Робърт Хайнлайн
Двойна звезда (2)

2

Какво ли му е толкоз смешното, когато на човек му се гади от безтегловност? Ония простаци с железните стомаси винаги умират от смях — бас държа, че биха се кикотили и ако баба им си счупи двата крака.

Естествено космическата болест ме пипна още щом ракетата изключи тягата и премина в свободно падане. Оправих се доста бързо, тъй като стомахът ми на практика беше празен — не бях ял нищо от закуска — и през останалата вечност от това ужасно пътуване бях просто изнурено злочест. Трябваха ни още час и четиридесет и три минути, за да направим скачването, което за такъв земен плъх като мен се равнява горе-долу на хиляда години в чистилището.

За Дак обаче ще кажа, че той не се смя. Дак си е професионалист и се отнесе към нормалната ми реакция с безпристрастното добро държание на полетна сестра, а не като онези тъпоглави и гръмогласни магарета, дето можеш да ги откриеш в списъка на пасажерите на някоя лунна совалка. Ако зависеше от мен, тия здрави веселяци, които могат да разсмиват само себе си, трябва да се пуснат в междинна орбита и да им се даде възможност да се смеят до смърт във вакуума.

Въпреки бъркотията в главата ми и хилядите въпроси, които ми се щеше да задам, преди у мен да се разшава някакъв интерес към каквото и да било, ние вече бяхме в непосредствена близост до факелния кораб — той се бе установил в орбита около Земята. Подозирам, че ако човек трябва да информира някой страдащ от космическа болест, че ще го застрелят на изгрев слънце, единственият отговор ще бъде: "Така ли? Ще бъдеш ли така добър да ми подадеш оная кесия?

Накрая обаче се възстанових до точката, в която вместо ужасно да ми се иска да умра везната се наклони така, че у мен чат-пат започна да се проявява вял интерес към живота. Повечето време Дак беше зает около корабния комуникатор, като очевидно говореше по много тесен лъч, защото ръцете му непрекъснато побутваха ръчното управление като някой ловджия, който насочва пушката си от неудобно положение. Не можех да чуя какво говори, нито пък да прочета по устните му, тъй като бе заврял лице в устройството за плямпане.

Когато обаче бутна настрани комуникатора и запали цигара, аз потиснах повдигането в стомаха си, предизвикано от самата гледка на тютюневия дим, и попитах:

— Дак, не е ли вече време да ми кажеш как стоят нещата?

— Като потеглим за Марс, ще имаме много време за това.

— А? По дяволите арогантното ти държание — запротестирах слабо аз. — Не искам да отивам на Марс. Изобщо не бих и размишлявал върху шашавото ти предложение, ако знаех, че ще се ходи на Марс.

— Както искаш. Ти няма защо да идваш.

— К’во?

— Въздушният шлюз е точно зад теб. Излез и се върни пеша. Не забравяй да затвориш вратата.

Не отговорих на това смехотворно предложение. Той продължи:

— Виж, ако не можеш да дишаш космос, най-лесното нещо ще е да идеш на Марс — и аз ще се постарая да се върнеш обратно. „Мога“ — това е тази кошница — всеки миг ще се скачи с „Бягай“ — факелен кораб за големи ускорения. Около седемнадесет секунди и едно комарско примигване след като се качим, „Бягай“ ще подпали към Марс — трябва да сме там до сряда.

Аз отвърнах с киселия инатлък на болен човек:

— На Марс не отивам. Смятам да остана в този кораб. Все някой трябва да го върне обратно и да го приземи на Земята. Няма да можеш да ме изментиш.

— Вярно е — съгласи се Броудбент, — само че ти няма да си в него. Тримата образи, за които се смята, че трябва да са в този кораб — според записите на писта Джеферсън — в момента са на „Бягай“. Както вече си забелязал, това е триместен кораб. Опасявам се, че ще ги намериш доста докачливи, що се отнася до това да ти отстъпят едно място. Пък и как ще минеш обратно през имиграционната служба?

— Не ме е еня! Ще съм се върнал на Земята.

— Че и в затвора, обвинен във всичко възможно, като почнеш от нелегално влизане, та свършиш с дребно хулиганство и едро наркоманство по космическите линии. Най-малкото ще са сигурни, че влизаш контрабандно и ще ти тикнат една спринцовка покрай очната ябълка, за да открият какви си ги закършил. Те ще знаят какви въпроси да задават, а ти няма да си в състояние да се въздържаш от отговор. Обаче няма да можеш да ме забъркаш и мен, понеже добрият стар Дак Броудбент не е бил на Земята от бая време и си има безупречни свидетели, които да го докажат.

