Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Double Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДВОЙНА ЗВЕЗДА. 1996. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.9: Червената планета. Роман. Превод [от англ.].: Кънчо КОЖУХАРОВ [Double Star, Robert A. HEINLEIN]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 209. Цена: 150.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

5

Господин комисарят Бутройд беше, разбира се, назначен по листата на Партията на човечеството, както и всички останали от неговия екип, като се изключат техническите сътрудници. Дак обаче ми беше казал, че шансовете са поне три към две в полза на това, че Бутройд няма нищо общо със заговора; той го смяташе за честен, но глупав. Ако е там въпросът, нито Дак, нито Роджър Клифтън вярваха, че премиерът Кирога е вътре в заговора; те приписваха цялата работа на една нелегална терористична група вътре в Партията на човечността, която се бе самонарекла „Акционистите“, а нея пък приписваха на някакви високоуважавани баровци, които имаха всички изгледи здравата да се напечелят.

Ако беше останало на мен, нямаше да мога да различа Акционист от аукционист.[1]

Само че в мига, в който се приземихме, стана нещо, дето ме накара да се чудя дали приятелчето Бутройд е толкоз честно и глупаво, колкото си мислеше Дак. Дреболия, но от онези дреболии, които могат да спукат едно превъплъщение като детско балонче. Тъй като бях много важен посетител, посрещаше ме комисарят; тъй като нямах никакъв друг обществен пост, освен че бях избран във Великото събрание, и пътувах частно, не ми се полагаха никакви официални почести. Той беше сам, като се изключи помощникът му — и едно малко момиче на около петнайсет години.

Познавах го от снимките и знаех доста неща за него; Родж и Пени ме бяха информирали грижливо. Стиснах му ръката, попитах го за синуита му, поблагодарих му за приятното изкарване на последното ми посещение и поговорих с помощника му по този топъл, задушевен начин, който Бонфорте така добре владееше. Знаех, че Бутройд има деца и че едно от тях е момиче на горе-долу същата възраст, обаче не знаех — може би Родж и Пени не знаеха — дали някога съм го виждал.

Спаси ме сам Бутройд.

— Струва ми се, че не сте виждали дъщеря ми Диърдри. Тя настоя да дойде с мен.

Сред филмите, които бях проучвал, нямаше ни един, дето да показва как се държи Бонфорте с младите момичета, така че просто ми се наложи да стана Бонфорте — вдовец в началото на петдесетте, който няма нито свои деца, нито племенници и вероятно не е натрупал особен опит с тийнейджърките, но в замяна на това има страхотен опит в запознаването с всевъзможни непознати. Така че аз се отнесох с нея, сякаш беше два пъти по-голяма; само дето не й целунах ръка. Тя се изчерви и придоби много доволен вид.

Бутройд я погледна снизходително и рече:

— Хайде, мила, помоли го. Може да нямаш друга възможност.

Тя се изчерви още повече и каза:

— Господине, мога ли да ви помоля за един автограф? Момичетата от моето училище ги колекционираме. Взех от господин Кирога… трябва да взема и от вас — и тя измъкна иззад гърба си една малка книжка.

Почувствах се като пилот на хеликоптер, на когото са му поискали свидетелството за правоуправление, а то е останало у дома в другите панталони. Бях учил здравата, ала не очаквах да ми се наложи да подправям подписа на Бонфорте. По дяволите, човек не може за два дни и половина да направи всичко!

Само че за Бонфорте бе просто невъзможно да откаже на такава молба — а аз бях Бонфорте. Усмихнах се сърдечно и попитах:

— Вече си взела автограф от господин Кирога?

— Да, господине.

— Само автограф ли?

— Да. Ъ-ъ, той написа и „С най-добри пожелания“.

Намигнах на Бутройд.

— Само „С най-добри пожелания“, така ли? Никога не пиша на младите дами нещо по-малко от „С любов“. Знаеш ли какво ще направя… — взех книжката от ръцете й и запрелиствах страниците.

— Шефе — настойчиво рече Дак, — времето ни е кът.

