Уолтър Скот
Роб Рой (35)

Глава XXXV

В мрак безнадежден моят ден потъна:

за сетен път видях очите й прекрасни,

за сетен път дочух благословения й глас,

за сетен път пред моя взор тя мина…

Каква съдба!

 

Граф Базил

— Вие сте особен човек, господин Озбълдистън — каза Макгрегър, като ми подаде шишето с вино. — Почти нищо не хапнахте, не ви се спи, при това не пиете, макар да е твърде вероятно това шише бордо да е дошло от избата на сър Хилдебранд. Ако винаги бяхте така въздържан, нямаше да си навлечете смъртната омраза на братовчеда си Рашли.

— Ако всякога бях благоразумен — казах, като се изчервих при мисълта за онази случка, която той възкреси в паметта ми, — щях да избягна едно още по-голямо зло — упреците на собствената си съвест.

Макгрегър ми хвърли остър и почти свиреп поглед, сякаш за да познае дали порицанието, което явно го бе засегнало, бе казано нарочно. Но той схвана, че имам пред вид себе си, а не него, и се обърна към огъня с дълбока въздишка. Последвах примера му и двамата известно време мълчахме, всеки потънал в собствените си мъчителни мисли. Всички в колибата вече спяха, или поне мълчаха, освен ние двамата.

Макгрегър пръв заговори с тон на човек, който е твърдо решен да подхване един доста неприятен разговор.

— Братовчед ми Никъл Джарви има добри намерения — каза той, — но прекалява с натякванията си пред човек с моя нрав и в моето положение, като се има пред вид какъв съм бил, какъв съм бил принуден да стана и главно, какво ме е накарало да стана това, което съм.

Той замълча. Макар да предчувствувах, че разговорът можеше да доведе до разискването на твърде деликатни въпроси, позволих си да отговоря, че без съмнение много неща в сегашното му положение, трябва да му са крайно неприятни.

— Бих бил много щастлив да узная — добавих аз, — че ще ви се удаде случай почтено да излезете от това положение.

— Говорите като момче — отвърна Макгрегър с нисък глас, в който се долавяше далечен гръм, — като момче, което си мисли, че старият чворест дъб може да се огъва като млада фиданка. Нима мога да забравя позора да бъда поставен вън от закона, да бъда заклеймен като предател; нима мога да забравя; че за главата ми дават награда; сякаш съм вълк, че се отнасят със семейството ми като с женската и малките на планинската лисица и смятат, че са в правото си да ги тормозят, оскърбяват и унижават, че и името ми, наследено от стар и благороден род на войнствени прадеди, е почернено, сякаш заклинание, с което призовават дявола!

Като говореше, ми стана ясно, че с изброяването на всички понесени от него обиди той разпалва гнева си, за да може да оправдае в собствените си очи грешките, които те го бяха накарали да извърши. И той действително постигна това. Зениците на светлите му сиви очи ту се свиваха, ту се разтваряха, докато сякаш в тях запламтяха огнени езици. Той се наведе напред, дръпна назад крака си, хвана дръжката на камата си, изпъна ръката си, сви юмрук и най-накрая стана от стола си.

— И те действително ще видят — каза той със същия неясен дълбок глас, наситен със сподавен гняв, — че името, което се осмелиха да поставят вън от закона, че името Макрегър действително ще послужи за заклинание за призоваване на дявола. Ще чуят за отмъщението ми именно ония, които смятаха, че е под достойнството им да чуят извършените спрямо мен неправди. Нещастният търговец на добитък от Горна Шотландия, обявен за фалирал, гол и бос, лишен от всичко, от честта си, гонен, защото алчността на други бе посегнала към по-големи суми, отколкото бе по силите на този бедняк да плати, този човек ще връхлети върху тях, преобразен и страшен. Онези, които се подиграваха с унизения червей и го тъпчеха, ще викат от ужас, когато видят надвисналия над тях хвърковат змей, бълващ огнени езици. Но защо казвам всичко това? — рече той, като седна отново и продължи с по-спокоен тон: — Впрочем вие можете да си представите колко ме дразни, господин Озбълдистън, да ме преследват като видра, тюлен или треска в плитчините, и то собствените ми приятели съседи. А да замахнат по теб с толкова саби и да стрелят с пистолети, както днес на брода при Ейвъндоу, би изкарало от търпение и един светия, камо ли пък един планинец: а планинците, както навярно сте чували, господин Озбълдистън, не се славят с това ценно качество. Но от всичко, което Никъл каза, едно ме тревожи — грижа ми е за момчетата — грижа ми е, като си помисля, че Хамиш и Робърт живеят като баща си.

