Уолтър Скот
Роб Рой (18)

Глава XVIII

В галоп лудешки бързат те,

далече устремени.

„Виж! Редом яздя аз, мъртвецът!

Боиш ли се от мене?“

 

Бюргер^[1]

Има нещо полезно в струпването на беди, различни по причина и характер, а именно, че разнообразието, което те създават с противоречивото си въздействие, не позволява на пострадалия да бъде съвсем сломен от коя да е от тях. Аз бях дълбоко наскърбен от раздялата си с госпожица Върнън и все пак не така дълбоко, както бих бил, ако надвисналите над баща ми беди не се налагаха на вниманието ми; бях обезпокоен от новините на господин Трешъм, но все пак по-малко, отколкото ако само те бяха занимавали мисълта ми. Не бях нито неверен влюбен, нито безсърдечен син; но човек може да отдаде само известна част от скръбта си на причината, която я поражда и ако две причини действуват едновременно, нашето съчувствие, както средствата на фалирал човек, трябва да се раздели между тях. Такива мисли ме занимаваха, когато стигнах в стаята си — както се вижда от сравнението, те вече имаха известен търговски уклон.

Залових се сериозно да обмисля писмото на баща ви. То не беше твърде ясно и ме отправяше за някои подробности към Оуън, когото ме молеше да срещна, колкото може по-скоро, в един шотландски град, наречен Глазгоу. Съобщаваше ми се освен това, че сведения за моя стар приятел ще получа от фирмата „Маквити, Макфин и сие“, търговци на улица Галоугейт във въпросния град. Споменаваше се съща така за няколко писма, които, както ми се струва, или са се изгубили, или са били пипнати от някого. Упрекван бях за моето мълчание с думи, които биха били крайно несправедливи, ако писмата ми бяха стигнали до местоназначението си. Бях смаян, докато четях. Нито за момент не можех да се съмнявам, че духът на Рашли витае около мен и извиква тези съмнения и затруднения, които ме заобикаляха. Все пак страшно беше да си помисли човек колко много злина и сила той трябва да е вложил в изпълнението на плановете си. Но нека бъда справедлив към себе си в едно отношение — мъката от моята раздяла с госпожица Върнън, колкото и тежка да би ми изглеждала при други обстоятелства и по друго време, отстъпи при мисълта за опасностите, надвиснали над баща ми. Самият аз не ценях много богатството и като повечето млади хора с живо въображение си мислех, че по-скоро бих се лишил от богатство, отколкото да давам време и сили, за да го спечеля. Но що се отнася до баща ми, аз знаех, че той би сметнал фалита като най-голям и непоправим позор, за който в живота няма никаква утеха и от който смъртта е най-бързото и единствено спасение.

Затова мисълта как да предотвратя тази катастрофа ме обзе с много по-голяма сила, отколкото ако се отнасяше до моя собствен интерес и до собственото ми богатство. В резултат на раз-, съжденията си твърдо реших да замина от Озбълдистън Хол на следващия ден и да се отправя, без да губя време, за Глазгоу, за да се срещна с Оуън. Сметнах, че е благоразумно да съобщя на чичо си за заминаването си само с едно благодарствено писмо за гостоприемството му, с което да го уверя, че внезапна и важна работа ми е попречила да му благодаря лично. Знаех, че непретенциозният стар барон с готовност ще ме извини за това, а от друга страна бях убеден, че интригите на Рашли имат много широк и решителен мащаб, и се опасявах да не би той да намери начин да попречи на едно пътуване, което има за цел да ги предотврати, ако моето пътуване бъде оповестено в Озбълдистън Хол.

И така, аз реших да тръгна призори на следващата сутрин и да стигна съседното кралство Шотландия преди моето заминаване да стане известно в замъка. Само едно значително препятствие можеше да попречи на бързината ми, която беше решителен фактор за успеха на моята експедиция. Не знаех не само най-краткия, но и изобщо никакъв път за Глазгоу; и тъй като при моето положение бързината беше от най-голямо значение, реших да се посъветвам по т ози въпрос с Андрю Феъсървис, най-близкия и надежден авторитет. Макар че беше късно, тръгнах с намерение да узная нещо сигурно по този важен въпрос и след няколко минути стигнах до дома на градинаря.