— Я се стегни — му казах, без да го погледна. — Ако трябва, цялата марсианска нация може да почака заради една млада дама — и подадох книжката на Пени. — Би ли записала размерите на тази книга? А после ми напомни да изпратим една снимка, която да може да се залепи вътре — и, разбира се, да я надпиша както му е редът.

— Да, господин Бонфорте.

— Това дали ще ви устрои, госпожице Диърдри?

— Иха-а!

— Хубаво. Благодаря, че ми поиска автограф. Капитане, сега можем да тръгваме. Господин комисарю, това ли е нашата кола?

— Да, господин Бонфорте — той престорено огорчено поклати глава. — Опасявам се, че привлякохте един член на собственото ми семейство във вашата експанзионистка ерес. Не е много честно, нали? Да разполагате мамци и така нататък.

— Това би трябвало да ви е за урок да не я пускате в лоши компании… Е, госпожице Диърдри? — и пак започнах ръкостискането. — Благодаря, че ни посрещнахте, господин комисар. Страхувам се, че сега ще трябва да побързаме.

— Да, естествено. Приятно прекарване.

— Благодаря, господин Бонфорте!

— Аз ти благодаря, миличка.

Извърнах се бавно, за да не изглеждам на стереото нервен или неспокоен. Наоколо все още се мотаеха фотографи, пикапът на новините, стереото и така нататък, а също и много репортьори. Бил държеше репортьорите по-далечко от нас; когато се обърнахме да си ходим, той махна с ръка и каза: „Ще се видим после, Шефе“, и пак се извърна, за да говори с един от тях. Родж, Дак и Пени ме последваха в колата. Наоколо беше обичайната за космодрумите тълпа — не толкова голяма, както на някой от земните космодруми, но все пак многобройна. Хората изобщо не ме тревожеха, тъй като Бутройд беше приел имперсонацията — макар и положително тук да имаше неколцина, които знаеха, че аз не съм Бонфорте.

Аз обаче не се оставих да бъда разтревожен от тези индивиди. Те не можеха да ни вкарат в беля, без да се самоизобличат.

Колата беше „Ролс аутлендър“[2], херметик, но аз не си махнах кислородната маска, понеже и другите не го сториха. Разположих се на дясната седалка, Родж се настани до мен, Пени — до него, а Дак уви дългите си крака около едно от сгъваемите столчета. Шофьорът хвърли един поглед назад през преградката и потегли.

Родж тихо каза:

— По едно време се разтревожих.

— Няма за какво да се безпокоиш. Хайде, сега, моля ви всички да млъкнете. Искам да си прегледам речта.

Всъщност исках да позяпам марсианския пейзаж; речта я знаех наизуст. Шофьорът пое по северния край на полето, покрай множество складове. Прочетох надписите на търговска компания „Фервийс“, „Дайана аутлайнс“ ООД, „Трите планети“ и „I. G. Farbenindustrie“[3]. Виждаха се почти толкова марсианци, колкото и хора. Ние, земните плъхове си мислим, че марсианците са бавни като охлюви, пък и те на истина са си такива — но на нашата относителна тежка планета. На родния си свят се носят върху своите основи като камъчета по водата.

Вдясно, на юг от нас, оттатък плоското поле Големият канал се гмуркаше в прекалено близкия хоризонт, без да се вижда оттатъшния му бряг. Право пред нас се намираше Гнездото на Ккках — градче като от приказките. Бях се загледал в него със сърце, замряло от крехката му красота, когато Дак изведнъж се стрелна напред.

Отдавна бяхме оставили зад гърба си движението около складовете, макар една кола да идваше отсреща към нас; аз я бях видял, без всъщност да я забележа. Дак обаче ще да е бил през цялото време на тръни: когато другата кола съвсем наближи, той внезапно смъкна с трясък преградката, която ни отделяше от шофьора, тръшна се на врата му и сграбчи кормилото. Извъртяхме се надясно, минахме на косъм от другата кола, извъртяхме се наляво и едва останахме на пътя. За едната бройка не се утрепахме, защото бяхме отминали полето и тук магистралата вече минаваше по ръба на канала.

