми писнало от учението в късните часове, от възпалените очи и от недоспиването, от глупавото зубрене на уроци; няколко седмици в празничната компания на боен отряд — именно от това се нуждаеше Джони!

Преминах покрай някакви новопристигнали кадети, които маршируваха в плътен строй, всеки с онзи мрачен поглед, който кандидат-офицерът придобива, когато разбере, че е възможно да е сгрешил, като е поискал да стане офицер — и открих, че си свирукам.

Замълчах едва пред вратата на началника.

Там имаше още двама като мен, кадетите Хасан и Бърд. Хасан Мохамеданина бе най-възрастният човек в нашия клас и ми приличаше на духа, който персийският рибар пуснал от бутилката, докато Бърд не беше много по-голям от врабче и съвсем не бе страшен.

Скоро бяхме въведени в светая светих на кадетския корпус. Комендантът седеше в своя неизменен стол на колелца — никога не го видяхме да става от него, освен на съботната проверка. Струва ми се, че вървенето му причиняваше болка. Всичко това не значи, че въобще не го виждахме — можеш да правиш изпитания, обръщаш се и откриваш същия този стол на колелца зад гърба си и полковник Нилсен започва да посочва грешките ти. Ние никога не прекъсвахме работата си — имаше постоянна заповед да не командваме „Внимание!“, но появата му винаги ни объркваше. Изглеждаше, че има шестима полковници Нилсен.

Комендантът имаше постоянен чин на флотски генерал (да, същият този Нилсен); неговият чин на полковник в кадетския корпус беше временен, в очакване на второ уволнение, което да му позволи да се оттегли окончателно. Аз веднъж попитах един касиер за това и той потвърди, че според правилата комендантът получаваше заплата само на полковник — но би могъл да си възвърне заплащането на флотски генерал от деня, в който се уволни отново.

И тъй, както казваше Ейс, всякакви ги има — не мога да си представя, че ще избера да получавам половин заплата само заради привилегията да шашкам стадо кадети.

Полковник Нилсен вдигна поглед и поздрави:

— Добро утро, господа. Разполагайте се удобно.

Аз седнах, но не се почувствах комфортно. Той тромаво приближи до машината за кафе, напълни четири чаши и Хасан му помогна да ги пренесе оттам. Не ми се пиеше кафе, но един кадет никога не отхвърля гостоприемството на коменданта. Полковникът не ни изчака и сръбна една глътка.

— Получих вашите заповеди, господа — оповести той. — Вашите временни повишения в чин. — И после продължи: — Но искам да съм сигурен, че разбирате своя военен статут.

Ние вече бяхме слушали лекция по този въпрос. Продължавахме да бъдем офицери само за инструкция и проверка… „извънредно, с изпитателен срок и пробно“. Твърде млади, съвсем безполезни, с добро поведение и временни назначения, ние щяхме отново да станем кадети, когато се върнехме тук след изтичането на периода на стажа и можехме да бъдем понижени по всяко време от офицерите, които ни изпитваха.

Щяхме да бъдем „временно лейтенанти трети ранг“ — една длъжност, която беше толкова необходима, колкото краката на рибата. Щяхме да сме вклинени в тясното пространство между флотските сержанти и действащите офицери. По-ниско звание от това, здраве му кажи — и все пак те наричат „офицер“. Ако някой някога бе отдал чест на трети лейтенант, то трябва да е станало при много лошо корабно осветление.

— Вашето повишение в чин гласи „трети лейтенант“ — продължи Нилсен, — но заплатата ви остава същата. Ще се обръщат към вас с „мистър“, единствената промяна в униформата ви ще бъде пагон с една звезда, по-малка дори от кадетската значка. Продължавате да сте в разпореждане на вашите инструктори, докато те не потвърдят, че офицерската ви кандидатура е наистина подходяща — Полковникът се усмихна. — И така, защо ви наричат „трети лейтенанти“?

И аз се чудех защо. За какво бе тази шумотевица около „повишенията“, които всъщност не бяха истински повишения?