Жилището на Андрю се намираше недалеч от външната стена на градината — това беше една уютна, удобна, нортъмбрийска селска къща, с прозорци и врати, украсени-с тежки каменни корнизи, и с покрив, покрит с широки сиви плочи вместо с тънки плочи, слама или керемиди. На единия ъгъл на къщата имаше ранозрейка круша, отпред — поточе и около половин декар цветна градина, а отзад — зеленчукова градина; една ливада за кравата и една нивица, засята с различни култури, по-скоро за използуване от самия обитател, отколкото за продан, свидетелствуваха за тази топла и удобна домашна обстановка, която старата Англия създава за своите обитатели дори в най-северните й краища.

Като се приближих до резиденцията на мъдрия Андрю, чух шум, който беше особено тържествен, носов и продължителен и който ме накара да предположа, че Андрю съобразно с почтения и похвален обичай на сънародниците си е събрал някои от съседите си на „семейно богослужение“, както наричаше той вечерната молитва. Андрю нямаше ни жена, ни дете, ни каквото и да е лице от женски пол в къщата си. „Първият човек, който е упражнявал моя занаят — казваше той, — достатъчно се е опарил от тази стока“. Но въпреки това той успяваше да си намери публика сред съседите католици или англикани (главни, измъкнати от огъня, както казваше той), върху които да упражнява своите дарби на духовник напук на отец Воън, отец Дохарти, Рашли и всички католици около него, които смятаха неговата намеса в такива случаи за акт на еретизъм. Затова сметнах, че е твърде вероятно някои благоразположени съседи да са се събрали при него на подобно семейно богослужение. Когато се заслушах по-внимателно обаче, разбрах, че звуците излизат само от дробовете на споменатия Андрю — когато го прекъснах с влизането си в къщата, намерих Феъсървис да се бори, доколкото може, с някакви дълги думи и трудни имена и да чете за собствена просвета един том полемична литература.

— Тъкмо четях нещичко от достопочтения доктор Лайтфут — каза той при влизането ми, като сложи настрана огромния том.

— Лайтфут ли? — отвърнах аз, поглеждайки с известно учудване тежкия том. — Положително авторът ти има несполучливо име.^[2]

— Да, сър — името му е Лайтфут. Той е бил богослов, и то не като днешните. Извинявайте, че ви държах да чакате на вратата, но тази вечер видях вампир. Дано господ да ни пази от такива работи! Не ми се щеше да отворя вратата, преди да свърша вечерната молитва. Току-що бях свършил петата глава на Неемия — ако и това не го пропъди, не знам какво ще помогне вече!

— Видял си вампир ли? Какво искаш да кажеш, Андрю?

— Казах ви вече, че видях вампир — отвърна Андрю, — което значи, че срещнах призрак — господ да ми е на помощ! И такъв страх ме хвана, че само дето не изскочих от кожата си.

— Моля ти се, забрави за малко ужасните си преживелици, Андрю, и ми кажи можеш ли да ми посочиш най-краткия път до едно място във вашата Шотландия на име Глазгоу.

— Място на име Глазгоу! — повтори Андрю Феъсървис. — Та Глазгоу е голям град! И вие ме питате дали знам пътя за Глазгоу. Та как да не го знам? Той не е много далеч от собственото ми село Дрийпдейл, което се пада малко по на запад от него. Ами за какво ще отива ваша милост в Глазгоу?

— По частна работа — отговорих аз.

— Което значи не ме питай, за да не те излъжа. В Глазгоу? — той поспря малко. — Мисля, че ще е добре някой да ви покаже пътя.

— Разбира се, ако знаеш някой да отива натам.

— И ваша милост сигурно би платил нещичко за изгубеното време и за труда, нали?

