Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Poellenberg Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
hammster (2008)

Издание:

Ивлин Антъни. Наследството на Пьоленберг

Първо издание

 

Преведе от английски: д-р Минчо Чучев

Библиотечно оформление и корица — tandem G

Рисунка: Досю Досев

 

Формат 32/84/108. 15 печатни коли.

Набор и печат ДФ „СОФИЯ-ПРИНТ“.

АТИКА, София, 1992

 

Evelyn Anthony. The Poellenberg Inheritance

Padua Investments, LTD, 1972

История

  1. — Добавяне

Глава 1

За да си купи вестници, му бяха необходими точно петнадесет минути ход от апартамента му на „Авенида де Инфанта“ до ъгъла на „Кале Роял“. Дори и през студените зимни дни, когато улиците на Мадрид биваха покрити със сняг, той пристигаше в магазинчето все по едно и също време, взимаше английски, френски и немски вестници и се прибираше у дома си, за да прекара целия следобед в четене. Италианската преса не го интересуваше. През войната италианците се бяха оказали предатели и се присъединиха към съюзниците. Той никога не им прости това.

Беше месец май и слънчева светлина заливаше града. След някоя и друга седмица температурата щеше да се покачи осезателно и да надвисне тежка задуха.

…В края на юни той бе посетил Коста дел Сол за две седмици. Беше прекарал в Швейцария десет мизерни години, лишен от възможността да се залови за каквато и да е била прилична работа, принуден да заема различни нископлатени, унизителни служби, подпомаган предимно от организацията, която уреди бягството му от Германия. По-късно му намериха работа в Испания и постепенно животът му се подобри. Тогава рискът от разкриването му беше сведен до минимум и той започна работа като инженер.

Сега, двадесет и пет години след бягството от Германия, той беше добре платен служител в една компания и имаше удобен апартамент в Мадрид. Тук бе известен като Паул Вайс. Кръгът на приятелите му бе съвсем ограничен — едно испанско семейство, което посещаваше от време на време, и две германски двойки бежанци, но значително по-млади от него. С миналото не го свързваха никакви връзки с изключение на една. Апартаментът му се намираше на третия етаж в модерен блок. Ненавиждаше асансьора и ползваше само стълбището. Цял живот бе наблягал много на физическата си закалка. Никога не пропускаше възможността да се пораздвижи.

Когато влезе в апартамента, той се отправи най-напред към кухнята, приготви кафе и седна в малката дневна с вестниците в ръка. Беше времето на четиричасовата испанска следобедна почивка — от 14:00 до 18:00 всичко се намираше в пълен покой. Мисълта да пропилее цял следобед в сън беше твърде смешна, за да му дойде наум. Започна с френските вестници, като не пропускаше нито ред и понякога възклицаваше тихо. След тях се залови за английските. На една от вътрешните страници в „Дейли Експрес“ съобщение за развод, придружено от снимка, спря вниманието му. Прочете го внимателно веднъж, а после и втори път. Прегъна по-удобно вестника и впери поглед във фотографията. Съпругата на Джеймс Стенли печели бракоразводното дело срещу мъжа си. Никога не би прочел това известие, щеше да спре само за миг поглед върху него, защото скандалите не го интересуваха, но ликът на снимката бе хванат отчетливо в едър план. Гледаше го сякаш неговото собствено лице, лицето на майка му и на сестра му, убити по време на бомбардировка през войната. Пола Стенли печелеше делото на основание извънбрачните връзки на съпруга й с мисис Фиона Харпър. Следваше кратко изложение за хода на процеса и дълго описание на съпруга и кариерата му като автомобилен състезател. Името му беше известно в спорта. Джеймс Стенли, героят от международните състезания, богаташът аматьор, който мереше сили със световноизвестни професионалисти в най-опасния спорт. Беше приложена и негова фотография, заснет до ниска спортна кола, подпрял ръка върху корпуса й, а с другата обгърнал голяма сребърна купа. Лицето му не се виждаше ясно, а надписът известяваше за някакъв триумф при Льо Ман.

Той взе чашката с кафе и понечи да отпие. После препрочете историята още веднъж. Майсторът на волана и неговите подвизи заемаха девет десети от репортажа. Малкото факти за съпругата му бяха бледи и зад тях личеше прикрита антипатия. Възрастта й беше двадесет и осем. Той хвана молива и взе да подчертава някои редове. Възрастта съвпадаше. Споменаваше се, че нямат деца, а адресът на жената бе написан изцяло. Моминското й име беше Пола Риджуей, а времетраенето на брака — пет години. Риджуей… това име също съвпадаше — името на човека, за когото собствената му съпруга се беше омъжила след войната. Организацията го бе снабдявала с информация за семейството му в периода непосредствено след военния провал на Германия. Беше научил за конфискацията на своите имоти и за заемането на жилището му от английски щабни офицери. По-късно бе дошъл и вторият брак на жена му с майор Риджуей. Младоженците бяха напуснали Германия заедно с дъщеря му и до този следобед, двадесет и пет години по-късно, той нямаше повече сведения за тях.

Той се изправи, отиде до бюрото си, където съхраняваше папки със служебната си кореспонденция, взе ножица и изряза репортажа заедно със снимките. Във вътрешния джоб на сакото му бе пъхнат стар портфейл, а в него се намираше малка, пожълтяла от времето фотография. Всичко, което можеше да представлява доказателство за разпознаването му, бе унищожено отдавна. Беше задържал само тази снимка. Тя бе пътувала с него по време на страшното отстъпление от Русия; беше я измъквал с дотолкова вдървени от студа пръсти, че едва я държеше; бе впивал поглед в нея и я бе целувал. На снимката едно тригодишно момиченце с тънки крачета, в обикновена рокличка с дантелена якичка, с кестенява коса, обхваната на тила от панделка, гледаше самоуверено към обектива. Ръбовете на фотографията бяха ощърбени, а през средата й минаваше диагонална чупка.

Той я извади от портфейла и я постави до снимката от вестника. Приликата беше едва доловима, можеше да бъде открита само от този, който я търси. Той я откри. Семейните черти в лицето от вестника не можеха да бъдат сбъркани. Това бе лице от рода Бронзарт: високи скули, светли очи, коса, тръгваща назад от широко чело, точно каквато беше и неговата.

