Ивлин Антъни
Наследството на Пьоленберг (3)

Глава 3

През юли Париж беше пълен с туристи. Горещината не бе толкова непоносима, колкото щеше да стане през август, когато парижани бягат от своя град и го оставят на чужденците. Сред тълпата, шляеща се из елегантните булеварди и кръстосваща „Шанз Елизе“ нагоре-надолу, преобладаваха английски и американски физиономии.

Пола забеляза доста германци, които се скитаха из града и влизаха в скъпите магазини. Не можеше да открие нищо общо между тях и себе си. Това бяха чужденци, говорещи груб език, който тя никога не бе успяла да научи. Фишер бе наел места в удобен от средна класа хотел, близо до „Маделон“. Стаите им нямаха връзка, но бяха на един и същи етаж. Първата вечер се храниха заедно в ресторанта на хотела, а след това той я придружи до вратата й. Тук Фишер я притегли до себе си и я целуна, при което тя обви шията му с ръце, но не повтори предишната покана от Лондон. Затвори се в стаята си и го остави в коридора.

На следващата сутрин Фишер посети френската полиция, като помоли Пола да се поразходи, а после да се срещнат за обяд.

— Защо ще ходиш в полицията? Каква помощ могат да ни предложат те?

— Могат да ни кажат името и адреса на жената, разпознала баща ти. Нека привършим най-напред с нея и тогава ще опитаме да открием леля Амброзин и Жако. Това ще бъде трудна работа. Поразходи се и си купи шапка, а след това да се намерим в „Тур д’Аржан“ около 13:00. Ще обядваме и ще ти разкажа какво се е случило. И не се оставяй никой да те задигне, обещаваш ли?

— Защо пък не, може да се окаже забавно — и му се усмихна. В дълбочината на очите й се прокрадваше нежна топлота. Не бе забелязал досега да го гледа по този начин.

— Защото на мен никак няма да ми хареса — и той постави нежно, с протежиращ жест ръка на рамото й. — Отсега нататък, мисис Стенли, вие сте с мен.

Фишер успя да види началството след половин час спорове и откази от страна на по-младшия офицер, който бе решил да не оказва помощ на това, което той кисело наричаше английско аматьорство. Началникът му беше пълен човек на средна възраст, захапал силно одимена лула. Той поздрави Фишер без особен ентусиазъм. Фишер не скри нищо. Обясни, че работи частно за клиент от Германия, и попита за името и адреса на жената, която смята, че е видяла на улицата бившия СС-генерал Бронзарт.

— Защо не прегледахте бележниците на журналистите, вместо да безпокоите нас?

— Защото там се говори само за мадам Бреве, без да се споменава нещо повече. Колко стотици от жителите на Париж носят същото име, мосю?

— Около петстотин, а може би и повече. Бихте могли да издирите лицето чрез обява във вестниците. Нашите задачи са съвсем други, знаете добре.

— Така ми обясни и офицерът отвън, но по-малко учтиво, отколкото вие. Признавам, че това ви е неприятно, но тази справка във вашите досиета ще ви отнеме съвсем кратко време. А ако бъдете така любезен да ми съобщите и вашите заключения по този случай…

Офицерът присви рамене. Приличаше на човек, отегчен както от живота, така и от хора като Фишер, които му губят времето.

— Ще намеря папката, но не мога да ви предложа цигара. Пуша само ей това — и размаха димящата лула.

— Благодаря, имам си свои — и Фишер извади пакет цигари.

Познаваше французите и ги обичаше. Беше работил в Париж близо две години и постепенно обикна града и се научи да разбира особеностите на жителите му. Обикновено ги описваха като най-ограничените и твърдоглави хора в света, които по-скоро биха те видели мъртъв, отколкото да ти направят услуга. Когато човек се отнася с тях с добро и отстъпки, те стават услужливи, гостоприемни и мили. Офицерът потвърди това, като проведе с посетителя си продължителен разговор по случая Бронзарт и му показа всичко в своите досиета за него. Докато малко преди това се оплакваше, че Фишер му губи времето, след това прекара повече от час в пушене и спомени от войната.

— Веднага тръгнахме по следата — заключи той. — Нищо не би ни доставило по-голямо удоволствие от това да намерим този мръсник жив и да му въздадем полагаемото се. Той се разпорежда в Париж шест месеца. Мога да ви покажа общите гробове на мъже и жени, екзекутирани по негова лична заповед. Тихи, скромни граждани, които не бяха сторили нищо, но биваха подбирани от убийците му като заложници на улицата. Приказките на тази жена бяха обаче нелепост, мосю Фишер. Говореше несвързано, а, от друга страна, твърдеше най-настойчиво, че го видяла, но не излезе нищо. Ей така, някакво лице в тълпата, плод на нейното въображение. Той е мъртъв, сигурен съм в това, но ето ви нейния адрес, ако желаете сам да се убедите.

Фишер се изправи и двамата стиснаха ръцете си.

— Съгласен съм с вас, но и аз трябва да си заслужа хонорара.

— Направете го по-обемист — посъветва го полицаят. — Всички те са едни и същи. Боши. Накарайте ги да плащат добре.

Когато слезе от таксито пред ресторанта, Фишер видя Пола, запътена насам. Слънцето блестеше и той се чувствуваше щастлив. Беше странно усещане, съвсем непривично за обикновеното му настроение. То беше здраво свързано с момичето, насочило се към него, като му махаше с едната ръка, а с другата прикрепяше широкополата си шапка. Фишер не беше страхливец. Спокойно се изправяше пред всякакви опасности и бе доказвал безстрашието си, когато се е налагало, но съвместната работа с Пола Стенли и ускорените удари на сърцето, когато я видеше, изискваха друг вид смелост, а той не беше я придобил още. Улови я под ръка и я заведе на масата, запазена от него още тази сутрин. Келнерите го познаваха и размениха с него поток цветуща френска реч, докато Пола се настаняваше зяпнала го. Той имаше навик да приглажда с ръка изтънялата върху темето му коса — тя бе забелязала, че върши това, когато мислите му бяха заети с някакъв проблем. Не беше красавец и нищо не можеше да го накара да се държи прилично в заведенията. Фигурата му не понасяше други дрехи освен удобните и непретенциозните, а лицето му имаше израза на човек, очакващ всеки момент неприятности. С нея обаче беше изключително внимателен. Когато и да биваше в контакт с него, тя чувствуваше сексуалността му — демонстрираше я, когато я целуваше, а също така и при изпълнение на най-обикновените си кавалерски задължения. Беше я сграбчил така цялостно, че тя ясно виждаше характерното за мъжа собственическо отношение към нея. „Отсега нататък си само с мен.“ Джеймс никога не би й казал или пък помислил подобно нещо. През петте години брачен живот никога не е бивал отговорен за нея. Фишер бе поел всичко в свои ръце от момента, когато напуснаха Англия. Беше необходима цялата й решителност, за да не се остави напълно под негова власт.

— Какво стана? — запита тя.

Той й се усмихна над вдигнатата чаша „Чинцано“.

— Успях да открия името и адреса на жената. Всичко обаче излезе напразно. Те там са проверили всичко и не са открили нищо. Почти съм решил да наемем кола и да се поразходим из Булонския лес. Да зарежем работата този следобед. Как мислиш?

— Много повече ми се иска да видим тази жена. Така или иначе, трябва да минем през този етап. Освен това няма да откриеш Солницата за фамилията Фон Хесел, като ме развеждаш с кола из горите.

— Един ден повече или по-малко престой в Париж не е от голямо значение, а и аз не съм в особен възторг от своите работодатели. Готов съм да се съглася с полицаите, тези богаташи са истински боши. Съжалявам, не би трябвало да го казвам. Нямах именно това предвид.

— О, не, тъкмо това имаше предвид, но то не ме засяга. Сигурна съм, че твоите германски принцеси и принцове са ужасни. Спомням си една статия в „Таим“ за тях. Говореше се само за парите им и как са се възстановили след войната. Можеш ли да ми разкажеш нещо повече за тях и, моля те, не прави такива физиономии. Зная, че не влагаш нищо, като ги наричаш боши. Не съм толкова глупава.

— Радвам се. — Той улови ръката й. Развълнува се, когато усети ответното леко стискане на нейните пръсти. — Аз съм много нетактично копеле. Знаеш, че никога не бих казал нещо разстройващо те, нали? Добре, за Фон Хеселови. Майката е интересният тип. Има съвсем птича физиономия; някаква кръстоска между орел и странствуващ ястреб. Също така толкова женствена и привлекателна, колкото тези животни. Освен това и арогантна, и умна — тя върти цялата игра. Не ме третира точно като дрипа, но показва, че си го мисли. Има двама синове. Мъжът й е починал по време на войната. По-старият син е някъде в петдесетте. Беше много особен. У него има някаква загадка, която не можах да разбера. Разговорът с нея трая половин час, но той не отрони ни дума. Стоеше си ей така, като чучело.

— Вероятно се страхува да говори в присъствието на такава майка. Подобни жени са като зли духове.

