Пол Андерсън
Кръстоносци в космоса (16)

Глава петнадесета

Естествено, не бих могъл да приема подобно предложение, дори да оставим настрана трудностите, свързани с освещаването на абатството. Надявам се, знам скромното си място в живота. Така или иначе обсъждането на предложението бе лишено от практически смисъл. Трябваше много други неща да направим в името Божие, освен да отслужваме благодарствени литургии.

Пуснахме почти всички пленени уерсгорци. По един мощен далекоговорител сър Роджър изпрати прокламация към жителите на Тариксан и прикани всеки по-крупен земевладелец от неопустошените области да дойде, да даде клетва за вярност и да отведе със себе си по неколцина от онези, които бяха останали без подслон. Преподаденият на уерсгорците урок бе толкова суров, че през следващите няколко дни се струпаха безброй синьокожи посетители. По необходимост с тях трябваше да се занимавам аз, така че за известно време забравих какво е сън.

Преобладаващата част от уерсгорците бяха много кротки създания. В действителност тяхната раса бе установила господството си над множество звездни светове толкова отдавна, че сега само войниците им знаеха да посрещат смъртта с мъжествено презрение. След като се бяха предали, свободните граждани и франклините бързо последваха примера им. При това уерсгорците дотолкова бяха свикнали да имат над себе си всемогъща власт, че никога и не бяха сънували за възможността да се разбунтуват.

През това време по-голяма част от вниманието на сър Роджър бе насочено към обучението на нашите хора в носене на гарнизонна служба. Тъй като машините в крепостта се управляваха лесно, както повечето уерсгорски механизми, скоро на тази работа постави жени, деца, крепостни селяни и възрастни люде. Те трябваше да удържат Дарова поне за малко в случай на нападение. Онези, които изглеждаха безнадеждно некадърни за дяволското умение да се справят, е отчитането на измервателните уреди, натискането на копчета и въртенето на ръчки, бяха пратени на един безопасно отдалечен остров да се грижат за добитъка.

След като бяха извършени необходимите приготовления този пренаселен Ансби да може да се отбранява без чужда помощ, баронът събра своите рицари за поредната експедиция в междузвездното пространство. Преди това ми обясни замисъла си; до момента единствено аз що-годе говорех уерсгорски, независимо че Бранитар с помощта на отец Симон обучаваше някои от останалите.

— Дотук се справихме добре, братко Парвус — каза сър Роджър. — Но оставени сами, ние никога няма да се преборим с войските на Уерсгориксан, ако тръгнат срещу нас. Надявам се, вече си изучил тяхното четене и смятане. Поне дотолкова, че да контролираме всеки уерсгорски пилот и да не допуснем да ни закара там, където не бихме искали.

— Поизучих принципите на тяхната звездна дртография, сир — отговорих, — макар че не си служат с карти, а с колонки от цифри. Освен това звездолетите не се управляват от живи същества, а от изкуствени, които получават необходимите инструкции в началото на полета. Така че корабът се поема от такъв хомункулус^[1].

— Това го знам от собствен опит — изсумтя сър Роджър. — Нали по този начин ни измами Бранитар. Опасно умение, но твърде полезно за премахване на врагове. Радвам се, че този път той няма да е с нас, и все пак вътрешно не съм спокоен, като го оставяме в Дарова…

— Но закъде се стягате, сир? — прекъснах го аз.

— Ах, да, забравих. — Той разтърка с пръсти натежалите си от умора клепачи. — Освен Уерсгориксан има и други държави. По-малки звездни народи, които очакват с трепет деня, когато тези зурлести приятели ще решат да им видят сметката. Трябва да търся съюзници.

Това беше достатъчно очевидно, но се колебаех дали да попитам.

— Е — рече сър Роджър, — какво те безпокои сега?

— Ако те не са започнали война досега — запитах несигурно, — защо пристигането на няколко варвари като нас би ги накарало да сторят това?

— Виж какво, братко Парвус — отвърна сър Роджър. — Омръзнаха ми тези хленчения за това колко сме невежи и слаби. Ние не сме невежи, що се касае до истинната вяра, нали?! И още нещо, може би по-конкретно, по същия повод. Макар че средствата за воюване вероятно се променят през вековете, съперничествата и интригите тук не изглеждат по-рафинирани, отколкото са на Земята. Ние не можем да бъдем наречени варвари само защото си служим с по-различни оръжия.