Отдалечи се от бюрото. След двадесет и пет години… След като се беше примирил със загубата завинаги… Да извади отново наяве скъпите спомени, избледнели подобно на малката фотография, и да се задоволи само с това? Невъзможното се бе случило. Беше открил дъщеря си. Мечтите му от последните предвоенни години можеха да се превърнат в реалност. Любовта между мъжа и жената, както той често се изразяваше, е краткотрайна. Женитбата винаги е била стремеж към удобство, а, от друга страна, капан за чувствата. Любовта на бащата към неговото дете надминава всичко. Тази любов и обичта към отечеството се отличаваха рязко от плътските и нетрайни човешки чувства. Никога не бе обичал майката на детето, си, но дъщеря си бе обожавал съвсем простичко, с нежност и с фанатична гордост. Тя беше негова плът, негова кръв. Имаше неговите очи, така отчетливо сини, че те бяха затруднили бягството му. Тя пробуждаше у него желание да я закриля — чувство, заложено обикновено у женските индивиди в природата. Тя бе единственото човешко същество, към което чувствата му са били винаги трайни. Заради нея той се зае за първи път през последните пет години да проведе разговор с Швейцария. Тази телефонна връзка можеше да бъде ползвана само по повод на нещо изключително. Беше сигурен, че тя все още действува, тъй като при евентуална промяна щеше да бъде своевременно предупреден за това. Той знаеше кой ще вдигне слушалката, защото бяха служили и воювали заедно и накрай благодарение услугите на този човек бе успял да избяга. Поръча номера и зачака. Когато се обадиха отсреща, той каза само:

— Говори генералът. Пристигам утре със самолет в Швейцария. Посрещни ме на летището в Цюрих между шест и седем часа. Необходима ми е твоята помощ.

* * *

Когато телефонът иззвъня, Пола Стенли се намираше в банята. Откакто напусна мъжа си, живееше сама. Почака с надежда телефонът да престане, но той продължаваше натрапчивия си звън. Изскочи от топлата вода, уви се в хавлията и изтича до спалнята. Ходилата й оставяха мокри следи по килима и тя ги оглеждаше с досада. Джеймс, бившият й съпруг, беше ужасно разхвърлян. Размяташе дрехите си по пода, сипеше пепел от цигари навсякъде, запращаше прочетените вестници из ъглите и отказваше да се подчини на какъвто и да било домашен порядък. Вътрешната дисциплина и съсредоточеността му се проявяваха само на състезанията. Може би тъкмо неговото безразличие към баналните неща в живота я беше привлякло, когато го срещна за първи път — пет пари не даваше за нищо; съзнателно се стремеше да не бъде обикновен човек. Пръскаше пари за глупости, а забравяше постоянно да плати сметката за електричество. Прахосваше цели нощи в скитания от едно нощно заведение в друго, като мъкнеше приятели и непознати, една тълпа от ласкаещи го безделници, и в същото време влачеше със себе си обърканата и преситена от впечатления Пола. Нейният собствен живот се ръководеше от сурови правила още от детските й години в строгия пансион. Принципна позиция на майка й бе да не бъде разпитвана и ангажирана от дъщеря си за нищо. Пола бе преминала целия си досегашен живот в стриктни ограничения и правила. Срещата й с човек като Джеймс Стенли я беше поставила в състояние, подобно на неизтрезняващ пияница. Забраните изчезнаха, задълженията, налагани от нормите, се разпаднаха на пух и прах и я завладя страхотно чувство за освобождаване.

Това обаче не продължи дълго, еуфорията бе временна. След сватбата този вид свобода се превърна за нея в притеснение, по-силно от всички други досега. Той отбягваше семейните задължения — всекидневните грижи се стовариха на нейния гръб, понеже той не бивало да бъде отвличан от подготовката си за състезания. Когато тя му изтъкваше, че жените, пиянството и разпуснатостта са също факти, пречещи на подготовката му, той не й обръщаше внимание. Щом Пола му възразяваше, той просто изчезваше. Колите бяха целият му живот. Спортната треска, славата и изневярата бяха нещата, които заслужаваха вниманието му. Тя често си задаваше въпроса защо изобщо той се бе оженил за нея. При първата им среща Пола бе отказала да влезе в леглото му. В своята неопитност тя се срамуваше да признае, че на двадесет и три годишна възраст е все още девствена, а на него и през ум не му минаваше, че е възможно да съществува такова недоразумение на природата. Беше я пожелал, а не бе в състояние да я има. И така под влияние на своята импулсивност и безотговорност той й бе предложил да се оженят. През шумотевицата на тлъстите вестникарски заглавия и виковете на възторжените почитатели те се бяха втурнали в брачната регистратура. Като сексуалност тя не представляваше за него кой знае какво постижение. Пола не разбра кога точно започнаха изневерите му, но инстинктът й да се предпази от обида я караше да не задава въпроси и да не се впу-ща в разследвания, независимо от глупавите му извинения. През тези пет години брачен живот Джеймс кроеше планове за състезания и се стремеше да се представи като достоен за подражание пример пред почитателите си, а Пола, обзета от несигурност, тръпнеше от очакване да се случи „нещо“. И когато то се случи, беше тъкмо според характера на съпруга й. Започнал бе публично връзка с една жена, а в изблик на момчешки възторг бе изповядал, че е влюбен в друга. Едната беше близка приятелка на Пола, която прекара на два пъти отпуската си с тях, но обектът на неговите непосредствени чувства беше неизвестен за нея — едно от тълпата лудеещи по скорости момичета, постоянни спътници на героите от състезанията. Още същия ден Пола опакова багажа си и си замина. Разводът им беше факт едва отпреди един месец.

Пола поднесе слушалката към ухото си.

— Ало?

— Мисис Стенли ли е на телефона? — Гласът беше мъжки с чуждестранен акцент.

— Да, аз съм. Кой сте вие?

— Името ми е Блек, но вие не ме познавате. Бих искал да ви видя.

Пола се поколеба. Часът беше 17:30 и тя се готвеше да замине при майка си за уикенда.

— Защо искате да ме посетите? Какво мога да направя за вас?

— Искам само да поговорим. Не изпадайте в паника, мисис Стенли. Не съм натрапник. Трябва да ви разкажа нещо от изключително значение, нещо във ваша полза.

— Какво искате да кажете? Да не сте юрист? — Тя изведнъж осъзна, че последният въпрос беше съвсем не на място, тъй като нямаше никой, който да умре и да й остави наследство. Единствената жива родственица беше майка й.

— Не, мисис Стенли, не съм адвокат. Приятел съм на баща ви. Кога мога да дойда?

— Какво ще рече приятел на баща ми? Баща ми е мъртъв.

— Знам това. Името Пьоленберг означава ли нещо за вас?

— Абсолютно нищо. Никога не съм го чувала. — За миг тя едва издържа на изкушението да му затвори телефона. Хавлията се плъзгаше по тялото й и тя почувства хлад.

— Позволете ми да ви посетя и ще ви обясня. Не споменавайте на никого за това. Не споменавайте и думата „Пьоленберг“. Мога ли да ви посетя утре преди обед?