— Такива са, но по-младият син имаше съвсем друго държание, всъщност много приятен. Изключително хубав, ако ти допада типът на русия супермен. Вмесваше се свободно в разговора и изглеждаше съвсем самоуверен. Види се, страшно е изпонаплашила по-стария. Картинката беше много мила. Къщата е истинско свърталище на духове. Когато влязох, най-напред помислих, че съм в черква. Стъклопис, палми в огромни съдове и всичко с размери на катедрала. Може да се напише хубава пиеса за тях, само че никой няма да повярва. Ще кажат, всичко е много пресилено и неестествено. Ето че пристигат и скаридите. Надявам се да си много изгладняла?

— Гладна съм — отправи му усмивка Пола. — Описанието ти беше чудно, но аз забравих, че си журналист. Говориш отлично и френски.

— Талантлив човек съм. Защо не снемеш тази шапка? Не мога от нея да виждам лицето ти.

— О, нима не я харесваш? Послушах съвета ти и я купих тази сутрин. Аз я намирам много шик!

— И аз я намирам такава, но обичам да гледам лицето ти. Истинска красавица си, не ти ли е известно това?

— Щом ти казваш така.

— Казвам го. Сложи шапката на стола до мен и се залавяй за скаридите, възхитителни са. Сигурна ли си, че не ти се разхожда с мен из гората?

— Сигурна съм. Нека отидем да видим жената… моля те!

— Добре, ще идем, но по-късно ще вечеряме някъде на специално място. И нека сключим договор: няма да разискваме баща ти и съкровището на Пьоленберг.

— Тогава за какво ще говорим?

— За нас. Ще ти разкажа своя живот, а искам да чуя и за този хубавец, мъжа ти. Между другото, той трябва да е бил голямо лайно.

— Не беше чак толкоз лош, но с мен не се живее лесно.

— Досега — Фишер изтри устата си със салфетка — аз не те намирам трудна.

Сутринта бе наел кола и те поеха с нея. По Сена се носеха цяла флотилия корабчета, натоварени със стока и туристи. Голяма парна барака димеше зад тях, а на носа й клечеше на задните си крака самотно куче. Улиците, в които навлязоха след известно време, ставаха все по-мръсни и бедни, смет с ровещи се из нея котки задръстваше паважа; пране висеше на гирлянди по прозорците. Загубиха четиридесет и пет минути из тесните и претъпкани улици, докато достигнат мястото, където живееше мадам Бреве. Това беше разпадаща се сграда от апартаменти с олющена мазилка и увиснала на една страна врата. Двамата влязоха в тъмно преддверие и бяха притиснати от миризма на готвено и котешка урина. Като се изкачиха един етаж нагоре, почукаха на изпречилата им се врата. Отвори им млада жена и закри с тяло достъпа навътре. В ръцете си държеше дебело около двегодишно дете.

— Мадам Бреве? — попита Фишер.

— Аз съм мадам Бреве. — Тя беше на около двадесет и пет години.

— Мисля — продължи учтиво той, — че ни е необходима вашата свекърва. Можем ли да поговорим с нея за минутка? Няма да я задържим дълго време, мадам.

— Какво искате? — Тя не се помръдна от входа. Лицето й беше намусено и изморено, а малките й тъмни очи се впиваха подозрително в тях. Погледът, отправен към Пола, беше съвсем открито враждебен.

— Информация — и Фишер й подаде петдесетфранкова банкнота. — Бихте ли помолили мадам Бреве да ни приеме?

Снахата взе парите и подрусна детето, което бе започнало да хленчи, завряло пръсти в устата си.

— Може да я видите, но няма да чуете нещо разумно от нея. Тя ме влудява, мосю. Полицията също идва тук неотдавна. Влезте.

Тя отстъпи и те се намериха в стая с разхвърляни мебели. Над всичко доминираше голяма маса, разположена в центъра. Бяха облъхнати от миризма на запръжка и от горещина, тъй като печката в ъгъла беше силно нагорещена, а прозорците плътно затворени. Беловласа стара жена, облечена в спарени черни дрехи, седеше в кресло до печката.

— Едни хора искат да те видят. Как се казвате, мосю? — обърна се младата към Фишер.

Той пристъпи до креслото. Бялото набръчкано лице се повдигна към него.

— Аз съм мосю Фишер, а тази дама е мадам Стенли. Идваме от Англия, мадам, и искаме да ви зададем няколко въпроса. Ще бъдете ли така любезна да ни отговорите?

Очите й бяха Потънали в провиснала кожа и покрити със старческо перде.

— Какви въпроси? Имам желание да ви отговоря, но паметта ми вече не е, каквато беше. Тя ми разправя, че съм забравила всичко — и старицата посочи с глава към снаха си.

— Точно така — озъби се младата, — подлудяваш ме с твоята забраванковщина.

— Мадам Бреве — започна Фишер, — немного отдавна сте вървели по „Рю д’Оверн“ и сте сметнали, че сте видели един човек, германски офицер, който е бил в Париж по време на войната. Спомняте ли си?

За момента настъпи пълна тишина. Пола пристъпи крачка напред. Наистина, беше безполезно, както твърдяха от полицията. Старата жена беше дементна и не можеше да се разчита на нея. Беловласата глава се извъртя от Фишер към Пола и после пак обратно.

— Какъв немски офицер? — запита тя.

— Оня, за когото дрънкаше, че си го видяла! — не можа да се сдържи снахата. — Боже мой, та тогава ти събра тука и вестникари, и ченгета с твоята история! Какво искаш да кажеш с това: „Какъв немски офицер?“… Глупава дърта крава!

— Генерал Бронзарт — продължи Фишер. — Сторило ви се, че сте го видели по „Авеню д’Оверн“. Можете ли да ни кажете нещо във връзка с това?

— О, боже мой! — извика старицата. Внезапно очите й заблестяха, лицето й се оживи от вълнение. — Този мръсник… видях го, мосю! Видях го така ясно, както виждам сега вас. Вървеше точно от същата страна на улицата. Той беше, познах го, въпреки че може да са минали повече от двадесет години…

— Тридесет е по-точно — сопна се младата. — Не можеш ли най-после, дърта краво, да кажеш нещо като хората?

— И сте сигурна, че това беше той! — Пола пристъпи напред. Задушаваше се от горещината и напрежението. Вероятността да е жив баща й висеше върху незначителната възможност да се повярва на тази стара жена.

— Разбира се, той беше. Познах го… зная го много добре!

— Кога за последен път видяхте генерала? — запита Фишер.

— Ъ? Нали ви казах, немного отдавна. Забравих точно кога, но не беше отдавна…

— Когато го видяхте отново, беше ли се променил много? Беше ли много остарял? Как беше облечен, мадам?

Тя повдигна рязко глава и го изгледа. По лицето й се четеше обърканост.

— В черно, разбира се. Всички те носеха черни униформи.

— Казах ли ви? — намеси се снахата. — Толкова можа да узнае от нея и полицията. Ама на, замъкна се тогава в полицейския участък и заяви, че го е видяла. Можете ли да си представите? Дърта изкуфяла крава! — разтърси тя глава и преметна детето от едната ръка в другата.

— Аз също мисля, че това са нелепости — обърна се Фишер към Пола, като я улови под ръка. — Съжалявам, но всичко е фантазия, съживяване на миналото. Ще сторим по-добре, ако тръгнем.

— Да — отзова се Пола. Малката стая наподобяваше фурна. Старата се бе объркала и едва сега, изправена пред пълното разочарование, Пола осъзна колко много бе разчитала на този разговор.

Горещината я задушаваше. Тя пое дълбоко въздух и сне шапката си.

Чу се кратък остър писък. Старицата се бе изправила. Едната й ръка бе вдигната, свита в юмрук.

— Очите! — крещеше тя. — По тях го познах! Беше вече стар, а косата му цялата побеляла, но аз познавах добре тези очи! И вие ги имате… Имате очите на тази свиня, която уби моя син!

— Да — промълви тихо Пола. — Боя се, че очите ми са същите. Аз съм дъщеря на генерал Бронзарт.

Две бързи стъпки доведоха мадам Бреве до Пола. Със силно изтеглена напред глава старицата плю в лицето й.

* * *

— Хайнрих, къде, мислиш, ще свърши всичко това? Ако се намесиш в тази работа, ще нанесеш само вреда. Вреда на майка ни и на всички нас!

— Много ми се ще да отворя някоя беля на майка ни — отвърна заядливо принц Хенри. — Време е вече някой да я нарани, ей така, за промяна на навиците й. Нали ти оставаш тук да държиш ръката й, защо аз да не прескоча до Париж? Да не би да искаш да ме убедиш, че ще ти липсвам много?

Брат му направи нетърпелив жест.

— Ще предизвикаш маса неприятности. Принуждаваш ме да ти го кажа. Ще се напиеш и поведението ти ще бъде изнесено веднага във вестниците. Защо не останеш тук?… Или по-добре иди в замъка, ако ти е доскучало много.

— На пияницата никога не му е скучно. Никога не е самотен. Той поглъща утехата за всичките си грехове. Ненавиждам замъка. Прекарах там три месеца като затворник заедно с болногледач, който ме биеше до посиняване, когато нямаше кой да ни наблюдава. Но в такива случаи кой дава пет пари, щом родовото име не е накърнено? И какво велико име е това, а? Да се правят милиони от въоръжение, да се вземат пленници роби за тежката работа, да се финансират нацистите… — По-старият принц Фон Хесел се разсмя цинично. — Заминавам за Париж и туйто! Ще обикалям наоколо с плакат около шията, където ще бъде написано кой съм, и ще пикая по улиците!