Трудно бих могъл да отхвърля неговите аргументи, тъй като в тях беше единствената ни надежда да принудим чуждоземните да ни покажат пътя към дома.

Най-добрите звездолети лежаха в хангарите на Дарова. Занимавахме се с тяхното дооборудване, когато слънцето притъмня от появата на един още по-грамаден кораб. Висейки във въздуха като буреносен облак, той ни хвърли в дълбок смут. В този момент притича сър Оуен Монтебеле, влачейки един уерсгорски инженер, и ме дръпна да превеждам по далекоговорителя. Застанал извън обхвата на апарата с гол меч, сър Оуен застави пленника да разговаря с командира на кораба.

Оказа се, че това е търговски съд, отбил се на рутинното си посещение на планетата. Гледката на превърнатите в кратери крепости Гантура и Стуларакс ужасила екипажа. Твърде лесно бихме могли да свалим кораба, но сър Оуен накара своята уерсгорска марионетка да каже на капитана, че е имало нападение от космоса, което гарнизонът на Дарова е отбил, и че е наложително да се приземи тук. Капитанът се подчини. Когато външните врати на кораба се отвориха, сър Оуен връхлетя вътре с рой войници и го завладя без никакви усложнения. За този му подвиг бе възхваляван денонощно и се обви с ореола на безстрашна, колоритна личност, готова винаги за шега или за дръзко приключение. Сър Роджър, който се трепеше без почивка, им изглеждаше още по-недодялан. Хората изпитваха страхопочитание към него, а донякъде и омраза, защото изцеждаше всяка капка сила от тях. Сравнен с него, сър Оуен изглеждаше като Оберон^[2] пред мечка. Половината от жените бяха влюбени в него, макар че той посвещаваше песните си само на лейди Кетрин.

Плячката от гигантския кораб бе богата. Най-ценното от всичко обаче бяха тоновете зърнени храни, които открихме. Дадохме малка част от него на добитъка от острова, който започна да мършавее, хранейки се с безвкусната синкава трева. Животните го приеха като английски овес. Когато научи, сър Роджър възкликна:

— Планетата, откъдето идва този дар, трябва да бъде първата, която ще завладеем.

Прекръстих се и бързо се запилях нанякъде.

Имахме обаче малко време за губене. Не беше тайна, че Харуга беше изпратил звездолети до Уерсгориксан незабавно след втората битка за Гантура. Те щяха да се забавят известно време, докато стигнат тази отдалечена планета, а императорът също щеше да се нуждае от известно време, докато събере армада от разпръснатите си владения. Пристигането на тази армада щеше да отнеме време, но вече доста дни бяха минали.

Начело на гарнизона от жени, деца, възрастни и крепостни сър Роджър постави своята съпруга.

Укоряват ме, че практиката на нашите хронисти да влагат думи в устатата на велики личности, чийто живот описват, е недопустима за един истински книжовник. И все пак аз познавах и двамата, не само високомерната им външност, но и техните души, макар че по-скоро се догаждах какво става в тях. Почти ги виждам — в подобната на гробница стая в чуждия замък.

Лейди Кетрин бе украсила стените със своите гоблени, постлала бе рогозки на пода и бе оставила свещите да опушат всичко, за да не й изглежда толкова нереално това място. Представям си я как чака, затворена в своята гордост, докато съпругът й си взима сбогом с децата. Малката Матилда открито плаче. Робърт сдържа сълзите си, поне докато затвори вратата зад баща си — та нали той също е един Дьо Турнвил. Сър Роджър бавно се изправя. Поради липса на време той вече не се бръснеше и брадата му се вие на къдри, подобни на намотки на жица, по покритото с белези орлово лице. Сивите му очи изглеждат угаснали и едно мускулче на бузата му постоянно играе. Тъй като топлата вода тук тече в изобилие, той се е изкъпал: но пак си е сложил своето грубо старо късо кожено палто и тесните панталони, опънати до коляното. Презраменният ремък на огромния му меч проскърцва, докато отива към съпругата си.

— Е — казва притеснено, — трябва да тръгвам.

— Да. — Стройната фигура е изпъната като струна.