Разбира се, аз знаех отговора на този въпрос от учебника.

— Мистър Бърд? — попита комендантът.

— Ами… за да ни поставят на командната линия, сър.

— Точно така! — полковникът се понесе към едно табло, окачено на стената. То изобразяваше обичайната пирамида, която показваше веригата на командването, проследена по целия й път надолу.

— Погледни тук — той посочи към един означителен квадрат, свързан с неговото име посредством хоризонтална линия; надписът върху квадрата гласеше: помощник-комендант (Мис Кендрик).

— Господа — продължи той. — Бих имал затруднения, ако се опитвах да се справя със задълженията си без мис Кендрик. Нейната глава е един бързо действащ архив за всичко, което се случва при нас. — Той докосна един контролен бутон на своя подвижен стол и заговори на въздуха — Мис Кендрик, каква оценка получи кадет Бърд по военно законодателство през миналия срок?

Нейният отговор прозвуча отнякъде веднага:

— Деветдесет и три процента, коменданте.

— Благодаря ти.

Той продължи:

— Видяхте ли? Аз подписвам нещо само ако мис Кендрик е поставила инициалите си върху него. Би ми било неприятно да назнача комисия за разследване, която да установи колко често тя се подписва вместо мен и аз дори не го забелязвам. Кажи ми, мистър Бърд… ако умра, мис Кендрик ще продължи ли да движи нещата?

— Ами… — Бърд изглеждаше озадачен. — Предполагам, че по рутинните въпроси тя би предприела онова, което е необхо…

— Тя не би направила абсолютно нищо — полковникът се развихри, — докато полковник Чонси не й каже как да действа. Самият той! Тя е интелигентна жена и за нея е съвсем очевидно какво не влиза в обязаностите й, а именно, че тя не се намира на командната линия и не разполага с власт.

Той не спираше:

— „Командната линия“ не е само фраза; тя е действителна като шамар по лицето и максималното, което вие можете да направите, е да изпълнявате нейните заповеди. Ако ти наредя да се биеш като кадет, ти можеш най-много да преминеш под командването на някой друг. Ако твоят взводен командир загине и тогава издадеш заповед на някой редови — точна заповед, разумна и мъдра — ти ще сгрешиш и той ще сгреши, ако й се подчини. Защото кадетът не може да бъде на командната линия. Кадетът няма военно съществуване, няма ранг и не е войник. Той е един студент, на който тепърва му предстои да стане офицер или да се върне към бившия си чин. Докато е поставен извън армейската дисциплина, той не е в Армията. Ето защо…

Нула без ръб. Кръгла нула. Щом като кадетът дори не е в Армията, то…

— Полковник!

— А? Говори, млади момко. Мистър Рико.

Бях го сепнал, но трябваше да му го кажа.

— Но… ако не сме в Армията… то тогава ние не принадлежим към МП. Така ли е, сър?

Той ме стрелна с поглед.

— Това безпокои ли те?

— Аз не мисля, че това ми харесва много, сър.

В действителност никак не ми харесваше. Изведнъж се почувствах беззащитен.

— Разбирам ви — той не изглеждаше недоволен от реакцията ми, — но вие не се притеснявайте, оставете всичко на моята съвест. В това число и всички аспекти на космическото право по повдигнатия от вас проблем.

— Но…

— Това е заповед. В техническо отношение вие не сте МП. Но МП не са ви забравили. МП никога не изоставя своите хора, където и да са те. Ако бъдеш убит сега, в този момент, ти ще бъдеш кремиран веднага като втори лейтенант Джони Рико, Мобилна пехота от… — полковник Нилсен се спря. — Мис Кендрик, кой беше корабът на мистър Рико?

— „Роджър Йънг“ — последва светкавичният отговор на секретарката.