Преди два дни в „Айзенхауер“ не бях от особена полза на Дак, но тогава не бях въоръжен и не очаквах неприятности. Него ден все още не бях въоръжен, но се държах малко по-добре. Дак беше изцяло зает с това да управлява колата както се беше протегнал от задната седалка. Шофьорът, който отначало беше изваден от равновесие, сега се опитваше да се пребори с него за кормилото.

Наклоних се напред, увих лявата си ръка около врата на шофьора и забодох десния си палец в ребрата му.

— А си шавнал, а те гръмнах! — гласът принадлежеше на героя-злодей от „Господинът от втория етаж“; репликата от диалога също бе негова.

Пленникът ми изведнъж притихна.

С напрегнат глас Дак попита:

— Родж, какво правят?

Клифтън погледна назад.

— Обръщат.

Дак отвърна:

— Чудесно. Шефе, дръж тоя тип на мушка, докато се прекача — и го стори, още докато говореше — трудна работа, като се вземат предвид дългите му крака и претъпканата кола. Настани се в седалката и щастливо рече:

— Съмнявам се, че нещо, дето е на колела, може да стигне един „Ролс“ на прав път — дръпна въздушната клапа и голямата кола се понесе напред. — Как го давам, Родж?

— Току що обърнаха.

— Добре. Какво ще правим с тоя парцал? Да го изхвърлим ли?

Моята жертва се загърчи и запротестира:

— Ама аз нищо не съм направил!

Забих палеца си по-яко и той млъкна.

— О, нищо работа — съгласи се Дак, без да откъсва очи от пътя. — Само се опита да предизвикаш малка катастрофа — колкото да накараш господин Бонфорте да закъснее за срещата си. Ако не бях забелязал, че намаляваш, за да ти бъде по-лесно, можеше и да се измъкнеш. Не ти стискаше, а? — и той взе един лек завой така, че гумите изпищяха, а жироскопът положи всички усилия да останем на четири колела. — Какво е положението, Родж?

— Отказаха се.

— Така-а — Дак не намали скоростта; сигурно карахме с доста над триста километра в час.

— Чудя се дали ще се опитат да ни обстрелват, когато един от техните е на борда. К’во ще кажеш, приятел? Дали вече са те отписали като пушечно месо?

— Не знам за какво говорите! Ще си имате неприятности с тая работа!

— Ами-и? С показанията на четирима уважавани люде срещу пандизчийското ти досие? Или може би ти не си каторжник? Както и да е, господин Бонфорте предпочита аз да го возя — така че ти, естествено, си бил щастлив да направиш тая услуга на господин Бонфорте — в тоя момент минахме през нещо — изглежда някой червей си беше сменил кожата насред гладкия като стъкло път — и моят пленник и аз едва не минахме през покрива.

— Господин Бонфорте! — жертвата ми успя да го произнесе като ругатня.

Няколко секунди Дак мълча. После рече:

— Шефе, не мисля, че тоя би трябвало да го изхвърлим. Мисля, че трябва да те оставим, а после да го откараме на някое тихо местенце. Струва ми се, че ако го попритиснем, може да проговори.

Шофьорът се опита да се измъкне. Засилих натиска на врата му и пак го подпрях с кокалчето на палеца си. Една става може да не ти мяза особено на дулото на топлинен пистолет, ама дали ще ти се прииска да установиш истинското положение? Онзи се отпусна и мрачно заяви:

— Няма да посмеете да ми направите инжекция.

— Божичко, не! — отвърна с потресен глас Дак. — Че това ще е незаконно. Пени, момичето ми, имаш ли фиба?

— Разбира се, Дак, защо? — беше изненадана също като мен. Само дето гласът й не звучеше уплашено, а мен ме бе пипнало шубето.

— Хубаво. Хей, приятел, някога пъхали ли са ти фиба под ноктите? Разправят, че това можело да наруши дори команда под хипноза да не говориш. Действало направо на подсъзнанието или нещо такова. Единствената неприятност е, че пациентът издава адски неприятни звуци. Затова ще те свалим сред дюните, където няма да разтревожиш никого освен пясъчните скорпиони. А след като проговориш — ето сега идва приятното! Та след като проговориш, ще те пуснем, нищичко няма да ти направим, само ще те оставим да се върнеш в града. Обаче — сега слушай внимателно! — ако бъдеш наистина мил и сговорчив, ще получиш награда. Ще ти оставим маската за разходката.

