Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Ядосан и тайно разтревожен, Корбет измърмори благодарностите си на отшелника и се отправи обратно към сакристията. Духовниците стояха вътре като момчета, хванати да правят беля. Никой от тях не посмя да го погледне в очите.

— Е — започна Корбет, — ето и нашата малка загадка — той бръкна под наметката си, извади меча си и го обърна с дръжката нагоре като кръст. — Кълна се — продължи писарят, — че ако не ми кажете истината за всичко, което сте видели, чули или почувствали на олтара, когато Дьо Монфор умря, до залез слънце ще пратя всички ви в Тауър.

Той изгледа яростно всички подред, прибра меча и се облегна на ъгъла на масата със скръстени ръце. Плъмптън излезе напред, нервно облизвайки устни.

— Отшелникът каза истината — започна той. — Сигурно е видял. Обикновено килиите на отшелниците са разположени срещу олтара, за да виждат кръста и да почитат освещаването на хляба и виното. Дьо Монфор пи два пъти от потира. Такъв е редът според църковния канон — той погледна към Етрик.

— Всъщност, Дьо Монфор дори забрави да го направи. Сър Дейвид му напомни.

— Вярно ли е, Етрик? — остро попита Корбет. Шотландецът кимна.

— Видях, че потирът отново е в ръцете на Дьо Монфор и той се канеше да слезе с него по стъпалата. Аз се приближих и му прошепнах, че трябва да отпие отново. Външен наблюдател би сметнал, че това е част от ритуала. Той вдигна потира, отпи и… останалото го знаеш.

— Знам ли го? — язвително попита Корбет. — Има ли нещо друго, което трябва да знам? — никой не отговори. — Има ли нещо друго, което трябва да знам? — повтори той.

Последва мълчание.

Корбет погледна към Плъмптън.

— Сър Филип, имам още няколко въпроса, но преди да ги задам, искам да ти напомня, сър Джон — обърна се той към библиотекаря, — че ти последен си държал потира, преди Дьо Монфор да пие от него.

Лицето на сър Джон приличаше на трагична маска.

— Не е честно — запелтечи той. — Думите ти ме обиждат.

— Когато разреша загадката — отвърна Корбет, — ще престана с въпросите. Сър Филип, ти каза, че Дьо Монфор, както всички вас, държал свещения съд, с който освещавал причастието, тук, в сакристията.

Плъмптън кимна.

— Бих искал да го видя.

Сър Филип свали връзка ключове от колана си и отиде до една ракла в отсрещния ъгъл. Тя беше от дърво, облицована с кожа, обкована с железни пръчки и заключена с четири ключалки. За всяка беше нужен различен ключ. Щом ги отключи, Плъмптън отвори капака и Корбет с мъка сподави изненадания си вик при вида на великолепната утвар, съхранявана вътре — съкровище, на което би завидял и кралят. Инкрустирани със скъпоценни камъни дарохранителници, златни подноси за нафора, сребърни блюда, поне дузина скъпи чаши. Някои бяха в кесии от червена испанска кожа, други — в кутии, но повечето просто бяха захвърлени вътре. Вътрешността на раклата беше тапицирана с плътен златоткан брокат.

Сър Филип внимателно размести чашите и извади една от тях. Корбет разпозна потира, който беше държал сутринта, когато умря Дьо Монфор. Истинско произведение на изкуството, помисли си Корбет, сигурно беше поне на сто години. Чашата беше от чисто злато, столчето и основата от масивно сребро, инкрустиране със злато и скъпоценни камъни. Обърна го и видя печата на златаря в основата. Вътрешността на чашата беше от ковано злато, толкова чиста и блестяща, че отразяваше светлината на свещите. Корбет я повдигна към носа си и я помириса: усещаше се лек дъх на подсладено вино, но нищо друго. Прехвърли я от ръка в ръка, притегляйки я.

— И няма втори такъв потир? — попита той Плъмптън.

Свещениците отрекоха в хор.

— Тази чаша — бързо каза Ивдън, който се опитваше да му помогне — е неповторима. Само майстор би могъл да я направи. Всички биха я разпознали като чашата на Дьо Монфор.

Корбет кимна.

— Има още нещо. Когато Дьо Монфор умря, сигурно е оставил някакви документи.