— Благодаря — и добави — от военен кораб „Роджър Йънг“, назначен в подвижен боен отряд, Втори Взвод от Рота Джордж, Трети Полк, Първа дивизия, МП — Лудите глави — той декламираше с наслада, без да се консултира повече и да прави допълнителни справки, след като веднъж му бе припомнено името на моя кораб. — Свестни момчета са Лудите глави, мистър Рико. Горделивци и юначаги. Последните нареждания за твоето тяло ще бъдат тленните ти останки да се върнат при тях за тържествен сбор и името ти да бъде записано в Мемориалната зала. Ето защо ние винаги повишаваме в чин мъртвия кадет, синко, едва тогава можем да изпратим ковчега у дома, при близките му.

На това място почувствах как ме заля вълна на самосъжаление и тъга по дома и пропуснах следващите му думи.

— …ще се върнете отново в МП, към която принадлежите. Трябва да станете временни офицери, защото вашето обучение е все още чирашко и защото в бойното спускане няма място за мухльовци. Но когато ви произведем окончателно, вие ще се биете, ще получавате заповеди — и ще издавате заповеди. Законни заповеди, защото ще имате военно звание и ще ви бъде заповядано да служите в съответния отряд; това прави всяка заповед, която издавате, докато носите приписаните ви задължения, също толкова отговорна, колкото и заповедта, издадена от главнокомандващия. Нещо повече, след като веднъж се озовете на командната линия, вие трябва да бъдете готови незабавно да приемете всяка заповед, дошла отгоре. Ако сте в отряд, съставен само от един взвод — което е съвсем правдоподобно при сегашното състояние на война — и сте помощник взводен командир, когато вашият взводен командир отиде по дяволите… тогава вие ставате командири!

Той поклати глава и отново премина на „ти“:

— Не „действащ взводен командир“. Не и кадет, който командва военно учение. Нито „младши офицер в процес на обучение“. Внезапно ти се оказваш Старецът, Шефът, Наличният Командващ Офицер и откриваш с истински ужас, че придружаващите те човешки същества зависят само от теб. И трябва да им кажеш как да постъпят, как да се бият, как да завършат мисията си и да се отърват живи. Те очакват уверения ти глас да заповядва, докато секундите на битката си текат и от теб зависи да бъдеш този глас, да вземаш решения, да издаваш точни команди. Защото вие можете да се объркате и да им внушите, господа, че вашият отряд е изпаднал в беда — в голяма беда! Един изпълнен с паника глас може да превърне и най-добрия боен отряд в Галактиката в разпасана, безконтролна, обезумяла от страх тълпа. Целият безмилостен товар на властта ще се стовари върху вас без предупреждение. Вие трябва да действате незабавно и само Бог ще бъде над вас. Не очаквайте от Него да ви помага в тактическите подробности: те са ваша работа. И Господ няма да би помогне да овладеете паниката, ако не сте сигурни, че можете да контролирате гласа си.

Полковникът направи пауза. Бях в мрачно настроение. Бърд изглеждаше ужасно сериозен и чудовищно млад, а Хасан се мръщеше. Прииска ми се да се върна обратно в десантния салон на „Родж“ без толкова много нашивки и след кратка оперативка да се окажа пак в пълно бойно снаряжение.

Комендантът продължи:

— Това е Моментът на Истината, господа. За съжаление, не съществува метод, познат на военната наука, по който лесно да се различава истинският офицер от повърхностната имитация със звезди на раменете си, освен „изпитанието с огън“. Истинските офицери тогава демонстрират своите възможности или умират храбро, имитациите просто се сгромолясват. Понякога загиват неприспособените. Но трагедията е в загубата на другите… силните мъже, сержанти, ефрейтори и редови, чийто единствен недостатък е, че по волята на фаталния случай са се озовали под командването на някой некадърник.

…Ние всячески се опитваме да избегнем тази трагедия. Нашето нерушимо правило гласи, че всеки кандидат за офицер задължително трябва да бъде обучен боец, закален в огън, ветеран от бойните спускания. Никоя друга армия в историята не е прилагала това правило, макар че някои са били съвсем близо до него. Повечето велики военни школи от миналото — Свети Сир, Уест Пойнт, Сендхърст, Колорадо Спрингз — са приемали цивилни момчета, обучавали ги, произвеждали ги във военен чин, изпращали ги без никакъв опит на бойното поле да командват хората… и понякога твърде късно откривали, че техният интелигентен млад „офицер“ е глупак, страхливец и истерик.