Дак млъкна; за момент не се чуваше нищо друго освен плачливия вой на редкия марсиански въздух край покрива. На Марс човек вероятно може да измине двеста метра без кислородна маска, ако е в добра форма. Струва ми се, че съм чел за някакъв случай, когато един човек извървял почти осемстотин метра, преди да умре. Погледнах към километража и видях, че сме на около двадесет и три километра от Годард сити.

Пленникът бавно каза:

— Честна дума, нищо не знам. Просто ми платиха, за да блъсна колата.

— Ние ще се опитаме да ти стимулираме паметта — портите на марсианския град бяха току пред нас; Дак започна да намалява ход. — Шефе, тук трябва да излезеш. Родж, я си извади пистолета и освободи Шефа от нашия гостенин.

— Добре, Дак — Родж се намести до мен и ръгна мъжа в ребрата — също с кокалчета на пръста си. Аз се отместих. Дак удари спирачките и колата спря точно пред портите.

— Имаме четири минути — щастливо рече той. — Хубава кола. Ще ми се да беше моя. Родж, я се дръпни малко и ми направи място.

Клифтън се отмести и Дак ловко удари шофьора по врата с ръба на дланта си; човекът се свлече.

— Това ще го държи мирен, докато не се озовеш в безопасност. Не можем да си позволим някаква неприлична бъркотия точно пред погледа на гнездото. Дайте да си сверим часовниците.

Сверихме ги. Имах още около три минути и половина до последния срок.

— Трябва да влезеш точно навреме, разбираш ли? Не по-рано, не по-късно, а точ в точ.

— Точно така — отвърнахме в хор с Клифтън.

— Ще ти трябват може би тридесет секунди, за да се изкачиш по рампата. Какво искаш да направиш с останалите три минути, които ти остават?

Въздъхнах.

— Просто да си овладея нервите.

— Нервите ти са съвсем наред. Преди малко не пропусна нито един номер. Горе главата, синко. След два часа ще можеш да потеглиш към къщи и хонорарът ще ти гори джобовете. Вече правим последната обиколка.

— Надявам се. Доста напрегнато беше. Дак?

— Да?

— Ела за малко — излязох от колата и му махнах с ръка да се отдалечи малко с мен. — Какво ще стане, ако сбъркам нещо — там, вътре?

— А? — Дак ме погледна изненадано, а сетне се разсмя — май прекалено искрено. — Нищо няма да сбъркаш. Пени ми каза, че го знаеш като по вода.

— Да, но предположи, че направя гаф.

— Няма да направиш гаф. Зная как се чувстваш; и аз бях така при първото ми самостоятелно приземяване. Само че когато то започна, бях така зает да го направя, че нямах време да го сбъркам.

Клифтън се обади с изтънял от редкия въздух глас:

— Дак! Следите ли времето?

— Време — бол. Повече от минута.

— Господин Бонфорте! — беше гласът на Пени. Обърнах се и тръгнах към колата. Тя излезе и ми подаде ръка. — Късмет, господин Бонфорте.

— Благодаря, Пени.

С Родж си стиснахме ръцете, а Дак ме потупа по рамото.

— Минус тридесет и пет секунди. По-добре да тръгваш.

Кимнах и поех нагоре по рампата. Когато стигнах върха, трябва да са оставали една или две секунди до точното уговорено време, защото щом доближих огромните порти, те се отвориха назад. Поех дълбоко въздух и изругах тая проклета въздушна маска.

И сетне влязох в ролята си.

Независимо колко пъти си го правил, от това първо излизане на сцената, когато завесата се вдига за първа вечер на всяка нова постановка, дъхът ти спира и сърцето замира. Разбира се, знаеш си репликите. Разбира се, вече си помолил директора да отмени представлението. Разбира се, минавал си през всичко туй и друг път. Няма никакво значение — когато за пръв път излезеш там, знаейки, че всички тия очи те гледат, че те чакат да проговориш, чакат те да направиш нещо, чакат може би дори да си забравиш ролята — е, братче, усещаш го и още как. Тъкмо затова са измислени суфльорите.