Брат му напусна стаята и вратата изтрещя зад него. Хайнрих отиде до прозореца и видя майчината си кола да влиза в двора. След малко тя и Филип ще проведат тайно съвещание, за да обсъдят как най-добре да постъпят с него.

Неприятностите им идваха оттам, мислеше си той, че ако се държеше в известни граници на трезвост, не можеха да му сторят кой знае какво. Последният му пиянски припадък беше преди два месеца, а нещастният случай с колата — преди това. Той се възстанови и поднови пиянството. Олюляваше се, така да се каже, но не падаше. А докато не паднеше, неговото семейство не беше в състояние да му наложи никакви забрани. Притежаваше свое лично богатство, наследено според родовите закони, които баща му не успя да промени. Също така не можеха да го освидетелствуват и обявят за невменяем, без това да предизвика страхотен скандал. Това обстоятелство винаги е било най-сигурната му защита и все още беше. Можеше да си ходи свободно където си поиска, и следователно да тормози майка си със страхове от неочакваното.

Пред брат си Филип беше изразил своето намерение да замине за Париж отчасти заради удоволствието да ги хвърли в ужас, а също така и поради непреодолимото си любопитство. Още от детинство имаше навика да подслушва телефонни разговори и да се рови из чуждите чекмеджета. Беше шпионирал майка си с остротата на пиянското лукавство, както го бе вършил цял живот — за собствено удоволствие, а и от злоба, защото знаеше, че винаги е бил изключван от плановете на семейството. Така научи, че Фишер е в Париж заедно с дъщерята на генерала. И когато през нощта се събуди, изгарящ от жажда за алкохол, хрумна му да отиде там и да им се представи. Това щеше да сгърчи майка му и праволинейния му брат от ужас и очакване часове наред. Те няма да успеят да го спрат. Ще вземе със себе си и частния слуга, който му служеше от двадесет години насам и като болногледач, и да впише и него в книгата на хотел „Риц“.

Никога не чувствуваше нужда да напуска хотелския апартамент освен в редки случаи. Също така можеше да се забавлява, като се отдаде на един от нередките си пристъпи от нужда да се самоизтъкне, като разпореди да му доставят една кола „Ферари“ и да я подкара, както той си знае, в пияно състояние. Не можеше да си спомни някога да е убивал с колата си дете. Спомняше си само, че се бе събудил в леглото си, а майка му стоеше изправена до него, изведнъж много състарена. Бяха си послужили с подкуп, придумвания за недоглеждане, за да го измъкнат от обвинението в убийство, а на вестниците заплатиха, та да публикуват минималното около инцидента. Беше приел стореното за него и в същото време негодуваше, защото това му налагаше задължения, а не беше много склонен да изразява раболепни благодарности. От месеци не бе предприемал пътувания и когато Филип подметна за скуката, той я отрече, но същевременно осъзна, че е вярно. Беше му дошло до гуша от това обкръжение, непрекъснато възпрепятствуван от своите, които изискваха да се държи като на парад. Така беше и в случая, когато пристигна онзи детектив — трябваше да стои зад софата и да се мъчи да не се олюлява. По-късно го заключиха в спалнята, защото се опасяваха, че може да се препъне по стълбите. В други случаи го скриваха от погледа на хората, като го предаваха на гледащия през пръсти задълженията си личен; слуга. Той го обичаше, защото между тях съществуваше негласно разбирателство. Принцът плащаше заплатата му и му даваше богати добавки, когато биваше в настроение. Слугата получаваше заповеди от принцесата, но ден след ден се нагласяваше все повече към удовлетворяване удоволствията на принца. Сега той бе взел своето решение. Беше пиян както обикновено, но в никакъв случай дотам, че да не може да мисли и действува. Заминаваше за Париж. Позвъни за слугата, съобщи му новината и го инструктира да опакова багажа.

В приземния етаж майката и брат му провеждаха съвещание, както той бе предположил.

— Няма да допусна това — говореше принцесата. — Един бог знае какво ще извърши, когато се настани там. Представяш ли си го в „Риц“, ако изпадне в някой от пиянските си пристъпи и започне да чупи всичко около себе си!

— Няма да го направи — опитваше се да я успокои Филип. — В клиниката го излекуваха от тези припадъци. Сега, мамо, той просто пие. Опитах се да го разубедя, но знаеш как се заинатява, когато спориш с него.

— Много си мекушав — разгневи се принцесата. — Винаги го защитаваш и извиняваш! Решила съм да го отстраня… стига ми вече! Ще искам да го освидетелствуват и затворят. Едва тогава ще имаме мир!

— Не можеш да постъпиш така — говореше успокоително синът. — Хенри не е луд и не бива да му правиш такова нещо. Няма да се съглася с такива действия. Знаеш добре, че такъв факт ще стане обществено достояние. Прикривали сме го цял живот, а и ти самата твърдиш, че не му остава още дълго. Не бива да помисляш дори за такова разрешаване на въпроса. Невъзможно е.

Разяреният й поглед го стрелна като струя парещи лъчи. Под напора на гнева си изглеждаше много по-стара и жестока.

— За нас няма невъзможно, както вече го доказахме веднъж. Знаеш какво се бе струпало върху главите на Фон Хеселови, но се справихме даже със силата на гестапо. Никога не ми споменавай, че е невъзможно да се направи нещо.

— Справихме се, но на каква цена, мамо? Дните, когато се уреждаше всичко със заплащане, са минало. Притежаваме сила и пари, но нямаме повече право да злоупотребяваме с тях. Старият свят ни позволяваше това, но новият не иска, независимо от това как мислиш ти. Прикрихме убийството на това дете, защото осигурихме родителите за цял живот и ги преместихме на петстотин мили далеч от Франкфурт. Ние обаче не можем да поставим Хенри в затвор за лунатици и с това да ликвидираме проблема. Облечен е в права и номинално той е главата на семейството. Не желаеш скандалът по повод съкровището да ни очерни, нали? Ако постъпиш така с Хенри, ще бъде още по-лошо.

— Оформил си ново съзнание, сине мой, така ли? — запита подигравателно тя, възправила гордото си патрицианско презрение срещу неговия обикновен морал. — Говориш като буржоа. Забравяш кои сме ние.

— Никога не бих могъл да направя такова нещо — върна се отново той на темата за брат си. — Още от раждането си съм закърмен, а и по-късно заживял с мисълта за важната роля на нашия род. Наблюдавах те как управляваш нашата империя, мамо, и приех всичките си задължения. Времената обаче се промениха и дори ние не сме в състояние да върнем онова, което сме били. Силни сме, да, но не сме вече феодалните барони от времето преди войната. Не можем да се държим както преди. Обществото няма да ни изтърпи и най-горещо ти препоръчвам да не си правиш такива експерименти.

— Това не са основания да протежираш този пияница маниак! Това е демонстрация на твоята слабост! — Тя така му се бе ядосала заради решителното му противопоставяне на нейната воля, че беше готова да му надума какво ли не, за да го накаже. Обичаше го, както бе обичала баща му, но бе влюбена в силата си да се налага повече, отколкото във всичко друго. Той беше също Фон Хесел, но от по-меко тесто. Притежаваше глупава съвест и морални принципи, които я изпълваха с отвращение. Изкушението да му каже това се надигни за миг в нея, но тя веднага го потисна. Само глупак събаря къщата заради това, че вратата скърца. — Той представлява за нас опасност и зло — продължи студено тя. — Винаги съм знаела, че ще стовари върху главите ни някаква ужасна трагедия. Позволи му тогава да замине за Париж. Позволи му да се меси, да се рови в това гнездо на оси заедно с Фишер и тази жена. Ако нещо се обърка, твоя ще бъде отговорността!

Тя обърна гръб и напусна стаята. Филип я проследи с поглед. Знаеше, че майчиният му гняв продължаваше по цели дни. Щеше да се движи из двореца и да го пренебрегва, докато не се яви пред нея и не се извини най-раболепно. Беше от тези жени, които, укрепили веднъж здрава връзка с някого, не го изпускат из лапите си. Чувствуваше влиянието й даже когато не са заедно, силата на привързаността си към нея, притеглянето на нейната воля.

Възхищаваше се от свръхчовешката сила на характера й. Тя устоя пред Хитлеровото правителство и не позволи да бъдат заграбени фабриките им. След войната се пребори с обвиненията в симпатия към нацистите. Накрая успя да обедини лоялността на хилядите работници зад себе си. Тя беше като стомана — скала, на която винаги се е облягал от времето на детинството си, защото старият принц бе умрял, когато той беше още малко момче.

