Уолтър Скот
Роб Рой (9)

Глава IX

Един крадец се връща. Що да сторя?

До къщата по-близо ще отида —

там той не би посмял да ме нападне.

Да викам рано е. Не е откраднал още…

 

„Вдовицата“

— Непознат човек! — повтори съдията. — Надявам се, че не идва по работа, или ще…

Протестите му бяха прекъснати от отговора на влезлия.

— Моята работа е от малко неприятен и особен характер — каза моят познайник господин Камбел — защото това беше той, шотландецът, когото бях видял в Норталъртън. — И аз трябва да помоля ваше благородие да се занимае веднага с нея. Предполагам, господин Морис — прибави той, устремявайки погледа си към моя обвинител с особена твърдост, почти свирепост, — предполагам, че добре разбирате кой съм аз — сигурно не сте забравили какво се случи при последната ни среща на пътя?

Морис зяпна, лицето му стана бледо като восък, зъбите му затракаха — изобщо издаваше всички външни белези на пълно смайване.

— Успокойте се бе, човече, и недейте трака със зъби като с кастанети! Мисля, че лесно можете да кажете на г-н съдията, че сте ме виждали по-рано и ме познавате като състоятелен и почтен човек. Добре знаете, че ще живеете известно време в нашия край, където аз може би ще имам възможност, ако имам желание, да ви направя също такава услуга.

— Господине… господине… вярвам, че сте честен и, както казвате, състоятелен човек… Да, господин Ингълууд — прибави той, окашляйки се, — наистина смятам този господин за такъв.

— А какво общо имам аз с този господин? — запита съдията раздразнен. — Идват тук и единият въвежда другия като римите в „Къщата, която построил Джек“^[1], и аз си имам компания, но нямам нито спокойствие, нито приятни разговори!

— Скоро ще имате и двете, сър — отговори Камбел. — Аз идвам да ви освободя от едно неприятно задължение, а не да го отежнявам.

— Кълна се в главата си! — Тогава вие ще бъдете така добре дошъл тук, както изобщо шотландец може да бъде в Англия, а ние знаем какво значи това. Но думайте, да чуем какво имате да казвате.

— Предполагам, че този господин ви е казал — продължи шотландецът, — че когато имаше нещастието да си загуби куфара, с него имаше едно лице на име Камбел.

— Ни веднъж не е споменавал такова име — каза съдията.

— А! Виждам — отговори Камбел, — виждам, че господин Морис е бил така любезен да не иска да замесва един чужденец в нещо, което може да го доведе до сблъскване със законите на страната, но понеже знам, че моите показания са необходими, за да се оправдае този почтен господин Франсис Озбълдистън, аз се отказвам от тази предпазливост. Затова — той се обърна към Морис със същия твърд поглед и глас — моля кажете на г-н съдията Ингълууд дали не сме пътували заедно няколко мили по ваша настойчива молба и предложение, отправено към мен вечерта, когато бяхме в Норталъртън. Тогава аз отказах, но после, когато ви настигнах по пътя близо до Клобъри Алърс, приех и даже се отказах от собствените си намерения да продължа към Ротбъри и за свое нещастие ви придружих нататък по вашия път, нали?

— Това е цялата тъжна истина — каза Морис с наведена глава, отговаряйки утвърдително на дългия и подвеждащ въпрос на Камбел и изразявайки съгласието се с неговото твърдение с печална покорност.

— Предполагам също така, че вие можете да уверите негово благородие, че никой няма по-голямо право да дава показания по този случай, отколкото аз, тъй като бях непрестанно с вас, когато се случи цялата работа?

— Разбира се, никой друг не би могъл да стори това по-добре от вас — каза Морис, като въздъхна дълбоко и смутено.

— А дявол да го вземе, защо не му помогнахте? — каза съдията. — Според разказа на господин Морис разбойниците са били двама и вие сте били двама, и то двама силни здрави мъже.

— Моля ви се, ваше благородие — каза Камбел, — аз цял живот съм бил мирен и тих човек и не обичам кавги и побоища. Господин Морис, който е или е бил офицер от армията на негово величество, можеше, ако му е угодно, да се съпротивява, тъй като пътуваше, както разбирам, натоварен с голяма сума пари. Що се отнася до мен, който имах само дребните си лични вещи и при това съм мирен гражданин, аз нямах желание да се излагам на рискове в този случай.

