Васил Попович
Един епизод от Мехадия (5)

V

Мина се бит час, откакто мъжът се отправи да търси заповяданата стая за семейството си. Като за зла чест беше поченало да наросява по малко дъждец, часът наближаваше пладне. Пръснатите вредом мехадийски пациенти (болни) лека-полека се завръщаха от утрешната си разходка, събираха се под покривите на кафенетата и локантите, разговаряха се в ожидание обеда, смееха се и се препираха живостно.

През всичкото това време госпожата продължаваше да кисне в колата при децата си. От нетърпение тя си хапеше устните, гневът я дразнеше и я караше да изпуща сегиз-тогиз по един такъв лаконически епитет върху мъжа си, щото и дяволите надали би измислили по-остър и по-неделикатен; но тъй плодовити на измислици биват жените, когато обстоятелствата и гневът им изискват деятелността на техният ум, на тяхната хитрост. И на какво не биват те способни тогива, и какво не им минува през ума!

Дамата не правеше друго, освен часто попогледваше из прозорците на колата, ръмжеше като вързан пес връх проходящите, стискаше си пестниците, скърцаше със зъби, заканваше се на мъжа си и вече измислюваше какъв кюляв да му скрои, когато се завърне, особито ако дойде без да е сполучил да намери прилична стая на първия ред. „Ах, ще си го изпати клетият син! Сега ще ме види коя съм и чия дъщеря!“ — бъбреше си тя.

Но бедний мъж като че по едно тайно предчувствие на готвещата се над главата му кара и по причина, едно, че беше изтършувал всичките места в гостилниците и не бе намерил стая не само на първия ред, но и на втория, и на третия кат, дори и в подстрешнето, и в подземниците на хотелите, и в частните къщи — толкова беше пълно навсякъде и заето, друго, защото беше укъснял доста и в надежда, че и жена му от нетърпение ще да се е отправила сама да търси стая, предпочете да чака по-удобно време, за да се яви пред очите й. Затова той спокойно седеше в едно кафене, пиеше черно кафе и се разговаряше с един господин, комуто се мъчеше да обясни криво-ляво по немски главната причина за съвременната война между Франция и Германия.

Кой знае къде би го завлякъл разговорът, ако би келнерите от ресторантите да не дойдеха да известят на гладната публика, че обедът бе готов, часът — дванадесет, и ако не се явеше неочаквано и не го прекъсаше фуриозната му жена.

Подобно на една карающа фурия изненадейно предстана тя пред разговарящите и със спряно от злоба дихание грозно изгледа любезния си съпруг, който като че изстина на мястото си и идиотски гледаше на жена си. Той само тогава се обурави, когато събеседникът му — немецът — го попита дваж и триж: Aber was ist mit ihnen? (Какво ти стана?)

— Нихтс! — избърбори той най-сетне едва внятно. — Господине, жена ми…

— Е, мъжо — измъмра жената, — седиш и си приказваш с хората, като че това ти беше останала работата…

Отговор не последва, конците се бяха объркали съвсем.

— Имам честта, мадам! — поклоняющец се изговори немецът, но дамата нито го удостои с погледа си, тя втрещено гледаше на мъжа си.

— Мъжо, тебе питам, камо ти стаята? Ще ли чакаш още и да се мокря на дъжда, казвай!

— Хм, хм! — измънка мъжът. — Търсих, жено, навсякъде търсих — няма, не съм виновен, търси и ти и се увери.

Госпожата, без да притури нищо повече, за чудо, обърна си гърба и изхвръкна.

Мъжът отдъхна свободно към събеседника си:

— Шлехт — проговори той, — зер шлехт фрау… (Което ще рече: зла, твърде зла жена.)

— Защото е болна — отговори немецът, — нека направи няколко вани в тукашните железни води, та да видите как ще се поправи.

— Нихт кранк (не е болна) — съкрушително изпъшка господинът.

— Тогава защо я доведе?

— Тя ме доведе, не аз нея!

Немецът си повдигна раменете и издума:

— Охс! — след това той стана, поклони се вежливо и се оттегли в локантата.

— И това е истина — заговори господинът, след удалението на немеца, — да не бях охс, сир. вол, не щях да си допусна да ме води за носа и за рогата една безумна жена! — господинът тежко въздъхна.

— Знаел бих аз какво да правя — прибави той, — но дечицата ми… Ах, това е то, което ме кара да търпя и да се снишавам пред безумието на жена си. И на кого да се изповядам, да се оплача? Срам ме е вече от хората. И кой ли ще ме чуе? Защо се мъчих аз да печеля, кой ще ме оправдае? Защо живях, като нямам никаква услада в живота си, когато нито една минута не ми е простено да си разпусна душата, да си отдъхна свободно, да се порадвам от все сърце на състоянието си, да подишам чиста и непорочна семейна радост, да вкуся сладкия плод на мирния добродетелен живот! Право, гризе ме завистта, като гледам на другите, дори на най-простите хора, как си живуват със стопанките си. А защо не съм бил и аз честит като тях? Ох, дотегна ми вече!… Не, аз ще сваля от гърба си това несносно седло, та каквото ще да става; и тъй нищо добро не ми се сочи в бъдещето, та по-добре веднъж за винаги!…

Неизразима печал се изобрази в лицето на той клетник-мъченик, черна меланхолия превзе ума и чувствата му, тогава когато жена му под ръка с един непознат господин яви се отпреде му и прекъсна монолога на тъжните му мисли.

— Е, мъжо, аз свърших работата — продума тя, — намерих сгодна стая, благодарение на любезността на негова милост, господи Н. Н., препоръчвам ти го.

— Добре, жено — отговори мъжът й, като си изправи наведената глава.

— Имам честта да ви се представя — сладко-вежливо продума г. Н. Н.

— Нямам честта да ви зная, нито пък желая да ви зная, господине, кой сте и откъде.

— Мъжо, що е това от тебе? Човекът ни услужи, а ти… — злобно издума жена му.

— Мужик — избъбра Н. Н., като си освободи ръката.

— Молим ви, простете слугата ви за безпокойството, което ви сторих — изрече дамата почти умолително. — Мъжът ми сега е в пароксизма на болестта си и не знае що говори.

— А, негова милост е болен, а не вий, госпожо?

— Да, господине, за него дойдох в Мехадия, да го придружа, дано се изцери.

— Ну, ще се изцери, без друго ще се изцери от тукашните води, много, много полезни води.

— На дявола водите ви! — обади се насила болний господин.

— Радвам се, че ви улесних, господа! — след тия снизходителни думи услужливий господин се поклони с една лукава подсмивка и си замина по работата.