Васил Попович
Един епизод от Мехадия (1)

I

Това беше през лятото на 1870 година. Както всяка година, тъй и това лято в Херкулес-Бад (Мехадия) имаше голямо стечение народ от всякъде: от Немско, от Сърбия, от България, а особито от Румъния. Всичките грамадни хотели бяха препълнени с посетители. Едни от тия посетители бяха наистина болни, под строга докторска диета; други полуболни, сиреч нито болни, нито здрави; трети прездрави и пречитави, увлечени, може би, от общия порой на празните любители за всякакви летни разходки по баните и минералните води. Измежду последните имаше и такива, които не съвпадаха нито в една от горните три категории, дошли най-много из Влашко, Бог знае по какви своеобразни капризи, нито да се церят, нито поне да се ползват от чистия въздух на привлекателната романтическа местност, а може би просто защото им било дотегнало да се излежават без работа в мошиите си. Подобните се влачеха насам-нататък като полусънни, прозяваха се продължително, гласно и зяпаха безцелно пред всяка достойна за забавление маловажна или незаслужаваща никакво внимание вещ, било то хотел или просто орнамент, статуйка на зданията, барелеф, капител, корниз, било продавница с разни практически или разкошни предмети, на някое грамадно дърво, кьошк, цвете, билка, мостче, камък, скала, пещерка, стълбичка, пътечка, която води към някой планински връх, и т.н.

Или пък временното мехадийско население растеше прогресивно, пълнееше; местността ставаше по-чувствителна, скъпотията по-неизносна: фиорините хвърчаха в множество, но при все това никой не можеше да се похвали с някое особно удобство и със задоволяванието си. Тъй или инак, къде половината на юния Херкулес-Бад представяше вече едно общество от временни жители, съставено от разни народности, от различен пол, различни звания, нрави и характер. От утрото до вечерта всичко се движеше и се суетеше: едни бързаха да киснат в подземните горещи вани; други се разхождаха, пръснати по горите и върховете на планините; трети са забавляваха в ресторантите и кафенетата; четвърти посещаваха модните магазини или пък се движеха назад-напред по обширната, чиста и гладка площад. Имаше и такива господа джентелмени, на които ремеслото беше карточната или азартната игра (комарът); заврени в стаята на някое кафене, тий старателно премятаха картите и великодушно обираха един другиго.

Изобщо до солидното, важното и сериозното седеше или крачеше недъгавото, смешното и лекомисленото, а до него най-често лицемерното и изкуственото, подправеното и лъжливото, до което редом почиваше или се клатеше комичното, а още по-често — отвратителното.

Тук човек виждаше някой принц или важна личност да се разхожда също така важно, като че под ръка със собствената си горда аристократическа мина, там генерал, офицерин, катан (войник) или някой обикновен смъртний — търговец, чиновник, прост писец, музикант, по-нататък някой сибарит или сибаритка и т.н., след която се влечеше някой стар ловелас или кьопав дъртел; още по-нататък някоя кокона с кокончетата си или дудука с дудучките си, натруфени, размазани, размирисани, укичени с разни скъпи дрипи, със скъпоценни камъни и с други разни лъжи-очи украшения: всичко това се движеше, едни съсредоточени в само себе си, други равнодушно, трети с изглед, като че миришаха въздуха, четвърти с пълна апатия в лицето си, пети с едно особно изражение, неприлично нито на екстаз, нито на пасивност, най-сетне имаше и такива, на които в очите и в гласа съглеждаше се и се чуваше една дълбока, ако не презрителна ирония. С една дума всеки беше знаменит по своему, според физическото си състояние и нравственото си настроение.