Погледнах Камбел, когато казваше тези думи, и не знам дали някога съм виждал по-странно противоречие както между смелата строгост на силните му остри черти и спокойната кротост и простота на езика му. Около ъгълчетата на устата му играеше дори една лека усмивка, която като че ли неволно изразяваше презрението му към мирния и тих човек, за какъвто считаше за удобно да се представи; тя породи у мен странни подозрения, че участието му в насилието, извършено спрямо Морис, е било твърде различно от това на съпострадавш или прост наблюдател.

Може би подобно подозрение се породи и в главата на съдията в този момент, защото той възкликна:

— Гледай ти! Странна история!

Шотландецът сякаш се досети какво си мислеше съдията и продължи с променен тон и маниер, като отстрани от лицето си част от престорената смиреност, която го беше изложила на подозрения, и каза по-откровено:

— Да си кажа правичката, аз съм от онези предпазливи хора, които не обичат да се бият освен когато има за какво, а случаят, когато попаднах на онези идиоти, не беше такъв. Но за да види ваше благородие, че съм човек с добро име, моля ви, прегледайте този документ.

Господин Ингълууд взе листа от ръката му и прочете полугласно:

— „С настоящото се удостоверява, че приносителят Роберт Камбел от… отнякъде, ама не мога да го произнеса — вмъкна съдията, — е от добро потекло и е благонадежден и пътува за Англия по своя работа и т.н., и т.н. Подписано собственоръчно в нашия дворец в Инвъ… Инвъра… в Инвърара… Аргайл.“

— Едно малко удостоверение, сър, което счетох за-нужно да измоля от този достоен благородник Маккалъм Мор. — И той вдигна ръка към главата си като за поздрав.

— Маккалъм кой? — запита съдията.

— Този, когото на юг наричат Аргайлски херцог.

— Познавам добре Аргайлския херцог като достоен и знатен благородник и истински патриот. Аз бях един от тези, които му помогнаха в 1714 година^[2], когато свали от командуването херцог Марлбъро. Де да имахме повече благородници като него! Той беше верен тори по онова време и много близък с Ормънд. Присъединил се е към сегашното правителство, също както и аз, заради мира и спокойствието на страната си; защото не мога да допусна, че този голям човек е направил това, както разправят някои, от страх да не си изгуби именията и войските. Неговото удостоверение, както го наричате, господин Камбел, ме задоволява напълно. А сега, какво ще кажете за този обир?

— Накратко следното, ваше благородие — господин Морис има толкова право да обвинява за него едно неродено бебе или дори мене самия, колкото този млад господин Озбълдистън; защото аз не само мога да свидетелствувам, че човекът, за когото, той го взема, беше много по-нисък и пълен, но и че чертите и тенът му бяха съвсем различни от тези на господин Озбълдистън, защото успях да видя лицето му, когато маската му се смъкна малко. И аз мисля — прибави той, като се обърна съвсем непринудено и все пак доста строго към господин Морис, — че господинът ще признае, че аз имах по-добра възможност да разглеждам хората тогава, отколкото той, тъй като бях много по-спокоен от него.

— Съгласен съм, господине, напълно съм съгласен — каза Морис, дръпвайки се назад, когато Камбел притегли стола си по-близо до него, за да подсили ефекта на думите си. — И аз съм склонен, сър, — прибави той, като се обърна към господин Ингълууд, — да си оттегля изложението относно г-н Озбълдистън; и да ви помоля, сър, да му разрешите да си отиде, а също и на мене; ваше благородие може би има да урежда някои работи с господин Камбел, а пък аз бързам да си ходя.

— Тогава ето къде е мястото на изложението ви — каза съдията, като го хвърли в огъня. — Сега сте напълно свободен, господин Озбълдистън. А вие, господин Морис, можете да бъдете съвсем спокоен.

— Да, да — каза Камбел, поглеждайки Морис, който с тъжна усмивка изразяваше съгласието си с думите на съдията. — Толкова спокоен, колкото може да бъде една жаба под зъбците на брана. Не бойте се, господин Морис, вие и аз ще излезем заедно оттук. Ще ви придружа, за да стигнете невредим до най-близкото шосе (надявам се, че мй вярвате, като ви казвам това), и после ще се разделим. И ако не се срещнем като приятели в Шотландия, само вие ще си бъдете виновен.