— Не. Излизам извън града за уикенда. Защо не бива да казвам на никого за всичко това? Какво означава цялата тази мистерия, мистър Блек?

— Ще ви обясня, когато се видим. Ще ви обясня всичко, но трябва да ми се доверите. Какво ще кажете за понеделник преди обед в десет?

— Тогава отивам на работа. Почакайте за миг… да помисля. Защо не дойдете там? Около 11:30?

— Възможно ли ще бъде провеждането на дискретен разговор?

— Разбира се. Никой няма да ни безпокои. Момент, моля. Кажете ми само едно нещо… Казвате, че сте приятел на баща ми…

— В 11:30 понеделник ще бъда в службата ви — прекъсна я гласът от телефона. — Зная адреса. Довиждане, мисис Стенли. С нетърпение очаквам да ви видя.

Чу се щракване и линията даде свободно. Той бе прекъснал разговора. Пола постави телефонната слушалка на място и остана трепереща, придържайки хавлията върху себе си. Естествено, не беше уплашена. Тъкмо така казваше винаги за нея и Джеймс: „Нищо не би те стреснало, мила моя. Ти си истинска малка, корава варварка.“ Тази фраза винаги я бе дразнила, тъй като целеше да отбележи, че тя е в състояние да се справи с всичко, следователно той е свободен от каквито и да било задължения. Дори да беше така, този епитет „варварка“ я засягаше много дълбоко. Сякаш искаше с него да й напомни немския й произход. Джеймс считаше този факт за генетична грешка. Тя наистина бе родена в Германия, но я беше напуснала като съвсем малко дете. Англичанинът, избрал майка й за своя жена, я беше осиновил по законния ред и бе й дал своето име.

Пола се върна в банята и пусна поизстиналата вече вода от ваната. Изсуши се пред огледалото, загледана в голото си тяло, като търсеше някакъв дефект по него. Не откри никакъв. Беше млада, със стегната плът, стройна. В рамката от кестеняви коси лицето й бе много привлекателно. Сините й очи бяха с особено подчертана дълбочина на цвета.

В спалнята тя се облече в панталон, пуловер и жакет. Куфарът й беше готов за път. Хвърли отново замислен поглед върху телефона. Какъв необикновен телефонен разговор. Някакъв непознат да позвъни изневиделица, да твърди, че й носи много важна новина, че е познавал мъртвия й баща, когото тя дори не може да си спомни. Всичко бе много необикновено, но Пола осъзна внезапно, че тъкмо то я бе накарало да приеме срещата, а не любопитството, породено от думите му, че притежава нещо от голямо значение за нея, не вродената й учтивост, подтикнала я по-скоро да се съгласи, отколкото да откаже. Той познаваше баща й. Кой беше този мистър Блек с акцент, напомнящ неизвестната й родина отвъд Рейн? Гласът беше на възрастен човек. Ако той познаваше баща й, генерала, трябва да е някъде над шестдесетте.

Заключи външната врата и се настани в колата си. Като потегли, мислите й се понесоха далеч от натовареното движение по пътя й из улиците на Лондон през Ист Енд и Нюмаркит. Знаеше го наизуст. От двадесетгодишната си възраст насам постоянно изминаваше този път до дома на втория си баща в Есекс — тя работеше и живееше сама в Лондон. Сама. Това беше точната дума, изразяваща същността на нейния живот. Пет години безрадостен брак след детство, преминало в сянката на любовта на двама възрастни, които не желаеха да се занимават с нея, а искаха да бъдат оставени на мира в излиянията си един към друг. Сега, когато беше независима, свободна от всякакви семейни задължения и без Джеймс на главата си да я упреква, че не е достатъчно внимателна с родителите си, за да може той, останал сам, да прави каквото си поиска, Пола понякога посещаваше къщата в Есекс. От друга страна, двамата възрастни хора не чувствуваха много нейната липса. Бяха радостни да чуват за нея отдалеко, а когато се намираше при тях, снизходително й позволяваха да споделя тяхното доволство от факта, че са постоянно един до друг. Всъщност скритото им желание биваше да я накарат да напусне къщата колкото може по-скоро, без, разбира се, да се нарушават добрите обноски. Въпреки всичко това майката беше вече шестдесетгодишна, макар да не изглеждаше на толкова, и у Пола заговорваха синовните чувства. В такива моменти младата жена се отказваше от неделната почивка с приятели и се самопоканваше в имението на старите.

Къщата в Есекс беше живописна, построена от дървен материал и мазилка. В по-голямата си част представляваше стила на XVI век. Едно от крилата й бе изградено според архитектурата на XVIII век.

Бригаден генерал Джерълд Риджуей. Тя си спомняше това розово лице с малки темпераментни мустачки и топъл глас да се навежда над нея, както й се струваше, от недосегаема височина, миришещо винаги на крем за бръснене и одеколон. Винаги беше мил с нея, но това бяха сковани, сдържани обноски, с белезите на фалшиво благоразположение, които караха Пола да се чувства винаги неудобно, дори от най-ранна детска възраст. Децата умеят инстинктивно да долавят позата у възрастните и Пола усещаше, че мъжът, застанал редом с майка й, не я обича истински. Така че всъщност помежду им нямаше никаква близост. Тя не го мразеше, както би могло да се случи, ако той изразяваше истинското си отношение към нея. Приемаше го като задължителна част от своя живот и същевременно живееше със съзнанието, че причината майка й да бъде така безвъзвратно загубена за самата нея беше той — сякаш бе мъртва, подобно на генерала, баща й. Него тя не си спомняше. Знаеше само, че е мъртъв, а на въпросите й майката отговаряше с такава явна омраза, че детето губеше всякаква надежда да научи нещо повече. Това накара Пола, макар и вече достатъчно израсла, да се откаже от борбата да научи от майка си нещо друго за своя баща.

Човекът, назовал себе си Блек, познаваше баща й. В този момент тя вече се бе измъкнала от теснотията и претрупания трафик при Епинг, затова стъпи здраво върху газта и малката кола набра скорост. Този човек настояваше за дискретност. Как беше името, споменато от него… Да, Пьоленберг. Пола присви рамене с безразличие. Това име не й говореше нищо. Какво представляваше то? Собствено име? Някакво място? Какъв скрит смисъл имаше?

След час и половина тя спря пред портата на имението. Беше юни и фасадата на ниската постройка бе покрита с жълти декоративни рози. Бригадният генерал беше страстен любител в отглеждането на цветя. Той беше заразил и майка й със своето увлечение и Пола си спомняше с каква изненада бе я видяла, превила на колене елегантната си фигура, да се рови с лопата в ръка сред лехите.