— Без съмнение. Работата ми е бърза и ако намериш някой водач да ме придружи, ще му платя щедро.

— На днешния ден не се приказва за земни работи — каза Андрю, вдигайки очи към небето, — но ако не беше неделя вечер, надявам се, че бихте били доволен да намерите някого, който ще ви прави приятна компания по пътя и ще ви каже имената на всички благороднически резиденции и замъци и ще ви разправи за целия им род.

— Казвам ти, че ме интересува само пътя. Ще платя на човека доволно — ще му дам всичко в границите на разумното.

— Всичко — отвърна Андрю, значи нищо. А момчето, дето имам пред вид, знае преките пътища и разни пътечки през баирите и…

— Нямам време да говоря по този въпрос, Андрю. Ти направи пазарлъка от мое име, както си искаш.

— Аха, така може! — отговори Андрю. — Мисля си, щом като е така, аз ще бъда туй момче, дето ще ви заведе.

— Ти ли? Ами как ще си оставиш работата?

— Преди известно време казах на ваша милост, че отдавна смятам да се махам, може би още от първата година, когато дойдох в Озбълдистън Хол, а сега наистина смятам да се махна — по-добре да си отрежеш пръста, отколкото винаги да те боли.

— Значи, напущаш службата си? Ами няма ли да си изгубиш заплатата?

— Е, някаква загуба все ще има. Ама у мен има пари на господаря, дето ги вземах за ябълките от старата градина — голяма файда видяха тези, дето ги купиха — зелен боклук бяха; а пък сър Хилдебранд все настоява да му дам парите (всъщност управителят Ги иска), като че ли бяха кой знае какви златни пармени. Има у мен и пари за семената — та мисля, че надницата все ще се навакса. Пък и вярвам, че ваша милост ще има пред вид загубата ми, като стигнем в Глазгоу. Кога искате да тръгнем?

— Утре сутринта призори — отговорих аз.

— Това е май доста неочаквано — къде ще намеря кон? Чакай — знам къде ще намеря точно такова добиче, каквото ми трябва.

— Тогава в пет часа сутринта, Андрю, ще ме срещнеш на алеята.

— Дявол да ме вземе, ако не устоя на срещата — отговори Андрю енергично. — Ама ако слушате мен, хайде да тръгнем два часа по-рано. Аз знам пътя и по светло, и по тъмно, също като слепия Ралф Ронълдсън, който пропътувал всички баири в околността, а не знаел какъв е цветът на изтравничето.

Аз одобрих предложената от Андрю промяна на първоначалния ми план и ние се уговорихме да се срещнем на уреченото място в три часа сутринта. Но изведнъж една мисъл хрумна на бъдещия ми спътник.

— Вампира! Вампира! Ами ако ни нападне? Не ща да се срещам с такива работи два пъти на денонощие.

— Хайде, хайде! — възкликнах аз, тръгвайки си. — Не бой се от дяволи от оня свят — на този свят има живи дяволи, които могат и сами да се оправят не по-зле, отколкото ако цялата орда на Луцифер би им дошла на помощ.

С тези думи, при които имах пред вид собственото си положение, аз напуснах жилището на Андрю и се върнах в замъка.

Направих някои приготовления, необходими за предстоящето ми пътуване, прегледах и напълних пистолетите си и после се хвърлих на кревата да поспя малко, ако е възможно, преди да поема този дълъг, уморителен и неспокоен път. Организмът ми, изтощен от бурните вълнения през деня, се оказа по-добър към мен, отколкото очаквах, и аз потънах в дълбок и здрав сън, от който се стреснах, когато старият часовник удари два от куличката до спалнята ми. Станах веднага, запалих свещ, написах писмото до чичо си и оставяйки някои дрехи, които щяха да ми пречат, сложих останалия си гардероб в куфара, слязох тихо долу и стигнах в конюшната без никакви пречки. Без да бъда такъв опитен коняр като братовчедите си, аз все пак се бях научил в Озбълдистън Хол да тимаря и оседлавам коня си, и след няколко минути бях вече го яхнал, готов за път.