Морис стана с ужасения поглед на осъден на смърт, когато му кажат, че колата е дошла да го откара на ешафода; но като се изправи на крака, като че ли пак се поколеба.

— Не бой се бе, човече, казвам ти — повтори Камбел. — Отде знаеш бе, пъзльо, че няма да намерим някаква следа от куфара ти, ако послушаш добрите ми съвети. Конете ни са готови. Сбогувай се със съдията и покажи южното си възпитание.

След като беше подканен и насърчен по този начин, Морис се сбогува и — излезе, придружен от господин Камбел; но преди да напусне къщата, очевидно пак го беше обзел страх и ужас, защото, още не излезли от трема, чух няколко пъти господин Камбел да го уверява, че ще го пази и закриля.

— Кълна се в живота си бе, човече, че с мене си така сигурен като в градината на баща си. По дяволите, я какъв брадат мъж, а сърцето му като на яребица! Върви де, отпусни си сърцето един път завинаги.

Гласовете заглъхнаха и тропотът на конете скоро ни извести, че са напуснали дома на съдията Ингълууд.

Радостта на достопочтения съдия, че така лесно се е отървал от една работа, която застрашаваше да му създаде не малко неприятности в битността му на представител на закона, малко намаля, като си спомни какво може да каже секретарят му за направеното, когато се върне.

— Джобсън ще ми трие сол на главата за тези дяволски документи — може би все пак не биваше да ги унищожавам. Поврага! Като му платя възнаграждението, всичко ще се оправи. А сега, госпожице Дай Върнън, макар че освободих другите, имам намерение да подпиша заповед за задържането ти под грижите на старата ми икономка баба Блейкс тази вечер; ще изпратим да повикат съседката госпожа Мъзгрейв, госпожица Докинс, братовчедите ти и цигуларя Кобз и славно ще се позабавляваме; а Франк Озбълдистън и аз ще си пийнем така, че след половин час ще бъдем достойна компания за вас.

— Благодаря ви, ваше благородие — отговори госпожица Върнън. — Но ние трябва да се върнем незабавно в Озбълдистън Хол, където не знаят какво е станало с нас, и да освободим вуйчо ми от безпокойството за братовчед ми, за когото той сигурно е загрижен като за собствен син.

— Сигурно — каза съдията. — Защото, когато най-големият му син Арчи свърши така лошо в оная злополучна афера със сър Джон Фенуик^[3], старият Хилдебранд продължаваше да го вика по име наред с останалите шестима и после се оплакваше, че не може да си спомни кой от синовете му е бил обесен. Затова вървете си бързо в къщи, за да облекчите бащинската му грижа. Но слушай, полско цвете — каза той с добродушен наставнически тон, като я притегли към себе си, — друг път остави съда сам да си гледа работата, без да навираш хубавото си носле в неговите мухлясали дела, пълни с глупав юридически жаргон на френски и на лош латински. И Дай, красавице моя, остави младите господа Сами да си търсят пътя през полето, да не би случайно ти да се заблудиш, докато ги оправяш, хубавице.

С този съвет той се сбогува с госпожица Върнън и със същата любезност се обърна към мен.

— Ти ми изглеждаш добро момче, Франк. Помня баща ти, бяхме другари в игрите в училище. Слушай, момчето ми, прибирай се рано вечер и недей се перчи пред случайни пътници по царския път. Да знаеш, че всички верноподаници на краля не са длъжни да разбират от шеги и не е хубаво да се шегува човек с престъпни работи. Ето и бедната Дай — сама и изоставена в света да язди, тича и лудува, както й скимне. Трябва да пазиш Дай или, бога ми, ще се подмладя и ще се бия с тебе, макар че, признавам си, доста ще се озоря. А сега вървете си и двамата и ме оставете сам с лулата и мислите ми; защото песента казва:

Тъй както пламъкът в лулата гасне,

напускат ни младежките ни страсти.

Слабее тялото и станеш ли ти стар,

на пепел се превръща твоята жар.

Пуши, но не забравяй за това.

Много ми се понравиха проблясъците на здрав разум и чувство, които понякога пронизваха мъглата на неговия мързел и склонност към угаждане. Аз го уверих, че уважавам съветите му, и се разделих приятелски с добрия съдия и неговия гостоприемен дом.