И отдавайки се на отчаяние заради съдбата на синовете си, макар че собствената му съдба не го тревожеше, бащата подпря глава на ръцете си.

Бях много развълнуван, Уил. Винаги повече ме е трогвало отчаянието, което надвива един силен и горд дух, отколкото почестите скърби на хора с по-мек характер. Веднага у мен се породи силно желание да му помогна, макар и да съзнавах, че това бе много трудно, едва ли не невъзможно.

— Ние имаме широки връзки в чужбина — казах аз. — Не биха ли могли синовете ви с малко помощ — а те имат пълно право да очакват помощ от фирмата на баща ми — да си изкарат честно прехраната в чужбина?

Вярвам, че по лицето ми се четеше искреност. Но когато се готвех да продължа, моят другар ме хвана за ръката и каза:

— Благодаря, благодаря ви, но да не говорим повече за това. Мислех, че никой жив човек няма да види вече сълза в очите на Макгрегър.

Той избърса влагата от дългите си рижи мигли с опакото на ръката си.

— Утре заран — каза той — пак ще поговорим по този въпрос, също и по вашите работи. Макар че имате късмет да спим в удобни легла тази нощ, утре тръгваме призори. Няма ли да пиете с мен една последна чаша?

Аз отказах.

— Тогава, в името на свети Маронох! Аз трябва да пия сам. — И той си наля и изпи поне половин литър вино.

Легнах да си почина, решен да не го разпитвам повече, докато не се поуспокои. Този необикновен човек ми бе направил такова силно впечатление, че не можех да не го следя с очи известно време, след като се тръшнах на покрития с пирен одър уж за да спя. Той крачеше насам-натам из колибата, от време на време се прекръстваше и шепнеше някаква католическа молитва на латински. После се уви в шала си, с гола сабя на едното бедро и пистолет на другото, сгъвайки мантията си така, че да може всеки момент да скочи с оръжие в двете ръце, готов за бой. След няколко минути разбрах по тежкото, му дишане, че е заспал дълбоко. Сломен от умора и зашеметен от различните неочаквани и необикновени събития през деня, скоро и мене ме надви дълбок сън, от който се пробудих едва на другата сутрин, макар че имах много причини за безсъние.

Когато отворих очи и си спомних къде съм, видях, че Макгрегър вече бе напуснал колибата. Събудих съветника, който, след като постена и поохка и се оплака горко, че го болят кокалите от необичайните усилия предишния ден, най-после можа да разбере радостната новина, че ценните книжа, задигнати от Рашли Озбълдистън, са благополучно възвърнати. Щом разбра напълно смисъла на думите ми, той забрави всичките си оплаквания и скачайки бързо от кревата, започна да сравнява съдържанието на пакета, който му дадох, с бележките на господин Оуън, като си мърмореше:

— Точно така, точно така — това е — Бейли и Уитингтън — къде е Бейли и Уитингтън — седемстотин лири, шест шилинга и осем пенса — съвсем точно. Полък и Пийлмън — двадесет и осем лири и седем шилинга — точно! Слава богу! Гръб и Грайндър, отлични хора — триста и седемдесет, Глиблъд — двадесет — май не го бива Глиблъд; Слипритънг — няма го — ама това са малки суми, малки суми, другото е наред, слава богу! Имаме вече книжата и можем да напуснем тази печална страна. Колкото пъти си спомня за езерото Ард, ще ме побиват тръпки.

— Съжалявам, братовчеде — каза Макгрегър, който влезе в колибата, докато съветникът казваше последните думи, — че не можах при тези обстоятелства да ти окажа такова гостоприемство, каквото бих желал. Но ако благоволите да посетите скромното ми жилище…

— Много благодарим, много благодарим — отвърна господин Джарви бързо. — Но ние трябва да си ходим, трябва да си ходим — господин Озбълдистън И аз, работа ни чака.

— Е, братовчеде — отвърна планинецът, — знаеш ни обичая: приеми госта, който пристига, изпрати тоз, който трябва да си ходи. Но вие не можете да се върнете през Драймън, трябва да ви заведа до езерото Лоумънд и оттам да ви закарам с лодка до брода Балох, а конете ви да ви дочакат там. Общоизвестно е, че един умен човек никога не се връща по същия път, по който е дошъл, ако има друг.