Поразмишлявах над туй, като ми се гадеше както от страх, така и от продължаващия ефект от космическата болест.

— Значи ще подкупиш полицията? Ти мръсен, хлъзгав… — и млъкнах поради липса на достатъчно обидно съществително.

— О, не! Слушай, синко, та аз можех да ти поизвия ръката и да те накарам да помислиш, че ще извикам стражаря, само дето никога не бих го сторил. Само че Ррринглат, слетият брат на Рррингриил сигурно знае, че старият ’Гриил е влязъл през оная врата и вече не е излязъл. Той ще се осведоми тайно за слуховете. Слетите братя са така близко свързани, че ний никога няма да го разберем, тъй като не се размножаваме чрез делене.

Хич не ме интересуваше дали марсианците се размножават като зайци или щъркелът ги носи в малка черна торбичка. Така както той го представяше, излизаше, че никога няма да мога да се върна на Земята, и аз му го казах. Той поклати отрицателно глава.

— Нищо подобно. Остави нещата на мен и ние ще те вмъкнем така незабелязано, както те измъкнахме. След някое време ще излезеш от тази писта или някоя друга с пропуск, дето да показва, че си механик, който е правил някакви корекции в последния момент — а освен това ще имаш омазан с грес работен комбинезон и куфарче с инструменти за по-достоверно. Един актьор с твоите таланти сигурно ще може да играе ролята на механик за няколко минути.

— А? Е, разбира се! Само че…

— Ето! Дръж се за стария док Дак; той ще се погрижи за теб. Набутахме осем братя от гилдията в тази лудория, за да ме вкарат на Земята и да ни изкарат двамата с теб; пак можем да го направим. Само че няма да имаш никакъв шанс, ако не ти помогнат воаяжьорите — той се ухили. — Всеки воаяжьор вдън душата си е привърженик на свободната търговия. Изкуството на контрабандата е такова, че всички до един сме винаги готови да си помагаме един на друг за някоя невинна измама на пазачите в космодрумите. Човек извън нашата ложа обаче обикновено не получава такова съдействие.

Опитах се да успокоя стомаха си и да поразмисля над чутото.

— Дак, за контрабанда ли става въпрос? Защото…

— О, не! Като се изключи това, че теб пренасяме контрабандно.

— Исках да кажа, че аз не смятам контрабандата за престъпление.

— Че кой я смята? Е, като изключим ония, дето правят пари от нас останалите, като ограничават търговията. Това си е чисто превъплъщение, Лоренцо, и точно ти си човекът за тази роля. Не беше случайно, че налетях на теб в бара; следяхме те от два дни. Още щом стъпих в калта, дойдох при теб — той се намръщи. — Бих искал да съм сигурен, че нашите почитаеми противници са последвали мен, а не теб.

— Защо?

— Ако са следили мен, значи са се опитвали да разберат какво целя аз — което е съвсем наред, тъй като позициите вече са очертани. Ние си знаем, че сме врагове. Само че ако са следили теб, значи са знаели какво искам — актьор, който да би могъл да изиграе ролята.

— Откъде ще го знаят? Да не би да си им казал?

— Лоренцо, тази е много голяма, по-голяма, отколкото си мислиш. Аз самият не я знам изцяло — а и колкото по-малко знаеш, докато не ти се наложи да узнаеш, толкова по-добре за теб. Мога да ти кажа туй: в големия компютър на Бюрото за статистически данни за населението бяха вкарани определени личностни характеристики и машината ги сравни с персоналните данни на почти всички живи актьори. Беше направено колкото се може по-дискретно, но някой би могъл да се досети и да се разприказва. Чрез спецификациите може да се идентифицира както възложителят, така и актьорът, който би могъл да го дублира, тъй като работата трябва да бъде съвършена.

— О. И машината ти каза, че аз съм подходящият човек?

— Да. Ти и още един.

Това пак бе подходящ момент да си затворя устата, само че в него момент не бих могъл да го сторя, дори и животът ми да зависеше от това — както в известен смисъл си и беше. Аз просто исках да разбера кой е другият актьор, когото са сметнали за достатъчно компетентен да изиграе роля, изискваща моя уникален талант.

— А този другият? Кой е той?

Дак ме изгледа; видях, че се колебае.

— Ммм… едно приятелче на име Орсън Траубридж. Познаваш ли го?