Ние поне нямаме неприспособени хора от този вид. Знаем, че сте добри войници — храбри и сръчни, доказали себе си в битки — иначе нямаше да бъдете тук. Знаем, че вашата интелигентност и образование покриват допустимите минимуми. Като изхождаме от всичко това, ние елиминираме предварително колкото се може повече от недостатъчно компетентните — връщаме ги набързо в редиците, за да не ги провалим като капсулни воини, натоварвайки ги свръх техните способности. Курсът е тежък, защото това, което ви очаква по-късно, е още по-тежко.

След време на наше разположение остава само една малка група, чиито шансове за реализация изглеждат значителни. Главният ни критерий обаче е такъв, че ние не можем да ги подложим на изпитание тук; съществува разлика между един командир в битка… и този, който просто е бил набелязан за такъв. Ето защо ние организираме полево изпитание за него. Господа, вие сте стигнали именно до тази повратна точка. Готови ли сте да положите клетвата?

Настъпи миг мълчание, после Хасан решително отговори:

— Да, полковник.

Бърд и аз потвърдихме.

Полковникът се намръщи.

— Казах ви какви чудесни момчета сте: физически съвършени, духовни будни, обучени, дисциплинирани, с гореща кръв. Точният модел на интелигентния млад офицер! — Той изсумтя. — Някой ден вие може би ще станете истински офицери. Надявам се да е така… ние не само мразим да харчим напразно пари, време и усилия, но също така — и това е много по-важно — аз се разтрепервам винаги, когато изпращам някой от вас, недоизпечени и полвинчати офицери във флотата, защото се досещам какъв Франкенщайн мога да внедря в някой свестен боен отряд. Ако разбирахте това, което ви предстои, вие не бихте били толкова ентусиазирани да положите клетвата веднага след втория зададен ви въпрос. Все още може да отложите по собствена инициатива нещата и да ме принудите да ви върна в правия път. Но вие не знаете какво ви чака. И тъй, аз ще опитам още веднъж. Мистър Рико! Мислил ли си някога как ще се чувстваш, ако бъдеш изправен пред военен съд за това, че си загубил цял полк?

Бях озадачен.

— Защо?… Не, сър, никога не съм си задавал този въпрос.

Да бъдеш изправен пред военен съд — поради някаква причина — е осем пъти по-лошо за един офицер, отколкото за редовите и сержантите. Нарушенията, заради които ще изхвърлят редовите навън (с камшици или без) се отразяват много по-зле на един офицер. По-добре никога да не си се раждал!

— Помисли върху това — навъсено каза Нилсен. — Когато допуснах, че вашият взводен командир може да бъде убит, аз съвсем не посочих най-неприятния момент в едно евентуално военно произшествие. Мистър Хасан! Кой е най-големият брой командни нива, които някога са били поразявани само в една битка?

Мохамеданина се намръщи повече от всякога.

— Не съм сигурен, сър. Нямаше ли по време на операцията „Свърталище на Дървеници“ един майор, който командваше бригада…

— Имаше и неговото име е Фредерикс. Той получи пагони и бе произведен. Ако се върнете към Втората световна война, ще откриете там случай, при който младши флотски офицер поел командването на главен кораб и не само воювал с него, но също така изпращал командни сигнали така, сякаш бил адмирал. Той си заслужил правото на това повишение, макар че там имало офицери по-старши от него в командната линия, които не били дори ранени. Особени обстоятелства — прекъсване на комуникациите. Но аз имам предвид такъв случай, при който и шестте командни нива са били унищожени за шест минути, взводният не успял да мигне и вече бил командир на бригада. Някой чувал ли е за такова събитие?

Мъртва тишина.

