Пенчо Славейков
Змейново любе

Плахи звездици в небе потъмняха;

рано без време петлите пропяха…

В село се късни прибират жътварки.

Хубава Яна припират другарки:

 

„Яно, каква е таз твоя промяна?

Весела беше за час и засмяна —

що е че ходиш тъй грижна, неволна?

Нещо потайно не би да си болна?“

 

— Болна съм, дружки, зла болест ме бие,

лазят ме тръпки, свеста ми се вие,

вихър се кани, а прязнощ е тъмна…

Кой знай до утре ще ли да осъмна!

 

Ясния месец зад облак потъна;

въхър налетя, дървета прегъна…

Яна низ пътя се бъхти, превива;

като веда е — ни мъртва, ни жива.

 

Около нея в почуди жътварки;

хубава Яна припират другарки:

„Яно, що ходиш, що кършиш ръцете?

Де ти е памет? Що е на сърце ти?“

 

— Свива се сърце и памет се губи…

Дружки, неверници, змейно ме люби.

Пусти остали вси билки чемерни.

Ох, не напусто са облаци черни! —

 

Лавнаха псета далеко по двори,

тъмното небо се надве разтвори —

и стреловита светкавица блясна;

от невиделица трясък се трясна.

 

С трясък рой налетяха стихии:

змееве, змеици с златни кочии —

цялата рода на змея Огняна,

сбрана на сватба по хубава Яна.

 

Свиха, извиха — на вис полетяха.

Миг само плахи жътварки съзряха,

хубава Яна с незнайно си любе

как се зад облаци тъмни загуби.