— Да — отвърна Плъмптън. — Прибрани са в съкровищницата. Трябваше да направим списък за градския шериф и други чиновници.

— Защо не сте ми ги показали? — попита Корбет. — Показахте ми с охота стаята му. — Той огледа сакристията. — Тук е достатъчно удобно. Донесете ги веднага!

Плъмптън се канеше да възрази, но след един поглед към Корбет размисли. Посочи му маса и стол и бързо излезе. Писарят освободи останалите, и забеляза със задоволство, че напускат помещението, изгубили много от обичайната си надменност. Най-накрая Плъмптън, следван от трима прислужници, които пъшкаха под тежестта на голям сандък, облицован с кожа, се завърна. Корбет посочи към масата, мъжете оставиха сандъка и излязоха. Писарят вдигна капака.

— И всичко това са документи на Дьо Монфор?

— Цялото му движимо имущество — отвърна Плъмптън, използвайки правния термин. — Това е всичко, което Дьо Монфор е притежавал, като изключим дрехите, които вече видя. Няколко книги, всички документи и ценни предмети.

— Добре. Би ли бил тъй любезен, сър Филип, да запалиш още свещи, да накараш да донесат тук мангал и може би малко вино? Аз ще прегледам съдържанието на този сандък, след това можеш да си го вземеш.

И без да изчака отговор, Корбет започна да вади нещата от сандъка.

След тричасово търсене писарят заключи, че малко от намереното имаше значение. Като се изключи голямата счетоводна книга, нямаше нищо особено: парчета пергамент, изписани с ноти, молитвени броеници, счупено разпятие. Останалите документи бяха сметки и записки, но нищо, което да пробуди интереса му. Корбет изпрати за Плъмптън, когото уведоми, че е свършил, макар че ще вземе счетоводната книга у дома си, за да я проучи по-внимателно. Сър Филип шумно възрази, но Корбет му напомни, че е представител на краля и че ако има възражения, няма смисъл да ги изказва пред него, а да отиде направо при негово величество в Уестминстър. Плъмптън веднага придоби покорен вид, извика прислужниците, за да приберат обратно вещите в сандъка и излезе от стаята. Корбет също се канеше да тръгне, когато на вратата леко се почука.

— Влез.

Джон Ивдън, библиотекарят, влезе с вид на разкаяно хлапе, което идва да се извини. Седна на едно ниско столче до вратата и сложи ръце в скута си. Корбет стоеше, увит плътно в робата и си играеше със закопчалката й.

— Сър Джон, искаш да ми кажеш нещо ли? Духовникът кимна.

— Какво има? — попита Корбет. — Държиш се като девойка на изповед.

— Не съм девойка — сухо каза Ивдън, — но имам какво да изповядам.

— Тогава казвай.

— Аз не пих от виното.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато ми подадоха потира, не пих от виното. Корбет приближи и впери поглед в Ивдън.

— Защо?

Свещеникът сви рамене.

— Вие, миряните, не знаете какво е да си свещеник — отвърна той. — Съдите ни. Искате от нас да сме съвършени хора и ни нападате, когато не сме такива. Аз не съм по-различен. Моята слабост е, или по-скоро беше виното. Прекарвах дни и нощи, пиейки чаша след чаша — това беше единственият ми порок. Една нощ, след като бях пил толкова много, че се оказах в положение, което не искам да си припомням, дадох обет. Пропълзях като дете до олтара и се заклех, че никога вече няма да пия вино, независимо дали е осветено или не. Това е всичко, което исках да ти кажа — той сви рамене. — Не пих от виното, от което пи Дьо Монфор.

Корбет внимателно го изгледа. Дълбоко в сърцето си усещаше, че мъжът казва истината, но се чудеше защо е решил да го направи точно сега.

— Кажи ми, сър Джон — каза той, — какво стана, когато Дьо Монфор падна?

— Застанахме около него. Нито аз, нито другите разбраха какво е станало — Ивдън потърка очите си. — Настъпи бъркотия, нищо не помня. Хора тичаха напред-назад.

— Видя ли някой да отива при олтара?

— Не.

— Нищо странно ли не забеляза?

— Не — твърдо отговори Ивдън.

— Какво се говори между братята ти? Забелязали ли са нещо странно?

Ивдън остро изгледа Корбет.