Тя мразеше брат му Хайнрих, както жена с нейната решителност можеше да мрази хилавостта, от която не е успяла да се отърве. Беше я разочаровал жестоко, тъй като бе олицетворение на всичко, което тя презираше — липсата на самоконтрол, изразена в алкохолна кома и локва повърнати мръсотии до главата му; изпадане в пиянски бяс, придружен с чупене на мебели; каране на кола със смъртоносна скорост там, където не трябва. Имаше си гледач, обучен да оправя всичко след него и да се грижи за него. Той беше задължен да му инжектира солидна доза опиати, когато изпаднеше в делириум тременс. И този окаян син живееше с тях и притежаваше свобода и нещо друго, много съществено, което майката бе безсилна да отнеме. Той й се противопоставяше рядко, но когато го вършеше, както в този случай с решението му да замине за Париж, ефектът върху нея биваше страшен. В тези случаи наум й идваха все такива разрешения на проблема, каквито можеше да внуши човек, обладаващ огромна сила — премахни го, затвори го завинаги. Но условията на един стар родов закон, формулиран от прадядото на синовете й, правеха невъзможно провеждането на тези нейни решения, ако искаше да избегне огромна публичност.

Филип се чудеше дали брат му схваща силата на факторите, които го спасяваха досега, и дали и за в бъдеще ще продължава да ги ползува, за да поставя непрекъснато в неудобни положения своето семейство. Но това изобщо не беше от голямо значение. В момента беше важно решението му да замине за Париж и да започне да се меси в действията на Фишер. Там щеше да привлече вниманието на обществеността върху себе си, защото тяхното име беше като мед за рояк оси, що се отнася до пресата. Хенри щеше да бъде проследяван и фотографиран. Старите слухове за боледуванията му щяха да бъдат възкресени, придружавани от неясни внушения за истинската им същност — нервно разстройство?… туберкулоза? Такива бяха обясненията навремето, когато прекара шест месеца в една швейцарска клиника след страшен пиянски припадък от делириум, за щастие, станал в замъка Вурцен, далеч от окото на обществото.

Неженен — най-търсеният в света жених, най-богатият саможивец, който много рядко напускаше хотелския си апартамент. Филип беше виждал изрезките от вестници, които майка му бе събирала много години, още по времето преди войната. Тогава Хенри се бе запилял из Европа за втори път. Изключителните усилия на слугата му го бяха върнали у дома, без да стане публично достояние истинското му заболяване — алкохолна дегенерация. Той беше заявил, че Хайнрих не е луд. Клинично това можеше да се оспорва. Хайнрих беше продукт на нещастна столетна наследственост, която Филип беше избягнал. Съзнанието му за собствената по-добра съдба го караше да се чувствува виновен пред брат си. Щом като Хайнрих бе решил да замине, най-добре щеше да бъде той да го последва. Така майка им щеше да се смири малко, а и той можеше да се погрижи за по-добро бъдеще, което можеше да се окаже и мрачно за тях, ако последните съобщения на детектива излезеха достоверни. Според Фишер, а той бе много настойчив по телефона, съобщенията на вестниците отпреди един месец са били точни — генералът бил жив.

* * *

— Скъпа, защо не седнеш да си починеш? Донесох вестниците. Какъв хубав следобед! — Бригадният генерал отправяше загрижени погледи към съпругата си.

Тя беше с работен панталон и градински ръкавици. Лицето й изобилствуваше от бръчки и имаше измъчен вид. Над тях слънцето блестеше в ясното небе. Ароматът на розите изпълваше неподвижния въздух. Птици бяха накацали по дървото, под което стояха градинските им столове, и нарушаваха с песента си тишината. Беше един от типичните английски летни следобеди, твърде горещ, за да се работи. Време за спокойствие и безмълвие, за прочитане на неделните вестници, след което да се събудиш от леката дрямка за чая с домашен кейк. Това беше тяхната идилия в течение на много години. Животът им беше протекъл в ненарушаван от нищо мир и взаимно разбирателство. Занимаваха се с градинарство, четяха, разговаряха и държаха ръцете си като влюбени, каквито въпреки възрастта си все още бяха.

Той й подаде ръка и тя седна послушно до него, отпусна се назад и морно притвори очи. В покоя си лицето й беше по-хубаво. Притежаваше чистота на чертите, на която Риджуей се наслаждаваше толкова, колкото в деня, когато я видя за първи път в мразовитото таванско помещение на собствения й дом — тази огромна, облицована с гипс къща в Мюнхен, където го бе настанил неговият командир. Тогава тя беше млада жена, уплашена и настроена враждебно, изправена пред нахлулия в къщата й противник, влязъл през задната врата и станал свидетел на нейното унижение и отчаяние. Тя гореше парчета от мебели в камината, за да стопли себе си и Пола. Детето беше на легло и кашляше мъчително. Джерълд Риджуей никога нямаше да забрави тази първа среща с бъдещата си жена. Той се бе влюбил изведнъж, и то за първи път в живота си. В Англия си имаше мила обикновена девойка, за която трябваше да се ожени някой ден. Тя изчезна веднага от съзнанието му, щом видя изваяното лице на германката и се сепна от трагедията, изразена в очите й. Беше я обикнал от първия момент и чувството му никога не отслабна.

Сега тя не можеше да спи. Беше неспокойна и тъжна. Покоят, който беше най-голямото им постижение, беше изчезнал.

— Скъпа — утешаваше я той, — престани да се тревожиш. Вече всичко премина.

— Не мога да повярвам — отговори Магда Риджуей. — По цели нощи лежа будна и си представям как миналото ще се върне отново, как цял свят ще го узнае и където и да идем, ще ни сочат с пръст. Как, мислиш, нашите приятели ще ни приемат, ако знаят коя бях аз и кой е бил мой съпруг?

— Всичко това е било много отдавна. Сега никой не се интересува от него.

— Нашето поколение се интересува. Те воюваха в тази война, бяха част от нея. За тях това петно никога няма да бъде измито, а и за мен също.

— Не бива да говориш така — извъртя се той рязко към нея. — Ти нямаш нищо общо с това, което се е случило!

— Десет години бях негова жена. — Говореше бавно, сякаш това й струваше много усилия. — Угощавала съм в дома си тези чудовища. Живеех с ограбеното от цели семейства, които изпращаха на смърт. Бях част от всичко това, Джерълд. Живеех със смъртта, лежах в нейните прегръдки и родих дете от нея. Това беше най-ужасява-щото, тази безумна страст към детето. — Тя потрепери. — Безмилостен и без всякакви човешки чувства към когото и да било, а щом станеше дума за детето, всичко се променяше у него! Знаеш ли, че прекарваше часове в детската стая, за да си играе с нея? Сядаше до креватче-то й, наблюдаваше всяко нейно движение и държеше малките ръчички в своите пръсти. Когато се доближавах, чувах как й бърбори и тананика като жена. Ако заплачеше, изтичваше там и така крещеше на гувернантката, че чак ми се повръщаше. Намирах това негово поведение така ужасяващо, че самата аз не можех да се доближа до нея. И той знаеше това, защото се вбесяваше и ме обвиняваше, че не я обичам, но аз не можех, тя беше негова. Когато и да погледнеше към мен това дете, гледаха ме неговите очи. Имах чувството, че съм му родила чудовище. Това беше и причината за любовта му към нея, та нали тя беше негово копие. Бедната Пола! Не можех да направя нищо, никога не успях да преодолея дълбоко в сърцето си това чувство от онези години. Това ме кара да се чувствувам много виновна пред нея.

— Винаги си била прекрасна майка. Не говори нелепости. Боя се, че я поразглезихме малко, това е всичко. Разводът й с Джеймс също я промени, направи я раздразнителна. Какво общо имаш ти с тези неща, мила моя? Престани да мислиш за Бронзарт и миналото. Той е мъртъв, а също така и този Блек. Нищо не те свързва повече с това, което е отминало.

— Спомням си Блек така добре. Албрехт Шварц, дребен човек, наперен в униформата си. Боготвореше генерала, следваше го като сянка. Никога няма да забравя сцената, когато донесоха за пръв път у дома Солницата на Пьоленберг. Той беше също там, а моят мъж се смееше доволно: „Как ти харесва центърът на гостната ти маса?“, така ми каза. Знаех как беше стигнало до нас това съкровище и няма да забравя изживения тогава срам. Баща ми и старият Фон. Хесел бяха приятели. Побягнах вън от стаята, а знаеш ли какво направи той? Донесе Пола и я постави пред съкровището! „То е за нея — ми каза после. — Тя го докосна и се засмя. Хареса го! Значи тя ще го има — моят подарък за нея!“ Немного след това то изчезна и не го видях повече. Никога не го попитах какво е сторил с него, не исках да знам. Беше станал като луд. Войната отиваше все по-зле за нас. Стана още по-лош. Говореше, че отива да се бие в Русия със своята СС-дивизия и че щял да изтрие русите от лицето на земята. Започнах да се моля дано замине и никога повече да не се върне. И молитвата ми бе чута! Знаеш ли, че от този момент започнах да вярвам в Бога?

— Знам, казвала си ми. Той е мъртъв и никой не може да го доведе обратно на този свят, каквото и да прави Пола!

— Ами Солницата? Какво може да й е казал Блек? Защо тя замина за Париж?

— Не зная, но съм сигурен, че нищо няма да излезе. Наистина, нямаш никакви основателни причини да се безпокоиш.

Тя се взря в него. Той също изглеждаше изморен и нови бръчки се бяха изрисували около очите и устата му. Взе ръката му и я поднесе до устните си.

— Това те състари с много години — промълви тъжно тя. — У мен се таи само един страх, вледеняващ ме страх, и не мога да намеря покой от него. Ами ако наистина се окаже, че този дявол е жив?

