Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Корбет отново отиде при олтара. Свещите бяха угасени и църквата опразнена. В отсрещния ъгъл Уинчълси и неговият домакин, лондонският епископ, разговаряха свойски с Буун и Бигод. Други благородници и висши духовници стояха наоколо, на лицата им беше изписана престорена загриженост, сякаш приемаха събитията от сутринта като удар, насочен лично срещу тях. Няколко свещеници гледаха към централния олтар, сега заобиколен от войници, които не пускаха никого да премине. Повечето от хората си бяха тръгнали, но сутрешните драматични събития, песнопенията и ужасната смърт сякаш още бяха надвиснали във въздуха подобно на ароматните облаци тамян.

Корбет спря, когато забеляза една фигура, застанала в подножието на стъпалата. Тя носеше рокля от брокат в бяло и златисто и наметка от същия плат, обшита с хермелин и пристегната на раменете с широки ленти от златиста коприна, украсени с пищни златни пискюли. Русата й коса падаше на гърба, придържана от тънка, копринена мрежа, обшита със скъпоценни камъни. Лицето й беше издължено и гладко, би изглеждало царствено, ако не бяха дръзките очи и лукавата извивка на устата.

Корбет не я беше виждал досега. Отначало помисли, че е придворна дама, но когато видя отблизо начервените устни и нокти, реши, че е високоплатена куртизанка, може би любовница на някой от сановниците, които още не си бяха тръгнали, или дори на духовник. Спомни си старата поговорка: „Расото не прави монаха“; много свещеници се отдаваха също тъй страстно на плътските удоволствия, както се молеха публично срещу същите тези грехове. Корбет се канеше да се обърне, когато жената внезапно запита остро:

— Мъртъв ли е Дьо Монфор?

Той се обърна и, без да се замисли, отвърна.

— Да, мъртъв е.

Когато се осъзна, жената се бе обърнала и наперено вървеше през кораба на църквата, поклащайки предизвикателно пищни бедра под копринената си рокля. Корбет би искал да я последва и да попита защо се интересува от смъртта на Дьо Монфор, но кралят го чакаше, затова той се отправи към войниците. Когато приближи, един от тях протегна ръка да го спре, но Басет, който бързо го беше последвал, поговори шепнешком с началника на стражата и на Корбет бе позволено да премине.

Той се изкачи по стъпалата и застана пред олтара. Беше дълъг, мраморен и по-широк, отколкото беше очаквал. Отпред бе покрит с изящно издялани фигури на ангели и овчари; сцена, изпълнена с почти детско веселие; овчарят свиреше толкова силно на гайдата си, че не можеше да чуе райските песнопения. Корбет погледна резбата, погали гладките фигури, забравил за миг задачата си, докато се възхищаваше на сложната и изящно изработена украса. После клекна, за да огледа петното от вино и видя подобни червени петна върху килима. Беше ли го разлял някой? Навярно. Той сви рамене и стана, за да огледа самия олтар; сложи ръце върху него и бръкна под покривката, сега покрита със стекъл се восък. Сред скъпите тъкани различи коприна, кадифе и златоткан брокат. Най-горната покривка беше чисто бяла, избродирана по ръбовете в светлокафяво, златисто, зелено и тъмносиньо. В средата на ленената покривка имаше червен кръст, който отбелязваше мястото на свещената реликва, вграждана във всеки олтар, но тъй като това беше катедралата „Сейнт Пол“, под него бяха някои от най-редките реликви: треска от истинския кръст, отломки от камъка, на който стъпил Христос, преди да се възнесе, парче от булото на Девата и реликви от гробницата на свети Павел в Рим.

Върху олтара стоеше истинско съкровище: огромни свещници, представляващи плетеница от извити сребърни листа, украсени със златни фигурки на хора и демони; малки потири със стойки от цветно стъкло, гравирани със сцени от Страстите Христови. Имаше и дарохранителница, украсена с ореол, от който излизаха безброй лъчи, сребърни подноси, върху някои от които още се виждаха парченца нафора. В суматохата някой бе оставил тук и инкрустирана златна кадилница, а до нея украсен със скъпоценни камъни съд във формата на ладия, в който държаха тамян. Корбет внимателно огледа всичко това. Много свещеници биха го обвинили в богохулство, защото осветените хляб и вино още бяха върху олтара, но Корбет знаеше достатъчно, за да разбира, че богохулството е в помислите, а не в делата. Той прошепна кратка молитва, отново се удари по гърдите, мърморейки „Peccavi“^[1], вярвайки, че Бог ще надникне в сърцето му и ще разбере, че не иска да оскверни Светото място, а търси истината, защото тук бе извършено страшно престъпление. Но как?

