Пол Андерсън
Кръстоносци в космоса (5)

Глава четвърта

Бях най-незначителният в нашата компания и не участвах в много от нещата, които станаха. Въпреки това ще ги опиша толкова пълно, колкото е възможно, като използвам догадки, за да запълня онова, което не знам. Капеланите научаваха много неща при изповед и макар че не злоупотребяваха с оказваното им доверие, те никога не закъсняваха да коригират неверните ми представи. Ето защо вярвам на твърдението, че сър Роджър извикал лейди Кетрин настрана и й описал истинското положение. Той вероятно се е надявал да срещне от нейна страна хладнокръвие и кураж, но тя била обзета от страхотен гняв.

— Проклет да е денят, когато се омъжих за теб! — изкрещяла тя. Хубавото й лице почервеняло, а после пребледняло. Започнала да тропа с малкото си краче по стоманения под. — Сякаш не беше достатъчно, че като наруши клетвата си за вярност, ти ме опозоряваш пред краля и придворните и че ме осъждаш да прекарам дните си в оная меча бърлога, която наричаш замък. А сега излагаш на риск живота на моите деца и което е по-важно — техните души!

— Но, скъпа моя — запелтечил той. — Аз не бих могъл да…

— Не би могъл, ти си твърде глупав! Като че не ти стигаше да отидеш да грабиш и да блудстваш във Франция, та ти е необходимо да правиш това в този летящ ковчег. Твоята самонадеяност те накара да вярваш, че това дяволско изчадие толкова се бои от теб, та е готово да ти стане покорен роб. Тежко и горко на нас, жените!

Тя се обърнала рязко и хлипайки, побягнала. Сър Роджър гледал след нея, докато се скрила от погледа му в дългия коридор. След това с натежало сърце отишъл да види своите бойци.

Те приготвяха вечерята си в дъното на трюма, когато той дойде при тях. Въздухът оставаше свеж въпреки всички огньове, които бяхме запалили. Бранитар ми бе казал, че корабът разполага със система за регенериране на всички жизненоважни флуиди на въздуха. Беше донякъде изнервящо, че се намирах непрестанно сред излъчващи светлина стени и че нямах представа ден ли е или нощ. Простите войници бяха насядали наоколо, надигаха глинените стакани с ел, играеха на карти и на зарове, пощеха си бълхите — една дива, безбожна сган, която въпреки това посрещна своя господар с истинска преданост.

Сър Роджър повика с ръка Червения Джон Хемуърд, чиято исполинска фигура се запъти с тромава походка към него в една тясна странична кабина.

— Е, господарю — подхвърли той. — Пътуването до Франция излезе малко длъжко.

— Планът беше… променен — отвърна спокойно сър Роджър.

— Изглежда, че там, откъдето идва този кораб, има ценна плячка. С трофейното оръжие бихме могли да екипираме цяла армия, достатъчно голяма не само да завоюва нови земи, но и да удържи и затвърди всички наши завоевания. Освен ако не се изправим пред нови земи за завоюване, за които да не ни стигнат силите, сир.

— Не смятам така. Но ти подготви хората си за тази промяна в плана и успокой всичките им опасения.

— Не ще да е лесно, сир.

— Защо? Казах ти, че плячката ще бъде добра.

— Е, милорд, ако искате да знаете голата истина, ще ви я кажа. Та ето какво. Макар че взехме със себе си повечето жени от Ансби и макар мнозина от тях да са неомъжени и хм… благоразположени, все пак е вярно, нали, че мъжете са двойно повече от тях. Разправят, че французойките били хубави и че подобно на сарацинките невернички нямали нищо против, ако някой ги поощипе тук-там; всъщност казват, че те охотно позволявали това — но ако се съди по тези де, синьоликите, дето им видяхме сметката, ами… техните жени май не са тъй привлекателни.

— Откъде знаеш, че те не държат като затворнички красиви принцеси, които дават мило за драго да видят едно честно английско лице?

— Вярно, милорд. Па може да е тъй.