Погледнах, видях моята публика и ми се прииска да избягам. За пръв път от тридесет години имах сценична треска.

Докъдето ми виждаха очите, напреде ми гъмжеше от членовете на гнездото. Точно пред мен имаше една свободна алея, а от двете й страни — хиляди очи, насадени гъсто едни до други като аспарагус. Знаех, че първото нещо, което трябва да сторя, е бавно да измарширувам по средата на тази алея към отсрещния й край, до рампата, която води надолу във вътрешното гнездо.

Не можех да помръдна.

Казах си: "Слушай, момче, ти си Джон Джоузиф Бонфорте. Бил си тук десетки пъти. Тези хора са ти приятели. Тук си, защото искаш да си тук — и защото те те искат тук. Така че — марш по пътеката. Там там та там! „Ето булката идва!“

Започнах пак да се чувствам като Бонфорте. Аз бях чичо Джо Бонфорте, решил да свърши тази работа безпогрешно — за честта и доброто на моите хора и моята собствена планета — и заради моите приятели марсианците. Поех си дълбоко дъх и пристъпих една крачка.

Това дълбоко вдишване ме спаси; то ме накара да усетя онзи божествен аромат. Хиляди и хиляди марсианци, наблъскани плътно един до друг — замириса ми, като че някой бе изпуснал и разбил цял кашон със „Сластта на джунглата“. Бях така убеден, че го надушвам, че неволно хвърлих едно око назад да видя дали Пени не ме е последвала вътре. Можех да почувствам топлата й длан в моята.

Закуцуках надолу по алеята, като се опитвах да го правя със скоростта, с която един марсианец се придвижва на собствената си планета. Тълпата зад мен се затваряше. От време на време някои хлапета се изскубваха от по-възрастните и хукваха пред мен. Под „хлапета“ имам предвид марсианци след деление, когато масата им е наполовината на масата на някой възрастен, а ръстът им — малко повече от половината на ръста му. Тях никога не ги пускат от гнездото и ние сме склонни да забравяме, че може да има малки марсианци. След делението са нужни почти пет години, за да може един марсианец да стигне истинския си ръст, да възстанови напълно ума си и да си върне всичката памет. По време на този преход той е само идиот, които се учи за малоумен. Преподреждането на гените и последващата регенерация, които са присъщи на конюгацията[4] и делението, го изваждат задълго от строя. Една от ролките на Бонфорте беше с лекция на тази тема, придружена от нечий не твърде добър аматьорски стереозапис.

Тъй като са само приветливи идиотчета, хлапетата са освободени от правилата за добро държане със всичко, което следва оттук. Иначе страшно ги обичат.

Две от хлапетата — от най-дребния калибър и, ако ме питате, съвсем еднакви, избягаха и спряха на място пред мен също като някое глупаво кутре на пътя. Или трябваше да спра, или щях да ги прегазя.

Така че аз спрях. Те се приближиха още повече, като напълно препречиха пътя ми и започнаха да пускат псевдокрайници, като същевременно си църкаха нещо едно на друго. Нищо не им разбирах. Не след дълго те задърпаха дрехите ми и забърникаха с карамелените си лапички в джобовете на ръкавите ми.

Тълпата беше тъй гъста, че едва ли бих могъл да ги заобиколя. Разкъсвах се между две необходимости. На първо място, те бяха тъй ужасно мили, че ми се прищя да проверя дали не съм пъхнал някъде някой бонбон за тях. Само че на още по-първо място беше знанието, че церемонията по осиновяването е отмерена по време като балет. Ако не продължах надолу по тази уличка, щях да извърша класическото прегрешение против благоприличието, направено така прочуто от самия Кккхаграл Млади.

Хлапетата обаче и не мислеха да се махнат от пътя ми. Едното беше открило часовника ми.

Въздъхнах и едва не бях повален от парфюма. После се хванах на бас със себе си. Обзаложих се, че целуването на бебета е галактическа универсалия[5] и че то има приоритет дори пред марсианското благоприличие. Подгънах коляно, като така се изравних по височина с тях и ги гушнах за няколко секунди, като ги потупвах и плъзгах ръце по нежните им, досущ като на листни пъпки, обвивки.