В трема намерихме приготвено ядене и похапнахме набързо. Намерихме и слугата на, сър Хилдебранд, който беше отвел конете ни при пристигането и комуто, както каза той на госпожица Върнън, Рашли бе наредил да ни чака и да ни придружи до къщи. Известно време яздихме мълчаливо, защото, да си призная, бях твърде объркан от станалото тази сутрин, за да мога пръв да заговоря. Най-после госпожица Върнън възкликна, сякаш за да даде израз на мислите си.

— Наистина Рашли е човек, от когото можеш да се страхуваш и да му се учудваш, но не и да го обичаш; той прави каквото си иска, и всички са пионки а ръцете му; има си актьор за всяка роля, която измисли, и е тъй изобретателен и находчив, че намира изход от всяко затруднение.

— Значи, вие смятате — казах аз, отговаряйки по-скоро на мисълта й, отколкото на самите й думи, — че този господин Камбел, който се появи така навреме и грабна и отнесе моя обвинител, както сокол отнася яребица, беше агент на господин Рашли?

— Така предполагам — отговори Даяна. — Подозирам освен това, че той едва ли щеше да се яви така навреме, ако случайно не бях срещнала Рашли в преддверието на съдията.

— В такъв случай дължа благодарност главно на вас, хубава спасителко.

— Разбира се — отвърна Даяна, — и моля ви се, считайте, че сте я изразили вече и че съм приела благодарността ви с усмивка, защото не обичам да ме безпокоят с такива неща и е по-вероятно да се прозявам, когато ми ги разправяте, отколкото да се държа, както подобава. С една дума, господин Франк, исках да ви помогна и за щастие можах да го сторя; в замяна на това искам само едно — да не говорите вече по този въпрос. Но кой иде насреща ни „забил във коня шпори, зачервен от бързане“? Това е покорният служител на закона, струва ми се — господин Джоузеф Джобсън, цял-целеничък.

Наистина това беше госпожин Джоузеф Джобсън, разбързан и както се оказа, страшно ядосан. Той се приближи до нас и спря коня си тъкмо когато се канехме да отминем с бърз поздрав.

— Значи така, господине, така, госпожице Върнън… хм. Виждам каква е работата — в мое отсъствие е приета гаранция. Бих искал да знам само кой е направил заповедта. Ако негово благородие често процедира така, ще го посъветвам да си намери друг секретар. Толкоз — защото аз непременно ще напусна.

— Ами да вземе да си зашие сегашния секретар за ръкава, господин Джобсън? Няма ли и това да бъде добре? — каза Даяна. — Но кажете, моля ви се, как е дядо Рътлидж? Надявам се, че сте го сварили достатъчно добре да подпише и подпечати завещанието си.

Този въпрос още повече усили гнева на служителя на закона. Той погледна госпожица Върнън с такава злоба и ненавист, че изпитах силно изкушение да го поваля от коня с камшика си, но се въздържах при мисълта за неговото нищожество.

— Дядо Рътлидж ли, мадам? — каза секретарят, щом като възмущението му развърза езика. — Дядо Рътлидж се радва на също такова добро здраве както вие самата — цялата тази работа с болестта му е лъжа, измама и шмекерия. И ако не сте знаели това по-рано, сега да го знаете, мадам.

— Гледай ти! — отговори госпожица Върнън, преструвайки се на крайно изненадана. — Какво говорите, господин Джобсън?

— Ей това говоря, на! — продължи кипналият писар. — И на всичко отгоре този стар стиснат копач ме нарече адвокат-шарлатанин — шарлатанин, мадам — и каза, че съм бил отишъл при него да си търся работа, мадам. Никой няма право да ми говори такива работи, мадам, нито на мене, нито на кой да е мой събрат по професия, особено като се има пред вид, че аз съм секретар на мировия съдия и заемам тази служба въз основа на Trigesimo Septimo Henrici Octavi и Primo Guliemi^[4] и по първия статут на крал Уилям, мадам, да бъде вечна и славна паметта му — нашия безсмъртен избавител от папистите и узурпаторите, от дървените обувки и грейките, госпожице Върнън^[5].

— Тъжни работи са тези дървени обувки и грейки — отвърна младата жена, на която сякаш правеше удоволствие да разпалва гнева му. — Добре, че в момента нямате нужда от грейка, господин Джобсън. Боя се, че дядо Рътлидж не се е задоволил само с не-любезен език. Сигурен ли сте, че не ви напердаши?

