Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amazonia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 154 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2002

ISBN 954-585-395-6

 

William Morrow, New York, 2002

История

  1. — Добавяне

2.
Инструктажът

6 август, 21:15 ч.

Сао Габриел

 

Натан прекоси улицата срещу офиса на Мани във ФУНАИ и се запъти към базата на бразилската армия. Придружаваха го бразилският биолог и професор Коуве. Професорът току-що се бе завърнал от болницата. Натан с облекчение научи, че Тама е по-добре.

Изкъпан, избръснат и с изпрани и изгладени дрехи, Натан се чувстваше съвсем различно от човека, пристигнал тук преди няколко часа. Струваше му се, че бе изчистил тялото си не само от пот и мръсотия, но и от самата джунгла. В течение само на няколко часа от новопосветен член на племето яномамо се бе превърнал отново в американски гражданин. Ефектът от дезодориращия сапун „Ирландска пролет“ бе потресаващ. С удоволствие вдъхна остатъчното ухание на сапуна.

— След продължителен престой в джунглата тя ти се вижда противна, нали? — попита професор Коуве и всмукна дим от лулата си. — Когато за пръв път напуснах дома си във венецуелската джунгла, най-трудно ми бе да привикна към бомбардирането на всичките ми сетива. Имам предвид миризмите, звуците, цялата динамика на цивилизацията.

— Човек много бързо свиква с простия живот в гората — каза Натан. — Има обаче поне едно нещо, което оправдава изцяло всички неудобства на съвременния цивилизован живот.

— И кое е то? — попита Мани.

— Тоалетната хартия.

— Защо според теб напуснах джунглата? — засмя се Коуве. Запътиха се към портала на осветената база. Съвещанието трябваше да започне след десет минути. Може би тогава нещата щяха да се изяснят.

Докато вървяха, Натан хвърли поглед към смълчалото се градче и огледа тази малка крепост на цивилизацията. Върху тъмната повърхност на реката се отразяваше пълна луна, като отражението бе леко замъглено от вечерната мъгла. Единствено през нощта джунглата ставаше отново господарка на Сао Габриел. След залез слънце градските звуци заглъхват и на тяхно място се появяват звуците на нощната джунгла, придружени от хора на крякащите жаби и цвърченето на скакалците и щурците. Дори и на улиците пляскането на крилете на прилепите и жуженето на кръвожадните комари заменят звуците, предизвикани от клаксоните на автомобилите и от хорското оживление. В такива часове човешкото присъствие се чувства единствено пред отворените кръчми, от които се разнася смехът на късните посетители. Иначе през нощта джунглата е господар и тук.

— За какво според теб може да съм притрябвал на правителството на САЩ? — обърна се Натан към Мани.

— Нямам представа. Но трябва да има някаква връзка с хората, които те финансират.

— С фармацевтичните заводи „Телукс“?

— Точно с тях. Заедно с военните пристигнаха и хора с вид на бизнесмени. Ако съдя по външността им, адвокати.

— Та нима не се появяват винаги адвокати, когато „Телукс“ се заема с нещо? — отвърна сърдито Натан.

— Не трябваше да им продаваш „Екотек“ — обади се Коуве, без да изважда лулата от устата си.

— Професоре…

— Извинявай. Знам, че не трябва да подхващам тази тема. Деликатна е…

Натан бе по-склонен да използва друга дума. „Екотек“, създадена преди дванайсет години, бе дело на баща му. Бе фармацевтична фирма, която целеше да използва познанията на местните шамани за производството на нови лекарства от растителен произход. Баща му бе решил да съхрани мъдростта и познанията на измиращите лечители от амазонския басейн, като при това местните племена се облагодетелстват от знанията си чрез зачитането на правата си на интелектуална собственост. Това се бе превърнало не само в амбиция на баща му, но и в смисъл на неговия живот. Бе дал обещание да го постигне на Сара, майката на Натан. Докато работеше като лекарка по линия на Корпуса на мира, тя бе посветила живота си на местните племена и съпругът й се зарази от тази нейна страст. Баща му й бе обещал да продължи делото й и така след няколко години се появи „Екотек“, синтез от истинска деловитост и от безкористни адвокатски услуги.

Днес обаче всичко, което бе останало от родителите му, бе изчезнало. Бе обсебено и погълнато от „Телукс“.

— Май са ни устроили почетен караул — отбеляза Мани, като прекъсна мислите на Натан.

Пред будката до портала двама рейнджъри бяха застанали в скована поза зад бразилски войник с нервен вид.

Натан погледна пистолетите им и отново се замисли за предстоящата среща.

Когато стигнаха до портала, бразилският часовой поиска документите им. След това един от рейнджърите направи крачка напред.

— Възложено ми е да ви придружа до съвещателната зала. Моля, последвайте ме.