— Вярвам — изрича той, като се прокашля несигурно, — вярвам, че си научила всичко, което е необходимо. — Няма отговор, затова продължава: — Помни, най-важното е да се държат строго по време на уроците онези момчета, дето учат уерсгорски. В противен случай ще бъдем като глухонеми сред нашите врагове. Не се доверявай никога на нашите пленници. По двама стражници трябва да бъдат неотлъчно с всеки един от тях.

— Разбира се — и кимва. Стои изправена, без своята прилепваща към главата шапчица и светлината на свещите се плъзга по навитата на масури кестенява коса. — Трябва да помня също, че на прасетата не е необходимо да даваме от новия фураж, с който храним другите животни…

— Това е изключително важно! Също така гледай крепостта да е добре подсигурена с провизии. На онези от нашите, които са яли местна храна, все още им няма нищо, така че можеш да реквизираш известно количество зърно от хамбарите на уерсгорците.

Мълчанието все повече се сгъстява между тях.

— Е, хайде — казва, — трябва да вървя.

— Бог да ви пази, милорд. — Застава неподвижно за миг, изучавайки и най-леката промяна в интонацията на нейния глас.

— Кетрин…

— Да, милорд?

— Аз те провалих — изрича с мъка той. — И което е по-лошо: пренебрегнах те.

Нейните ръце се протягат, като че ли несъзнателно. Неговите загрубели длани ги обхващат.

— Всеки би могъл да сбърка — казва тя развълнувано.

Той събира смелост да погледне в очите й.

— Ще ми дадеш ли залог?

— За благополучното ти завръщане…

Той спуска ръце върху кръста й, притегля я към себе си и вика радостно:

— И за моята окончателна победа! Дай ми твоя залог и аз ще поставя тази империя в краката ти!

Тя се освобождава от прегръдката му. По устните й се изписва отвращение.

— Кога ще започнеш да търсиш нашата Земя?

— Що за достойнство е да летиш незабелязан от никого към дома и оставяш самите звезди като свои врагове?

Гордостта пърха в думите му като птица в кафез.

— Господ да ми е на помощ — прошепва милейди и побягва. Той остава неподвижен още малко, докато шумът от стъпките й се изгубва из студените коридори. Тогава се обръща и излиза, насочвайки се към хората си.

Бихме могли да се натъпчем в един от големите кораби, но сметнахме, че е по-добре да се разпределим в няколко. Бяхме ги пребоядисали, използвайки запасите от боя на уерсгорците. Тази работа свърши един от хората на сър Роджър, който имаше някакви умения по хералдика. Сега те бяха аленочервени, златисти и виолетови, а на флагманския кораб бяха изобразени гербът на рода Дьо Турнвил и леопардите на Англия^[3].

Тариксан изчезна зад нас. Ние се оказахме в такова странно състояние, при което се люлееш напред-назад в пространството в повече измерения от обичайните три на Евклид и което уерсгорците наричаха „свръхсветлинно движение“. Звездите отново блестяха ярко около нас и ние се забавлявахме да даваме имена на новите съзвездия: Рицар, Орач, Арбалет и много други, включително и такива, каквито не е благопристойно да се споменават тук. Пътуването не трая дълго — само няколко земни дни, доколкото можехме да съдим по часовниците си. По време на него успяхме да отпочинем и когато влязохме в планетарната система на Бодавант, вече се чувствахме нетърпеливи като хрътки.

До този момент вече ни бе станало ясно, че има много слънца, различни по цвят и големина, всички свързани помежду си. Уерсгорците подобно на хората предпочитаха малките жълти слънца. Бодавант бе по-червеникав и по-малко горещ. Само една от неговите планети беше населена, което беше типичният случай. Но макар че планетата Бода би могла да бъде колонизирана от хора или от уерсгорци, те биха я счели за мрачна и студена. По тази причина нашите врагове не си бяха дали труд да покорят местните джайри, а просто се задоволяваха да не допускат разширяването на владенията им и им бяха наложили крайно неизгодни търговски споразумения.

Планетата висеше в небето като огромен ръждивокафяв щит, изпъстрен с тъмни и светли петна, когато бойните кораби на джайрите подадоха своите сигнали. Цялата ни флотилия послушно спря. Всъщност ние преустановихме ускоряването и просто се носехме през пространството в хиперболична субсветлинна орбита, в която корабите на джайрите можеха да влязат. Но проблемите на небесната навигация причиняват главоболие на бедната ми глава и аз предпочитам да ги оставя на астролозите и на ангелите.