— Не, не са. Кълна се, че аз не съм чул нищо необичайно.

— Кажи ми — продължи Корбет, — как бяхте облечени за литургията? Какво носеше всеки от свещенослужителите?

Ивдън разпери ръце.

— Обичайните одежди. Расо, а върху него дълга, бяла туника, пристегната със златен шнур, къса бяла пелерина на раменете и най-отгоре — епитрахила. Защо?

— Нищо — отвърна Корбет. — Тук ли държите епитрахилите?

— Да, тук.

— Ами филоните и белите туники, които носите под тях?

Библиотекарят сви рамене.

— Обикновено ги даваме на перачката. Тя ги изпира и толкова. Защо?

— Няма значение — отвърна Корбет. — Ти ми каза всичко необходимо.

Писарят остави библиотекаря и се отправи към кораба. Работата за деня приключваше; правници и продавачи на пергамент излизаха от храма, а дванадесетте писари, които предлагаха услугите си на всеки, който искаше да му напишат писмо, прибираха писмените си принадлежности в малки кожени ковчежета. Точно когато излизаше през западната врата, една ръка го хвана за рамото. Той се обърна и посегна за камата си, но в гаснещата светлина разпозна пълничкото, но още красиво лице на куртизанката.

— Какво искаш, жено? — попита той.

— Не бъди толкова рязък, писарю — отвърна тя. — Знам, че сигурно разпитваш за мен, затова реших да дойда и да ти се представя.

— Как се казваш?

— Абигейл. За какво съм ти?

— Какво искаше от теб главният свещеник на „Сейнт Пол“ Уолтър дьо Монфор?

Жената се усмихна.

— Каквото иска всеки мъж.

— И какво е то?

— Все още си прекалено рязък, мастър писарю. Как се казваш?

— Хю Корбет, главен писар в съда.

Жената го имитира толкова точно, че въпреки нежеланието си, Корбет се усмихна.

— Съжалявам — каза той, — студено ми е. Не ми харесва това, с което се занимавам и съм уморен. Ако искаш да се забавляваме, по-добре да е друг път, а не сега.

— Стига, човече — жената сложи ръката си в ръкавица върху китката му. — Реших, че е само въпрос на време, преди да дойдеш да ме видиш, затова бях така любезна да ти спестя разкарването.

— Добре — каза Корбет. — Но въпросът ми остава. Какви бяха отношенията ти с Уолтър дьо Монфор?

— Най-обикновени — отвърна жената. — Аз държа къщата му на Кендълуик Стрийт.

— Какво значи „държа я“?

— Дава ми я под наем.

— Хубава ли е?

— Ти не си идвал в къщата ми, мастър писарю. Ако беше, щеше да знаеш, че в нея има много спални, всичките разкошно обзаведени.

— Искаш да кажеш, че държиш публичен дом — каза Корбет и веднага съжали за остротата си, защото в очите на жената проблясна болка. Той внимателно я огледа. Несъмнено някога е била красавица; лицето й беше запазило сърцевидната си форма, очите й бяха сиви и с хубава форма; имаше съвършен нос и уста, създадена за целувки. Умът й явно беше остър, саркастичните й отговори и способността й да отстоява мнението си му напомняха донякъде за Мейв.

— Знаеше ли Дьо Монфор — предпазливо запита Корбет, — какво става в къщата му?

— Разбира се. Взимаше половината от печалбата ми.

Корбет отметна глава и се разсмя. Хората, излизащи от катедралата, го гледаха учудено заради контраста между мрачните му дрехи и смеха, който отекна като камбана в здрача. Жената също се усмихна.

— Какво ти е толкова забавно? — попита тя. Корбет изтри уста с ръка.

— На този свят — каза той — нищо не е такова, каквото изглежда. Хайде, разкажи ми за Дьо Монфор.

Тя сви рамене.

