Пол Андерсън
Кръстоносци в космоса (9)

Глава осма

Първоначално бяхме твърде възбудени, за да обърнем внимание на това, а по-късно спахме твърде дълго. Но когато най-после се събудих, откривайки, че е още тъмно, аз проверих движението на звездите спрямо дърветата. О, колко бавно беше то! Нощта тук беше много по-дълга, отколкото на Земята. Това само по себе си доста изнервяше нашите хора. Обстоятелството, че не избягахме, озадачи мнозина. В този момент не можеше повече да се крие, че се намираме тук не по собствено желание, а поради предателство. Но все пак всички очакваха, че ще имат на разположение седмици, за да изпълнят разпорежданията на барона. Ето защо шокът, когато още преди зазоряване се появиха неприятелските кораби, беше голям.

— Кураж! — наставлявах аз Червения Джон, който трепереше от студ с бойците си в сивата мъгла. — Това не се дължи на никакви магически способности от тяхна страна. Нали бяхте предупредени за това на съвета на командирите. Уерсгорците просто могат да разговарят на стотици мили и да прелетяват такива разстояния за минути. Така че когато някой от бегълците се е добрал до първото най-близко имение, вестта за нас се е разнесла.

— Е — рече Червения Джон и думите му не бяха лишени от здрав смисъл, — ако туй не е магия, то тогаз аз знам какво е.

— Ако е магия, няма защо да се безпокоиш — отвърнах аз, — тъй като тъмните изкуства нямат власт над добрите християни. Казвам ти пак обаче, че това са просто умения в механичните и бойните изкуства.

— А т-те са п-по-силни от д-добрите християни! — запелтечи един от стрелците.

Джон го застави да млъкне, докато аз проклинах бъбривия си език.

На тази бледа феерична светлина можехме да видим как множество въздушни кораби кръжат над нас, някои от тях с размерите на нашия разбит „Кръстоносец“. Коленете ми трепереха под расото. Разбира се, всички ние се бяхме скрили зад защитния екран на малкия форт, който изобщо не беше изключван. Нашите оръдейници вече бяха установили, че с лъчевите оръдия, установени на позиции тук, се манипулираше също толкова лесно, колкото тези на кораба, и се бяха приготвили за стрелба. Знаех обаче, че ние нямаме истинска защита, защото можеше да бъде взривен един от онези много мощни снаряди, за които бях чул да се подмята. Не беше изключено също уерсгорците да ни атакуват по земя, разчитайки на неоспоримото си числено превъзходство.

Въздушните кораби обаче само кръжаха и кръжаха в пълна тишина под непознатите звезди. Щом първите бледи лъчи на зората огряха техните корпуси, аз оставих стрелците и затичах тромаво през росната трева към кавалерията. Сър Роджър стоеше изправен на седлото, забил поглед в небето. Беше въоръжен до зъби, но със свален шлем, закачен на една кука, и никой не би могъл да предположи, гледайки лицето му, колко малко бе спал тази нощ.

— Добро утро, братко Парвус — поздрави. — Дълго продължи този мрак.

Сър Оуен, който беше наблизо, прокара език по пресъхналите си устни. Бе блед, а около големите му, премрежени от дълги мигли очи имаше тъмни кръгове.

— И най-дългата зимна нощ в Англия никога не е минавала толкова бавно — каза и се прекръсти.

— Колкото по-дълга е нощта, толкова по-дълъг ще е и денят — отбеляза сър Роджър. Изглеждаше почти весел сега, когато трябваше да се справя с противника, а не с женски капризи.

Гласът на сър Оуен изпука като суха вейка.

— Защо не ни атакуват? — извика. — Защо само ни дебнат?!

— Би трябвало да е очевидно. Никога не съм мислил, че това се нуждае от обяснение — каза сър Роджър. — Нима нямат основания да се страхуват от нас?

— Какво?! — възкликнах. — Е, сир, разбира се, ние сме англичани. Но… — погледът ми блуждаеше назад: към няколкото жалки палатки, разпънати край крепостните стени; към одрипавелите, омърляни войници; към тълпата от жени, старци и хленчещи деца; към добитъка — свинете, овцете, към кокошките, наглеждани от проклинащите ратаи; към глинените гърнета, в които вреше приготовляваната закуска — в момента приличахме повече на французи.

Баронът се ухили:

— Какво означава за тях „французи“ или „англичани“? Искам да ти кажа по този повод, че моят баща бе участвал в битката при Банокбърн, където шепа дрипави шотландци разпердушиниха с пиките си цвета на рицарството на крал Едуард II. Единственото, което уерсгорците знаят за нас до момента, е, че сме се появили изневиделица и че ако хвалбите на Бранитар са основателни — сме направили това, което никой друг чужденец не е постигал: превзехме една от техните крепости! Тогава, ако ти ги командваше, нямаше ли да бъдеш предпазлив?

Силният смях, който избухна сред кавалеристите, зарази и пехотинците и накрая целият лагер се затресе от него. Видях как вражеските пленници се разтрепериха и се притиснаха един към друг.

Когато слънцето изгря, няколко уерсгорски кораба се приземиха много бавно и предпазливо на около миля, миля и нещо от нас. Ние се въздържахме от стрелба и това ги окуражи да изпратят навън бойци от екипажите, които започнаха да издигат някакви машинарии по полето.

— Нима ще ги оставим да построят тия крепости изпод самите ни носове? — извика сър Томас Булард.

— Ако се чувстват малко по-уверени, вероятността да ни нападнат е по-малка — отговори баронът. — Искам да стане ясно, че ние смятаме да преговаряме. Помнете, приятели, че нашето най-добро оръжие в момента са езиците ни — добави той с кисела усмивка.

