Пенчо Славейков
Цар Самуил

„Мир, мир!“ — едногласно военний съвет,

        от грозната вест унесвесен,

таз вечер реши… Во походний си плащ

        загърнат, над стола надвесен,

оборил бе горда глава Самуил,

        в невесели мисли унесен.

 

Пред тъмний му поглед безкрайно поле

        завяно со сняг се разстила —

и труп върху трупи… Свирепа е рат

        там кръвна коситба косила…

Оръжие сложили, живите в плян

        отиват на робско чернило…

 

Но ето че вестник и морен, и блед

        промъкна се в шатра червений;

пристъпи, застана и с нисък поклон

        продума към царя смутений:

„Завръщат се, царю, в Беласицкий бой

        дванайсетте полка пленени!“

 

И сепна се в мисли унесений цар,

        претръпнаха вси воеводи.

А той продължи: „Но завръщат се те

        сакати и слепи нероди —

на сто-душ е само оставен от тях

        един едноок да ги води.“

 

И думи на думите грозни в ответ

        се царю в сърце отзоваха:

„Излез! Посрещни ги! — Или смелостта

        се смръзна в душата ти плаха?“…

Той стана, възлезе на ближния хълм;

        след него войводи вървяха.

 

В полето, загърнато в сняг, там далеч,

        чак поглед дето достига,

от глухия стан до смъглени гори,

        извива се черна верига —

люлей се, примъква се бавно насам,

        и стон до небето се дига.

 

Могъщия цар, пребледнял като смин,

        към тъмната граница южна

се взря и с закана издигна ръка

        и нещо нечуто прошушна —

но в миг залюлян, полетя настрана

        и наземе възнак се люшна…

 

Притекоха се воеводи завчас —

        но царят веч мъртъв лежеше:

по хладни му устни червена тъсма

        кръв топла се излек струеше…

А грозно войнишкият стон надалеч

кат песен надгробна ехтеше.