— Така. Това е станало при един от онези военни конфликти, които пламвали по периферията на Наполеоновите войни. Този офицер бил най-младши в един флотски съд — морски платноход, разбира се. Той бил приблизително на възрастта на повечето от вашия клас и още не бил произведен. Имал звание „временен трети лейтенант“. Забележете, че това е званието, което ви предстои да носите. Той нямал никакъв опит в боя, в командната верига над него имало още четирима офицери. Когато битката започнала, неговият командващ офицер бил ранен. Хлапакът го вдигнал и го извлякъл отвъд огневата линия. Това е всичко — просто помогнал на свой другар. Но той се притекъл на помощ, без да е получил заповед да напусне поста си. Другите офицери загинали, додето спасявал ранения и затова бил подведен под отговорност за „напускане на поста на дълга като командващ офицер в присъствието на врага“. Бил признат за виновен и уволнен.

Аз въздъхнах.

— За какво, сър?

— А защо не? Вярно е, че ние помагаме на пострадалите. Но ние правим това при различни обстоятелства, докато трае сражението и чрез заповеди до човека, който оказва помощта. Но тази помощ никога не може да бъде извинение да се напусне битката в присъствието на врага. Семейството на това момче се опитвало в продължение на век и половина да издейства оправдание за постъпката му. Без успех, естествено. Имало е съмнения относно някой подробности около случката, но никакви съмнения, че без заповед е напуснал поста си по време на битката. Наистина, той бил зелен като тревата и е имал късмет, че не са го обесили.

Полковник Нилсен ме прикова с хладнокръвния си поглед.

— Мистър Рико, това би ли могло да се случи на теб?

Преглътнах:

— Надявам се, не, сър.

— Нека ти кажа как подобно събитие би могло да те връхлети при твоето първо чирашко пътуване. Да предположим, че участваш във военна операция ведно с множество кораби и един напълно комплектован полк при спускането. Офицерите скачат първи, разбира се. В това има и предимства, има и недостатъци, но ние го правим от морални съображения; нито един рейнджър никога не докосва земята на вражеска планета без офицер. Да предположим, че Дървениците са узнали този факт — това е съвсем правдоподобно. Да допуснем, че те си изработят някаква хитрост, чрез която да премахнат онези, които първи стъпят на земята… но тяхната клопка едва ли ще бъде достатъчна, за да погуби всички участници в десанта. Сега да предположим (тъй като ти си свръхщатно назначен), че трябва да вземеш нечия свободна капсула, вместо да се спуснеш веднага и да бъдеш обстрелян от първата вражеска вълна. Какво друго ти остава?

— Ами… не съм съвсем сигурен, сър.

— Ти току-що си наследил командването на цял полк. Какво ще правите с вашето командване, мистър? Отговори ми бързо. Дървениците няма да чакат!

— Ами… — улових един отговор направо от учебника и го повторих като папагал — ще поема командването и ще действам доколкото обстоятелствата ми позволяват, сър. Съгласно тактическата ситуация: такава, каквато я виждам.

— Хубава работа! — изгрухтя полковникът. — И без съмнение ще си получиш дървения костюм. Това е всичко, което човек може да си изпроси в гадна ситуация като тази. Но аз се надявам, че ти все пак ще полетиш надолу и ще изкрещиш заповедите си до някого. Няма значение дали те ще имат смисъл, или не. Ние не очакваме домашните котета да влязат в битка с дивите котки и да ги победят. Ние очакваме от тях само да опитат. Е добре, станете. Вдигнете десните си ръце.

Той с мъка се изправи на крака. Тридесет секунди по-късно ние бяхме офицери — „временни, извънщатни и в изпитателен срок“.

Помислих си, че ще ни даде пагоните и ще ни отпрати. Предполагаше се, че не си ги купуваме — те са нещо като заем, подобно на временното назначение, което представляват. Вместо това той се отпусна назад и почти заприлича на нормален човек.