Докато яздех по старата алея, която залязващата луна огряваше с бледа светлина, аз погледнах с дълбока и скръбна въздишка назад към стените, зад които беше Даяна Върнън, с тъжната мисъл, че ние може би се разделяме завинаги. Невъзможно беше да различа сред дългите правилни редици от готически прозорци, които сега изглеждаха призрачно бели на лунната светлина, прозореца на стаята, в която живееше тя. Даяна е изгубена вече за мене, мислех си аз, докато очите ми бродеха по неясните и заплетени архитектурни линии, които представляваше Озбълдистън Хол на лунната светлина. Загубена е вече за мене, още преди да съм напуснал мястото, където живее! Каква надежда мога да имам да поддържам някаква връзка с нея, когато ще ни разделят километри!

Докато се бях спрял, потънал в нерадостни размисли, „железният език на времето прошепна «три» в сънливото ухо на нощта“ и ми напомни за необходимостта да устоя на срещата си с една по-малко интересна личност — Андрю Феъсървис.

При вратата на алеята намерих един конник, застанал в сянката на стената, но едва след като се изкашлях два пъти и извиках „Андрю“, градинарят отвърна:

— Да, да, аз съм, Андрю, същият.

— Върви напред тогава — казах аз — и ако можеш, мълчи, докато минем селцето в долината.

Андрю тръгна напред, и то много по-бързо, отколкото аз бих препоръчал, и така строго изпълняваше заповедта ми да мълчи, че не отговори на неколкократните ми запитвания защо е това излишно бързане. Като се измъкнахме от безбройните каменисти проходи и пътеки около замъка по преки пътища, известни на Андрю, ние стигнахме откритото поле; и препускайки бързо през него, потеглихме през пустите хълмове, които делят Англия от Шотландия в областта, наречена „Средните покрайнини“. Пътят, или по-скоро едва утъпканата следа, по която вървяхме, водеше ту през блата, ту през чакълеста почва; въпреки това Андрю съвсем не забави хода, а смело препускаше напред с осемдесет мили в час. Бях изненадан и раздразнен от упорството на този човек, защото ние се изкачвахме и слизахме по главоломни стръмнини и минавахме по ръба на пропасти, където едно подхлъзване на коня би изпратило ездача на сигурна смърт. Луната в най-добрия случай даваше колеблива и несигурна светлина, а на някои, места планинските чукари, надвиснали над нас, ни потапяха в пълен мрак и тогава аз можех да следя Андрю само по тропота на коня му и по искрите, които неговите копита изкарваха от камъните. Отначало това бързо движение и вниманието, което трябваше да съсредоточа върху коня си заради личната си сигурност, беше добре дошло за мене, понеже насила отклоняваше ума ми от различните мъчителни мисли, които иначе щяха да го тормозят. Но най-после, след като няколко пъти подвикнах на Андрю да язди по-бавно, аз сериозно се раздразних от неговия нахален и упорит отказ да ми се подчини или да ми отговори. Гневът ми обаче беше съвсем безсилен. Един-два пъти се помъчих да се изравня със своеволния си водач, с цел да го съборя от коня му с дръжката на камшика си, но Андрю имаше по-добър и буен кон от моя или което е по-вероятно, предчувствуваше добрите ми намерения към себе си и затова ускоряваше крачката, колкото пъти се опитвах да го настигна. От друга страна аз бях принуден постоянно да пришпорвам коня си, за да не изгубя Андрю от погледа си, защото твърде добре знаех, че без него никога не бих могъл да се оправя в самотната пустош, през която сега минавахме в такъв необикновен галоп. Най-после толкова се ядосах, че се наканих да си послужа с пистолета и с един куршум да прекъсна вихрения бяг на „огнешпорния“ Андрю, ако по собствена воля не се поспре. Очевидно тази закана упражни някакво въздействие върху тъпанчето на ухото му, което оставаше глухо за по-благите ми молби, защото той понамали хода и като ме дочака да се доближа до него заяви, че нямало много смисъл да се язди с такава идиотска бързина.