Две черни лабрадорски кучета се затичаха срещу нея, лаещи и подскачащи за поздрав. Кучета, рози, асоциацията на жените, прочут воин, преминал в запаса, какъвто беше нейният обожаван съпруг — това бяха нещата, на които майка й бе посветила остатъка от своя живот. Тя се появи след кучетата — висока, фина жена, облечена във влакнеста домашна дреха, застаряла, но все още красива, с аристократична стойка, неиздаваща възрастта й, сините очи бяха все пак запазили своята живост, но те нямаха необикновения цвят на очите на Пола. Той бе наследство от генерала.

— Пола, скъпа — и тя докосна с лека целувка бузата на дъщеря си. — Пристигаш рано. Добре ли пътува?

— Ужасно движение! Как си, майко? Изглеждаш отлично.

— Аз съм добре, скъпа, но бедният ти баща е настинал. Влизай и изгони тези нахални кучета. Ще изподерат дрехите ти.

Когато говореше на дъщеря си за бригадния генерал, тя винаги го наричаше „твоя баща“. Това беше доста дебелоока проява и Пола знаеше, че майка й ще изпадне в ужас, ако узнаеше колко дълбоко ненавижда тя този израз.

Мебелировката на къщата преливаше от удобство и елегантност. Обикновено прекарваха деня в малък кабинет, претрупан от колекцията военни книги на нейния пастрок. Картините и мебелите бяха в тон с характера на собственика: твърде подчертано английски, леко овехтели, с висока стойност, но обезценени. В къщата на този провинциален аристократ нямаше нищо, което да загатне на Пола смътно мяркащите се в съзнанието й позлата и гипсови орнаменти на двореца, където бе родена и живяла до четиригодишната си възраст. Тази картина стоеше разбъркана и съвсем избледняла в главата й, не-подкрепяна от никакви семейни снимки, нито от веществени спомени за този съществувал някога свят. Майка й действаше така, сякаш единствената й грижа беше да заличи напълно тридесетте години, изминали преди срещата и брака й с Джерълд Риджуей. Тя бе успяла във всичко, каквото беше намислила и решила, както въобще успяваше в живота. Родена немска баронеса, тя бе станала вдовица на човек, издигнал се до генерал в битката против съюзниците, а сега пък играеше водеща роля в провинциалния обществен живот на една от съюзните страни. Беше уважавана и гледана с респект. Макар и жена на фронтови германски офицер, беше успяла в трудните следвоенни години. Даже ултраконсервативното военно семейство на сегашния и съпруг се беше примирило да приеме в своя затворен кръг младата красива германка.

Пола седна, след като й бе предложено освежаващо питие. Едно от лабрадорските кучета се притискаше до коляното й. Това би трябвало да я накара да се почувствува у дома, да се отпусне удобно в семейната топлота заедно с майка си, седнала насреща, изреждаща с увлечение последните новини в градчето, докато нахлуващият през прозореца здрач обгръщаше и двете. Вместо това цялата обстановка караше Пола да се чувствува чужденка и изолирана. Този дом не беше част от самата нея, колкото и да се мъчеха да й го внушат. Обратно на майка си, тя не бе приела с такава готовност нюансите на чуждата страна и чуждата култура. В резултат на всичко това тя нямаше родина. Но как беше възможно човек да тъгува за това, което не познава? Най-малко беше трудно да се припише усещането й за празнота и безпокойство на това, което й бе отнето. Ако Пола беше нещастна, тя не знаеше кого трябва да вини или как да определи от какво точно се нуждае. Усещаше смътно само, че вътре в нея съществуваше нещо непонятно и то не й даваше покой — така поне го приемаше тя.

— Ако нямаш нищо против, мила — каза мисис Риджуей, — заставих баща ти да остане в леглото. Не мога да си позволя никакви рискове с тези негови простуди. Последната засегна гърдите му твърде тежко.

— Разбира се, нямам нищо против. По-късно ще се кача да го поздравя. Впрочем, мамо, доволна съм, че ще бъдем сами тази вечер. Искам да поговоря с теб.

— О! За какво? — В погледа на майката за миг се появи онова изражение на затвореност, наподобяващо внезапно спуснат върху прозореца сенник. То се бе явявало винаги, когато Пола търсеше нейната близост. — Надявам се да не са отново разправиите ти с Джеймс?

— В случая няма нищо, отнасящо се до Джеймс.

— Знаеш каква тревога беше за нас тази твоя крайна стъпка с развода.

— Твърде крайна стъпка беше да спи с най-близката ми приятелка, а да не говорим за малката, която искаше да направи своя съпруга. Да предположим, че бих приела една от двете, но двете заедно ми дойдоха твърде много, мамо. Най-важното е, че помежду ни нямаше любов. Рано или късно това трябваше да се случи.

— Не мога да си представя да напусна мъжа си, каквото и да е сторил.

— Но той не ти е сторил нищо, нали? — контрира я веднага Пола. — През целия ви семеен живот той те е боготворил, така че откъде знаеш, мамо, какво би направила, ако имаше такъв отвратителен съпруг като моя?

Красивото застаряващо лице наподобяваше маска. Студенината на майката пробуди гнева на Пола. Как може тази жена да знае нещо за вълненията на дъщеря си, омъжена за човек, който постоянно я пренебрегваше, който нямаше никаква грижа за дом и семейство, който си спомняше, че има съпруга само когато на него му се иска? Майка й винаги е била обичана и глезена от човека, чиято любов беше просто негова мания. Единствената грижа на тези двама души е била да бъдат оставени сами на себе си, да споделят леглото и живота си, без особени грижи за детето, стояло винаги настрана, гледано винаги през пръсти.

— Както и да е, но сега не става дума за Джеймс. Тази вечер имах доста любопитен телефонен разговор. Позвъни ми един човек, представи се с името Блек, заяви, че е приятел на баща ми, и поиска да се срещне с мен.

Втренченото в Пола лице поруменя леко. Изразът му се промени от безстрастно неодобрение във внезапна тревога. Устата се отвори за момент неволно — Пола помисли, че ей сега майка й ще изтърве нещо, — но този миг премина. Лицето й се беше превърнало наистина в маска. Руменината чезнеше, кожата стана бледосива. Поглед, изпълнен с предпазливост, бе отправен към дъщерята, сякаш тя беше натрапчив чужденец.

— Не разбирам! — Гласът й преливаше от хладна ярост. — Не познавам човек, който да е бил свързан с нас и да се казва Блек. Звучи като глупава шега.