— Да ме напердаши, мадам? Мен? — каза той рязко. — Мен никой няма да ме напердаши, уверявам ви, мадам.

— Зависи дали ще го заслужите, господине — казах аз, — защото начинът, по който говорите на тази млада дама, е толкова неприличен, че ако не промените тона си, ще сметна, че си струва трудът да ви набия.

— Да ме набиете, господине? Мене да набиете? Знаете ли на кого говорите, господине?

— Да, господине — отговорих аз. — Вие сам казвате, че сте секретар на мировия съдия, а дядо Рътлидж казва, че сте адвокат-шарлатанин. Нито в едното, нито в другото качество, нямате право да се държите нахално към една млада дама от доброто общество.

Госпожица Върнън сложи ръка на моята и извика:

— Не, господин Озбълдистън, не разрешавам никакъв побой над господин Джобсън. Не съм достатъчно благосклонно настроена към него, за да позволя дори да го докоснете с камшика си. Та той би изкарал хляба си от това поне три месеца! Освен това вие вече достатъчно го обидихте — нарекохте го нахален.

— Изразите му нямат стойност за мен — каза секретарят малко клюмнал — пък и „нахален“ не е дума, за която можеш да дадеш някого под съд. Но „шарлатанин“ е клевета в най-висша степен и аз ще накарам Рътлидж скъпо да плати за нея, него и всички, които бяха я повторили, за да нарушават обществения ред и да ми отнемат доброто име.

— Това няма значение, господин Джобсън — каза госпожица Върнън. — Както знаете, там, където няма нищо, и кралят няма никакви права. Колкото за отнемането на доброто ви име, жал ми е за бедния човечец, който би ви го отнел, и ви честитя загубата от все сърце.

— Добре, мадам… довиждане, мадам — нямам повече какво да кажа, освен че има закони срещу католиците и страната би спечелила, ако се прилагат по-добре. Например 3-ият и 4-ият закон на Едуард VI за католическите песни и молитви, требници, жития на светии и за тези, които притежават такива книги, госпожице Върнън. Католиците могат и да бъдат призовани да полагат клетва за вярност; а има и католици, отказали да се присъединят към официалната църква, които са осъдени въз основа на 1-ия закон на негово величество сегашния ни крал; да, има и наказания за слушане на литургия. Справете се с 23-ия закон на кралица Елизабет и 3-ия на Джеймс I член 25. А има и наследства, които трябва да се зарегистрират, и завещания и двойни такси, според постановленията на съответните закони за всеки отделен случай.

— Справете се с новото издание на всички закони, грижливо преработено от господин Джоузеф Джобсън, секретар на мировия съдия — каза госпожица Върнън.

— Освен това предупреждавам ви — продължи Джобсън, че вие, Даяна Върнън, мома, тъй като не сте femme couverte^[6] и сте католичка, неприобщена към официалната църква, сте длъжна да се прибирате в собствения си дом, и то по най-краткия път под страх да бъдете считана за престъпник спрямо короната. И при преминаване на река добросъвестно да търсите обществените салове и да не се бавите там повече от един отлив и прилив; и ако не можете да намерите на такова място сал, всеки ден да газите вода до колене и да се мъчите да преминете.

— Нещо като протестантско изкупление за католическите ми грехове — каза госпожица Върнън със смях. — Е добре, благодаря ви за сведенията, господин Джобсън. Ще се прибера в къщи колкото може по-скоро и отсега нататък ще си седя повече у дома. Лека нощ, драги господин Джобсън, образец на секретарска учтивост.

— Лека нощ, мадам, и помнете, че със закона шега не бива.

И ние се разделихме.

— Махна се този досаден и пакостен човек — каза госпожица Върнън, като хвърли поглед след него. — Много е тежко за човек от добро и знатно потекло да бъде изложен на узаконеното нахалство на такъв мизерен блюдолизец като тоя, само защото вярва в това, в което целият свят вярваше преди не повече от сто години. Защото нашата католическа вяра има поне това преимущество, че е по-стара.

— Много ми се щеше да извия шията на този мошеник — отвърнах аз.

— И бихте постъпили като твърде неразумен младеж — каза госпожица Върнън. — И все пак, ако моята собствена ръка беше поне малко по-тежичка, мисля, че щях да го накарам да я почувствува. Е, няма смисъл да се оплаква човек. Но има три неща, за които заслужавам съжаление, ако някой смята, че си струва да си хаби състраданието за мен.