— Да, да, Роб — каза съветникът, — това е една от мъдростите, които си научил като търговец на добитък — не смееше да се срещнеш с арендаторите, в чиито ливади са пасли по пътя говедата ти, а сега пътят ти май е още по-белязан, отколкото тогава.

— Затуй и не бива често да минавам по него, братовчеде — отговори Роб. — Но аз ще пратя конете напред до брода с Дугъл Грегър, когото за целта ще провъзгласим за слуга на съветника, който идва, не както може би би рекъл човек, от Абърфойл или от страната на Роб Рой, а от едно обикновено пътуване до Стърлинг. На виж, ето го.

— Не бих го познал — каза господин Джарви.

И наистина не беше лесно да познае човек дивия планинец, когато се яви на вратата на колибата с шапка, перука и палто за езда, което някога беше притежание на Андрю Феъсървис, и се качи на коня на съветника, повеждайки моя. Той изслуша последните нареждания на господаря си да избягва известни места, където би бил заподозрян, да събира по пътя каквито новини чуе и да ни чака на едно определено място близо до брода Балох.

Същевременно Макгрегър ни покани да тръгнем заедно с него на път, като ни увери, че непременно трябва да изминем няколко мили преди закуска и ни препоръча да си пийнем по малко ракия, за да се подготвим както трябва за пътуването. Съветникът се чукна с него и каза, че било нередно и опасно сутрин рано да се пие алкохол, освен ако трябва да се предпази стомахът (който бил нежен орган) от утринната мъгла; в такъв случай и баща му, черковният настоятел, препоръчвал да се пийва по една чашка и сам давал пример за това.

— Точно така, братовчеде — отговори Роб, — и по тази причина ние, които сме деца на мъглите, имаме право да пием ракия от сутрин до вечер.

Съветникът, надлежно ободрен, се качи на едно дребно планинско конче; предложиха и на мене едно, но аз отказах, и ние тръгнахме по вчерашния ни път със съвсем друг водач и при други обстоятелства.

Придружаваше ни Макгрегър и пет-шест от най-хубавите, най-силните и най-добре въоръжените планинци от четата му, които обикновено го следваха навсякъде.

Когато наближихме прохода, където вчера бе станала схватката и бе извършено след нея едно още по-страшно деяние, Макгрегър побърза да заговори, но не във връзка с нещо, казано от мен, а по-скоро в отговор на мислите, които знаеше, че неминуемо ще ми дойдат на ум.

— Сигурно ни съдите строго, господин Озбълдистън, и не може да се очаква да бъде другояче. Но спомнете си поне, че ние сме действували без провокация. Ние сме груб, невеж и може би буен и невъздържан, но не и жесток народ. В страната ни можеше да цари ред и законност, ако ни оставеха да се радваме на справедливи и мирни закони. Но ние сме едно преследвано племе.

— А от преследване — каза съветникът — може и мъдрият да подлудее.

— Тогава как ли действува то на хора като нас, който живеем като прадедите си от преди хиляда години и едва ли сме по-просветени? Можем ли да считаме, че техните кървави закони против нас — бесилките, обезглавяванията, гоненията, очернянето на едно старо и благородно име — заслужават да се отнасяме с тях по друг начин, освен като с неприятели? Ето аз съм участвувал в безброй битки и никога не съм ранявал човек освен когато ми кипне кръвта. А те искат да ме хванат и да ме обесят като без-, стопанствено куче пред портата на първия големец, който ми има зъб.

Аз отговорих, че обявяването на неговото име и род извън законите се струва на англичаните много жесток и безсмислен произвол. И след като го поуспокоих, отново заговорих за предложението си да настаня самия него, ако желае, и синовете му на военна служба в чужбина. Макгрегър ми стисна сърдечно ръка и като ме задържа, за да остави господин Джарви да мине пред нас — маневра, за която тесният път послужи като извинение, ми каза:

— Вие сте добросърдечен и честен младеж и без съмнение умеете да уважавате чувствата на човек на честта. Но пиренът, по който съм стъпвал приживе, трябва да цъфти на гроба ми. Сърцето ми би се свило и ръката ми би изсъхнала като попарена от слана папрат, ако не виждам вече родните си планини. И няма място на света, което би ме утешило за загубата на тези чукари и пещери, които виждате наоколо, колкото и диви да са те. Ами Хелън — какво би станало с нея, ако я оставя изложена на нови оскърбления и жестокости? И как би понесла тя да се махне от местата, където споменът за неправдите постоянно се подслажда от спомена за отмъщението? Веднаж бях така притиснат от най-големия ми враг, че бях принуден да отстъпя пред силата и да се дигна с хората си и семейството си от родната си страна и временно да се оттегля в страната на Маккалъм Мор. И Хелън така плака и нарежда при тръгването ни, а думите й се лееха, сякаш излизаха от устата на самия Макримън^[1], и бяха тъй тъжни и жални, че сърцата ни само дето не се пръснаха от мъка, като седяхме и я слушахме. Сякаш дете ридаеше за родната си майка, сълзи се лееха по грубите лица на нашите юнаци, когато тя нареждаше. Такава мъка втори път не искам да преживея, та ако ще и да ми върнат всичките земи, които Макгрегъровци някога са притежавали.