— Тогава за какъв дявол препускаше така, негодник такъв? — извиках аз, защото гневът ми беше пламнал с особена сила под натиска на преживения страх, също както няколко капки вода, хвърлени върху тлеещ огън и недостатъчни да го угасят, го карат да лумне с нова сила.

— Какво обича ваша милост! — запита Андрю с невъзмутимо спокойствие.

— Какво обичам ли, негоднико? От един час насам крещя подире ти да караш по-бавно, а ти дори не ми и отговаряш. Да не си луд или пиян, че се държиш така?

— Да прощава ваша милост, ама аз май недочувам. Пък и не отричам, че си сръбнах нещичко за сбогом, преди да се разделя с къщичката, дето съм живял толкова време. И понеже си нямах компания, трябваше сам да си пийна ракийката, защото иначе трябваше да оставя половината шише на онези католици, а ваше милост ще признае, че това щеше да бъде чиста загуба.

Това сигурно беше вярно, а и моето положение сега налагаше да поддържам добри отношения с водача си. Затова се задоволих да му кажа, че отсега нататък аз ще определям колко бързо ще вървим, а той ще ми се подчинява.

Андрю, окуражен от мекия ми отговор, пак заговори със свойствения си при такива случаи педантичен и важен тон.

— Ваша милост, пък и никой друг не може ме убеди, че е благоразумно и здравословно да се излиза нощем из тези баири, без да се подкрепи човек с една чаша ментовка или бренди, или ракия, или нещо друго за душата. Стотина пъти съм прехвърлял хребета на Отърскейп и денем, и нощем и ако не си бях посръбнал нещо никога не бих намерил пътя. Пък и пийвах си, защото и от двете страни на седлото носех по една бъчонка с ракия.

— С други думи, Андрю — казах аз, — ти си бил контрабандист, а? Как може човек с твоите строги принципи да ограбва държавната хазна?

— Ами! Та то е все едно да ограбиш египтяните^[3] — отвърна Андрю. — Бедната ни стара Шотландия достатъчно, си тегли от онези мошеници акцизните и ревизорите, които са се нахвърлили като скакалци отгоре й от това злополучно обединение насам. Един добър неин син е длъжен да й занесе от време на време нещичко за пийване, та да сгрее изстрадалото й сърце напук на онези мръсни разбойници.

След като го поразпитах по-подробно, узнах, че Андрю често е пътувал по тези планински пътеки като контрабандист преди и след установяването си на работа в Озбълдистън Хол. Това обстоятелство беше от особено значение за мен, защото го правеше добър водач, въпреки лудешкия му бяг в началото на пътуването ни. Даже и сега, когато яздехме по-бавно, прощалната чашка сякаш не бе още съвсем изгубила въздействието си върху постъпките на Андрю, а може би имаше и нещо друго, което го вълнуваше. Той често поглеждаше нервно и уплашено назад. И щом като пътят ставаше по-добър, проявяваше желание да ускори хода си, сякаш се боеше, че някой го преследва. Тези признаци на тревога постепенно намаляха, когато стигнахме един висок, гол хребет със стръмни склонове и от двете страни, който се простираше на около една миля от изток към запад. Бледите лъчи на зората вече осветяваха хоризонта, когато Андрю още веднъж погледна назад и като видя, че по баирите, по които бяхме минали, не се вижда жива душа, грубите черти на лицето му се поотпуснаха и той най-напред си засвири, а после запя весело, но не твърде мелодично, припева на една шотландска песен:

С Джени в цъфналия пирен

аз на гайдата си свиря —

и напразно ще я дирят…

Същевременно той потупа шията на коня, който го носеше тъй смело. С това вниманието ми бе привлечено към животното и аз веднага познах една от любимите кобили на Торнклиф Озбълдистън.

— Какво значи това, сър? — казах аз строго. — Та това е кобилата на господин Торнклиф.