Натан се спогледа с приятелите си и тръгнаха след войника. Вторият рейнджър зае стратегическа позиция зад тях. Натан погледна отново четирите военни хеликоптера, кацнали на футболното игрище на базата, и усети, че нещо се стегна в стомаха му, както при предусещането на опасност.

Нищо обаче очевидно не смущаваше професор Коуве. Той продължи да пуска облачета дим от лулата си и да върви с небрежна походка зад въоръжената охрана. На Мани видимо всичко това му се струваше по-скоро забавно.

Преминаха покрай ламаринените бараки, използвани като казарми от бразилските военнослужащи, и се отправиха към дървен склад със занемарен вид в другия край на базата. Малкото прозорци бяха боядисани с черна боя.

Водещият рейнджър отвори ръждясалата врата. Пръв влезе Натан. Очакваше да види мрачно помещение, пълно с паяци, но бе изненадан. Огромният склад бе ярко осветен от халогенни и флуоресцентни лампи. Циментеният под бе покрит с кабели, някои, дебели колкото китката му. В един от трите офиса в дъното бръмчеше генератор.

Натан се удиви от голямото количество хардуер, разпръснато из помещението: компютри, радиостанции, телевизионни приемници и монитори.

Сред целия този организиран хаос бе разположена голяма заседателна маса, върху която бяха разстлани разпечатки, карти, графици, дори вестници. Мъже и жени в униформи и в гражданско облекло шареха из помещението. Неколцина, сред които и Кели О’Брайън, се бяха съсредоточили в четене на документацията.

Какво ли ставаше тук?

— Боя се, че пушенето вътре не е разрешено — каза охранителят и кимна към запалената лула на професор Коуве.

— Разбирам — извини се Коуве и изтръска съдържанието на лулата си пред прага. Рейнджерът старателно разтри горящия тютюн с петата на обувката си.

Вратата на един от офисите се отвори и оттам излезе високият червенокос мъж, когото Натан бе решил, че е брат на д-р О’Брайън. До него се появи човек, когото познаваше добре и към когото изпитваше огромна неприязън. Носеше тъмносин костюм и бе преметнал сакото през едната си ръка. Натан бе сигурен, че върху това сако бе извезан гербът на „Телукс“. Както винаги, тъмнокестенявата му коса бе идеално сресана и намазана с брилянтин. Същото можеше да се каже и за грижливо подстриганата му козя брадичка. Усмивката, с която дари Натан и двамата му приятели, не бе по-малко мазна.

Червенокосият мъж се устреми към Натан с протегната отдалеч ръка и искрено доброжелателна усмивка.

— Доктор Ранд, благодаря ви, задето се отзовахте на поканата ни. Вярвам, че познавате доктор Ричърд Дзейн.

— Срещали сме се — отвърна студено Натан и стисна ръката на червенокосия. Той имаше жеста на способен да троши камъни с ръка.

— Аз съм Франк О’Брайън, ръководител на операцията. Вие вече познавате сестра ми. — Франк кимна към Кели, която вдигна поглед от документите и им махна с ръка. — Щом всички сме тук, можем да започнем.

Франк придружи Натан, Коуве и Мани до масата, а после даде знак на останалите да седнат. Точно срещу Натан седна мъж с волево изражение на лицето и дълъг светъл белег на гърлото. До него, един от рейнджърите. Двете му сребърни нашивки навеждаха на мисълта, че той бе най-старшият сред военните. В края на масата седна Ричърд Дзейн. Зае мястото между Кели и Франк, който не бързаше да седне. От лявата му страна седна друга служителка на „Телукс“, дребна жена от азиатски произход в традиционен син костюм. Имаше умни очи, които сякаш попиваха всичко, случващо се около нея. Погледите им се срещнаха. Тя се усмихна на Натан едва забележимо и кимна.

След като всички се настаниха, Франк се изкашля.

— Преди всичко, доктор Ранд, позволете ми да ви приветствам с „добре дошъл“ в командния център на операция „Амазония“, съвместно начинание на отдела по екология на ЦРУ и на командването на специалните части. — Франк кимна към капитана с нашивките. — Освен това имаме подкрепата на бразилското правителство и се радваме на съдействието на научноизследователския отдел на „Телукс“.

С вдигане на ръка Кели прекъсна брат си. Очевидно бе усетила объркаността, изписана на лицето на Натан.

— Доктор Ранд, вярвам, че имате много въпроси. Преди всичко навярно сте се запитали защо сте поканен за участник в това начинание.

Натан кимна утвърдително. Кели стана от мястото си.

— Основната цел на операция „Амазония“ е да установи съдбата на изчезналата експедиция на баща ви.