— Не беше така — настоя Пола. — Имам чувството, че думите му бяха съвсем правдиви. Говореше с немски акцент. Майко, моля те, не напускай стаята, искам да те разпитам за всичко това!

— Няма за какво да разпитваш. — Мисис Риджуей стана и тръгна към вратата. — Съветвам те да не се замесваш с този човек, който и да е той. Зная, че и баща ти би ти препоръчал същото.

— Той не е мой баща! — Сега и Пола се изправи. — Той е твой съпруг, но на мен не ми е никакъв. Нека веднъж той остане вън от нашите работи. Искам да поговорим за моя истински баща. Не ме напускай, мамо! От какво се боиш?

— Отказвам да бъда шантажирана. Няма какво да разисквам с теб за баща ти. Беше убит в Русия и ти не си го спомняш дори. Подозирам, че си построила в ума си някакви фикции за него. Съветвам те да не изглупя-ваш. Що се отнася до този мистър Блек, той най-вероятно е някой шегаджия или неприятна личност с мания да безпокои самотните жени. Струва ми се, че ще бъде крайно глупаво да се замесваш в подобни истории. Това е всичко, което имам да ти кажа.

— Той спомена и нещо друго. Пьоленберг. Попита ме зная ли какво означава това. Ако съдя по физиономията ти, майко, изглежда, то ти говори нещо.

— Отивам горе при баща ти — тросна се мисис Риджуей.

— Престани да го наричаш мой баща! — избухна Пола. Потисканата цял живот неприязън избухна в този гневен вик. — Той е мой проклет пастрок и не аз съм си го избрала! Тичай горе при него, а мен ме остави, точно както си правила през целия си живот!

Тя се отпусна разплакана в креслото, а голямото лабрадорско куче постави кротко влажната си черна муцуна върху коляното й. Чу вратата да се затваря след майка й.

Настъпи продължителна тишина. Другото куче по-обиколи стаята и легна отново до празното кресло на господарката си. Пола плака известно време. Това беше за нея почти лукс, на който отказваше да се отдаде даже когато настъпи злощастният край на брака й. Тогава не бе в състояние да почувствува болката. Ясна й беше логиката на тази развръзка, докато седеше така притихнала в стаята си, където беше израснала сама и където винаги се бе чувствувала чужденка.

Не след дълго сълзите й спряха, но я болеше главата, а клепачите й бяха отекли от плача и я смъдяха. Огледа празната стая и решително се противопостави на обзелото я внезапно желание да побегне от този дом и да потегли направо за апартамента си в Лондон. В тишината чуваше лекото проскърцване на дъските от горния етаж — майчините й стъпки напред-назад, — но къщата носеше стабилността на вековете и не пропускаше гласовете. Те сигурно разговаряха горе — майка й и бригадният генерал. Той вероятно се е отпуснал в двойното им легло, загрижен за простудата си. Пола си го представяше увит в халата, с копринена кърпа, подпъхната около шията. Никога не го бе мразила. В този момент мразеше майка си с цялата горчивина на отблъснатото дете. През целия си живот тя беше държала Пола на разстояние, обръщайки гръб на детската чувствителност, точно както постъпваше и с отправените от детето въпроси. Тя бе заличила по същия начин и спомена за баща й, като че искаше да отнеме на Пола правото изобщо да мисли за него, сякаш смъртта му беше достатъчно основание той да потъне в пълна забрава. Все едно че той не бе крачил по тази земя, не беше се оженил за майка й, не бе спал с нея и не бяха създали дете. Проклета да е! Проклети да са и двамата горе!

Тя с изненада долови да произнася гласно проклятието. В съзнанието си беше изработила образ за своя баща и го носеше със себе си. Те нямаха право да й отнемат тази илюзия, но винаги, когато станеше дума за него, върху лицето на майка й се изписваше твърдо неодобрение. Излизаше така, сякаш Пола подхващаше някаква забранена тема, нещо, поставено под мълчалива анатема. Майка й отрече да познава Блек и Пола й повярва, но странното име Пьоленберг явно значеше нещо за нея. Споменаването на тази дума й подействува като удар през лицето. Пола съзнаваше, че е безполезно да последва майка си и да настоява за отговор. Двамата възрастни биха застанали рамо до рамо, както правеха винаги, а тя би трябвало да отстъпи неудовлетворена. Не бе по техните желания да разискват каквото и да е било за баща й — генерал Паул Бронзарт, убит и погребан в руските степи край Сталинград. За тях той отдавна се бе превърнал в призрак, отлетял далеч, и те се радваха един на друг без всякакво чувство за неудобство. Цяло нещастие бе, че тя все пак се беше родила, разсъждаваше Пола ядно. По всяка вероятност този факт създава немалко трудности на майка й в стремежа да забрави истината, че е вдовица на известен немски офицер — та тя се бе омъжила за един от неговите врагове за по-малко от месец след смъртта му.

По това време Пола и майка й живеели в старата си къща в Плацбург край Мюнхен, когато съюзниците нахлули в града и група от шестима английски офицери били настанени в техния дом. Пола беше научила тази история откъслечно от отделни думи, казани по един или друг повод. Само веднъж бе чула сантиментален разказ за това как бригадният генерал — по това време млад майор — намерил собственицата на замъка свряна в студения таван с малкото си болно момиченце. Всяка дума биваше изричана много прочувствено и Пола си спомни как двамата бяха протегнали и вплели ръцете си по време на разказа. Майка й се омъжила за него, изоставила руините на Германия и миналото, за да си изгради нов живот, облъхнат от обожанието на новия й английски съпруг. Може би за Пола би било много по-лесно да разбере майка си, ако тя бе цинична с Риджуей, ако го беше използвала само за да избегне ужаса на разгромената следвоенна Германия. Но не беше така. Те бяха неразделни, доволни от себе си и слети в едно от взаимната си любов. Пола не знаеше какво е представлявал баща й, но явно майка й не даваше и пет пари за него.

Младата жена се изправи и запали цигара. Чувствуваше се уморена, безсилно гневна, поставена като в капан поне за тази вечер, сякаш бе престъпница, захвърлена в тази стая, докато майка й се разполагаше най-удобно горе. Часовникът в хола удари осем. При последния удар вратата се отвори и майка й застана на прага.

— Няма ли да дойдеш за вечеря? Чакаме те.

Той трябва да се е надигнал от леглото, за да застане отново в нейна подкрепа. Пак същата ситуация — те, двамата, срещу нея.

— Не съм гладна — отвърна Пола. — Страшно ме боли главата. Ще ида да си легна, ако нямаш нищо против.

Мисис Риджуей влезе в стаята. Беше сменила домашната си роба с дълга черна пола и блуза. Изглеждаше много бледа и красива.