— Този любител! — за миг избеснях толкова, че забравих за гаденето.

— Ами-и? Чувам, че е много добър актьор.

Просто не можех да въздържа негодуванието си при мисълта, че някой въобще може да си представи тоя глупак Траубридж в роля, за която са обсъждали мен.

— Тоя кършач на ръце! Този декламатор! — спрях, защото осъзнах, че е по-достойно да игнорирам подобни колеги — ако изобщо в случая думата може да се употреби. Та тоя папагал е толкова самомнителен, че ако ролята изисква да целуне ръката на някоя дама, Траубридж ще я провали, като вместо това си целуне палеца. Нарцис, позьор, измамник над измамниците — как би могъл такъв човек да се вживее в една роля?

Обаче несправедливостта на съдбата е такава, че неговите ръкомахания и декламации му се заплащаха добре, докато истинските артисти гладуваха.

— Дак, направо не виждам защо си обмислял да му дадеш ролята.

— Ами ние не го искахме; той е обвързан с някакъв дългосрочен договор, който може да направи отсъствието му подозрително и опасно. Имахме късмет, че ти беше, ъ-ъ-ъ, „свободен“. Веднага щом ти се съгласи да поемеш работата, накарах Джок да съобщи да отзовем групата, която се опитваше да постигне споразумение с Траубридж.

— Трябваше да си го помисля!

— Само че… виж какво, Лоренцо, ще ти го кажа направо. Докато ти си драйфаше кифличките след Brennschluss-а^[1], аз се обадих на „Бягай“ и им казах да предадат на ония долу пак да се захванат с Траубридж.

— Какво-о?

— Сам си го изпроси, спътниче. Слушай, в моето бачкане щом човек се договори да закара някоя купчина боклук до Ганимед, това означава, че той или ще откара цукалото до Ганимед, или ще умре, докато се опитва да го стори. Не го хваща шубето и не се опитва да се измъкне от задълженията си, докато товарят кораба. Ти ми каза, че ще поемеш работата — без „ако“, без „ама“ и без „но“ — и ти я пое. Няколко минути след туй се вдигна врява и ти се шубелдиса. После се опита да ми избягаш. Само преди десет минути пищеше да те върнем в торището. Може и да си по-добър актьор от Траубридж, това не знам. Знам само, че имаме нужда от човек, на когото може да се разчита да не се шашардиса, когато му дойде времето. Доколкото разбирам, Траубридж е точно от тоя тип. Така че ако можем да наемем него, ще го използваме, а на теб ще ти платим, нищо няма да ти кажем и ще те върнем обратно. Разбра ли?

Разбрах го прекалено добре. Дак не употреби думата — съмнявам се дали можеше да я разбере — но той ми казваше, че не съм трупар — което ще рече лоялен и работлив колега. Най-неприятно от всичко беше, че е прав. Не можех да му се сърдя, можех само да се засрамя. Вярно, че се бях показал идиот да приема договора, без да науча нещо повече около него, но така или иначе се бях съгласил да играя ролята — без каквито и да е условия или клаузи за измъкване. Сега се опитвах да се отърва от нея досущ някой абсолютен аматьор, обхванат от сценична треска.

„Представлението трябва да продължи“ е най-старият принцип в шоу бизнеса. Може би е лишен от философска истинност, но нещата, с които хората живеят, рядко подлежат на логическо доказателство. Баща ми бе вярвал в този принцип — виждал съм го да играе два акта със спукан апандисит и после да се кланя колкото трябва на публиката, преди да позволи да го откарат в болницата. И сега можех да си представя лицето му, което ме гледа с презрението на лоялен колега към някой така наречен артист, който би оставил публиката на сухо.

— Дак — смирено казах аз, — много съжалявам. Не бях прав.

Той остро ме изгледа.

— Ще свършиш работата?

— Да — и го мислех искрено. Сетне изведнъж си припомних един фактор, който би могъл да направи ролята също тъй невъзможна за мен, както ролята на Снежанка в „Седемте джуджета“. — Тоест… да, бих желал. Само че…

— Само че какво? — презрително рече той. — Пак ли проклетият ти характер?

— Не, не! Само че ти каза, че отиваме на Марс. Дак, да не очаквате да правя това превъплъщение, когато наоколо има марсианци?

— Ъ? Разбира се. На Марс как иначе?

— Уф… Дак, аз не мога да понасям марсианци! От тях ме хващат нервите. Не бих искал да… ще се опитам да не… само че бих могъл да изляза от ролята.

— О, ако само това те тревожи, забрави го.