— Вижте какво, момчета, обясних ви колко трудно ще ви бъде. Искам да се замислите предварително, да планирате какви стъпки бихте предприели срещу всяка комбинация от злини, които могат да ви сполетят, да осъзнаете до болка, че вашият живот е на разположение на подчинените ви, а не на вас, за да го хвърляте в самоубийствени домогвания за слава… и че вашият живот не ви принадлежи, та да го съхранявате тогава, когато положението изисква да го пожертвате. Искам болезнено да съзнавате този факт преди всяко спускане, така че да останете спокойни, когато ви връхлетят бедите, макар че това едва ли е възможно. Ще ми се да ви попитам още нещо. Кой е единственият фактор, който може да ви спаси, когато психическото натоварване е твърде голямо? Някой може ли да ми каже?

Никой не отговори.

— О, хайде де — настоя с насмешливо изражение полковник Нилсен. — Вие не сте новобранци. Мистър Хасан!

— Сержантът, сър — отговори Мохамеданина.

— Очевидно. Той вероятно е по-възрастен от вас, има повече спускания в биографията си и несъмнено познава отряда по-добре. Тъй като не носи на плещите си този сковаващ товар на отговорността, който поема върху себе си главнокомандващият, той може да разсъждава по-трезво от вас. Поискайте съвет от него. Разполагате с една съобщителна мрежа за тази цел. Молбата ви няма да намали уважението му към вас, той е свикнал да се консултират с него. Ако не го сториш, той ще сметне, че си наивен, един самоуверен като петел всезнайко… и с това нещата ще свършат. Пък и ти не си длъжен да приемаш съвсем буквално съвета му. Дали ще използваш идеите му, или те ще ти подскажат някой по-различен план — вземи сам решението си и оповести заповедите си. Единственото, което може да предизвика ужас в сърцето на кадърния взводен сержант, е да осъзнае, че началникът му изпада в паника и не може да събере мислите си. Никога не е съществувала бойна част, в която офицерите и войниците да са били по-зависими един от друг, отколкото в МП, и сержантите са спойката, с която са скрепени техните отношения. Не забравяйте това.

Комендантът завъртя стола си и се насочи към едно сандъче, сложено до бюрото му. Вътре то бе разделено от няколко прегради, между които лежаха малки кутии. Нилсен извади една и я отвори.

— Мистър Хасан.

— Да, сър?

— Тези звезди бяха носени от капитан Терънс О’Кели, докато траеше неговият изпитателен рейс. Ще приемете ли и вие да ги носите?

— М-моля? — Мохамеданина се задави и на мен ми се стори, че дробовете му едва не избухнаха. — Да, сър.

— Приближете се.

Полковник Нилсен ги забоде, после добави:

— Носете ги също така достойно като него… но ги върнете обратно. Разбрахте ли ме?

— Да, сър. Ще се постарая.

— Убеден съм, че ще бъде така. Един аеромобил ви чака вън. Вашият кораб излита след двадесет и осем минути. Пристъпете към изпълнението на вашите задължения, сър!

Мохамеданина отдаде чест и излезе. Комендантът се извърна към нас и повдигна друга кутийка.

— Мистър Бърд, вие суеверен ли сте?

— Не, сър.

— Наистина ли? Защото аз съм, и то доста. Приемам, че няма да възразите и ще вземете тези звезди, които са били носени последователно от петима офицери — уви, и петимата са били убити при бойни действия.

Бърд малко се поколеба.

— Ще ги взема, сър.

— Добре. Защото тези петима офицери събраха седемнадесет почетни грамоти от Земния Медал до Ранения Лъв. Приближете се. Звездата с кафявата патина трябва винаги да носите на лявото си рамо и не я лъскайте! Тук е списъкът на бившите им притежатели. Разполагате с тридесет минути до излитането на вашия транспортен кораб. Незабавно идете до възпоменателната зала и разгледайте личния архив на всеки един от тях.

— Да, сър.

— Поемете задълженията си, сър!

Едва тогава Нилсен се обърна към мен, погледна ме в лицето и неочаквано ме запита:

— Имаш ли нещо наум, синко? Говори!

— Ами… — смутолевих аз. — Сър, този „временен трети лейтенант“, който бил разжалван… Как бих могъл да науча повече за това, какво се е случило?