Корбет си припомни ритуала на литургията. След Agnus Dei, всички свещеници трябваше да вземат нафора от сребърните подноси върху олтара. После потирът минаваше от ръка в ръка и всеки от тях отпиваше, преди да го подаде на следващия. Така ли бе отровен Дьо Монфор? Корбет приближи до кадилницата и повдигна позлатения й капак. Малките парченца въглища вече бяха студени. Той ги помириса, но не усети нищо друго освен миризмата на тамян. Хрумна му безумната идея, че Дьо Монфор е умрял, защото е вдишал някакви смъртоносни пари, но бързо я отхвърли. Ако беше станало така, същото щеше да сполети и останалите в църквата; но те бяха живи и здрави, а той лежеше в сакристията и смъртта постепенно вкочаняваше тялото му. Беше ли хлябът отровен? Корбет отхвърли и тази идея. Все пак, никой свещеник не би могъл да знае предварително кое парче нафора ще получи, а това не отговаряше на подозрението му, че кралят, а не Дьо Монфор, е бил предвиден за жертва. Трябваше да е било виното.

Писарят отиде до самотния потир, все още наполовина пълен с вино. Помириса го, но усети само ароматния дъх на грозде. Бръкна с пръст и се канеше да го оближе, когато някакъв глас внезапно извика:

— Това е светотатство!

Той се обърна и видя Уинчълси, пребледнял от гняв, да стои в подножието на олтара, гледайки яростно към Корбет през редицата войници.

— Какво правиш там?

— Милорд — отвърна Корбет, — изпълнявам кралска заповед. Дьо Монфор беше отровен на този олтар. Не богохулствам, а търся отровата, която го уби. Ако успеем да я намерим, ще разкрием отровителя — той погледна към архиепископа, който не сваляше яростния си поглед от него.

— Нямаш право. Ти си мирянин — отсече архиепископът. — Трябва да получиш разрешение от мен или поне от епископа на Лондон, дори за да се доближиш до олтара.

— Милорд — каза Корбет, уморен от този фарс и принуден да говори над раменете на войниците, някои от които открито се подхилваха на препирнята. — Ако възразяваш срещу онова, което правя, обърни се към краля. Или, ако искаш, отлъчи ме от църквата. Но аз не проявявам неуважение. На този олтар лежи причината за смъртта на Дьо Монфор и възнамерявам да я открия.

— Писарят е прав — прозвуча друг глас и когато се обърна, Корбет видя Плъмптън да го гледа от другия край на олтара. — Милорд архиепископ — продължи свещеникът помирително, — писарят не проявява неуважение. Той е тук по заповед на краля. Всички сме уплашени. Какво ще кажеш да му помогна?

Архиепископът кимна, Плъмптън се изкачи по стъпалата, премина между войниците и се присъедини към Корбет.

— Откри ли отровата, мастър писарю?

— Нищо не намерих — каза Корбет, обръщайки гръб към още ядосания прелат. — Това ли е олтарният потир? — Той взе богато украсената чаша.

— Това е единственият потир — отвърна Плъмптън. — Принадлежеше на Дьо Монфор и той много се гордееше с него. Беше му подарен лично от граф Симон.

— И той пи от него? Плъмптън кимна.

— Тогава той е причина за смъртта му. Свещеникът взе чашата и я пресуши, преди да я остави обратно върху олтара.

— Не мисля — каза той. — Изпих осветеното вино, защото някой трябваше да го направи, а след няколко минути ще разбереш дали е било отровно. Но мисля, мастър писарю — усмихна се той, — че вече знаеш отговора. В потира нямаше отрова. Спомни си, че на литургията всички ние пихме от него.

Корбет прехапа долната си устна и кимна. Нямаше да открие нищо тук.

— Благодаря за помощта — каза той. — Не съм проявил неуважение. — Той махна към църквата. — Осъзнавам, че свещениците тук трябва да почистят и да подредят олтара, но ти нареждам от името на краля нищо да не излиза от черквата, преди да го огледам отново.

Плъмптън сви рамене.