— Както всички мъже, той се перчеше като петел на бунище. Играеше най-различни роли. Това се случва непрекъснато, мастър Корбет. Виждала съм същия онзи Дьо Монфор, който отслужваше литургия в църковните си одежди, в далеч не толкова възвишени моменти. И все пак — продължи тя, — той не се различава от останалите. Не е по-различен от краля, който търси справедливост, но изстисква данъци от хората; от рицаря, който слага червения кръст на кръстоносците и грабва меч, за да избива хора в името на Иисус; от свещеника, който претендира, че е по-праведен от всички други, но е най-грешен, защото не изпълнява онова, което сам проповядва — тя се приближи и Корбет съзря колко бяла и гладка е кожата й, долови уханието на парфюма й. — А какъв си ти, мастър писарю? — Абигейл се взря в очите му. — Не, ти не се перчиш като петел на бунището. Ти си ястреб. Кацнал високо на дървото, оглеждаш всичко студено и безстрастно; способен си, изпълняваш онова, което ти възложат.

На всеки друг Корбет би отвърнал гневно, но впечатляващото присъствие на жената го накара да премълчи.

— Е, мастър Корбет, сега знаеш коя съм и каква е връзката ми с Дьо Монфор.

— Още един въпрос — каза Корбет. — Радваш ли се, че е мъртъв?

Той видя как в очите й проблесна омраза.

— Да — страстно каза тя. — Той беше жесток и зъл. Мамеше ме, преследваше ме, и ако не изпълнявах заповедите му дума по дума, ме заплашваше с пристави и публично бичуване по улиците. Винаги беше пред мен, протегнал ръка за половината от онова, което припечелвах. Да, радвам се, че е мъртъв. Онзи, който го е убил, ми е направил услуга. Ако той не го беше направил, мастър писарю, повярвай ми, все някога аз щях да го сторя — и като се завъртя рязко, така че полите й се разпериха, тя заслиза по стъпалата. Корбет извика след нея.

— Абигейл!

Жената спря и се обърна. На устните й играеше лека усмивка.

— Да, мастър писарю?

— В този град има най-много петима честни хора и ти си една от тях.

Усмивката й се разшири, разкривайки съвършени бели зъби.

— Може би ще се срещнем пак, писарю, в по-приятна обстановка.

Корбет се усмихна, но без да изчака отговора му, жената изчезна в мрака.

Вечернята в „Сейнт Пол“ бе свършила и духовниците си бяха тръгнали — някои към трапезарията, други — към стаите си; вратите бяха затворени и заключени. Навън покритата със сняг земя блестеше под светлината на пълната луна. Духаше силен вятър и виеше злокобно около сградата, карайки я да скърца и стене. Дори закоравелите престъпници, които живееха между гробовете в изоставените колиби покрай стената, трепереха, увиваха се по-плътно в дрипите си и се кълняха, че не биха излезли навън в подобна нощ. През деня „Сейнт Пол“ беше оживено място, но това само прикриваше усещането за заплаха, Злокобната тишина, която падаше, щом затвореха катедралата.

Престъпниците биха били още по-уплашени, ако можеха да, влязат в заключената катедрала и да видят забулената фигура, коленичила в основата на една колона. Човекът тананикаше нещо под нос, докато се взираше в тъмнината. После млъкна и прехапа замислено устни. Не би трябвало да бъде тук, но това беше най-доброто място, където можеше да мисли на спокойствие. Изглежда заговорите и плановете също като, прилепите се движеха най-добре през нощта. Не беше имал намерение да убива Дьо Монфор, макар да се радваше, че глупавият, бъбрив лицемер е мъртъв. Наруга се за собствената си грешка. Едуард Английски трябваше да падне мъртъв пред очите на своите поданици, миряни и духовници. Всичко щеше да бъде прието за Божие възмездие, а той щеше да отмъсти за смъртта на брат си и неговото семейство.

Мъжът вдигна глава и се взря в мрака. Беше чувал истории, че катедралата била построена върху някогашен храм, посветен на Диана и се чудеше дали старите езически божества, приели облика на демони, още бродят тук. Ако можеше, би ги призовал и им предложил душата си в замяна на унищожението на Едуард. Но щеше да има и други възможности. Първо трябваше да се справи с онзи досаден писар Корбет, който се бъркаше навсякъде. Мъжът захапа силно палеца си, но не усети болка. Господи, колко мразеше проклетия писар! У него имаше нещо студено и безстрастно — в продълговатото му мургаво лице, черната, вечно разчорлена коса и очите, също като на котка — тесни, зелени, бдителни. Мъжът потри ръце и се усмихна. Да, налагаше се да направи нещо и то по-скоро.