Кирил Христов
Черните очи

Видях я — ослепяха ми очите

от тая демонична красота

и вик безумен тласнаха гърдите

към схванати уста.

 

Между вулкани майка я родила,

в Калабрия — сърца за да мори…

Де другаде, кажете, тая сила

и страст, и плам гори?…

 

Два дена веч — две годин — аз линея,

че тя не снема огнен взор от мен, —

а смелост липсова… Ще полудея!…

Но дойде третий ден…

 

На третий ден аз грабвам китка цвете

и влизам при Розалия: подлий страх

тоз път веч задуших и аз ръцете

аз смело я хванах.

 

И викнах й: „Три дена вече стават!

Не мога повече — не ме мъчи!…

Очите твои мира ми не дават —

тез черните очи“…

 

Но смая се и трепна тя тогива —

и готви се да бяга, да се крий:

„Недей!… Батиста е ревнив… не бива!

Да знай — ще те убий!…“

 

„Да ме убие!… нека!… остави ме!…“

И тигър ревна в моето сърце —

и хубостта, която подлуди ме,

аз грабнах на ръце.

 

И тез очи безумно-сладострастни

със хиляди целувки аз покрих,

и в тия устни трепетни безгласни

аз свойте устни впих.

 

И всичката ми кръв нахлу в главата…

Как можех вече аз да се свестя,

когато и Батиста, и… камата

сама забрави тя?…