Скоро уерсгорците приземиха много кораби в кръг. Тяхното подреждане наподобяваше онези камъни, които гигантите преди Потопа са поставили край Стоунхендж. По този начин те оформиха лагер, ограден от мистериозното, почти неуловимо блещукане на един защитен екран, подсилен от подвижни оръдия, изнесени на предни позиции и защитен отгоре от кръжащите във въздуха бойни кораби. Едва когато приключиха с това, те изпратиха парламентьор.

Тантурестото създание крачеше доста дръзко през ливадите, макар да си даваше сметка, че можем да го застреляме. Неговите металически дрехи блестяха на утринното слънце, но ние забелязвахме, че ръцете му са разперени — и празни. На свой ред сър Роджър тръгна с коня си, следван от моя милост — също на кон и преглъщащ с усилие думите на „Отче наш“. Уерсгорецът забави колебливо крачка, когато огромният черен жребец и подобният на желязна кула конник надвиснаха над него. В този момент той събра разтреперания си дъх и каза:

— Ако се държите, както подобава, аз няма да ви унищожа, докато трае този разговор.

Сър Роджър се разсмя, когато преведох криво-ляво тези думи:

— Кажи му — ми нареди той, — че аз от своя страна ще държа спуснат предпазителя на личното си мълниеносно оръжие. Но неговите заряди са толкова мощни, че не давам никаква гаранция, че няма да избухнат и да превърнат лагера му в развалини, ако се движи твърде рязко.

— Но вие нямате такива заряди, сир — запротестирах аз. — Не би било честно да твърдите това.

— Ти ще предадеш думите ми така, както ги изрекох, братко Парвус, или ще научиш наистина някои неща за мълниите и гръмотевиците.

Подчиних се. Във връзка с последвалия разговор аз, както обикновено, няма да се спирам на трудностите, свързани с превода. Речникът ми от уерсгорски думи бе ограничен, а си позволявам да кажа, че и граматиката ми беше истинска пародия. Както и да се погледне, аз изпълнявах ролята на лист пергамент, върху който тези, които разполагаха със силата, пишеха, изтриваха и отново пишеха. Честно казано, аз се чувствах като палимпсест^[1], преди да изтече този час.

Господи, какви неща бях принуден да изрека! Сред всички мъже за мен най-високо стои доблестният и благороден рицар сър Роджър дьо Турнвил. И все пак, когато трябваше да превеждам подхвърляните с ирония небивалици, думите засядаха в гърлото ми независимо че съм доста вещ в разказването на любовни рицарски романи и жития на светци. Той небрежно обясняваше как неговото английско имение — и то малкото — се простирало само върху три планети. И как лично ръководел отбраната на Ронсево срещу четири милиона поганци, а пък друг път сам, със собствените си ръце, превзел Константинопол, тъй като се бил обзаложил за това. „Припомни си“ едно гостуване във Франция, когато приел поканата на своя домакин да упражнят правото си на първа брачна нощ^[2] на двеста селски сватби, състояли се в един и същи ден. Единствената ми утеха беше, че твърде незначителна част от това безсрамно самохвалство успяваше да премине през ситото на превода и пратеникът на уерсгорците разбираше главно — след няколко опита сам да ни впечатли, — че има пред себе си някой, който може да го надмине в самоизтъкването си винаги, когато пожелае. Поради това той прие от името на своя владетел да бъде установено примирие, докато траят преговорите. За целта трябваше да бъде издигнат заслон по средата между двата лагера. Всяка от преговарящите страни имаше право да изпрати своя невъоръжена делегация там около пладне. Докато трае примирието, се забраняват полетите на летателни машини във въздушното пространство над всеки от лагерите.

— Така! — възкликна сър Роджър, докато се завръщахме в лек галоп. — Не се справих съвсем зле, нали?

— Ррр… — запелтечих аз. Той забави ход и аз направих усилие да кажа това, което мислех. — Разбира се, сир, свети Георги — или, боя се, по-скоро свети Дисмас, покровителят на мошениците — трябва да ви е покровителствал. Обаче…

— Обаче какво? — ме подкани нетърпеливо. — Не се страхувай да кажеш каквото мислиш, братко Парвус. — И добави с любезност, която ми се струваше напълно незаслужена: — Понякога си мисля, че в главата на тези кльощави рамене има повече от ума на всичките ми командири, взети заедно.

— Е, добре милорд — смотолевих аз. — Вие изтръгнахте отстъпки от онези, но за малко. Както предвиждате, те ще проявят предпазливост, докато ни проучват. Въпросът е колко дълго можем да се надяваме, че ще ги заблудим. Това е раса, управлявала империя векове наред. Те положително имат опит в общуването с многобройни непознати народи, съществуващи при най-различни условия. Съдейки по нашата малобройност, по архаичните ни оръжия, по липсата на летателни машини, създадени от собствената ни цивилизация, няма ли скоро да открият истината и да ни атакуват с превъзхождащите ни сили?

Устните му сурово се свиха. Хвърли поглед към голямата палатка, където бяха настанени жена му и децата му.

— Разбира се — каза баронът. — Аз нямам друга надежда, освен да печеля време.

— И тогава какво? — не преставах аз.

— Не знам. — И като се извърна към мен, свиреп като връхлитащ ястреб, добави: — Но това е моя тайна, не разбираш ли? Откровен съм пред теб като на изповед. Но ако се разчуе това, ако хората ни разберат колко съм угрижен и как наистина не знам какво да правя… с всички нас е свършено.

Кимнах разбиращо. Сър Роджър заби шпори в хълбоците на коня и влетя на галоп в лагера, подвиквайки като момче.