— Не е жив! Но ако невъзможното се случи и излезе, че той се е измъкнал, ще посрещнем и тази беда, както сме срещали всичко в нашия живот, заедно, мила моя! Само не се тревожи. Каквото и да стане, аз ще те защитавам.

* * *

— Господи! — възкликна Фишер. — Я виж ти, Хайнрих фон Хесел е тук! Пише във вестника. Отседнал е в „Риц“!

Подаде вестника на Пола. Закусваха в столовата на техния хотел. Закуската беше утринен ритуал, който никога не бе привличал Фишер. Да си седиш в стаята и да се храниш в някакъв ранен сутрешен час, го отегчаваше и той избягваше този навик, провъзгласен от него за губене на време. Сега обаче очакваше с нетърпение това, за да срещне Пола. След първите няколко сутрини той я вземаше от стаята й и слизаха заедно за закуска. По снизходителното поведение на хотелската управа към тях той можеше да съди, че тук бяха считани за любовници. Как много му се искаше хилещите се насреща им келнери да бяха прави.

Когато напускаха дома на старата побъркана жена, над тях тегнеше някакъв странен ужас. Пола непрекъснато триеше бузата си, въпреки че слюнката на старицата отдавна беше изчезнала оттам. Това беше изтощаващо нервите преживяване, дошло като гръм, и физически отвратително. Самата омраза се бе надигнала и плюла в лицето й. Фишер се ругаеше, че я бе отвел там. Но ако не бяха я посетили, и той, както хората от полицията, щеше да си отиде с впечатлението, че старата жена страда от оглупяване с халюцинации. У нея имаше старчески изменения и умствено объркване, но в този кратък миг завесата на изминалите години бе снета от измъченото й съзнание. Нейната реакция, когато видя Пола, не оставяше място за никакви съмнения, а също така и гневният й вик: „Той беше стар човек с побеляла глава, но го познах по очите…“ Това означаваше, че генералът е жив. Беше стар и косата му побеляла, но очите му бяха все така отличителни и тя го бе познала. С писъка и с усилията си да се добере до Пола старицата бе възстановила кошмара от последната фаза на войната. С ужасяващата яснота на майчината си скръб тя си бе припомнила лицето на човека, който беше изпратил сина й на смърт.

Чрез нея Пола видя баща си, крачещ сред тълпа присвили се от страх хора, измъкнати от парижките улици като заложници, жертви, подбрани хладнокръвно чрез небрежното му помахване с ръка. Тъкмо по този начин той бе изпратил сина на мадам Бреве на смърт, наблюдаван от обезумялата плачеща майка, дошла да търси сина си в затвора. Тогава не е било забранявано на близките да обикалят и търсят изчезналите си синове и съпрузи. Ужасът е бил много по-респектиращ, когато на ежедневните екзекуции присъствували повече безпомощни свидетели. Чрез думите на тази старица фигурата на генерала израсна като призрак в схлупената бедняшка стая, облечен в злокобната си черна дреха, безчовечен и безмилостен, отправящ крещящото момче пред веригата на своите убийци. Майката го беше гледала в лицето, беше го проклинала и плакала. Двадесет и пет години по-късно бе съзряла това лице на многолюдната улица и го бе познала. Ако Фишер и снахата не бяха я задържали, тя можеше да се нахвърли с нокти върху Пола. При завръщането Пола не бе споменала нищо. Когато останаха сами в хотела, Фишер я прегърна.

— Това беше ужасно изпитание за теб. По-добре да не бяхме стъпвали там.

— Всичко беше така реално. Тя пресъздаде самата действителност. Можах да видя като на сцена всичко случило се.

— Ще ти дам да пийнеш нещо. Трепериш. Ела да седнеш тук.

— Струва ми се — произнесе бавно Пола, — че подозирах всичко това. Когато разбрах, че е служил в СС-войски и че се намира в списъка на търсените военно-престъпници, разбрах, че сигурно е вършил такива неща, но то не проникна дълбоко в съзнанието ми. Знаех го, а не можех да го повярвам, разбираш ли?

— Мисля, че си права. Изпий това тук и ела да седнем.

— Тя направи така, че видях всичко — продължаваше в унес Пола. Фишер я бе обгърнал, но тя, изглежда, не усещаше нищо и не спираше. Говореше с прикован в една точка поглед, стиснала в ръце чашката с коняк. — Колкото по-силно крещеше старицата и колкото повече се стремеше към мен, толкова по-ясно можех да я видя в двора на затвора, молеща за живота на своя син. А баща ми изправен, с насочен зловещо пръст напред…

— Добре. Сега, след като узна всичко, след като го осъзна, още ли искаш да го откриеш? Сигурна ли си съвсем?

— Да — и за първи път Пола обърна глава към него. — Да, трябва да го открия, нищо няма да промени решението ми. Той ми е баща, част от самата мен. Какъвто и да е бил, каквото и да е сторил, трябва да го видя лице в лице. Трябва да чуя какво пък той ще каже.

— Не е ли по-добре да запазиш илюзията? Как би се чувствувала, ако се окаже от този тип хора, за които старицата говори днес, бездушен убиец или побъркан, какъвто ти твърдеше, че е Шварц? Налага ти се да помислиш до какъв край би се стигнало.

— Ако е болен, ще се грижа за него. Това би било най-лесното. Ако има нужда от мен, аз съм негова дъщеря. През тези дълги години е бил в изгнание и по този начин трябва да е заплатил за извършеното от него.

— И ти би могла да му простиш?

— Иска ми се. Желая да го намеря. Зная, ще ме помислиш за луда, но когато бях малко дете, виждах често майка си и нейния съпруг да излизат заедно. Тогава си мислех, да може само баща ми да се появи отнякъде на вратата, да пресече градината, да дойде при мен и да ме отнесе със себе си… Създадох си образ за него, Ерик, понеже нямах нищо друго. Сега зная, че той съществува, и всичко в мен крещи, че трябва да го намеря. Да го видя, да го докосна. Да превърна съня в действителност.

— А ако това се окаже кошмар?

— Не вярвам. Не мисля, че каквото е вършил, ще има някакво значение за мен. Не мисля, че ще ме е грижа за това.

— Ясно. — Фишер се изправи да напълни чашата си. — Аз те обичам, Пола. — Говореше тихо, като я наблюдаваше внимателно. — Знам, че не мога да заместя това, което ти липсва, но не можеш ли да я караш някак си с мен вместо с него?

Пола поклати отрицателно глава. Върху лицето му се появи израз на болка и пренапрегнатост. Внезапно й стана ясно, че го бе наранила.

— Не, мили. Това не е едно и също. Никога не бих била щастлива с теб, ако в този момент побягна от него. Нашият ред ще дойде, когато минем през всичко това.

— Ами ако това не премине? Той може да те отнеме от мен завинаги?

— Не вярвам, но докато не го видя, не мога да ти обещая нищо. Ще продължаваш да ми помагаш, нали?

— Така сме се споразумели и аз ще спазвам нашата договореност дори ако се случи това, което желаеш, но не очаквай да бъда много щастлив, ако го осъществим. Не се надявай, че ще ми е много драго да те видя как се хвърляш в обятията на баща си и да извикам от радост ура.

— Не го очаквам. Запомни обаче едно: аз също те обичам.

Тя се доближи до него и го целуна. Нищо повече не беше казано.

Когато на другата сутрин дойде да я вземе за закуска, той се усмихваше и не изглеждаше така напрегнат, но някак изморен, сякаш не беше спал добре. В асансьора тя се притисна към рамото му. Малко по-късно, докато четеше „Монд“, Фишер видя новината за пристигането на принц Хайнрих.

— А сега — запита той — защо, по дяволите, се е домъкнал тук? Телеграфирах на майка му за теб и идването ни в Париж. Предполагам, че идва за проверка. Има едно нещо, което не приемам: клиентът да се мъкне по петите ми. — Той сгъна вестника и го захвърли на пода. — Ще отида да видя този джентълмен и да си изясня положението.

След двадесет минути Фишер стоеше пред рецепцията на „Риц“. Минута по-късно бе поканен в апартамента на принца. Управата на хотела не беше много склонна да съобщи за посетителя — не бивало да бъде обезпокояван принцът. С доста агресивен тон Фишер им внуши, че такава постановка не важи за него и по-добре ще е да опитат. Доста колебливо дежурният администратор се обади на заместник-управителя, а той още по-нагоре. Накрая едно от хотелиерските момчета го отведе на първия етаж. То го остави пред вратата на апартамент Р/С При почукването вратата се отвори от човек в черно сако и панталон на прислужник. Той го покани вътре на много лош френски. Фишер заговори бързо на немски, което изписа облекчение по лицето на прислужника. Негово височество, ще го приеме, ако бъде така любезен да почака за малко в хола. Това беше очарователна стая, чиито стени бяха покрити с красива дървена ламперия от XVIII век. Цветът и гравюрите върху дървото бяха от същия период. Холът създаваше деликатна, успокояваща атмосфера, така непривична за модерните хотелски апартаменти дори от ранга на „Риц“. Фишер чу отварянето на врата зад себе си и се обърна. Хайнрих фон Хесел се появи облечен в копринен халат и черни панталони под него. Около шията му бе увит бял копринен шал, което напомни на Фишер образ от съвременна кинокомедия. Той пристъпи напред някак сковано, сякаш му беше трудно да огъва коленете си, и подаде ръка. Фишер я пое.