Челюстта на Натан увисна и му притъмня пред очите. Имаше усещането, че са му нанесли удар под кръста. Нужно му бе известно усилие, за да заговори.

— Но… Но това се случи преди повече от четири години…

— Знаем това. Обаче…

— Не! — Той рязко се изправи и столът му издрънча върху цимента. — Те всички са мъртви! Мъртви!

Професор Коуве се опита да го хване за лакътя.

— Натан…

Той обаче издърпа ръката си. Спомни си ясно телефонния разговор, сякаш се бе състоял вчера. Тогава тъкмо привършваше подготовката на докторската си дисертация в Харвард. Бе взел първия самолет за Бразилия и се бе включил в търсенето на изчезналата експедиция. Спомни си за тогавашните си чувства, чувства на гняв, страх и безсилие. Дори и след като всички останали се бяха отказали да търсят експедицията, той не се предаде. Не можеше да си го позволи. Още тогава отправи настойчива молба към „Телукс“ да му помогне да продължи търсенето, вече по частен път. „Телукс“ съвместно с „Екотек“ бе спонсор на тогавашното им общо начинание. Бяха си поставили обща цел — за период от десет години да направят преброяване на местните племена и да запишат цялата възможна информация за медицинските им познания, преди да се е загубила завинаги. „Телукс“ обаче отговори отрицателно на молбата на Натан за помощ. Корпорацията заяви, че според нея експедицията е била избита от войнствени индианци или от наркотрафиканти.

Натан не мислеше така. През следващата година похарчи милиони, за да продължи търсенето, като не пропусна и най-необещаващите следи. Търсенето му се превърна в черна дупка, в която потънаха средствата на „Екотек“, и без това силно отслабена на фондовата борса, след като председателят й изчезна в джунглата. Не след дълго средствата се изчерпаха. Тогава „Телукс“ предложи да закупи компанията на баща му. Натан вече бе твърде уморен и твърде обезсърчен, за да може да окаже съпротива. „Екотек“ и всичките й активи, в това число и самият Натан, станаха собственост на мултинационалната корпорация.

Последва един още по-мрачен период от живота му. Време, изпълнено с алкохол, наркотици и разочарования. Успя да се съвземе единствено благодарение на помощта на приятелите си професор Коуве и Мани Азеведу. После установи, че в джунглата болката му отслабва. Заживя там, като се опита да продължи делото на баща си. Работеше с индианците, финансиран от дребните подаяния на „Телукс“. Продължи да се занимава с това до днешния ден.

— Мъртви са! — повтори, като се олюля към масата. — След толкова години няма никакви шансове да се установи съдбата на баща ми.

Усети погледа на зелените изумрудени очи на Кели, която го изчака да свърши.

— Познавате ли Джерълд Уолъс Кларк? — попита тя. Натан тъкмо щеше да отговори отрицателно, когато си спомни за него. Бе член на екипа на баща му.

— Да. Бивш военнослужащ. Бе командир на петчленната охрана на експедицията.

Кели дълбоко пое въздух.

— Преди дванайсет дни Джерълд Уолъс Кларк излезе от джунглата.

Очите на Натан се разшириха от удивление.

— Дявол да го вземе — промърмори Мани.

Професор Коуве вдигна стола на Натан и му помогна да седне. Кели продължи:

— За съжаление умря в едно мисионерско селище, преди да успее да обясни откъде е дошъл. Целта на нашата операция е да тръгнем по неговия път и да се опитаме да разберем какво се е случило. Надявахме се, че като син на Карл Ранд ще ни помогнете в нашите търсения.

Възцари се мълчание, което след малко бе прекъснато от Франк.

— Доктор Ранд, вие не само сте експерт по джунглата и по местните племена, но и познавате баща си и екипа му по-добре от всеки друг. Вашата компетентност би могла да бъде изключително полезна за експедицията.

Натан бе все още твърде изумен от чутото, за да бъде в състояние да отговори. Не и професор Коуве, който кимна към ухиления Ричърд Дзейн.

— Разбирам добре защо „Телукс“ е инвестирал в тази експедиция. Компанията никога не би пропуснала да извлече изгода от нечия трагедия.

Усмивката на Дзейн секна. Коуве продължи, като се обърна към Франк и Кели:

— Защо обаче проявява интерес към този случай отделът по екология на ЦРУ? Защо трябва да се командирова подразделение от специалните части към експедицията? Някой от вас двамата или капитанът би ли отговорил на тези въпроси?

Франк леко се намръщи на този въпрос на професора. Кели побърза да отговори:

— Джерълд Кларк бе не само бивш военнослужащ, но и агент на ЦРУ. Бе включен в експедицията, за да събере информация за превозването на кокаин през тропическата гора.