— Но вашите синове — казах аз — са на възраст, когато сънародниците ви обикновено нямат нищо против да видят света.

— И аз бих бил доволен — отговори той — те да си опитат късмета във френската или испанската войска, както често правят шотландските благородници, и снощи вашият план ми се видя доста приемлив. Но тази сутрин, преди да станете, аз говорих с негово превъзходителство.

— Значи, те са били толкова близо до нас? — възкликнах аз и сърцето ми се разтуптя тревожно.

— По-близо, отколкото си мислехте — отговори Макгрегър. — Но на него май му се зловидеше да говорите с младата дама; така че…

— Нямало е защо да му се зловиди — отговорих аз доста надменно. — Не бих му се натрапил.

— Няма защо да се обиждате и да ме гледате изпод вежди като дива котка от гъсталак, защото трябва да знаете че той от сърце ви мисли доброто и го е доказал. И отчасти затова сега е пламнал пиренът.

— Пламнал пиренът?^[2] — казах аз. — Не ви разбирам.

— Е — поде Макгрегър, — много добре знаете, че жените и парите са причина за всички злини в света. Аз винаги съм подозирал братовчед ви Рашли, откак той разбра, че няма да спечели Дай Върнън, и мисля, че намрази негово превъзходителство главно заради това. После дойде и спорът за връщането на вашите книжа; и сега вече имаме пълни доказателства, че щом бил принуден да ги предаде, веднага отишъл в Стърлинг и издал на правителството всичко, което тихомълком се вършеше между нас планинците, като прибавил и неща, каквито не е имало. И без съмнение по тази причина в цялата страна бяха взети мерки да се хване негово превъзходителство и дамата и така неочаквано да нападнат и мен. И не се съмнявам ни най-малко, че нещастният Морис, с когото можел да си прави каквото иска, е бил подведен от него и от някои благородници от Долна Шотландия да ме улови с измама, както се опита и да направи. Но даже и Рашли да беше последният и най-добрият от рода си, ако се срещна пак с него, дяволът да се навре в гръкляна ми с гол нож на кръста, ако се разделим преди моята кама да опознае кръвта му!

Той злокобно се намръщи, когато изрече тази заплаха, и сложи рака на камата си.

— Почти бих се радвал на всичко, което стана — казах аз, — ако можех да се надявам, че предателството на Рашли ще предотврати избухването на необмисленото и отчаяно съзаклятие, чийто главен двигател отдавна подозирам, че е бил.

— Не се надявайте на това — каза Роб Рой. — Измяната никога не е увредила на една права кауза. Вярно е, че той бе напълно посветен на нашите тайни. Ако не беше така, замъците Стърлинг и Единбург щяха да бъдат в наши ръце сега или в най-близко време, което вече едва ли може да се очаква. Но твърде много хора са замесени в тази работа и каузата ни е твърде добра, за да се откажем от нея заради доносничеството на един предател, и това скоро ще се види и чуе. И така, както бях понечил да ви кажа, сърдечно ви благодаря за предложението ви относно синовете ми, което снощи бях склонен да приема за тяхно добро. Но сега виждам, че предателството на този негодяй ще убеди нашите големци, че трябва незабавно да въстанат и да нанесат първия удар, ако не искат да ги хванат в собствените им домове, да ги вържат като кучета и да ги откарат в Лондон както честните благородници и джентълмени през 1707 година. Гражданската война е като дракон. От десет години седим и мътим яйцето, в което се крие, и можехме още десет години да седим, но ето че идва Рашли, счупва черупката и чудовището изскача сред нас и ни зове на огън и меч. При такова положение аз се нуждая от всички свои хора. И без да обиждам краля на Франция и на Испания, на които желая само добро, крал Джеймс не е по-лош от кой да е от тях и има по-голямо право над Хамиш и Роб, които по рождение са негови поданици.