Сър Роджър покани адмирала на джайрите на борда на флагманския ни кораб. Служехме си, естествено, с уерсгорски, а аз изпълнявах ролята на преводач. Ще се огранича обаче да предам само същността на разговора, а не досадните подробности, от които се състоеше.

Бяхме се подготвили за прием с намерението да впечатлим гостите. По целия коридор от портала до трапезарията бяха строени войници. Стрелците в зелени жакети и опънати по прасците панталони, с барети, окичени с пера, държаха пред себе си своите страховити дълги лъкове. Простите войници, които бяха лъснали своите брони и шлемове, оформяха арка от пики. Зад тях там, където коридорът ставаше по-висок и достатъчно широк, двадесет кавалеристи блестяха във всичките си доспехи, хералдически знамена, пера и копия, да не говорим за това, че бяха яхнали най-грамадните коне. На последната врата главният гончия на сър Роджър стоеше с ястреб на китката и глутница мастифи в краката. Тръбяха фанфари, биеха барабани, цвилеха коне, кучетата бяха провесили езици и в този момент като един човек ние накарахме кораба да закънти от мощния ни възглас:

„Бог и свети Георги да пазят добрата стара Англия! Ура!“

Джайрите изглеждаха доста стъписани, но продължиха към столовата. Бе украсена с най-великолепните тъкани, които бяхме плячкосали. В края на дългата маса, облечен в бродирани дрехи, на трон, скован набързо от нашите дърводелци, седеше сър Роджър. Когато джайрите влязоха, той вдигна златен уерсгорски бокал и пи наздравица в тяхна чест с английски ел. На него му се щеше да е вино, но отец Симон бе решил да го пази за Светото причастие, изтъквайки, че тия чуждестранни дяволи не биха схванали разликата.

— Приветствам ви с добре дошли! — изрецитира сър Роджър една от своите любими английски фрази, предпочитана дори когато говореше на по-близкия за него френски.

Джайрите се чудеха как да реагират, докато пажовете не ги поведоха към местата им край масата с церемониалност, достойна за кралски двор. След това аз прочетох молитва и призовах Божията благословия над нашата конференция. Признавам, сторих това не само по религиозни съображения. Бяхме научили предварително, че джайрите използват известни словесни формули, за да активизират скрити сили на тялото и ума. Ако те бяха достатъчно невежи да приемат моя звучен латински за още по-впечатляваща разновидност на тези формули, грехът не беше наш, нали?

— Добре дошъл, милорд — каза сър Роджър. Изглеждаше много спокоен. Около него дори витаеше някаква дяволитост. Само онези, които го познаваха добре, биха могли да се досетят каква празнота имаше вътре в него. — Моля да ме извините за безцеремонното нахлуване във вашите владения, но новините, които нося, не могат да чакат.

Адмиралът на джайрите се протегна неспокойно напред. На ръст беше малко по-висок от човек, а същевременно — по-строен и грациозен. Тялото му бе обрасло с мека сива козина, а около главата му имаше бяла пухкава лента от косми. В лицето му имаше нещо котешко, а очите му бяха огромни и тъмночервени, но като цяло неговото лице приличаше на човешко. Дотолкова, разбира се, доколкото приличат на човешки лицата в някой триптих, рисуван от не особено умел художник. Носеше плътно прилепнали дрехи от някаква кафеникава материя и знаците на своя ранг. Но колко безцветни изглеждаха наистина той и осемте му спътници на фона на пищността, която ние демонстрирахме, макар и с огромни усилия предвид възможностите ни. Неговото име, както узнахме впоследствие, беше Белджад Сор Ван. Очакванията ни, че лицето, на което е възложена междупланетната защита, заема висок пост в самото управление на държавата, се оказаха основателни.

— Не допускахме, че уерсгорците биха се доверили на някоя друга раса дотолкова, че да я въоръжат като свой съюзник — каза той.

Сър Роджър се засмя.

— Едва ли, любезни господине! Идвам от Тариксан, който току-що завладях. Ние използваме пленени уерсгорски кораби, за да допълним нашата флота.

Белджад седеше прав като свещ. Неговата козина настръхна от възбуда и извика:

— Нима вие сте друга космическа раса?