— Не отричам, че може на времето да е била на скуайър Торнклиф, ама сега е моя.

— Ти си я откраднал, разбойнико!

— Не, не сър, никой не може да ме обвини мене в кражба. Ето как стои работата. Скуайър Торнклиф взе от мен назаем десет лири да отиде на състезанията в Йорк и вместо да ми ги върне, каза, че ще ми строши кокалите, ако още един път посмея да си поискам парите. Сега пък той зор ще види да си получи коня оттатък границата. Ако не ми плати до стотинка, няма да види и един косъм от опашката му. Аз познавам един хитър човек в Лаумейбън, ловък юрист, който ще ми каже как да се оправя с него. Откраднал съм бил кобилата! Кражбата е грях, който Андрю Феъсървис никога не е извършил. Аз просто я задържах jurisdictiones fandandy causey^[4]. Какви хубави съдийски думи — почти като езика на нас градинарите и на други учени хора. Жалко само, че са толкоз скъпи. Само тези три думи получих от един дълъг процес, дето ми струва четири бъчонки от най-хубавата ракия, която някога е стоплял гърлото на човека. Ех, сър, скъпа работа е правосъдието!

— Още по-скъпо ще ти излезе, Андрю, ако си решил по такъв начин да си върнеш дължимото, без разрешение на закона.

— Ами, ами, слава богу, сега сме вече, в Шотландия и аз мога да намеря приятели адвокати, па и съдии по-лесно от всеки Озбълдистън. Третата братовчедка на майчината ми майка е роднина на кмета на Дъмфриз и той няма да допусне човек от рода му да пострада. Тук, ще знаете, законите са еднакви за всички. Не е като при нас, дето може да те набият с камшик, преди да усетиш, по нареждане на секретаря Джобсън. Но скоро там няма да има изобщо никакви закони, та затуй и напуснах.

Много се ядосах на постъпката на Андрю и проклинах съдбата си, че за втори път ме беше тласнала в компанията на човек с такова съмнително поведение. Затова реших да купя от него кобилата, щом свършим пътуването и да я върна на братовчед си в Озбълдистън Хол. Смятах да уведомя чичо си още от първия град, в който има поща. Сметнах, че е безсмислено да се карам на Андрю, който в края на краищата беше постъпил твърде естествено за човек в неговото положение. Затова потиснах яда си и го запитах какво иска да каже с последните си думи, че в Нортъмбърланд скоро нямало да има никакви закони.

— Закони ли? — каза Андрю. — Е да, ще царува там законът на сопата. Поповете и ирландските офицери и онези говеда католиците, дето скитат насам-натам, защото не смеят да си стоят в къщи, ги има сега под път и над път в Нортъмбърланд, а пък тези гарвани не се трупат някъде, ако не надушат мърша. Сигурен съм, че негова милост сър Хилдебранд ще се забърка в някаква каша — у тях има колкото щете пушки и пищови, ками и саби, и скоро ще ги развъртят, защото младите Озбълдистъновци са глупави и страх нямат, да прощава ваша милост.

Тези думи ми припомниха някои подозрения, които бяха възникнали и у мен, че поддръжниците на Стюартите се намират в навечерието на някакво рисковано начинание. Но тъй като считах, че не ми подобава да шпионирам думите и делата на чичо си, аз по-скоро отбягвах, отколкото да се възползувам от случаите, които ми се отдаваха да следя развитието на нещата. Андрю Феъсървис нямаше такива скрупули и без съмнение с право изтъкваше като истинска причина за решението си да напусне замъка факта, че там се кроят някакви опасни заговори.

— Слугите — заяви той. — арендаторите и други някои редовно се рекрутират и тренират. Искаха и аз да се хвана за оръжието. Но аз с такава войска няма да тръгна. Не познават Андрю тез, дето искаха от него такова нещо. Ще се бия, когато си искам, но няма да се бия нито за блудницата вавилонска, нито за която и да е друга блудница в Англия^[5].