— Добро утро — поздрави принцът. Фишер чуваше за първи път гласа му. Той беше дълбок, с гърлен английски акцент.

— Добро утро, сър. Научих тази сутрин от вестниците за вашето пристигане и помислих, че ще е добре да разменим по някоя дума. Добре ли пътувахте?

— Летяхме чудесно, съвсем спокойно.

Той се отпусна в едно от нежните френски кресла. Когато се ръкуваха, Фишер забеляза, че ръката му трепери. Движенията му бяха привични за човек или много стар, или със съвсем деликатно здраве. От друга страна, изглеждаше физиката му да е най-малко над нормата. Беше висок, с яко телосложение човек, значително по-едър от Фишер. Нямаше признаци да страда от видим недъг. В държанието и говора му обаче имаше някаква мудност, която създаваше впечатление за нещо извън нормата. Стойката му беше неестествена, което Фишер забеляза още при първата им среща, когато Хайнрих стискаше облегалката на софата зад гърба на майка си.

— Намирам пътуването със самолет за много удобно — продължи принцът. — Там човек се отпуска. — Той сякаш непрекъснато търсеше или очакваше нещо. Очите му постоянно шареха из стаята и се връщаха отново върху Фишер с отвлечен израз.

Фишер извади цигарите си.

— Мога ли да ви предложа? — Той беше много по-естествен в подхода си към сина, отколкото към майката. У него нямаше никакви опити да се надува или да прави впечатление. Представяше се такъв, какъвто беше, извънредно богат, задоволен човек, с прилични маниери и никакво желание да се перчи някому. Той по-скоро гледаше през Фишер, отколкото на него.

— Бих желал цигара, благодаря ви. Говорите ли немски, мистър Фишер? А, Йозеф…

В този момент прислужникът влезе в стаята. Носеше върху поднос голямо шише в сребърна подставка. По лицето на принца се появи нещо, което накара Фишер да се спре, преди да отговори. Това бе израз на потайно доволство. Той пое шишето с две ръце. Фишер излъга импулсивно:

— Не.

— Ах! — кимна принцът, озърна се и каза на слугата на немски: — След петнадесет минути ми донеси друго шише коняк. И не ме карай пак да чакам — а после се обърна към госта си: — Това е моята малка слабост. Златен чай. Не желаете ли чашка кафе?

— Не, благодаря.

В следния кратък миг Фишер едва устоя на изкушението да поиска от питието на домакина, но веднага съобрази, че тук нямаше място за шеги, дори съвсем интимни. Наблюдаваше как принцът поема голяма глътка. Шишето се полюляваше в ръцете му, сякаш ще падне. Стискаше го, като че ли се боеше да не му го грабне някой. Златен чай.

Господи, мислеше Фишер, коняк в ранни утринни часове! И следваща бутилка след петнадесет минути! Ето значи какво било — тази вдървена походка и втренченият аристократичен поглед. Този човек беше мъртво-пиян.

— Радвам се на самолетите — повтаряше Хайнрих фон Хесел. — Да летиш е истинско удоволствие.

Фишер не отговаряше. Той бе така изненадан, че забрави да запали цигарата си. Сега подробностите започнаха да придобиват значение. Наблюдаваше човека срещу себе си. Едрото тяло бе отпуснато като парцал в креслото, ръцете му стискаха шишето с алкохолен тремор, подобно нокти на хищно животно. Без каквато и да било обяснима за себе си причина Фишер почувствува съжаление към него — това беше окаян човек.

— Как е принцесата? — запита Фишер. Не можа да измисли нещо друго. Намерението му да поговори сериозно го напусна при вида на човек в такова състояние.

— Майка ми е добре — и той пое друга голяма глътка. — Много активна за възрастта си жена. Тя ненавижда полетите, аз ги обичам. Намирам ги успокояващи.

Фишер разпозна у него алкохолната примитивност на ума. Този нещастник бе готов да повтаря бележката си за полетите всяка минута.

— А принц Филип как е?

— На път е за насам. Реши да дойде тук, понеже аз пристигнах. Боят се, че ще се меся в работата ви, мистър Фишер. Полудели са да си възвърнат Солницата на Пьоленберг.

— Брат ви няма такова желание. Пристигна на летището, когато отпътувах от вас, да ме убеждава да не вземам възложената задача сериозно. А вие искате ли съкровището да бъде открито?

— Не чак толкова много. — Принцът остави скъпоценната си бутилка и с големи усилия успя да вземе цигара от голямата кутия пред себе си. Фишер стана и му запали. Миризмата на коняк в дъха му беше непоносима. Трябва да беше пълен до гушата. Хайнрих погледна нетърпеливо часовника си. Сигурно наближаваше времето за новата бутилка.

— Защо нямате желание да го получите обратно? — запита Фишер.

— Защо пък трябва да имам? — и размаха ръката с цигарата. — Имаме си достатъчно. Майка ми има една от най-прекрасните картини на Рафаел в спалнята си. Защо да се нуждаем от повече? Имаме достатъчно съкровища, за които да се безпокоим. Но тя е упорита, мистър Фишер. Майка ми винаги постига това, което желае, знаете ли? Понякога изпълнява желанията на Филип, но никога моите. Знаете ли, че аз съм глава на нашето семейство?

— Да. — Фишер трябваше да намери някакво извинение и да напусне апартамента, но не можа да го стори.

Принцът не беше просто пиян. Състоянието му бе резултат от постоянен, системен алкохолизъм. Това беше значението на израза „затворен, саможив, вследствие на лошо здраве“. Накиснат бе в алкохол до последната клетка на мозъка си, и то сигурно от години насам. Каквито и изявления да направеше, щяха да бъдат безотговорни. Нищо чудно, че братът бе тръгнал по петите му. Посетителите трябваше да бъдат задържани далеч от него. И ако Фишер не беше чул репликите между господар и слуга, ако не беше видял последния да влиза с нова бутилка и повторението на същата пантомима, той никога не би разгадал положението на принца. Истинският алкохолик е непрекъснато пиян. Такъв човек не се пази и може да се издаде. Тук именно се намесват слугите и родовото влияние, за да издигнат щит между него и света. „Клетото копеле, помисли внезапно Фишер. Бедният, болен, самотен копелдак, убиващ себе си бавно, сантиметър по сантиметър. Обзалагам се, че тази мръсница, майка му, ще бъде предоволна да го види мъртъв.“

— Аз съм главата на семейството — повтори принцът, — но никой не ме бръсне за нищо. Как ли ще се чувствува майка ми, ако Бронзарт изплюе истината? Как ли ще й хареса това?

— Не може да каже нищо, ако е умрял. — Фишер говореше бавно. Тъжните подпухнали очи го гледаха и в тях се появи някакъв хумор. Това обаче беше злокобен хумор и Фишер го усети.

— Той не е умрял, нали така? Чух да говорят за това. Вие сам не вярвате, нали, мистър Фишер? Хора като него не умират, те живеят вечно, за да вадят души и измъчват хората. Тя ще съжалява. Той беше единственият, който победи моята майка, известно ли ви е това? Адски необичайно! Тя обикновено си постига своето, ама не и с него. — Той въртеше в ръце празната бутилка. — Никога не съм го обичал, мистър Фишер, даже преди да се случи онова нещо. Той й взе най-хубавото. Бихте ли ми дали огън, не мога да намеря запалката си.

Фишер поднесе пламъка до крайчеца на треперещата цигара. Ръката сега държеше по-здраво, но натежалата му глава се тресеше върху шията си.

— Каква истина може да разкаже той, ако е жив? Какво се е случило между него и вашето семейство, сър?

— Не мога да ви кажа това. Не бива да се казва. Освен това забравил съм вече подробностите. В края на краищата човек забравя всичко. Но ако го откриете и се опитате да вземете Солницата обратно, тогава всичко ще лъсне. Майка ми знае това много добре. Помоли ли ви тя вече да го убиете?

Фишер се върна на мястото си и запали цигара.

— Не, още не — отговори той. — И няма да спечели много, ако го стори.

— Ще ви поиска тази услуга, ще видите. — Хайнрих погледна отново часовника си. Изглеждаше така спокоен, сякаш отново разискваха полета му от Мюнхен дотук. — Ще й се наложи да ви замоли и вие ще й кажете да. От дълго време никой не й е казвал не. — Той се усмихна към Фишер. На млади години трябва да е бил симпатичен човек, макар и тромавичък. — Йозеф закъснява вече с две минути, мистър Фишер, може би все пак ще пожелаете да пийнете нещо? За мен само чай.

— Не, благодаря — и Фишер се изправи. Една подробност не му даваше мира. Той съвсем не приемаше версията за чая. Този човек беше оглупял от пиянство. Можеше да избърбори всякаква глупост. Как, по дяволите, му бяха позволили в деня на първата им среща да присъствува и той. Фишер не би забелязал отсъствието му. — Ако вие и брат ви не желаете да бъде намерено съкровището, защо майка ви не проведе онази първа среща насаме с мен?

— Защото аз съм главата на семейството. Хората винаги са питали защо не ме виждат. Тя искаше да останете с впечатление, че няма нищо нередно. Веднъж в някакъв вестник бе написано, че съм умрял. Същата вечер се наложи да отида на опера с нея. Мразя оперите. Филип беше също на първия ни разговор с вас, защото тя разчита на него, нали виждате?