Веднага ми стана ясно, че тези думи предвещаваха едно общонародно въстание. И тъй като би било безполезно и опасно да оспорвам политическите убеждения на своя водач на такова място и в такъв момент, аз се задоволих да изразя съжалението си за бъркотията и нещастията, които сигурно щяха да последват от едно общо въстание в полза на заточената кралска фамилия.

— Нека, нека — отвърна Макгрегър. — Виждали ли сте да се оправи времето без буря? И ако светът се обърне наопаки, честните хора може би ще спечелят от това.

Аз отново се опитах да го заговоря за Даяна. Но макар че при всички други случаи и на всички други теми той се изказваше с една свобода, която не ми беше особено приятна, точно на тази тема, която най-много ме интересуваше, той се показваше крайно резервиран. И сега се задоволи да ми каже само, че се надявал дамата скоро да бъде в една по-спокойна страна, отколкото можеше да се очаква да бъде Шотландия за известно време. Трябваше да се задоволя с този отговор и да продължавам да се надявам, че случаят, както и друг път, ще ми помогне и ще ми даде поне тъжното удовлетворение да се сбогувам с тази, която бе завладяла сърцето ми далеч повече, отколкото бях предполагал до момента, когато трябваше да се разделя с нея завинаги.

Вървяхме край брега на езерото около шест английски мили по една лъкатушна пътека сред най-разнообразна и красива природа, докато стигнахме някакъв чифлик или пръснати колиби близо до изворите на красивото езеро, наречено, ако се не лъжа, Ледиарт или с някакво подобно име. Тук ни чакаше голяма група от четата на Макгрегър. Племена, които са диви или, по-точно казано, още примитивни, обикновено проявяват верен усет и естествено красноречие именно защото не са обвързани от превзети обществени предписания. Доказателство за това беше мястото, което планинците бяха избрали, за да приемат гостите си. Казват, че един британски монарх би направил добре да приеме посланиците на своя силен съперник в кабината на военен кораб; и един горношотландски вожд проявяваше добър усет, като бе избрал едно място, където величавата природна красота на неговата страна можеше да окаже пълно въздействие върху гостите му.

Изкачихме се на около двеста метра над брега на езерото покрай един буен поток. На дясната ни страна останаха четири-пет планински колиби с толкова малки парчета орна земя около тях, че явно ги обработваха с лопата, а не с плуг. Малките нивички сякаш бяха изрязани от окръжаващата ги ниска гора и посети с ечемик и овес. Над това местенце склонът ставаше по-стръмен и на хребета видяхме блестящите оръжия и разветите плащове на петдесетина последователи на Макгрегър. Те стояха на едно място, което не мога да си спомня без възторг. Потокът, който се спускаше стремглаво от планината, тук срещаше преграда от скала и образуваше два водопада. Първият, над който се простираше един великолепен стар дъб, надвиснал от отсрещния бряг, засенчвайки тъмната водна струя, беше може би дванадесет стъпки висок; раз-пенените води падаха в красив каменен басейн, тъй правилен, сякаш беше изваян от скулптор, и след като се въртяха по кремъчния му ръб, пак се спускаха буйно през една тъмна и тясна пропаст поне петдесет стъпки висока и оттам поемаха бързо, но сравнително по-спокойно, към езерото.

С естествения усет на планинците, и особено на горношотландците, у които често съм забелязвал чувство за романтика и поезия, жената на Роб Рой и неговите хора ни бяха приготвили утринна закуска на едно място, което не можеше да не изпълни чужденеца с благоволение. Освен това те са по природа сериозни и горди хора и колкото и да ни се виждат първобитни, проявяват разбиранията си за етикет и вежливост по начин, който би изглеждал пресилен, ако зад тези прояви не се чувствуваше голямата им сила. Защото трябва да се признае, че крайната почтителност и строгият етикет, който би изглеждал смешен у един обикновен селянин, ни се виждат съвсем уместни, като салют на отряд гвардейци, у напълно въоръжени планинци. И така, ние бяхме посрещнати и приети с доста голяма тържественост.