— Млади човече, аз ти дадох само един пример, но виждам, че той е събудил любопитството ти. Битката е станала на първи юни 1813 година по стар стил между корабите „Чесапийк“ и „Шанън“. Потърси във Военноморската енциклопедия. В твоята корабна библиотека сигурно я има.

Той взе звездите за пагони и присви вежди.

— Мистър Рико, получих писмо от един твой учител, офицер в оставка, който моли да ти връчим звездите, които е носил като трети лейтенант. Съжалявам, че трябва да му откажа.

— Нима, сър — бях поласкан, че полковник Дюбоа все още държеше на мен. А също така и много разочарован от отказа, който съпътстваше предложението му.

— Защото не мога. Назначих тези звезди преди две години и те никога не се върнаха отново. Нищо не може да се направи. Хммм — той ме огледа. — Ти би могъл да започнеш с един нов комплект звезди. Металът не е важен, важното е, че твоят учител искаше ти да ги носиш.

— Както кажете, сър.

— Или пък… — той разлюля кутията със звездите в ръцете си — би могъл да вземеш тези. Те бяха носени досега пет пъти… и нито един от последните четирима кандидати, чиито пагони красяха, не успя да получи офицерски чин. Не поради недостойни постъпки, просто имаха лош късмет. Искаш ли да опиташ шанса си и да развалиш магията? Да ги превърнеш в звездите на добрия късмет?

По-скоро бих прегърнал акула! Все пак отвърнах:

— Разбира се, сър. Ще се заема с това.

— Чудесно! — Той ми ги връчи. — Благодаря ти, мистър Рико. Нали разбираш, тези бяха моите звезди, аз ги носих първи… И би ми било особено приятно да ги видя освободени от злощастието, което ги съпровожда. Ще ми се да продължиш кариерата си с тях и да заслужиш офицерски чин.

Почувствах се десет фута висок.

— Ще се постарая, сър!

— Не се и съмнявам. Сега можеш да пристъпиш към изпълнение на задълженията си, сър. Същият аеромобил ще те отведе заедно с Бърд. Един момент — твоите учебници по математика в чантата ти ли са?

— Какво? Не, сър.

— Вземи ги. Навигаторът на твоя кораб беше предупреден, че ти е разрешено да носиш допълнителен багаж.

Отдадох чест и напуснах много бързо. Беше ме накарал да се смаля при споменаването на математиката.

Моите учебници по математика бяха в бюрото ми, завързани с канап и увити в хартия, върху която бе написан дневният ми режим. Имах впечатлението, че за полковник Нилсен нищо не оставаше незабелязано, но всъщност това го знаеше всеки.

Бърд ме чакаше на покрива на зданието в аерокара. Той погледна книгите ми и се намръщи.

— Кофти. Нищо, ако сме на един и същи кораб, ще ти помогна. Къде те разпределиха?

— На „Страж“.

— Съжалявам. Аз съм на „Москва“.

Влязохме в колата, проверих автопилота и видях, че беше превключен на управление от земята. Затворих вратата и колата излетя. Бърд добави:

— Можеше да бъде и по-зле. Мохамеданина взе не само учебниците си по математика, но и по още два предмета.

Бърд несъмнено не се преструваше, когато предложи да ми помогне със задачите. Той си беше професорско синче и само нашивките му издаваха, че освен това е и войник.

Бърд не просто изучаваше математика, той я преподаваше в корпуса тъй, както Шуюми ни обучаваше на джудо в лагера „Къри“. МП не може да си позволи да пилее талантите си. Бърд имаше преподавателска степен по математика още на осемнадесетата си година, така че беше съвсем естествено той да получи този извънреден наряд като инструктор по съответния предмет, което не означаваше, че през останалото време му се спестяваха неприятностите, свързани с военния порядък.

Не че имаше кой знае какви неприятности. Бърд притежаваше това рядко съчетание от блестящ интелект, солидно образование, здрав разум и самочувствие, което бележи кадета със знака на потенциален генерал. Ние го смятахме за предопределен да командва бригада още към тридесетата си година, както това става на война.