После се изправих и предпазливо произнесох:

— Засега — толкова. Трябва да вървя — с което изразходвах голяма част от запасите си по нисък марсиански.

Хлапетата се вкопчиха в мен, но аз внимателно и нежно ги отместих настрани и продължих по двойната пътека, бързайки да наваксам изгубеното време. Нито един жезъл на живота не прогори дупка в гърба ми. Рискувах с надеждата, че нарушаването на уместността от моя страна все още не е стигнало до размерите, при които престъплението се наказва със смърт. Стигнах рампата, която водеше надолу във вътрешното гнездо и започнах да се спускам.

 

¤ ¤ ¤ ¤ ¤ ¤

 

Тази линия звездички представя церемонията по осиновяването. Защо ли? Защото то е ограничено в редиците на членовете на гнездото на Ккках. Семейна работа.

Ще го изложа по следния начин: един мормон може да има много близки приятели-неверници, но нима това приятелство е в състояние да вкара някой неверник вътре в Храма в Солт Лейк сити[6]? Такова чудо никога не се е случвало и никога няма да се случи. Марсианците посещават свободно чуждите гнезда, обаче един марсианец може да влезе във вътрешното гнездо единствено на своето семейство. Дори неговите конюгационни партньори нямат тази привилегия. Аз имам право да говоря за подробностите на осиновителната церемония не повече, отколкото един масонски брат може да се разпростира на ритуални теми извън самата ложа.

О, общите описания са без значение, тъй като са едни и същи за всички гнезда, също както моята част от церемонията е една и съща за всеки кандидат. Моят благодетел — най-старият марсиански приятел на Бонфорте, Кккахрррийш — ме посрещна на вратата и ме заплаши с жезъл. Аз поисках той да ме убие незабавно, ако съм виновен в каквото и да е нарушение. Да си кажа истината, не го познах, макар да бях изучавал снимката му. Просто трябваше да е той, тъй като ритуалът го изискваше.

Като изясних по този начин, че желязно държа на Майчинството, Дома, Гражданските добродетели и никога не съм пропускал да ходя на неделно училище, получих разрешение да вляза.[7] "Рррийш по поведе по всички спирки, където ме разпитваха и аз отговарях. Ако всяка дума, всеки жест не бяха стилизирани също като класическа китайска пиеса, нямаше да имам никакъв шанс. Повечето време не знаех какво ми казват, а половината време не разбирах собствените си отговори; просто си знаех репликите и кое след кое следва. Въобще не ми ставаше по-лесно от ниското ниво на осветеност, което марсианците предпочитат; само размахвах ръце като къртица.

Веднъж играх с Хоук Мантъл — малко преди да умре, когато вече бе глух като пън. Е това се казва трупар! Той не можеше да използва дори и слухов апарат, защото осмият му нерв бе атрофирал. Част от нещата можеше да разгадае по устните ми, но това невинаги бе възможно. Беше режисирал сам постановката и идеално беше разчел времето. Гледах го как си казва репликата и си тръгва, а сетне рязко се извръща и изстрелва някоя отровна фраза, която изобщо не е чул — точно в нужния момент.

Беше нещо подобно. Аз си знаех ролята и я играех. Ако те се издънеха, си беше тяхна грижа.

Само че никак не ми вдигаше духа това, че през цялото време поне половин дузина жезли бяха насочени към мен. Непрекъснато си повтарях, че няма да ме изпепелят заради един гаф. В края на краищата, аз бях само един жалък глупав човек и в най-лошия случай би трябвало да ми пишат „зачита се“ заради труда. Само че не си вярвах.

След, както ми се видя, няколко дни — само че не беше толкова, тъй като цялата церемония продължава точно една девета от завъртането на Марс — след безкрайно много време, седнахме на масата. Не знаех какво ям и може би това му беше хубавото. Във всеки случай, не се отрових.

После стареите произнесоха речите си, в отговор аз казах приемното си слово и те ми дадоха име и собствен жезъл. Бях марсианец.