— Виждам — отвърна Фишер, въпреки че не виждаше нищо. С интуицията на подобните нему принцът, изглежда, усети това.

— Ще й трябвате, ако генералът е все още жив. И така, налагаше се да ме видите, мистър Фишер. Тя няма да бъде особено очарована, че съм разговарял с вас.

— Не е необходимо да й го казвам — и Фишер подаде ръка, а принцът остави шишето си и я стисна.

— Ще ви бъда задължен. Довиждане, мистър Фишер. Благодаря ви, че ме посетихте.

Когато Фишер напускаше апартамента с прислужника, кланящ му се чак до вратата, чу от малкия романтичен хол да се вика: „Йозеф! Йозеф!“

* * *

— Леля Амброзин и племенникът Жако — говореше Фишер, — Жако, Париж, двадесет и пети юни 1944. Това е всичко, на което можем да се опрем. Това е моето убеждение, че баща ти е жив и се намира в този град. Въпросът е, мила моя, откъде да започнем да търсим и какво.

Те стискаха ръцете си в паркираната под едно дърво в Булонския лес кола. Бяха обядвали, а след това той я беше извел вън от Париж, в покоя и красотата на прочутата гора, където кралете на Франция бяха си играли на лов, а модните личности обичаха да парадират с изисканите си карети до началото на Първата световна война. Сега гората беше място за разходки и пикници. Тук се ядяха бонбони и сладолед, чиито обвивки се търкаляха из тревата. Понякога прокънтяваше и ехото на вековете, идващо от препускащи групи конници.

Фишер й разказа за срещата с принц Хайнрих. Пола го изненада с разсъжденията си.

— Така, той е пияница — каза тя. — Това не е чак толкова страшна тайна. Сигурна съм, че те не биха си създали толкова много грижи да го прикриват, ако причината беше единствено пиянството му. Тук се крие още нещо.

Фишер не й отговори известно време. Простата логика в казаното от нея беше очевидна. Сигурно имаше нещо повече за укриване. И наистина, имаше. Съществуваше някаква тайна около съкровището на Пьоленберг между Фон Хеселовци и генерала от СС Бронзарт. „Помоли ли ви тя вече да го убиете?“ Той не беше казал на Пола нищо за тази забележка. Вътре в себе си отказваше да я приеме за сериозна, но ето че сега започваше да го тревожи. Защо принцесата не се бе обадила в Интерпол — със своето влияние тя би могла да възбуди изчерпателно разследване по съобщението за появяването на Бронзарт и да напредва по-нататък по официален път много по-бързо, отколкото да търси услугите на детективска агенция, колкото и компетентна да е тя. Защо прави тайна от това съкровище? Защо не го изнесе публично? Защо не даде обявления, не предложи голяма награда за необходимата й информация? При нейното положение това беше нормалният начин на действие, но тя не постъпи така. Беше й необходима дискретност. Това придружава всяко искане за частно разследване. Каквито и да са били обстоятелствата, поставили това съкровище в ръцете на Бронзарт, те биеха по престижа на Фон Хеселовци, а принцът беше намекнал твърде много за това по време на техния разговор. Защо и двамата синове предпочитаха да се откажат от такова безценно съкровище, ако то трябва да бъде издирвано по съдебен ред? В това имаше и нещо интригуващо, и отчасти нещо зловещо.

Докато Фишер не тръгнеше по следите, дадени от генерала в посланието до дъщеря му, той не виждаше никаква надежда да разреши загадката.

— Жако — повтаряше гой. — Кой, по дяволите, ще да е този Жако?

— Какво ли пък се крие зад датата? — подхвърли Пола. — Тя също означава нещо, юни 1944? Какво ли се е случило в Париж през юни 1944?

— Адски много неща. Денят „Д“ например. Хиляди случки могат да имат отношение към нашия проблем, но коя от тях и откъде да започнем?

— Защо да не започнем с баща ми? — внуши Пола. — Ако той е укрил Солницата на Пьоленберг, това е станало сигурно на тази дата. Иначе неговото послание не би имало никакъв смисъл. Сигурна съм, че и Блек не е знаел нищо повече. Баща ми му е казал само толкова, не е посмял дори на него да довери цялата тайна. Защо да не започнем проучването си с тази дата?

— Трябва да станеш съдружник в нашата фирма — изсмя се Фишер, плъзна ръка около раменете й и я целуна. — Излизай да се поразходим. Хрумна ми една идея.

Тръгнаха по една от пътеките за езда сред дърветата. Слънчевите лъчи се провираха между листата над главите им и изпъстряха като килим тревата под краката им. Беше прохладно и тихо.

— Каква е идеята? — запита Пола. Ръцете им бяха преплетени и той я държеше плътно притисната до себе си.

— Искам да ударя с един куршум два заека. Тези Фон Хеселовци ми досаждат страшно. Колкото повече мисля за тях, толкова повече се дразня, че работя на тъмно. Принцесата не ми довери истината дори наполовина, а това, което успях да изкопча тази сутрин от онзи жалък пияница, никак не ме успокоява. Той е черната овца на рода и както казваш, работата едва ли опира само до пиянството му. И така, решил съм да проведа някои разследвания на Фон Хеселови за свое лично ползуване. Ще се свържа с един от нашите сътрудници в Бон и ще видим какво ще могат да изровят оттам. По-специално за 1944 година, защото допускам, че си права и баща ти е укрил съкровището тъкмо през тази година. Допускам също, че и тогава се е добрал до него. Така че нека проверим какво са вършили Фон Хеселови по това време, и то по-специално принц Хайнрих. По това време трябва да е служил в армията.

— А какво ще кажеш за останалата част от кръстословицата: леля Амброзин и Жако?

— Онзи ден имах хубав разговор с човека от полицията. — Фишер запали привичните две цигари и даде едната на Пола. — Ще опитам да се срещна отново с него. Той помни баща ти доста добре. Имам чувството, че по това време и той е бил в Париж. Надявам се да е чувал тези имена. От друга страна, може да открие някого от тогавашната съпротива, с когото бих могъл да се срещна. Това са само догадки, но в момента то е най-доброто, което мога да измисля. Защо се начумери? За какво мислиш?

— Не може ли да се предположи, че баща ми е живял през тези дълги години на изгнаничество тук, във Франция?

— Ни най-малка възможност за подобно нещо. Тук го познават добре. Спомняш си, старицата го е видяла само веднъж и го запомнила. За своето време е бил известен човек. За него е било невъзможно да се укрие където и да било в окупираните страни от Европа. Повечето от тях се добраха до Южна или Централна Америка с помощта на тяхната тайна организация под кодираното име „ОДЕСА“. Чувала ли си за нея? Със своята привична организираност били подготвили всичко още отрано, когато са разбрали, че наближава да загубят войната. Допускам, че баща ти, а също така и нашият приятел Блек са се промъкнали в Швейцария или Испания. Тъкмо затова той бе в състояние да дойде тук, а и Блек да пристигне в Англия. Живял е най-вероятно в Швейцария дълго време с фалшив паспорт.

— И така, защо баща ми се завърна в Париж?

— Защото е бил сигурен, че Блек ще предаде неговото послание, а той пристига в Париж да чака теб. Не е ли ясно това? Не разбираш ли, че това е смисълът на неговото послание?

— Не. — Пола се спря на пътеката, като се освободи от ръката му. — Не, не съм мислила за това. Искаш да кажеш, че той ме търси? Значи ние се търсим един друг?

— Аз мисля така — каза тихо той. Тя не направи никакво усилие да хване отново ръката му. Стоеше безмълвна сред гората, а слънцето играеше в кестенявите й коси. Тази нейна реакция не допадна на Фишер. — Той сигурно се е установил някъде близо до съкровището, така предполагам поне, така че ако намерим съкровището, ще намерим и баща ти, и обратно… Или може би не… възможно е да иска да бъде сигурен, че си намерила Солницата на Пьоленберг.

— Та той поема ужасен риск — произнесе тя бавно. — Кажи ми — допускаш ли той да е убил Блек?

— Не зная. — Фишер не я лъжеше. В момента в нейното държание нямаше никаква взаимност. Беше се отдръпнала напълно. — Може и да го е сторил. Да се разруши звеното, след като е изпълнило ролята си. Но не съм сигурен. Съвсем честно, не мога да отговоря на въпроса ти.

— Трябва да е луд, ако го е сторил. Не мога да го повярвам.

— Не е необходимо да е луд. Смъртта не значи много за хора като тях. Много често тя е била логичната развръзка при разрешаване на проблемите им. Лично аз мисля, че тук не можем да търсим такава връзка. Не се тревожи за това. Сигурен съм, че не баща ти го е сторил.

— Ако ме търси, той няма да се доближи, докато съм с теб. Няма да посмее, нали?

— Е добре, аз съм с теб. — Фишер започна да се гневи. — Та значи това е страшно нередно, така ли?

— Да осъзнавам, че той се старае да се доближи, ми вдъхва такова необикновено усещане! — Тя, изглежда, не забелязваше неговото раздразнение. — Става хладно. Хайде да се върнем при колата.