— А? Ама аз не мога да го забравя. Не мога да се удържа. Аз…

— Казах ти: „Забрави го“. Синко, ние знаем, че в тия работи си голям селяндур — за теб знаем всичко. Лоренцо, твоят страх от марсианците е също тъй детински и ирационален, както страхът от паяци или змии. Само че ние го очаквахме и ще се погрижим за него. Така че го забрави.

— Е… добре — не ме беше успокоил особено, но ме бе пернал по болното място. „Селяндур“ — виж ти, та „селяндури“ са зрителите! Затова си затраях.

Дак придърпа комуникатора към себе си, без да си даде труд да заглуши съобщението си с плямпалника.

— „Глухарче“ вика „Ветрогон“ — отменете план „Мастилено петно“. Ще изпълняваме „Марди Гра“.

— Дак? — обадих се, когато той приключи.

— По-късно — отвърна ми. — Ще трябва да изравнявам орбитите. Контактът може да е малко грубичък, тъй като нямам време за губене с тия курници. Тъй че не пискай и се дръж.

Наистина беше грубичък. Докато се озовем във факелния кораб вече щях да се радвам пак да се озова в свободно падане; гаденето от непрекъснатите тласъци е по-лошо дори от обичайното прилошаване от безтегловността. Само че ние не останахме в свободно падане повече от пет минути; тримата, които трябваше да се върнат на „Мога“, се бяха натъпкали в шлюза, още докато Дак и аз прелитахме във факелния. Следващите няколко минути бяха изключително объркани. Предполагам, че по душа съм земен плъх, понеже когато не мога да различа тавана от пода, много лесно губя ориентация. Някой извика: „Къде е той?“ и Дак отвърна: „Тук!“ Първият глас рече: „Тоя?“ сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Да, да — отговори Дак. — Сложил си е грим. Не обръщай внимание, всичко е наред. Помогни ми да го вкараме в пресата за сайдер.

Една ръка ме сграбчи за мишницата и ме повлече по тесния коридор към някакво помещение. Пред едната херметична преграда стояха залепени за нея две койки или „преси за сайдер“ — от онези приличащи на вана, хидравлични, разпределящи натиска съоръжения, които се използват на факелните кораби при високи ускорения. Никога преди това не бях виждал такова нещо, но бяхме използвали съвсем убедителни макети в естествена големина в космическия опус „Нашествениците на Земята“.

На херметичната преграда над койките имаше изписан със шаблон надпис ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!!! Не стойте на повече от три пъти земното без G-скафандър. Заповед на… Надписът бавно се извъртя извън полезрението ми, преди да успея да го прочета, и някой ме натика в едната преса за сайдер. Дак и другият мъж бързо ме увързваха с ремъци към нея, когато една сирена наблизо се разтръби ужасно. Ревът продължи няколко секунди, а сетне го замести нечий глас: „Червено предупреждение! Две же^[2]! Три минути! Червено предупреждение! Две же! Три минути!“ После сирената пак зави.

През врявата чух напрегнатия глас на Дак:

— Включен ли е напълно прожекторът? Сметките готови ли са?

— Да, да!

— Взе ли подкожния? — Дак се извъртя във въздуха и ми каза:

— Слушай, спътниче, ще ти сложим една инжекция. Всичко е наред. Част от нея е Нулграв, останалото е стимулант — понеже ще трябва да стоиш буден и да си учиш репликите. Отначало очите ти ще запарят и ще те засърби, но няма да ти стори нищо лошо.

— Чакай, Дак, аз…

— Няма време! Трябва да подпаля туй бунище! — той се изви и мина през вратата, преди да успея да протестирам. Вторият мъж вдигна нагоре левия ми ръкав, притисна към кожата ми инжекционен пистолет и преди да разбера, получих една доза от лекарството. След това и той изчезна. Воят на сирената отстъпи място на: „Червено предупреждение! Две же! Две минути!“

Опитах се да се огледам, ала лекарството още повече бе объркало възприятията ми. Очните ми ябълки пареха, зъбите — също, а по гърба си започнах да усещам почти непоносим сърбеж — само дето предпазните ремъци ми попречиха да стигна до измъчваното място — и може би ми попречиха да си счупя някоя ръка при ускорението. Сирената отново млъкна и този път прогърмя самоувереният баритон на Дак:

— Последно червено предупреждение! Две же! Една минута! Престанете да шляпате пинакъл^[3] и си проснете тлъстите телеса — ще я подпушим!