Не знаех как да използвам жезъла, а името ми звучеше като някой повреден кран, но от този миг нататък това бе моето законно име на Марс и аз бях законен кръвен член на най-аристократичното семейство на планетата — точно петдесет и два часа, след като един земен плъх в стадий на пълен невървеж беше похарчил последния си полуимпериал, за да купи питие на някакъв чужденец в бара на „Каса Маняна“.

Струва ми се, че туй доказва, че човек никога не трябва да завързва случайни запознанства с чужденци.

Измъкнах се веднага, щом можах. Дак ми беше подготвил една реч, с която декларирах подобаваща причина да си тръгна незабавно и те ме пуснаха. Чувствах се изнервен като мъж, който се е озовал на горния край на стълбището в сградата на някое сестринско религиозно общество, тъй като вече нямаше ритуал, който да ме води. Имам предвид, че дори обикновеното поведение в обществото е обгърнато с херметичните и опасни обичаи, а аз не знаех стандартните ходове. Така че си изрецитирах извинението и тръгнах да излизам. ’Рррийш и още един старей тръгнаха с мен и аз поех риска да си поиграя с още две хлапета, когато излязохме навън — а може да бяха и същите. Щом стигнах портите, двамата стареи ми казаха сбогом на църкащ английски и ме оставиха да изляза сам; зад мен портите се затвориха и сърцето ми се заизкачва нагоре от петите.

Ролсът ме чакаше там, където ме бяха оставили; забързах се надолу, едната врата се отвори и аз с изненада видях, че вътре е само Пени. Не бях разочарован. Викнах:

— Здрасти, Къдроглавке! Успях!

— Знаех си, че ще успееш.

Отдадох й шеговито почест с жезъла и казах:

— Можеш да ми казваш просто Кккахжжжеррр — като опръсках предните редици с втората сричка.

— Внимавай с това нещо! — изнервено рече тя.

Вмъкнах се вътре до нея на първата седалка и попитах:

— Знаеш ли как се използват тия работи? — възбудата вече спадаше и аз се чувствах изтощен, но весел; мечтаех за три бързи питиета и една дебела пържола, а сетне да изчакам отзивите на критиците.

— Не, само че внимавай.

— Мисля, че просто трябва да се натисне тук — което и сторих. В предното стъкло се появи изрядна петсантиметрова дупка и колата престана да бъде херметизирана.

Пени ахна. Аз казах:

— Ох, съжалявам. Ще го зарежа, докато Дак не ме обучи.

Тя преглътна.

— Нищо, нищо. Само внимавай къде си го насочил — после подкара колата и аз открих, че Дак не е единственият, който не си поплюва с въздушната клапа.

Вятърът свиреше през дупката, която бях направил. Попитах я:

— Защо е това бързане? Трябва ми малко време да науча репликите си за пресконференцията. Донесе ли ми ги? И къде са другите? — напълно бях забравил за шофьора, когото бяхме пленили; не бях и помислил за него, откакто се бяха отворили портите на гнездото.

— Не. Те няма да дойдат.

— Пени, какво има? Какво е станало? — чудех се дали ще мога да дам пресконференция, без някой да ме подготви. Вероятно бих могъл да им кажа нещичко за осиновяването; това поне нямаше нужда да го имитирам.

— Станало е, че господин Бонфорте… те го намериха.

Бележки

[1] Аукционист — официално лице, което провежда търг; акционист пък може да означава както човек на действието, така и воин. — Бел. прев.

[2] Outlander (англ.) — чуждоземец. — Бел. прев.

[3] Реално съществуващ немски концерн. — Бел. прев.

[4] Сливане на клетки (биол.). — Бел. прев.

[5] Универсалия — нещо, което е характерно за всички хора и народи. — Бел. прев.

[6] Мормон — член на основата през 1830 г. в САЩ от Джоузиф Смит Христова църква на светиите от последния ден. Основателят тълкувал името като more, mon, тоест повече добро. Солт Лейк сити — столицата на щата Юта. — Бел. прев.

[7] Типична за Хайнлайн подигравка с моралните ценности на американците. — Бел. прев.