— Разбира се. Но сега — каза той — кралят те очаква. Епископът на Лондон беше организирал пиршество, за да отпразнуваме провала на кралските планове и готвачите са се постарали, а въпреки смъртта на Дьо Монфор ние не сме изгубили апетита си.

Корбет се усмихна, мина през редицата войници, погледна студено към още ядосания архиепископ и отново се запъти към краля. Откри, че Едуард си беше възвърнал самообладанието и бе пуснал в параклиса и други от свитата си — прислужници, войници, придворни, които се опитваха да внесат някакъв ред в настъпилата суматоха. Кралят беше накарал да му донесат сребърна кана с вода и кърпи. Той изми ръцете си с ароматен сапун и позволи на кралския бръснар да среши косата и брадата му и да му постави отново сребърната диадема. Когато това бе направено, Едуард обяви, че епископът на Лондон ги очаква в залата на катедралния съвет и следван от свитата си, включително Корбет и Съри, се върна обратно в сакристията. Без да обръща внимание на онези, които бяха там, той излезе през източната врата, мина през ветровитите, покрити със сняг открити галерии и влезе в залата за събрания.

Белосаните стени на голямото помещение бяха покрити със скъпи фламандски гоблени, лъснатият дъбов под беше застлан с дебели персийски килими. Восъчни свещи в свещници от масивно сребро разпръскваха мрака. Имаше мангали на малки колелца, с метални капаци, върху които бяха поръсени ароматни треви.

В огнището на отсрещната стена гореше буен огън, подхранван с въглища и пресни борови пънове, а на подиума под масивната покривна греда, от която се спускаха червени, бели и златисти драперии, имаше голяма маса и тежки дъбови столове. Самата маса беше покрита с бяла покривка и отрупана със златни и сребърни съдове. Очевидно духовниците бяха изпразнили съкровищницата си, за да украсят залата и да смаят краля с богатствата си. Корбет се чудеше дали това не беше умишлена подигравка с Едуард. Той щеше да чуе тирадата на Дьо Монфор срещу кралските данъци, а после да бъде доведен тук да пирува за сметка на църквата, докато духовниците му навират в очите съкровищата, които така яростно му отказваха. Сякаш доловил мислите му, кралят не изчака идването на останалите в катедралата, а отиде и седна начело на масата. След това настъпи суматоха, в която всеки си търсеше място. Всички се стремяха да се настанят колкото се може по-близо до кралската маса. Корбет не беше между тях. Кралят го бе поканил да седне там, но той бе прошепнал, че ще е по-добре да се смеси с тълпата и да чуе клюките и слуховете, които се носят. Едуард се беше съгласил. Но писарят разбираше, че ако отровата е била предназначена за краля, той беше уязвим и тук, колкото в катедралата.

— Добре ще е — прошепна той — твое величество да внимава какво яде или пие.

Съри, който беше седнал отляво на краля, ядосано се обърна към Корбет.

— Не се тревожи, писарю — рязко каза той. — Кралят няма да яде или пие от нищо, което не съм опитал първи.

— Милорд — хладно отвърна Корбет, — щом знам, че животът на негово величество е в твои ръце и имам твоята дума, съм спокоен.

Той се поклони на краля и се оттегли, оставяйки Съри, който не беше измежду най-проницателните придворни, да се чуди дали е бил обиден или не.

Корбет внимателно подбра мястото си. Вече подозираше Плъмптън — прекалено любезен, прекалено услужлив, почти доволен и облекчен, че Дьо Монфор е мъртъв. Този човек трябваше да бъде разпитан, помисли си Корбет. Затова когато всички насядаха, той тихичко се намести на пейката до него. Очевидно поласкан от компанията му, духовникът скоро го въвлече в продължителен разговор за историята на катедралата, избягвайки всякакви забележки за смъртта на Дьо Монфор. Корбет го слушаше внимателно, макар същевременно да се чудеше къде са Ранулф и Басет. Ранулф, който не бе успял да си намери място в залата, беше достатъчно умен, за да се сети, че ако отиде в кухнята и се представи за кралски прислужник, ще го обслужат по-добре и по-бързо, докато Басет несъмнено изпълняваше някоя тайна поръчка на краля. Докато Плъмптън говореше, Корбет се замисли за Басет. Млад мъж, кралски рицар, несъмнено от знатно семейство. Беше се натъквал на такива хора и преди — те се срещаха все по-често в двора, бяха напълно предани на краля и сякаш олицетворяваха онази ужасна максима: „Желанието на краля е закон“. Басет беше безогледно амбициозен младеж, за когото не съществуваше морал, нямаше разлика между добро и зло, ад и рай, праведност и грях — нищо, освен волята на краля.

