Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (5)

ГЛАВА ПЕТА

Корбет излезе от залата и тръгна по леденостудените галерии. Беше още по-студено; слънцето беше залязло и се спускаше сив здрач. Снежни парцали трупаха нов килим върху стария сняг. Неестествена тишина цареше около катедралата, сякаш снегът бе донесъл навсякъде покой, но Корбет, знаеше, че това усещане е лъжливо. Само преди две години кралят бе наредил да издигнат висока стена около катедралата, подсилена с порти, които се заключваха всяка вечер и се отваряха, едва когато зазвъняха камбаните за утринна молитва. Тук имаше хора, които търсеха убежище от закона — цялата измет на Лондон. Тук те не се бояха от кралските служители или градските власти. През падащия сняг, между гробовете и могилите, сега побелели, Корбет виждаше високата каменна стена и импровизираните навеси до нея. Мъже, жени и деца, неясни силуети в кожа и дрипи, сякаш излезли от кошмар, тихо се промъкваха наоколо. Видя слаб отблясък на огньове, дочу бебешки плач, който прорязваше падащия леден мрак. Безнадеждна картина. Това място бе отнето от мъртвите и заето от онези, които водеха съществувание на полуживи.

Ужасно място, заключи Корбет. То пробуждаше демоните в душата му. Спомни си как негов приятел, арабски лекар, с когото се беше запознал преди години в Лондон, говореше за болестта на душата, която възпалява основните течности в организма; замъглявала ума и най-накрая водела до самоубийство. Корбет винаги се страхуваше, че това е кошмарната съдба, която го очаква, че ще изпадне в бездънната пропаст на отчаянието и неспособен да продължи, ще легне и ще умре. Гробищата и дворът на катедралата „Сейнт Пол“ пробуждаха тези демони: тук, в Божия дом, където живееше Христос, вечно разпнат, охранените, тлъсти и топло облечени свещеници се тъпчеха като прасета, а бедните, подобно на котката, която беше видял по-рано, се свиваха, където могат и ядяха каквото намерят.

Корбет мина покрай група коне, спънати заедно, очаквайки господарите им да свършат да пируват. Конярите отдавна бяха изчезнали. Зави зад ъгъла и влезе през южната врата на катедралата. От двете страни на входа имаше малки дървени врати с железни решетки, водещи към камбанарията. Той провери дали са заключени. Не му се искаше да минава покрай отключена врата, защото не можеше да се отърси от усещането за някакво злонамерено присъствие. От двете му страни трансептите^[1] бяха обвити в мрак, дебелите кръгли колони се издигаха като редица мълчаливи пазачи, поддържайки огромната маса от камък, която се извисяваше сякаш по магия, във въздуха.

Катедралата беше пуста. Обикновено тук бе пълно с писари, правници, продавачи на пергамент и прислужници. Хората идваха, за да говорят за съдебни дела и цените на реколтата; жените си бъбреха по съседски дори по време на литургия, понякога млъкваха само, докато се причестяваха. „Сейнт Пол“ беше удобно място за среща, където врагове можеха да разговарят на неутрална територия; тук се решаваха спорове за земи; младежите, решили да се задомят, срещаха избраниците си и техните семейства.

Корбет подскочи, когато голямата камбана на катедралата внезапно заби — известяваше вечерния час, когато портите щяха да бъдат заключени и вързани с вериги, за да не могат да влязат ревящите банди от млади престъпници, които тормозеха нощем жителите на Лондон. Беше ужасно студено. Корбет мина покрай малките, мрачни отвори, откъдето свещениците отслужваха литургии за онези, които плащаха, за да избегнат Божието правосъдие за сторените грехове. Изкачи се към балкона на хора; от двете му страни дървените ложи бяха празни и каменните водоливници го гледаха с безмълвен ужас. Стенните факли все още тихо пращяха, хвърляйки плътни сенки и каменните фигури сякаш оживяваха. Корбет отиде до олтара. И тук факлите на стената хвърляха слаба светлина. Централният олтар беше почистен. Свещената утвар сега бе покрита с плътен тъмен плат, макар че дъхът на тамян от сутрешната литургия още висеше във въздуха и напомняше на души, които отказват да напуснат земните селения.