— Ние се наричаме англичани — избягна прекия отговор сър Роджър. Не желаеше да лъже потенциалните си съюзници повече, отколкото е необходимо. Тяхното възмущение, в случай че разкриеха истината, би могло да ни създаде проблеми. — Нашите владетели притежават обширни чуждестранни земи като Ълстър, Лейнстър и Нормандия, но аз няма да ви отегчавам с изброяване на всички планети под тяхна власт. — Единствено аз забелязах, че фактически той не нарече тези графства и херцогства планети. — Накратко, нашата цивилизация е твърде стара. Летописите ни датират отпреди повече от пет хиляди години.

Той използва уерсгорските мерки за време приблизително толкова точно, колкото това беше възможно. И кой ще отрече, че Светото писание описва всичко с абсолютна точност от времето на Адам?

Белджад се впечатли по-малко, отколкото очаквахме.

— Уерсгорците се гордеят с някакви си две хилядолетия, през които тяхната история има ясно проследена хронология, а това е времето, откакто тяхната цивилизация се е възстановила от последната междуособна война — каза той. — Но джайрите могат със сигурност да проследят своята история от последните осем хиляди години.

— Откога извършвате космически полети? — попита сър Роджър.

— От около два века.

— Аха. Нашите най-ранни експерименти в тази област датират… откога, братко Парвус?

— От около три хиляди и петстотин години. Започнали са на едно място, наречено Вавилон — обясних аз.

Белджад хлъцна. Сър Роджър продължи ласкателно:

— Вселената е толкова обширна, че разрастващото се английско кралство до съвсем неотдавна не се бе натъкнало на разширяващите се уерсгорски владения. Уерсгорците не си дадоха ясна сметка за нашата истинска сила и ни нападнаха безпричинно. Вие познавате тяхното коварство. Ние самите сме една миролюбива раса. (Бяхме научили от надменните уерсгорски пленници, че Джайрската република осъжда войната и никога не си позволявала да колонизира планета, която е била вече населена.) Сър Роджър скръсти ръце и вдигна набожно очи към небето: — Неслучайно — каза той — една от нашите най-главни заповеди гласи: „Не убивай!“. Обаче изглеждаше още по-голямо престъпление да оставим такава жестока и опасна сила като Уерсгорската империя да сее смърт и разорение сред нашите безпомощни сънародници.

— Хм — потърка рунтавото си чело Белджад, — къде се намира тази ваша Англия?

— Хайде сега — измърка подкупващо сър Роджър. — Не бихте могли да очаквате, че бихме казали това дори на най-високопочитаемите чужденци, докато с тях не се опознаем по-добре. Самите уерсгорци не знаят, че ние сме пленили техен разузнавателен кораб. Ръководената от мен експедиция дойде тук, за да ги накаже и да събере информация. Не е в стила на нашия монарх да се меси в работите на други интелигентни същества, бе да се консултира предварително за техните желания. Кълна се, че крал Едуард III никога дори не е помислял да постъпи така. Много бих иска вие, джайрите, и други, които са пострадали от уерсгорците, да се присъединят към мен и да предприемем поход, за да ги научим на смирение. А по този начин вие ще добиете правото да си разделите с нас тяхната империя честно и почтено.

— Като командир на отделна бойна единица имате ли пълномощия да водите такива преговори? — попита недоверчиво Белджад.

— Аз не съм дребен благородник, сър! — отвърна натъртено сър Роджър. — Моето потекло е не по-малко високо от потеклото на който и да е ваш сънародник. Един от моите прадеди на име Ной е бил някога адмирал на обединените флоти на моята планета.

— Това е толкова неочаквано — рече със запъване Белджад. — Просто нечувано. Ние не можем… не мога… това трябва да се обсъди и…

— Разбира се. — Моят господар извиси глас, докато залата закънтя. — Но не се разтакавайте, господа. Давам ви шанс с наша помощ да унищожите уерсгорския варваризъм, чието съществуване Англия не може да търпи повече. Ако споделите с нас бремето на войната, ще споделите и плодовете на победата. В противен случай Англия ще бъде принудена да окупира цялата Уерсгорска империя. Защото някой трябва да поддържа ред в нея. И тъй аз ви призовавам — присъединете се към експедицията под мое водачество и напред към победа!