Моите амбиции далеч не бяха толкова големи.

— Ще бъде жалко — казах аз, — ако Хасан се провали на изпитите.

Помислих си, че ще е също така доста жалко и срамно, ако и аз се проваля на тях.

— Всичко с него ще бъде наред — обяви благосклонно Бърд. — Ще го поизпотят без съмнение, ако трябва дори ще го поставят в хипнотична кабина и ще го изчанчат, но пък и той не е лесен. Даже да го скъсат на изпитите, той едва ли ще загуби много.

— Нима?

— Не знаеш ли, че постоянният чин на Мохамеданина е първи лейтенант — такова е било полевото му назначение, преди да дойде в корпуса, разбира се. Той ще се върне към него, ако се издъни на изпитите. Виж регистрите.

Знаех правилата. Ако се провалях по математика, щях да си остана пак сержант, което навярно е толкова приятно, колкото да бъдеш шибан през лицето с мокра риба винаги, когато се сетиш за това… Бях разсъждавал неведнъж върху тази възможност. лежейки безсънен в очакване на поредния изпит.

Но случаят с Хасан беше по-различен.

— Почакай — запротестирах аз. — Той е зарязал званието първи лейтенант постоянна степен… и току-що бе произведен временен трети лейтенант… за да стане по-късно втори лейтенант? Ти нещо да не си мръднал? Или той?

Бърд се ухили.

— Достатъчно, за да станем и двамата МП.

— Но аз не разбирам…

— Слушай тогава. Мохамеданина няма достатъчно образование, за да се издигне в МП. Така че колко високо може да се изкачи той? Сигурен съм, че би могъл да командва полк в битка и да свърши наистина добра работа, при положение че някой друг планира операцията. Но да ръководиш сражението е само частица от това, което един офицер трябва да умее, особено един старши офицер. За да направляваш цяла война или дори да планираш отделна битка и да я ръководиш, трябва да си запознат с теория на игрите, операционен анализ, символна логика и още дузина други предмети. По принцип можеш да ги овладееш и сам, ако имаш някаква основа за това. Но трябва наистина да се оправяш с тях или никога няма да се издигнеш по-нагоре от капитан или майор. Излиза, че Мохамеданина знае какво върши.

— Предполагам, че е така — отвърнах бавно, — но Бърд, полковник Нилсен трябва да е наясно, че Хасан на практика вече е бил офицер.

— Разбира се.

— Той с нищо не показа, че го знае. Всички ние чухме една и съща лекция от него.

— Не съвсем. Забеляза ли, че когато комендантът искаше да получи специфичен отговор на някой въпрос, той винаги се обръщаше към Хасан?

Май че беше така.

— Бърд, а какъв е твоят постоянен чин?

Колата тъкмо се приземяваше; той се забави с отговора си, поставил ръка на дръжката на вратата, после внезапно се ухили:

— Редник. Не мога да си позволя да се проваля!

Аз подсвирнах.

— Няма страшно. Теб нищо не те заплашва!

Бях изненадан, че той дори не беше ефрейтор, но съобразих, че един хлапак, толкова интелигентен и образован като Бърд, би могъл да стигне направо до кадетския корпус, веднага щом се проявеше в битка… което при наличието на война бе в състояние да му се случи само няколко месеца след осемнадесетия му рожден ден.

Бърд се ухили още по-широко.

— Ще видим.

— Ще завършиш успешно. Хасан и аз имаме за какво да се притесняваме, но не и ти.

— Така ли мислиш? А пък на мен ми се стори, че мис Кендрик, например, не ме одобряваше.

Той отвори вратичката на колата и се вслуша.

— Хей! Този повиквателен сигнал е за мен. Сбогом!

— Ще се видим пак, Бърд,

Но аз не го видях повече и той не завърши. Беше произведен две седмици по-късно и звездите му се върнаха обратно, заедно със спечеления от тях осемнадесети орден — Ранения лъв, посмъртно.