Централният олтар с украсената си предна част, сега беше обвит в пълна тъмнина, като изключим самотните примигващи светлинки, които блестяха като фар в бурна нощ. Корбет си спомни думите, издълбани в дървената преграда, покрай която току-що беше минал. „Hie locus terribilis. Dominus Dei et porta coeli.“ Тук се влиза със страх Божи, това е Божи дом и порта към небето. Корбет потръпна. А може би и вратата към ада. Тук се съхраняваше плътта Христова, приела вида на хляб и вино, рееше се сонм славещи Го ангели, цялата мощ на небесното войнство. Но беше ли наистина така? Трудно му беше да повярва. Действително ли съществуваше онова, за което говореха свещениците? Беше ли истина? Или някои философи бяха прави като твърдяха, че човек живее в свят на привидности? Дали и самият Корбет не обитаваше свят на сенки, без да осъзнава истинската реалност отвъд тях? Или, както бе казал свети Августин, не беше ди човекът просто дете, играещо си на скалист бряг, без да обръща внимание на шепота на огромния океан пред него? И все пак съществуваше реалност, дори тя да бе реалност на злото. За Корбет беше трудно да повярва, че тази катедрала, издигната върху останките от древен римски храм, наистина е свещено място. Все пак, тук беше убит свещеник, настигнат от смъртта в мига, когато се канеше да приеме Христовата плът. Божието възмездие ли се бе стоварило върху него? А какво ли по-ужасно наказание очакваше онези, които бяха замислили тъй ужасяващо престъпление?

Корбет трепна. От отсрещната стена се чу шум; той извади камата изпод наметката си и бавно тръгна натам с бясно биещо сърце и уста, която бе така пресъхнала, че усещаше езика си като чужд. Драскането сякаш идваше от самата стена. Облян в пот, Корбет предпазливо сложи ръка върху нея и се насочи бавно към мястото, от което идваше. Внезапно нечия ръка стисна пръстите му в ледена хватка. Писарят вдигна другата си ръка, но камата се изплъзна от запотените му пръсти и издрънча върху каменния под. Той се опита да овладее надигащата се паника. Видя как през стената проблясва лъч светлина и изстена. Нима някой от каменните демони, хилещите се водоливници високо на стената, внезапно беше оживял в това зловещо място и се бе плъзнал надолу като змия, за да го сграбчи? Уплашен, писарят се канеше да извика, когато чу глас.

— На чия страна си — на страната на Бога или на дявола? — прозвуча шепот откъм сиянието.

— На страната на Бога! На Бога! — извика в отговор Корбет, опитвайки се да се овладее. Едва сега се сети за отшелника. Сигурно го бе чул да влиза и писарят бе попаднал в клопката му. Той ли е убиецът, панически се запита Корбет.

— Пусни ръката ми! — извика той. — Иначе ще те намушкам!

— Чух, че камата ти падна на пода — прошепна гласът в отговор. — Но не ти желая злото. Ще те пусна.

Внезапно Корбет почувства, че ръката му е свободна. Отскочи надалеч от стената, намери опипом камата си и бавно се върна обратно.

— Кой си ти? — попита той, обърнат към тънкия лъч светлина, който струеше през един процеп между камъните.

— Аз съм Божи човек — отвърна гласът. — Казвам се Томас. Живея тук от петнадесет години. Ти си писарят — заяви той.

— Откъде знаеш?

— Видях те тази сутрин, когато свещеникът умря, да обикаляш около олтара. Явно си опитен човек, потънал в светски дела. Знаеш ли как умря свещеникът?

Корбет прибра камата и се опита да успокои треперенето на крайниците си.

— Свещеникът беше убит и ти го знаеш — обърна се той предизвикателно към отшелника. — Нали ти извика, че Ангелът на смъртта се е спуснал тук? Откъде знаеше?

Лъчът сякаш избледня и взирайки се, Корбет успя да различи две очи, които му се усмихваха през светлия процеп в стената.

— Това не беше видение — засмя се отшелникът. — Ако беше видял всичко, което аз съм виждал оттук, щеше да си убеден, че е само въпрос на време кога Бог ще изпрати ангела си, за да възмезди.

— Защо? — попита Корбет.

— Защо ли? — повиши глас отшелникът. — Заради тези духовници, тези свещеници, които ломотят литургията през куп за грош; сатаната събира онова, което пропускат от Божествената служба и го слага в торбата си; така, когато свещениците умрат, ще прекарат цяла вечност в посещение на литургии, които са пропуснали, в произнасяне на молитви, които са отложили, в слушане на проповеди, които са забравили. Те бързат да изрекат Божието слово и изхвърлят думите му като боклук в помийна яма. А какъв живот водят! Видя ли блудниците?

Корбет си спомни жената, която беше видял при стълбите на олтара.

— Да — отвърна той. — Видях я.

— Блудница — повтори гласът. — Любовницата на Дьо Монфор.

— На свещеника, който умря?

— На свещеника, който беше убит — гласът на отшелника беше твърд. — Разбираш ме, мастър писарю. Чувал съм клюките. Може да живея тук като доброволен затворник сред камъка, и го правя с надежда да изкупя греховете си, но виждам греховете и на другите, а Дьо Монфор беше грешник. Тази жена беше неговата държанка.

— Знаеш ли името й?

— Името й е Легион — отвърна отшелникът, — защото тя крие у себе си много демони. Поразпитай наоколо. Дьо Монфор беше богат и алчен човек.

— Кралят — каза Корбет, внезапно повярвал на отшелника — ми възложи да разследвам причините за смъртта на свещеника.