— Ти си плакала, Пола?! Не съм те виждала да плачеш, откакто беше малко дете. Ела и похапни нещичко с нас. Нека забравим тази глупава разпра. — Доближи и сложи ръка върху рамото на дъщеря си. Изглеждаше загрижена.

— Не съм искала да се караме. Съжалявам, че избухнах, мамо.

— Всичко е наред, скъпа. Обещай само, че ще забравиш всичко във връзка с този телефонен разговор. Не се забърквай. Така ще бъде най-добре за всички нас.

— Защо? Не можеш ли да ми отговориш поне на този въпрос? Защо ще бъде най-добре?

— Защото няма да спечелим нищо, като се ровим в миналото. — Погледът й беше твърд, готов да превъзмогне всякаква съпротива. От своя страна тя бе направила жест и сега изискваше адекватна отплата — дъщерята трябваше да се предаде, да върши каквото й налагат и да забрави всичко.

Пола присви рамене и смачка цигарата. Нейният пастрок ненавиждаше пушенето по време на ядене.

— Това не прилича много на отговор, мамо, но за мен е ясно, че той е единственият възможен за теб, затова нека не се разправяме. Ще вечерям с вас и веднага си лягам.

Тя отвори вратата и майка й мина пред нея, без да отрони и думица. Пола чу как вторият й баща се окаш-я в столовата.

* * *

На следващия ден не бе споменато нищо. Пола спа до късно, а после откара майка си до градчето за някои покупки. Всичко изглеждаше нормално и миролюбиво. Бригадният генерал се бе държал предишната вечер приятелски и демонстрираше благоразположение, но Пола не можеше да бъде измамена. Въпреки поканените след вечеря гости, въпреки гъгнивото старание на болния домакин да покаже любезност и строгата демонстрация на достойнство от майка й Пола знаеше, че всичко е фасада. Погледите, разменяни между двамата съпрузи, бяха многозначителни, в жестовете им прозираше напрегнатост и тревога. Телефонният разговор не бе споменат никога повече. Беше се стигнало до мълчаливо съгласие дъщерята да действува според указанията на майката и да не се занимава повече с човека, обезпокоил я по телефона. Старата двойка обаче не беше сигурна в това и тази несигурност ги изнервяше. За Пола неделната почивка се оказа празно размотаване около ден и половина, докато й се представи благовидна възможност да се оттегли. Изпратиха я до портала, придружени от кучетата. На Пола й дойде наум, че единствено тези животни бяха искрено огорчени от нейното заминаване.

— Довиждане, скъпа — и майката докосна студени устни до лицето й.

— Довиждане, Пола — усмихваше се и Джерълд Риджуей, уловил ръката на жена си. Около устата му и закачливите някога малки мустачки бе изписана дълбока бръчка на напрегнатост и лошо самочувствие. Побелялата коса бе оголила доста много главата му. Изглеждаше смачкан и нездрав.

— Довиждане и благодаря за неделната почивка. — Пола седеше зад волана, свалила страничното стъкло и им помахваше. — Така хубаво прекарах тук. Бъди внимателен, Джерълд. Не се излагай на студа.

Истинско клише на изпращане, съпроводено с малките изтъркани фрази, казвани между чужди хора. Тя не можа да си припомни по-хладно сбогуване и то породи внезапно такава силна болка в сърцето й, че не изтърпя повече да чака, запали двигателя и просто побягна от тях.

Далеч от имението, изведнъж всичко това й се стори без значение. Утре беше понеделник и до срещата й с Блек оставаха броени часове. За първи път й се отдаваше възможност да открие нещо за другата, тъмната половина, която бе носила цял живот у себе си. Беше забравила, че този човек има да й предава нещо важно за самата нея; беше забравила за Пьоленберг, тази тайнствена дума, която беше изцедила кръвта от майчиното й лице до такава степен, че то бе станало мъртвешко. Не я вълнуваше нищо друго. Беше в плен на възбудата от предстоящото разкритие и силното желание да узнае, ако провидението е достатъчно милостиво към нея, дали ще има възможността да обича, та дори обектът да е само спомен, предаден й от втора ръка.

* * *

Самолетът, с който пътуваше Ерик Фишер, се приземи на мюнхенското летище в 15:30. Беше горещ следобед и слънцето обливаше с такава жар пистата, че върху нея оставаше влажна диря след преминаването на снабдения с климатична инсталация самолет. Фишер беше привикнал да лети. Гледаше на огромните хвърчащи машини като на средство, където можеше добре да си поспи. В случай, че не спеше, досаждаше му установеният при полета ред — закуски, звънтящите от бутилки колички, ласкавите стюардеси, изглеждащи така нереални, че непрекъснато се изкушаваше да провери тази нереалност, като ощипе заоблените им задни части, пристегнати в къси полички. Така че още след като зае мястото си, той се отпусна в дрямка въпреки краткия полет от Лондон до Мюнхен.

Познаваше слабо Мюнхен и затова му бе приятно да прекара цял ден и нощта в посещение на някои забележителности, известни му още от времето на студената война, когато идваше тук като журналист. Предполагаше, че служебният ангажимент ще приключи за час-два, а остатъкът от времето му ще бъде само на негово разположение. Клиентите заплащаха изцяло разноските по пребиваването му, затова бе ангажирал стая в най-скъпия хотел — „Хофбургер“.

След митническата проверка той застана изчакващо. Знаеше, че ще бъде посрещнат. Човек в тъмнокафява шофьорска униформа го доближи и поздрави по военному. Фишер забеляза с изненада, че краката му бяха в старомодни високи обувки с лъскави гамаши над тях.

— Хер Фишер?

— Да.

— Колата на нейно височество чака точно пред изхода. Багажа ви, ако обичате. Последвайте ме в тази посока, сър.

С удоволствие, произнесе мислено Фишер, докато се промъкваха сред тълпата. Тези тук не си играят с такива нищожества като обикновени таксита или коли под наем, а направо личното превозно средство на нейно височество — усмихваше се той самодоволно. Тъкмо такива клиенти му допадаха най-много. Чакащата го кола беше огромен мерцедес, блестящочерен, със сребристосива тапицерия и красиво извити облегалки за ръцете. Настани се на задната седалка и изпита изкушението да кимне царствено на носачите, изправени на тротоара.

Пътуването продължи точно тридесет и пет минути — Фишер го измери ей така, колкото да върши нещо. Гледката наоколо не го интересуваше много. Извади пакетче цигари и запали една. Стъклото, което отделяше задната част на купето от водача, се спусна и без да обръща глава, шофьорът произнесе:

— Извинете, хер Фишер, но нейно височество не понася миризма на цигари в колата си. Имате ли нещо против да не пушите? Много съжалявам, но нейните заповеди са строги.