— Добре. Ще пообиколим гората и после ще се приберем. Може да поканя човека от полицията на чашка. След това ще вечеряме някъде навън. Какво ще кажеш за „Максим“? Искаш ли да идем там?

Искаше му се отправеният й в безкрая поглед да изчезне, а сините очи да отразят някакво съзнателно възприятие от самия него, вместо да го гледат, сякаш той беше някаква сянка.

Мълчанието, застанало помежду им, продължи до завръщането в хотела. Фишер не влезе с нея в стаята й. Пола каза, че е уморена и й е горещо, затова се нуждае от продължителна освежителна баня. Той можеше да си уреди срещата с човека от полицията и да се почерпят. Тя щяла да бъде готова в осем или малко по-късно. Ако искал, можел да дойде да я вземе тогава. Фишер обгърна раменете й.

— Какво става с теб?

— Нищо — отвърна простичко Пола. — Само това, че мислех за нещо друго, това е всичко.

— Направи ми една услуга през следващите два часа. — Той улови шеговито брадичката й, но в усмивката му личеше напрегнатост. — Мисли само за мен. Ще намина към теб около осем часа. — Целуна я и се запъти към стаята си, за да се залови с телефона.

Първия разговор проведе с Бон. Там имаха връзки с една от агенциите. Поиска от тях сведения за Фон Хесетови. Искането беше посрещнато с известна резервираност. Не беше лесно да се доберат до нещо извън известното или до някакъв неоткрит досега скандал, свързан с тяхното име. Те бяха сигурно защитени. Добре, отговори остро Фишер, да се потърси нещо за принц Хайнрих през годините 1943 и 1944 — все ще се намери нещо за военната му служба. Би било приятно четиво за войнствената германска нация да узнае, че и големите индустриалци са се валяли из пепелищата на войната за спасяване на отечеството.

След това се обади на инспектора от полицията. Отговорът беше колеблив. Беше почти четири часът, а инспекторът обещал да се прибере рано вкъщи. Фишер предложи да отскочи до него в службата му, но също така Отбеляза, че някоя чашка на път за дома би било по-приятно нещо. Накрая полицаят се съгласи неохотно. Договориха да се срещнат в малкото бистро до сградата на полицията.

То беше боядисано в светли тонове модерно заведение с магнетофон в един от ъглите и масички, постлани с пластмасови листове. Фишер го огледа с отвращение, тъй като не понасяше миризмата на чеснов лук, карирани дрехи и удобната задушевност на обикновеното френско бистро. За негов ужас музикалната машинка се раздираше от шума на поп-музика. Инспекторът седеше вече в един от ъглите с притворени очи и с лула в ръка, от която се извисяваше тънка струйка дим.

Фишер се приближи, седна и попита госта си какво ще пие.

— Бира „Пресион“, благодаря ви. — Името на инспектора беше Фуле.

Ръкуваха се през масата и размениха бележки за времето. Фишер съобщи, че е прекарал следобеда в Булонския лес, а инспекторът кимна, отбелязвайки, че това е прекрасно място. Преди около шест седмици там било извършено ужасно убийство от сексуален маниак, който все още бил на свобода. Горите привличали лудите. Някакъв психиатър твърдял, че това било връщане към първобитното, в чиито условия смутените в умственото си развитие се чувствували като у дома си. Лично инспекторът считал, че убиецът е избрал тази гора, понеже била любимо място за младите момичета за усамотени разходки и езда. Жертвата яздела на кон, била смъкната оттам и ужасно обезобразена. Фишер реши, че ще е по-добре да го прекъсне, преди да се е впуснал в анатомични подробности. Полицаите, хората, боравещи със закона, и медиците имат един общ недостатък — смятат, че собствената им работа е единственият източник за разговор. Той отклони Фуле от темата на убийството, като му предложи втора бира и той прие.

— Ходих да видя мадам Бреве — промени разговора Фишер.

— О? — Лулата на инспектора за момент излезе вън от устата му.

— Тя е куку, точно както твърдяхте вие. Губене на време, но благодаря ви за оказаната помощ.

— Няма нищо. След първото съобщение за Бронзарт получихме още около дузина такива. Всички бяха все едно и също: фантазии.

— Били ли сте в Париж, когато и той е пребивавал тук? — Фишер възнамеряваше да насочи разговора към генерала, без да позволи на полицая да узнае, че старата жена не се е лъгала. От друга страна, беше решил да сподели с инспектора част от истината.

— Бях — отговори французинът. Той отново извади лулата от устата си и отпи от бирата. — През 1942 той беше тук на инспекция. Тогава аз бях младеж. През 1940 се демобилизирах и постъпих в полицията. Смятах, че там е най-сигурното място, където можех да получа възможност да работя срещу бошите. По това време Вермахтът държеше Париж под свой контрол. Другите свине тогава се домогваха до тази цел, като се мъчеха да увлекат и гестапо със себе си, но тези от армията ги държаха настрана. Разгаряше се голяма борба между армията и партийната войска, вие знаете това. Не че прусаците в униформа бяха по-хуманни. И те разстрелваха толкова заложници, колкото и гестапо, когато започнаха истинските им затруднения, но те гледаха на СС като на по-висшестоящи, а неподготвени да бъдат офицери и благородници. Лайна… как ги мразех! Но и най-лошият от тях не може да се сравни с този мръсник. Когато пристигна повторно, той вече нямаше дребни заяждания с хората от армията. Държеше в ръцете си огромна сила и я използуваше, мосю Фишер.

— И кога се появи повторно?

— През май на 1944 година. Прекара тук три месеца. Гестапо и СС държаха тогава цялата власт. Защо се интересувате толкова много от този човек?

— Казах ви, че съм нает частно, за да го открия. — Фишер поръча трета бира, а за себе си кампари. — Ако е мъртъв, с това се разрешава само едната половина от задачата ми. През войната е откраднал много ценно произведение на изкуството от моите клиенти и аз сега трябва да се потрудя да им го върна обратно. Нацистите изпокриха в различни части на Европа какви ли не богатства. Чрез свой близък Бронзарт е оставил словесна загадка, чието разрешаване води до откриване на съкровището. Моите клиенти са се добрали до тези думи, а аз трябва да разбера какво означават те.

— И то е високо оценявано произведение на изкуството, а?

— Може да се каже безценно. Моля ви, кажете ми, инспектор Фуле, значат ли нещо за вас имената леля Амброзин и нейният племенник Жако?

— Не. Нищо — и той поклати глава отрицателно. — Леля Амброзин, Жако? Би трябвало да означават нещо. През онези дни почти всеки живееше под псевдоним. Боя се, че не мога да ви помогна. Това ли е цялата ви загадка?

— Париж, 25 юни 1944. Това е останалата част.

— Хм… Е, добре, той беше тук по това време. Гарантирам за това, от май до края на юли. Спомням си добре, защото тъкмо тогава всички участъци бяха държани в бойна тревога. Той бе един от най-мразените хора във Франция. Към края на юни всички водачи на Съпротивата поотделно се бяха заклели да го убият. Никой обаче не успя да го доближи. Винаги се движеше с огромна охрана от СС. Виждал съм го веднъж или два пъти във Фрези. Често ходеше там да наблюдава екзекуциите на заложници. Виждал съм плачещи жени, паднали на колене, да го молят за живота на своите мъже и синове …

У Фишер започна да се появява желание да спре. Пред погледа му израсна Пола с изражението си на отнесеност, впила поглед в безкрая.

— У него нямаше никаква милост — завърши Фуле.

— Чувал съм това.

— Никаква милост — повтори инспекторът. — Повечето от тях бяха садисти. Изпитваха истинско удоволствие от извършваните престъпления. А сред тях имаше и французи, не бива да забравяме това. Милицията на Ви-ши беше по-лоша и от гестапо. Бронзарт обаче надминаваше всичко. На него му липсваше каквато и да е било човечност. Леля Амброзин, Жако? — Той отново поклати глава. — Не бих могъл да ви помогна, мосю Фишер. Тези имена не ми говорят нищо.

— Все пак ви благодаря. Утвърдихте поне едно: през юни 1944 Бронзарт е бил тук. И това е нещо.

Фишер реши да се върне пеша в хотела. Беше приятна топла вечер и Париж се подготвяше за нощта и нощния живот. Улиците бяха препълнени с бавно движещи се хора. Той откри с изненада, че се взира в лицата на минаващите. Някъде в гъмжащата човешка маса, в някоя част на града чакаше човекът, когото той търсеше. Чакаше — какво? Чакаше дъщеря си, за да разреши гатанката след близо тридесет години. Да я види открила Солницата на Пьоленберг като мълчалив наблюдател в сянка и след това да изчезне завинаги. Фишер обаче не мислеше така. Инстинктът му отхвърляше това романтично допускане. Хора като Бронзарт не се оттеглят без егоистични мотиви. Той вече беше остарял, но твърдостта и грубостта му едва ли са отслабнали — те са го крепили да остане жив и на сигурно място, докато подобните нему бяха заплатили за извършените от тях престъпления. Генералът беше в същия град, където беше и Пола. Ако Фишер и момичето не успееха да разгадаят значението на неговото послание и да открият съкровището на Пьоленберг, никога не биха открили и генерала. Тъкмо такава развръзка, в името на собственото му щастие, щеше да бъде най-добрата.