— Мога ли да запитам кои са тези три неща, госпожице Върнън?

— Ще ми обещаете ли най-дълбокото си съчувствие, ако ви кажа?

— Разбира се, нима можете да се съмнявате? — отговорих аз, като приближих коня си до нейния с израз на заинтересованост, който не се опитах да прикрия.

— Е добре, все пак много е приятно да ти съчувствуват. И така, ето трите неща, от които се оплаквам — първо, че съм момиче, а не момък, и сигурно биха ме затворили в лудницата, ако върша дори половината от това, което намисля; а знам, че ако имах вашата щастлива привилегия да мога да си правя, каквото ща, целият свят щеше да ми се възхищава и да полудее от желание да ми подражава.

— Не мога да ви дам съчувствието, което очаквате по тази точка — казах аз. — Тази беда е толкова обща, че се споделя от половината човешки род; а другата половина…

— Другата половина е толкова по-добре поставена, че ревниво пази правата си — прекъсна ме госпожица Върнън. — Забравих, че вие не сте безпристрастен. Не — каза тя, когато се канех да заговоря, — тази мила усмивка е въведение към един много красив комплимент относно особените преимущества, на които се радват роднините и приятелите на Дай Върнън, поради това, че тя се е родила като една от представителките на техните илоти^[7]. Но спестете ми този комплимент, добри приятелю, и нека видим дали няма да постигнем повече съгласие по втория пункт от моя обвинителен акт срещу съдбата, както би се изразило онова пале писарушката. Аз принадлежа към една преследвана секта и остаряла религия и вместо да ме похвалят за предаността ми към нея, както е редно да се похвали всяко добро момиче, моят добър приятел, съдията Ингълууд, може да ме изпрати в изправителен дом само защото се моля на бога като прадедите си. Той може да ми каже, както старият Пемброук казал на игуменката на Уилтън, когато й отнел манастира: „Върви да предеш, стара кранто, върви да предеш^[8]“.

— Това зло не е непоправимо — казах аз сериозно. — Прочетете книгите на някои наши учени теолози или запитайте собствения си отличен ум, госпожице Върнън, и уверявям ви, че подробностите, по които нашата вяра се различава от тази, в която сте възпитана…

— Мълчете! — каза Даяна, като сложи пръст на устните си. — Мълчете! Да изоставя вярата на храбрите си прадеди! Все едно, ако съм мъж, да изоставя знамето им, когато устремът на боя ги притиска най-тежко, и да се обърна, като някой продажен изменник, за да отида при армията на победителя!

— Уважавам смелостта ви, госпожице Върнън, а колкото за неудобствата, на които тя ви излага, мога само да кажа, че раните, които ни се нанасят заради съвестта ни, носят сами в себе си лечителен балсам.

— Да, но въпреки това са мъчителни и досадни. Но виждам, че какъвто сте коравосърдечен, изгледите да чукам коноп или да преда лен толкова малко ви трогват, колкото и това, че съм обречена да нося дълга коса и престилка вместо шлем и кокарда. Затова ще си спестя излишния труд да ви казвам коя е третата причина за недоволството ми.

— Не, мила госпожице Върнън, не ми отнемайте доверието си; аз ви обещавам, че тройното съчувствие, което дължа на тъй необикновените ви причини за отчаяние, ще ви бъде дадено в пълна мяра заради третата — стига да можете да ме уверите, че не се касае за нещастие, което споделяте с всички жени или дори с всички католици в Англия, които, да ви благослови господ, са все още много по-многобройни, отколкото ние, протестантите, в своята ревност за църква и държава бихме искали да бъдат.

— Това нещастие — каза Даяна и тонът й се измени и стана по-сериозен от всякога — наистина заслужава съчувствие. Както лесно можете да видите, аз съм по природа откровена и невъздържана — просто, чистосърдечно момиче, което с удоволствие би се отнасяло открито и честно към всички; съдбата обаче ме е уплела в такава мрежа от затруднения и усложнени отношения, че почти не смея да кажа ни дума от страх да няма лоши последствия — не за мен, а за други.

— Това е наистина нещастие, Госпожице Върнън, за което най-искрено ви съчувствувам, но което едва ли бих могъл да очаквам.