Отшелникът се засмя; звукът сякаш излизаше от самия камък.

— За смъртта на Дьо Монфор има толкова причини, колкото са звездите на небето. Той имаше много врагове!

— Откъде знаеш?

— Къде мислиш, че се срещат хората, които заговорничат, мастър писарю? Кое място е по-безопасно от Божия дом? И Дьо Монфор мислеше така. Но ти заявявам най-тържествено, че няма да ти кажа нищо повече. Дьо Монфор беше убит от своите ближни тук, в катедралата „Сейнт Пол“. Тук ще откриеш хора, които са по-грешни от Дьо Монфор, свещеници, които са продали душите си на дявола. Желая ти късмет!

Внезапно светлината угасна. Корбет разбра, че отшелникът е угасил свещта и повече няма да му проговори. Чу шумолене зад стената, докато мъжът поставяше парче дърво или камък в цепнатината, отделяйки се от света.

Корбет се отдалечи от килията му към олтара. Отново надвисна страховита тишина. Той сложи ръце на олтара, поклони се пред разпятието, което висеше над него и се огледа. Опита се да си представи какво е почувствал Дьо Монфор. Беше застанал тук, над олтарната плоча; от двете му страни стояха другите свещеници. Agnus Dei беше свършил и причастието изнесено. Парченца нафора бяха раздадени на сребърни подноси; после потирът обиколи всички. В него ли бе имало отрова? Но Плъмптън бе изпил виното. Явно не беше така. Другите също бяха пили от потира без последствия. Но ако отровата не е била в чашата, как беше умрял Дьо Монфор? Беше ли Плъмптън прав? Нима търсеше в погрешна посока?

Сети се за меха под наметката си; беше го закачил на колана си и докато вървеше, той се удряше в бедрото му. Беше ли Дьо Монфор отровен преди началото на литургията? Корбет прехапа устни и погледна към вратата на сакристията — тежка, дървена, заключена. Зад нея лежеше тялото на Дьо Монфор, вдървено, започващо да гние, просмукано от отровата, която бе изпил. Корбет отново се върна назад в мислите си. Службата беше свършила точно преди обяд, преди голямата камбана на „Сейнт Пол“ да призове за обедна молитва. Беше започнала два часа преди това. Ако Дьо Монфор бе изпил отровното вино преди литургия, кога беше станало това? В девет, в десет часа? Но би ли могъл да издържи толкова дълго?

Може би Съри беше прав; може би не трябваше да се бъркат в това. Може би Корбет преследваше блуждаещи светлини в коварно блато. Но загадката със сигурност имаше отговор. Може би някой съперник бе отровил виното, изпратено от краля на Дьо Монфор, за да се отърве от свещеника с бавнодействаща отрова и ефектът се беше проявил чак в края на службата.

Корбет седна на стъпалото на олтара и се замисли. Три неща противоречаха на това обяснение.

Първо, въпреки че вниманието му се отклоняваше многократно по време на службата, щеше да забележи, ако Дьо Монфор бе проявил признаци на слабост или бе залитнал. Не бе забелязал нищо странно по време на литургията. Човек под въздействието на отрова сигурно би изпитвал някаква болка. Но нищо подобно не беше станало. Второ, ако отровата му бе дадена преди службата, трябва да е била много бавно действаща. Но Корбет никога не бе чувал за толкова забавено действие, а той имаше опит в тези неща. Повечето отрови убиваха много бързо. Като писар в кралския съд бе присъствал на процесите на много обвинени в отровителство; но техните отрови действаха за минути. Благодарение на това успяваха да заловят престъпника: той или тя нямаше време да напусне местопрестъплението достатъчно бързо. Трето, и тук Корбет се зарадва, че познава донякъде църковните канони — всеки свещеник, който щеше да изнася литургията и да се причести, не можеше да яде или пие след полунощ. Би било нелепо да се мисли, че Дьо Монфор беше изпил виното предишната вечер, а отровата е подействала след толкова време.

Корбет съсредоточено се намръщи, объркан от загадката. Който и да бе замислил убийството на Дьо Монфор, беше обмислил всичко. Но защо тук? Защо, ако някой е искал да убива Дьо Монфор, е трябвало да го направи открито — пред очите на краля и неговия двор, пред висшите служители на Короната и първите сановници на Лондон? Същата загадка обграждаше и предполагаемия опит да бъде убит кралят. Защо тук, в „Сейнт Пол“, по време на най-съкровената част от литургията? Корбет потърка очи; беше изтощен да нищи тази история. Стана и тръгна през трансепта. Внезапно спря, отново обзет от страх и паника. Отвън, в мрака, можеше да се крие някой, можеше да дебне дори цяла армия. Но ако някой искаше да го убие, можеше да го нападне и докато седеше тук, до осветения олтар. Беше ли това игра на въображението му? Той бързо продължи и едва не извика от облекчение, когато отвори вратата и излезе в снежната белота пред катедралата.