— Гледай да подготвиш стрелците за бой, когато пристигнем. — Сър Роджър потупа гиганта по рамото и отиде да каже подобни неща и на другите командири. Пред мен той спомена проблема за жените малко по-късно и аз бях ужасен.

— Да бъде благословен Бог, че е лишил уерсгорците от всякаква привлекателност и ги е сътворил различни от нас! — възкликнах аз. — Велика е Неговата промисъл.

— Може да са ощетени от природата — рече баронът. — Но сигурен ли си, че не са от човешкия род?

— Господ знае това, сир — отвърнах аз, след като поразмислих по въпроса. — Те изглеждат като грешка на земните творения. И все пак… ходят на два крака, имат ръце, говорят, притежават силата на разума…

— Това няма особено значение — реши той.

— Напротив, има голямо значение, сир — му рекох. — Защото, виждате ли, ако те имат души, тогава наш неотменен дълг е да ги спечелим за Вярата. Но ако нямат, тогава ще е богохулство да им дадем причастие.

— Оставям на теб да разбереш истината — каза той с безразличие.

Изтичах към кабината на Бранитар, която бе охранявана от двама стражи с копия.

— Какво искаш? — запита той, когато приседнах на пода.

— Имаш ли душа? — пожелах да разбера аз.

— Имам ли… какво?

Аз му обясних какво е душата. Той все още не разбираше.

— Нима наистина смяташ, че твое миниатюрно Аз живее в главата ти? — ме попита.

— О, не! Душата е нематериална. Тя е, която дава живот — е, не точно това, защото и животните са живи. Ами тя е… твоето аз…

— Разбирам. Мозъкът.

— Не, не! Душата е онова нещо, което продължава да живее, след като тялото е мъртво, и тя отива на съд заради делата на човека, докато е бил жив.

— Аха… Вие вярвате значи, че личността оцелява след смъртта. Интересна теория. Ако личността е една метафизична матрица, а не материален субект, което изглежда доста рационално, тогава е теоретично възможно тази матрица да бъде „отпечатана“ върху нещо друго при същата система от взаимовръзки, но материално различно от предишното.

— Спри да бръщолевиш! — нетърпеливо го прекъснах аз. — Ти си по-лош от албигоец^[1]. Кажи ми просто и ясно, имаш ли душа или не?

— Нашите учени изследваха хипотезата за матрица на личността, но доколкото знам, съществуващите данни не позволяват да се направи определено заключение.

— Отново започваш — въздъхнах аз. — Не можеш ли ясно да ми отговориш? Само ми кажи, имаш ли душа, или нямаш?

— Не зная.

— На теб изобщо не може да се разчита — укорих го аз и излязох.

С другите духовници обсъдихме надълго и нашироко въпроса, но като изключим твърдо установения факт, че условно кръщение може да бъде дадено на всички хуманоиди, които желаят да го получат, не бе намерено решение. Това беше проблем от компетентността на Рим, вероятно на църковен събор.

Докато ставаше всичко това, лейди Кетрин бе овладяла сълзите си и се разхождаше надменно напред-назад по един коридор, стремейки се по този начин да се освободи от вътрешното си объркване. В дългата зала, където се хранеха командирите, тя завари сър Оуен, който настройваше арфата си. Той скочи на крака и се поклони:

— Милейди! Това е една приятна… бих си позволил да кажа… поразяваща… изненада. Приседна на една пейка.

— Къде се намираме сега? — запита, внезапно издавайки безпокойството си. Предполагайки, че знае как стоят нещата, той отговори:

— Не знам. Слънцето непрекъснато се смаляваше, докато най-после се изгуби между звездите. — Бавна усмивка плъзна по мрачното му лице. — Все пак в тази зала има достатъчно слънце.

Лейди Кетрин почувства как руменина залива скулите й. Сведе очи към обувките си. Против волята й нейните устни се издадоха напред — като за целувка.

— Тръгнали сме на най-самотното пътешествие, което хората някога са предприемали — каза сър Оуен. — Ако милейди позволи, ще се опитам да я откъсна за час от това с песен, посветена на нейните прелести.

Тя отказа колебливо, после се съгласи. Неговият глас започна да се извисява, докато накрая изпълни залата.