— Както кажете — и Фишер смачка цигарата.

Изглежда, нейно височество беше ад върху колела. Но така е — парите, високият сан и силата рядко могат да допринесат за подобряване на човешката природа, особено когато са дошли в наследство заедно с една военнопромишлена империя в страна, където феодализмът е така дълбоко вкоренен в душата на народа. Германецът винаги е бил респектирай от рангове и власт. Фишер беше сигурен, че шофьорът го презира, защото бе облечен в най-обикновени делнични дрехи, а държанието му беше и то като дрехите. Пред пасажер от друга порода той не би посмял да спомене забраната за пушене. Би почистил и проветрил колата, без да изрече и думица. Фишер познаваше своите германци. Това беше единствената раса в света, която наистина му беше противна. Говореше немски свободно, както и френски, и италиански. Не се считаше за предвзет, но ненавиждаше английското големеене в отказа да се учат чужди езици поради това, че всеки ще те разбере, ако му креснеш достатъчно силно на английски.

Фишер пет години бе кореспондент на голям английски вестник. Тогава се запозна с Дънстън, който работеше за Интерпол във връзка с ликвидирането на контрабандистка организация, изнасяща злато към Близкия изток, за да получи в замяна чист опиум. Това беше мръсна афера, изобилствуваща с убийства и отвличания. Фишер се присъедини към преследвачите в качеството на репортер за вестника си. Когато ликвидираха бандата, той и Дънстън вече се бяха сприятелили. Една година по-късно, когато се срещнаха на чашка в Лондон, Дънстън направи предложението. Бил напуснал Интерпол и се установил в Лондон на частна практика като детектив. Имал вече натрупан достатъчно опит, а се радвал и на добри връзки с полицията, но се нуждаел от партньор. По време на съвместната им работа Фишер му направил впечатление — бил с вродена дарба за детектив — така се беше изразил. От друга страна, един от най-големите източници за информация в света, както е известно, е пресата, а Фишер имал там широк достъп. За начало парите им не били кой знае колко, но ако пожънели успехи, само небето можело да бъде граница за доходите им. Фишер не бе обвързан с нищо. Родителите му бяха починали, а той самият нямаше намерение скоро да си надява брачни окови, така че можеше да си позволи риска и да види какво ще излезе. За шест години работа детективската агенция „Дънстън–Фишер“ стана най-голямата фирма за частни разследвания в Европа. Разполагаше с филиали във всяка от европейските столици и персоналът им наброяваше стотици оперативни работници. Сега Дънстън се разполагаше като шеф в главната квартира в Лондон, а Фишер се заемаше с разследванията на такива поръчки, при които само таксата за наемането на работа се изчисляваше в хиляди.

Писмото на принцеса Маргарет фон Хесел бе адресирано до Дънстън, но той беше на почивка в Португалия. В плика беше сложен и чек за хиляда лири стерлинги, като внушение работата да бъде подхваната без отлагане. Фишер бе телеграфирал незабавно, че пристига вместо своя партньор, но преди да поеме за Германия, поизучи набързо фамилията, която го наемаше. Името й бездруго беше известно на цял свят. Стомана, въглища, производство на оръжия, а и имоти — милиони и милиони преди двете световни войни и към тях прибавени нови богатства след приключването на втората. Благородническата кръв, чието начало бе свързано с баварските крале и някои европейски дворове, сега се пресушаваше и изчезваше. Титлата им изхождаше от Фридрих Велики. Замъци, пръснати из цяла Германия, огромни имения в Източна Прусия, завладени от комунизма, вила на Кап Фера, неизползувана вече двадесет години. Страст към отглеждане на зли кучета, порода доберман, някога — за концентрационните лагери. Начело на всичко това стоеше принцесата, седемдесет и шест годишна, майка на двама синове, овдовяла през последната война, когато съпругът й умрял от сърдечен удар. Така че преди още да беше пристигнал в замъка, Фишер очакваше нещо страхотно.

Колата премина през огромна порта от ковано желязо, върхът на която представляваше стилизиран глиган — гербът на Фон Хеселови. Замъкът беше грамаден — оформена в каре постройка, измазана с бледорозов гипс. Навсякъде около него бяха разположени големи продълговати съдове, изпълнени с цветя. Пред фасадата се ширеше павирана площ. Дървета отделяха простиращите се от двете страни на пътя градини. Цялото място създаваше впечатление за замък, издигнат далеч във вътрешността на страната, а не само на пет мили от центъра на Мюнхен.

Фишер слезе от колата и тръгна след шофьора. Входната врата бе отворена от облечения във фрак с лъскави копчета и бели ръкавици главен слуга, който пое шапката на госта с леко кимване и го помоли да го последва. Централният хол беше огромен като черква. В далечния му край доминираше над всичко грамаден, тъмно осветен викториански прозорец. Таванът чезнеше някъде във висините на нарисуваните по него облаци, из които пияни фавни преследваха голи нимфи. Тежката миризма на изобилните цветя, поставени в множеството големи вази, просто тегнеше във въздуха и придаваше на просторната зала погребална атмосфера. Мебелите бяха от тежък махагон, стилно гравирани и тапицирани с кадифе. Триметровото огледало в позлатена рамка отрази Фишер в цял ръст. Почувствува се като джудже в грозната потискаща обстановка. Прецеждащата се през цветното стъкло светлина рисуваше кървави петна върху лицето му.

— Оттук, моля — и слугата отвори една врата, при което Фишер примижа заслепен.

Ефектът беше същият като при внезапно излизане от тъмница на дневна светлина. Стаята беше обширна и блестеше от белота. Всичко останало в нея беше в жълто и светлозелено, а слънчевата светлина струеше през прозорци с размерите на пода. Очакваха го трима души, наредени като в пантомима. Централната фигура седеше в горда, изправена стойка, с гръб към светлината и в едната си ръка държеше бастун. Зад нея на фона на прозорците се открояваха още два силуета, застанали сякаш на пост от двете страни на софата, където тя бе седнала.

— Ваше височество, хер Фишер е тук — чу той гласа на слугата, а после и тракването на затварящата се зад него врата.

Фишер пристъпи напред по дебелия килим, покрит със златисти и зелени цветя, изхождащи в плетеница от центъра му, и се спря пред софата. Принцеса Фон Хесел поднесе десница с дланта надолу. Фишер я изгледа в очите и раздруса здраво тикнатата под носа му ръка.

— Как сте, мистър Фишер? Позволете да ви представя синовете си.