С напредването на възрастта кралят сякаш се заобикаляше с такива хора. Дори като младеж той не понасяше да му противоречат, а сега беше още по-безмилостен в това отношение. Корбет го беше виждал да се бие в Уелс. Там кралят беше проявил великодушие към победените бунтовници, но сега? Корбет погледна към Едуард, който седеше на централната маса в целия си кралски блясък. Сега беше по-различно. Писарят беше чул за похода в Шотландия, за клането, за жестоката заповед на краля. Хора като Съри, който седеше до Едуард, бяха само оръдие на кралския гняв. Съри беше опитен войник, ветеран. Той би подпалил някой град със същата лекота, с която би прекосил улицата или възседнал коня. Понякога Корбет се чудеше дали все още се налага да служи на краля; имението в Съсекс му носеше добри доходи, притежаваше и къщи в Съфолк, Шотърс Брук, Кларкънуел и на Бред Стрийт. Спомни си Евангелието: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ Писарят трябваше да бъде постоянно нащрек сред политическите интриги на английския двор, където човек лесно би могъл да се заблуди и да изгуби душата си.

Сегашният случай не беше по-различен. Корбет вярваше, че отровата в потира може да е била предвидена за Дьо Монфор, но си бе спомнил разговора преди литургията, когато Басет беше припомнил на краля (писарят седеше зад него), че след като свещеникът отпие от причастието, в знак на приятелство ще поднесе на краля същия потир. Но кой би искал да убие Едуард? Корбет въздъхна. Желаещите сигурно бяха стотици. Филип Френски, заклетият враг на краля, щеше да се зарадва, ако кралят се строполи мъртъв пред олтара в най-голямата си катедрала. Така щеше да обяви пред целия християнски свят, че вероломният английски крал е бил сполетян от Божието възмездие. Другата възможност бяха уелските вождове, сред които се ширеше бунт и предателство. Той ги познаваше, така се беше запознал с Мейв… Представи си милото й личице, обкръжено от сребристоруса коса, после затвори очи и прогони образа. Ако започне да мисли за Мейв, нищо няма да свърши. И, разбира се, шотландците. Беше се срещал с предводителите им — Брус и други като него — безмилостни мъже, напълно решени да не отстъпят и късче шотландска земя на Англия.

Образът на усмихната Мейв отново се появи в съзнанието му, затова той реши да се разсее, оглеждайки залата. Поднесоха яденето — въпреки сезона готвачите на епископа се бяха постарали за пиршеството. Печени патици, диви гъски, дребни птички, поднесени в бадемово мляко; скопен петел, печен в сос; печено телешко, печено прасе, чапли, желета, печен заек, фазани, еленско, дори таралежи в пикантен сос; жерави, яребици, яйчен крем, портокали, сладкиши, поднасяни от множество прислужници. Прислугата доливаше щедро червено вино. Въпреки че не бе ял отдавна, Корбет не усещаше глад. Още си спомняше лицето на Дьо Монфор, почернялата му уста и подут език. Освен това току-що бе забелязал в другата част на залата котка, захапала разкъсаното тяло на плъх и заедно със зеещите рани по ръцете на няколко от прислужниците, това окончателно беше прогонило апетита му. Затова отпи мълчаливо от виното, обещавайки си, че след пиршеството ще се нахрани в града.

Плъмптън още говореше и Корбет го остави да си бърбори, докато внимателно разглеждаше дървения поднос пред себе си и проследяваше с пръсти гравираните с позлата по него стихове от Библията. Съдовете наистина бяха много скъпи. Духовниците от „Сейнт Пол“ може би не познаваха бедността, но със сигурност разбираха от богатство. Дори в домовете на благородниците понякога се поднасяше сух хляб, но тук беше друго. Чашите, в които пиеха, бяха калаени. Ястията бяха поднесени в сребърни и златни блюда; свещите бяха от чист восък; драпериите по стените бяха плътни и богато украсени с позлата. Подът не беше от камък, а от полирано дърво, застлан с килими. Мангалите бяха добре почистени и светеха ярко, излъчвайки не само топлина, но и приятен аромат. Плъмптън беше облечен в дебела черна роба с качулка, обточена с хермелин; пълничките му ръце бяха отрупани с пръстени. Корбет едва не се задушаваше от женствения аромат, който се носеше от него. Но свещеникът изглежда не забелязваше това и продължаваше да описва делата на катедралата, докато най-накрая умореният писар не го прекъсна.