Разпръснатите по склона шотландци се събраха, когато се появихме, и застанаха твърдо и неподвижно в гъсти колони зад три фигури, в които скоро разпознах Хелън Макгрегър и двамата й синове. Самият Макгрегър подреди свитата си в тила и като помоли господин Джарви да слезе от коня на стръмното място, тръгна бавно нагоре, водейки ни начело на групата. Докато вървяхме, чувахме дивите тонове на гайдите, които губеха неблагозвучността си, като се смесваха с трясъка на водопада. Когато се приближихме, жената на Макгрегър излезе напред да ни посрещне. Беше облечена по-грижливо и по-женствено, отколкото предишния ден, но изразът на лицето й беше все така горд, непреклонен и решителен. И когато тя неочаквано прегърна моя приятел съветника, който не бе твърде възрадван от това посрещане, по движенията на перуката, гърба и краката му видях, че той се чувствува в положението на човек, който внезапно е попаднал в прегръдките на мечка и не знае дали животното е разгневено, или добре разположено.

— Братовчеде — каза тя, — добре си дошъл, също и вие, страннико — добави тя, като пусна уплашения ми другар, който инстинктивно се отдръпна и си оправи перуката. — Добре дошъл и на вас. Вие дойдохте в нашата нещастна страна, когато бяхме разгневени и ръцете ни бяха покрити с кръв. Простете за грубия ни прием и винете за него лошите времена, а не нас.

Докато говореше, държането й беше царствено и тонът и маниерът й подхождаше на кралски двор. В говора й нямаше нито следа от просторечието, което обикновено свързваме с долношотландския диалект. Чувствуваше се силна провинциална интонация, но във всяко друго отношение думите, които Хелън Макгрегър превеждаше от родния си поетичен гелски на английски, който тя бе научила, както ние учим класически езици, и вероятно никога не бе чувала в ежедневния живот, бяха изящни, звучни и патетични. Нейният мъж, който бе попадал във всякакви положения, говореше много по-просто и непретенциозно, но дори и неговият език достигаше една изисканост на израза, както вероятно сте забелязали, ако съм го предал вярно, когато разискваните въпроси бяха вълнуващи и важни. Струва ми се, че той, както и други горношотландци, които познавам, си служеха с долношотландски диалект в обикновен или шеговит разговор, а когато бяха сериозни или възбудени, прибягваха до изразните средства на родния си език и изказвайки мислите си на английски, изразите им бяха силни, поетични и в приповдигнат стил. И наистина езикът на чувствата е почти винаги чист и силен и често когато един шотландец напада друг с поток от горчиви думи, ще чуете нападнатият да дразни противника си, като му казва: „Ето че проговори на английски.“

Както и да е, жената на Макгрегър ни покани на сложената на тревата трапеза, пълна с всички вкусни неща, които предлагат планините им. Но тази закуска бе помрачена от неизменния сериозен израз на нашата домакиня, както и от незаличимия и тревожен спомен за случилото се предишния ден. Напразно водачът ни се мъчеше да ни развесели; душите ни бяха смразени като на погребално пиршество; и на всички ни олекна, когато закуската свърши.

— Сбогом, братовчеде — каза тя на господин Джарви, когато станахме. — Най-доброто пожелание, което Хелън Макгрегър може да направи на един приятел, е да не я вижда повече.

Съветникът искаше да отговори вероятно с някоя изтъркана поучителна фраза, но спокойната и скръбна строгост на лицето й победи сухата, педантична важност на съдията. Той се изкашля, захъка, поклони се и не каза нищо.

— А на вас, страннико — каза тя, — трябва да предам един спомен от едно лице, което вие никога няма…

— Хелън — прекъсна я Макгрегър със строг и силен глас, — какво значи това? Нима си забравила какво ти поръчаха?

— Макгрегър — отвърна тя, — не съм забравила нищо, което трябва да помня. На тези ръце — каза тя, протягайки дългите си голи, жилести ръце — не прилича да предават подарък от любима, ако той е свързан с друго освен със скръб. Млади момко — каза тя, подавайки ми един пръстен, който много добре си спомних, защото беше едно от малкото украшения, които госпожица Върнън понякога носеше, — това ви праща една жена, която никога вече-няма да видите. Този дар не носи радост и подобава да ви бъде даден от човек, който никога не ще познае радостта. Последните й думи бяха — „Нека той да ме забрави завинаги.“

— А нима тя мисли, че това е възможно — възкликнах аз, без да съзнавам, че говоря.

— Всичко може да се забрави — каза необикновената жена, която ми предаде пръстена. — Всичко освен позора и желанието за мъст.

— Свирете! — извика Макгрегър, тропайки нетърпеливо с крак. Писнаха гайди и туриха край на нашия разговор с треперливите си, дразнещи звуци. Сбогувахме се безмълвно с нашата домакиня и потеглихме пак на път. Аз имах още едно доказателство, че Даяна ме обича и че съм навеки разделен с нея.