— О, господин Озбълдистън, само ако знаехте… ако някой знаеше колко ми е трудно понякога да крия болното си сърце зад спокойно чело, вие наистина бихте ме съжалили. Може би греша, като ви казвам макар и толкова за собственото си положение; но вие сте умен и проницателен млад човек — вие не може да не желаете да ми зададете стотици въпроси за това, което се случи днес, за участието на Рашли в избавлението ви от тази дребна неприятност, за много други неща, които не могат да не ви интригуват; а пък аз не мога да се насиля да ви отговоря с необходимата хитрост и фалш; бих го направила неумело и бих изгубила както вашето уважение, доколкото го имам, така и собственото си самоуважение. Най-добре е да ви кажа веднага — не ми задавайте никакви въпроси, защото не е в моя власт да ви отговоря.

Госпожица Върнън изрече тези думи с развълнуван глас, който не можеше да не ми направи впечатление. Уверих я, че не бива да се страхува нито от това, че ще настоявам с неуместни въпроси, нито пък, че мога зле да изтълкувам отказа й да отговори на тези, които сами по себе си са логични или поне естествени.

Казах й, че съм й прекалено задължен за интереса, който беше проявила към моите работи, за да злоупотребя с възможността, която ми даваше нейната добрина, и да се ровя в нейните. Но се надявах и я молех, ако някога мога да й бъда полезен, да потърси помощта ми без съмнение и колебание.

— Благодаря ви, благодаря ви — отговори тя. — Гласът ви не звучи като празното ехо на комплиментите. Той е глас на човек, който разбира какво задължение поема. Ако — но това е невъзможно — и все пак ако някога се удаде случай, аз ще ви помоля да си спомните това обещание; и уверявам ви, че няма да ви се разсърдя, ако видя, че сте го забравили. Достатъчно е, че сте искрен в намеренията си сега — могат да се случат много неща, които да променят намеренията ви, преди да се обърна към вас (ако някога дойде такъв момент), за да помогнете на Дай Върнън като брат.

— Ако бях брат на Дай Върнън — казах аз, — не би имало по-малка вероятност да ви откажа подкрепата си. А сега предполагам, че не бива да ви питам дали Рашли по собствено желание помогна за освобождаването ми.

— Мене не бива да питате, но него можете да запитате и бъдете сигурен, че той ще каже „да“. Защото, за да не остане някое добро дело без човек, на когото да се припише, като прилагателно, което не може да си намери място в лошо построено изречение, той е винаги готов да изиграе ролята на съществителното, към което то да се прикачи.

— И не бива да ви запитам дали самият този Камбел не е човекът, който е откраднал куфара на господин Морис, и дали писмото, което нашият приятел секретарят получи, не беше една хитрост, за да бъде той отстранен от полесражението, та да не би да попречи на щастливото ми избавление? И не бива да запитам…

— Не бива да ме питате нищо — каза госпожица Върнън, — затова излишно е да правите разни предположения. Можете да си мислите за мен всички хубави неща, които бихте мислили, ако бях отговорила на тези въпроси и на двадесет други със същата лекота, както би отговорил Рашли. И запомнете, когато докосна брадата си ей така, това е знак, че не мога да говоря на темата, която ви занимава. Трябва да уговоря с вас някои сигнали, защото вие ще ми бъдете довереник и съветник, само че не бива да знаете нищо за моите работи.

— Нищо по-логично от това — казах аз със смях. — Уверявам ви, че мъдростта на съветите ми ще отговаря на дълбочината на вашето доверие.

С такива разговори стигнахме, много доволни един от друг, в Озбълдистън Хол, където заварихме семейството, отдавна седнало на вечерния пир.

— Донесете вечеря за господин Озбълдистън и за мен в библиотеката — каза госпожица Върнън на един слуга. — Трябва да проявя милост към вас — прибави тя, като се обърна към мен — и да се погрижа да не гладувате в този дом на просташко изобилие; иначе не знам дали бих ви посветила в тайните си скривалища. Тази библиотека е моята бърлога — единственото кътче, където съм в безопасност от орангутаните, моите братовчеди. Те никога не смеят да идват там, тъй като, предполагам, се боят да не би големите томове да паднат и да им счупят главите — друго въздействие върху главите им те никога не биха могли да имат. Затова последвайте ме!

И аз я последвах през преддверия и стаи, през сводести коридори и извити стълби, докато стигнахме стаята, където беше наредила да ни донесат вечерята.