— Сър Филип — тихо попита той, — кой би желал смъртта на Дьо Монфор?

Плъмптън се обърна и лицето му засия от доволна усмивка.

— Аз например.

— Не го ли харесвахте?

— Не. Изобщо не ми допадаше, той беше тайнствен и странен човек. Но длъжността му ми харесваше. Така или иначе, тя се полагаше на мен.

Корбет се почувства леко слисан от подобно признание.

— А има ли и други, които не го харесваха?

Свещеникът разпери ръце и се огледа.

— Катедралата прилича на малък град. Има епископ, главен свещеник, ковчежник, пазител на светите одежди и утвар, събирач на помощи за бедните, библиотекар. Имаме прислужници, които почистват църквата и други, които обслужват нас. Имаме ловци, перачки, пратеници, шивачи. Едва ли измежду тях ще намерите някой, който да е харесвал мастър Дьо Монфор или който ще пролее много сълзи заради смъртта му.

Плъмптън отпи от чашата си и се взря в Корбет.

— А ти, мастър писарю, мислиш ли, че е било злополука? Чух да казват, че си го обявил за убийство. Било е убийство, нали?

— Какво мислиш ти? — попита Корбет. — Кой би убил главния свещеник на „Сейнт Пол“?

Плъмптън отново се усмихна.

— Защо не попиташ господаря си, краля? — каза той.

Корбет твърдо сложи ръка на рамото му.

— Сър Филип — каза той, — някои хора биха приели думите ти за държавна измяна.

Плъмптън бавно отмести ръката на Корбет.

— А някои хора, мастър писарю, смятат, че това е истината — той се взря настоятелно в Корбет. — Защо не попиташ краля? Все пак, нали Басет беше онзи, който донесе вино, най-хубаво бургундско, подарък от твоя господар, вечерта преди литургията?

Корбет го погледна учудено.

— Не знаех.

— Има много неща, които не знаеш — каза заядливо свещеникът.

Внезапно той вдигна ръка и щракна с пръсти. Прислужник с черна превръзка през едното око се спусна напред. Корбет погледна съсухреното му лице, дългата права коса, мазния кожен елек и платнената престилка, вързана на кръста му.

— Саймън — тихо каза свещеникът — е моят прислужник. Той иска да ти покаже нещо.

Плъмптън пошушна нещо в ухото му, мъжът кимна и се отдалечи.

Корбет се обърна отново към масата, където разговорът продължаваше. Хората не му обръщаха внимание, бързаха да напълнят стомасите си и да се стоплят след студа навън. Виното се лееше свободно и някои от духовниците вече клюмаха с кръвясали очи и олигавени уста. Корбет знаеше, че кралят ще остане тук през по-голямата част от деня, решен да покаже, че няма какво да крие или от какво да се бои, доволен да си почине и пирува за сметка на църквата. Корбет искаше да си тръгне, но изчака слугата да се върне. В едната си ръка той носеше чаша, а в другата мях с вино. Корбет погледна чашата. Беше празна и без украса, но от хубав калай. Мехът беше от кожа, украсена с позлата, капачето от твърда лъскава кожа плътно запушваше гърлото. Корбет беше виждал много такива в кралския дворец. Той погледна чашата, подуши ръба й и усети слаба, но необичайна миризма. После отвори меха и едва не се задави от горчиво-сладката миризма. Плъмптън го наблюдаваше учудено.

— Вземи ги, мастър писарю. Тази миризма е същата като онази, която усетих тази сутрин в сакристията. Сигурен съм — продължи спокойно свещеникът, — че ако отпиеш и глътка от това вино, няма да излезеш жив оттук. Давам ти ги, защото попаднали в лоши ръце, те могат да послужат като оръжие срещу краля.

Корбет кимна.

— Няма да забравя това — каза той. Запуши внимателно меха, стана и без да каже нито дума повече на Плъмптън или прислужника му, излезе от залата, скрил под робата си чашата и меха.