Седемдесет и шест — та тя изглежда едва на петдесет; в косата й нямаше нито един бял косъм. Лицето й наподобяваше хищна птица — клюнест нос, опъната кожа, кръгли, тъмни, святкащи очи, немигащи и с жълт кръг около ириса. Страховита — и тази дума не достигаше. Той обаче не й беше целунал ръка и се чувствуваше много доволен от това.

— По-възрастният ми син, принц Хайнрих. Вторият ми син, принц Филип. Моля, седнете.

Фишер премести поглед от майката върху синовете. По-младият привлече най-напред вниманието му, защото беше извънредно красив човек, някъде близо до четиридесетте, съвсем рус. Изглеждаше някак не на място до южногерманския мургав тен на майка си и брат си. По-възрастният беше досущ като майката — същото хищно птиче лице, но при него остротата и надменността, напиращи в нейните черти, бяха твърде замъглени, контурите на овала му хлътнали, а тъмните му очи потънали в подпухнали торбички. Стоеше с изпъчени гърди и едната му ръка с тежък златен пръстен, върху който бе гравиран семейният герб, стискаше облегалото на софата.

— Добре ли пътувахте? — Това беше по-младият, Филип.

— Отлично, благодаря.

Всички говореха английски. Фишер би предпочел разговорът да се провежда на немски, но не виждаше как да извърши промяната. Реши да поеме инициативата, преди старицата да е сторила това. Подозираше, че синовете не ще допринесат много в тази насока.

— В писмото си, принцесо, не изяснявате напълно исканото от вас разследване. — Той нямаше никакво намерение, подобно на жалкия лакей, да я назовава „ваше височество“. Враждебността му нарастваше с всяка измината минута. Възмущаваше се от високомерния й поглед, тези арогантни, нахално втренчени очи. — Споменавате, че искате да откриете някакво богатство, но нищо повече.

— Счетох, че ще е най-добре да почакаме вашето пристигане, за да разгледаме всичко подробно насаме. Вярвам, че човек не бива да излага такива неща в писмо, мистър Фишер. В нашето семейство сме привикнали на предпазливост.

— Бихте ли изложили сега подробности? — настоя Фишер. Пушеше му се много, но си припомни предупреждението на шофьора. Самата забрана го правеше много по-раздразнителен, отколкото нуждата да запали цигара. Коя, по дяволите, си въобразяваше, че е тя, та да не може той да си запуши, когато му се иска…

— Сигурно ви е известно… — започна принцесата, както той подозираше, предварително подготвената си реч.

Тя бе скръстила ръце в скута си, настанена удобно на мястото си. Фишер разбра, че това е било репетирано.

— Сигурно ви е известно, че по време на войната нацистите планирано плячкосваха произведения на изкуството. Конфискуваха картини, бижута, бисери на изкуството и всякакъв вид ценности. Самата аз имах нещастието да посетя Гьоринг у дома му и да видя резултатите от този позорен грабеж. Къщите на всички високопоставени нацисти бяха претъпкани от чуждо имущество. Те ограбиха и някои от най-скъпите ми приятели от Франция. След войната техните богатства бяха разкрити и върнати обратно, но в какво плачевно състояние. Ценностите са били в Берлин, а домовете, където се намирали, били обстрелвани от руска артилерия. Сред тях беше и една от великите творби на Тициан, разкъсана на парчета от шрапнелите. Каква тъжна картина!

Фишер си седеше мирно. Щеше да бъде дълга реч. По-възрастният от синовете промени положението си зад софата. Той се улови така здраво за облегалката, че ставите на пръстите му побеляха. Не можеше да се отпусне — този принц Хайнрих, — трябваха му големи усилия да стои като дисциплиниран войник в парадна стойка зад креслото на своя генерал.

— Както споменах и преди малко, всичко това ви е известно, мистър Фишер. Не зная обаче дали ви е известно, че тия разбойници крадяха и от своите собствени немски приятели. Не са малко старите фамилии в нашата страна, които бяха плячкосани така, сякаш са врагове. Чисто и просто камион с есесовци спира пред дома ви и започват да товарят по списък, изготвен най-вероятно по време на гостуване в дома ви от някой висш сановник. Това бе позор и аз мога да ви цитирам множество такива случаи.

— И вас ли посетиха по същия начин? — прекъсна речта й Фишер.

Малко го интересуваха превратностите в съдбата на тези, които пояха и хранеха нацистката върхушка. Злочестините на аристокрацията рядко будеха състрадание в сърцето му.

— Не, не точно така. Ние стояхме далеч по-високо по значимост, за да бъдем третирани тъкмо по този начин. Моят съпруг имаше известно влияние сред хора като Гьоринг например. Наистина той беше ужасен гангстер, но все пак произхождаше от благородна фамилия и бе възможно човек понякога да разчита на думата му. Никой не ни е сторил зло по какъвто и да било начин.

— Но нещо ви е било откраднато?

— Да. Откраднато. Изнесено от замъка Вурцен, дома ни в Райнланд. Трябва да ви призная, мистър Фишер, че бях загубила всякаква надежда да го открия и ето че прочетох нещо във вестника. Филип, подай ми изрезката от „Алгемайне цайтунг“, моля те. Намира се във второто чекмедже на бюрото ми вляво.

Фишер наблюдаваше как младият син прекоси стаята. Противно на вдървената фигура на брат си, беше удоволствие да се хвърли поглед върху него. Движеше се като човешко същество. Той даже отправи приветлива усмивка към госта, когато подаваше изрезката на майка си. Тя протегна ръка към Фишер и той я взе. Прочете я набързо, без да покаже някакви признаци на изненада. Невъзмутимостта беше атрибут на неговата професия. Ако всичко написано бе свързано с желанието на принцесата да открие откраднатото си богатство, този чек за хиляда лири стерлинги беше само едно бонбонче. Подаде й обратно напечатаното.

— Това е само едно съобщение — добави той. — Подобни на него днес има много.

— Не обаче и за такъв като него. От 1945 той се счита за мъртъв. Повярвайте, мистър Фишер, след войната правихме проучвания по наша собствена инициатива и всички гласяха едно и също: умрял, съвсем сигурно идентифициран и погребан. И ето сега това съобщение гласи, че са го видели да се разхожда свободно из улиците на Париж посред бял ден.

— И така, искате да кажете, че той е крадецът?

— Да — кимна тя. Очите й напомняха нещо, но той не можеше да определи какво. Някакъв вид птица, и то съвсем сигурно не домашна. Жълтият кръг около тъмния ирис създаваше този ефект. — Той открадна Солницата на Пьоленберг от нас, мистър Фишер. Оттогава никога не я видяхме повече. Ако наистина е жив, той е единственият човек, който знае къде е скрита. Затова ви повиках. Искам да го намерите.