Този път сирената бе заменена от запис на Аркезиановата „Ad astra“^[4], опус 61 в до мажор. Беше оспорваната интерпретация на Лондонския симфоничен оркестър с 14-тактовите „плашещи“ ноти, скрити в тимпаните. Както си бях смачкан, смутен и упоен те като че ли въобще не ме впечатлиха — мокър от дъжд се не бои.

На вратата се появи една русалка. Вярно, че нямаше люспеста опашка, но именно на русалка приличаше. Когато очите ми отново застанаха на фокус, видях, че това е много приятно изглеждаща и съвсем адекватно млекопитаеща млада жена по потник и шорти, която плаваше напред така, че веднага ставаше ясно, че безтегловността не й е първица. Погледна ме, без да се усмихва, намести се в другата преса за сайдер и се улови за ръкохватките — не си даде труда да се запаше с предпазните ремъци. Музиката стигна до гръмотевичния финал и аз почувствах как силно натежавам.

Две же не са чак толкоз лошо, поне когато плаваш в течно легло. Ципата над пресата за сайдер се надигна навсякъде около мен, като поддържаше всеки сантиметър от тялото ми; просто се усещах тежък и ми бе трудно да дишам. Като слушаш тези истории за пилотите, които препускат върху пламъците с десет же и сами се погубват, не се съмняваш, че са верни, обаче две же в преса за сайдер просто те карат да се усещаш отпуснат и неспособен да се движиш.

Мина известно време, докато осъзная, че сирената на тавана говори на мен.

— Лоренцо! Как я караш, спътниче?

— Чудесно — изпухтях от зор. — Колко време трябва да издържим така.

— Около два дни.

Трябва да съм простенал, защото Дак ми се изсмя.

— Стига си хленчил, авер! Първото ми пътуване до Марс трая тридесет и седем седмици, като всеки миг от тях представляваше свободно падане по елиптична орбита. Ти се движиш по луксозния път — само две же за два дена и, трябва да добавя, почивка при едно же по време на обръщането. Би трябвало да ти удържим от парите за това.

Понечих да му съобщя какво мисля за неговия хумор с някой унищожителен идиом от „Чакащи артисти“^[5], но се сетих, че наблизо има дама. Баща ми ме учеше, че една жена може да прости всяка проява, включително оскърбление с действие, но лесно може да се обиди от приказки; по-хубавата половина от нашата раса е символно ориентирана — нещо много странно, като се има предвид изключителната й практичност. Както и да е, аз никога не съм оставял някоя забранена дума да се изплъзне от устните ми, ако е имало възможност тя да оскърби ушите на някоя дама — още от времето, когато опакото на коравата длан на баща ми за последен път се стовари върху устата ми… Баща ми би могъл да дава напътствия по създаване на условен рефлекс на професор Павлов.

Дак обаче пак се обади.

— Пени! Там ли си, люто чушле сладуранско?

— Да, капитане — отвърна младата жена до мен.

— Добре, почни с него домашното му. Щом затъркалям този плевник по пътя му, ще дойда долу.

— Чудесно, капитане — тя обърна глава към мен и каза с мек, сипкав контраалт:

— Доктор Чапек иска просто да се отпуснете и няколко часа да погледате филми. Аз съм тук, за да отговарям на въпроси, ако стане нужда.

Въздъхнах.

— Слава Богу, най-накрая някой да се накани да отговаря на въпросите ми!

Тя не отвърна, но вдигна с известна мъка ръка и я прекара над един ключ. Светлината в помещението угасна и пред очите ми се появи озвучен стереообраз. Веднага познах централната фигура — също както би я познал всеки от милиардите граждани на Империята — и най-подир осъзнах колко издъно и безмилостно ме бе изиграл Дак Броудбент.

Беше Бонфорте.

Имам предвид онзи Бонфорте — високопочитаемия Джон Джоузиф Бонфорте, бившия Върховен министър, водача на лоялната опозиция и главата на експанзионистката коалиция — най-обичания (и най-мразения!) човек в цялата Слънчева система.

Изуменият ми ум направи страхотен скок от място и стигна до нещо, което изглеждаше като логическо заключение. Бонфорте бе преживял най-малко три опита за покушение — или поне така би трябвало да ни накарат да вярваме новините. Най-малко два пъти се бе отървал като по чудо. Ами ако не е било по чудо? Ами ако всички покушения са били успешни, обаче скъпият стар чичко Джо Бонфорте всеки път по същото време е бил някъде другаде?

По този начин човек може да изразходва доста актьори.