Франк стрелна с поглед Кели, сякаш тя бе избързала с предоставянето на тази информация. Тя не обърна внимание на погледа му и продължи:

— Повече сведения ще ви съобщя единствено ако доктор Ранд се съгласи да вземе участие в нашата операция. В противен случай няма да мога да ги споделя.

Коуве втренчи строг поглед в Натан. Младият човек си пое дълбоко въздух.

— Ако съществува и най-малката възможност да се разбере какво се е случило с баща ми, няма да я пропусна. И двамата знаете, че не мога — добави, като се обърна към приятелите си: — Ще тръгна — заяви той и се изправи.

Мани също стана.

— В такъв случай ще го придружа. — Той погледна събеседниците си. Продължи бързо, преди да успеят да го прекъснат: — Вече се свързах със своите началници в град Бразилия. В качеството си на главен представител на ФУНАИ в този район имам правомощията да наложа ограничения на дейността на тази мисия.

— За това вече ни уведомиха преди час — информира ги Франк. — Изборът е ваш. Запознах се с личното ви досие и смятам, че познанията ви по биология биха могли да ни бъдат полезни.

— И един експерт по лингвистика няма да ви дойде в повече — заяви професор Коуве, след като се изправи и сложи ръка на рамото на Натан.

— Оценявам високо вашето предложение, но такъв експерт вече сме си осигурили — отказа Франк и кимна към дребната азиатка. — Доктор Ана Фонг е антрополог, специализирал се по индианските племена. Владее десетина техни диалекта.

— Не искам да обиждам доктор Фонг, но професор Коуве владее над сто и петдесет — поясни Натан. — По-вещо лице от него в тази област няма.

Обади се Ана. Гласът й бе приятен и мелодичен.

— Доктор Ранд е съвършено прав. Професор Коуве е световно известен познавач на племената от Амазония. За нас би било чест да разчитаме на неговото съдействие.

— Освен това професорът е забележителен специалист по растителни лечебни средства и болести на джунглата — добави Кели, като кимна почтително към професора.

Коуве отвърна на кимването и с лек поклон.

— В качеството си на лекар на експедицията също не възразявам срещу неговото включване в групата — обърна се Кели към брат си.

Франк повдигна рамене и се обърна към Натан:

— Това приемливо ли е за вас?

— Разбира се — отговори Натан, след като се спогледа със своите приятели.

— Тогава да се залавяме за работа. Откриването на доктор Ранд в града ни спести време. Предстои ни обаче да свършим още много, за да успеем да тръгнем утре призори.

Присъстващите станаха и започнаха да се разотиват. Франк се обърна към Натан:

— А сега да отговорим на някои от вашите въпроси. — Заедно със сестра си тръгнаха към един от офисите в дъното на помещението. Натан и двамата му приятели ги последваха.

— За какво, по дяволите, кандидатствахме? — попита Мани, като хвърли поглед през рамо към оживеното помещение.

— За нещо удивително — отвърна Кели и разтвори вратата. — Влезте и ще ви го покажа.

Натан погледна още веднъж снимките на агент Кларк и ги подаде на останалите.

— Значи казвате, че на този човек му поникнала ръка?

— Така излиза — потвърди Франк. — Направена бе съпоставка на отпечатъците на пръстите. Тялото му днес е било изпратено от моргата в Манаус в САЩ. Тленните му останки утре ще бъдат изучени в частна лаборатория, спонсорирана от МЕДЕА.

— Защо това название ми звучи познато? — попита Мани. Отговори му Кели, която дотогава изучаваше няколко топографски карти, окачени на стената.

— МЕДЕА бе включена в опазването на тропическите гори още от основаването й през 1992 година.

— Какво представлява МЕДЕА? — попита Натан, след като остави фотографиите на масата.

— През 1989 година комисия на Конгреса на САЩ започна да проучва въпроса дали секретната спътникова информация на ЦРУ не може да се използва за следенето и изучаването на глобалните промени в околната среда. В резултат на това през 1992 година бе основана МЕДЕА. ЦРУ събра над шейсетина учени, работещи в различни области, и създаде от тях организация, занимаваща се с анализа на секретна информация, свързана със състоянието на околната среда.

— Разбирам — кимна Натан.

— Майка ни е един от основателите на МЕДЕА — обади се Франк. — Тя е медик, специализирал се в опасните отпадъци. Бе назначена в тази организация от баща ми, когато той бе заместник-директор на ЦРУ. Тя ще ръководи аутопсията на тялото на агент Кларк.

Мани се намръщи.

— Баща ви е заместник-директор на ЦРУ?

— Беше — отвърна мрачно Франк. Кели отмести поглед от картите.

— Днес е началник на център по екология на ЦРУ. Служба, създадена през 1997 година от Ал Гор по искане на МЕДЕА. Франк също работи в тази служба.

— А вие също ли сте от ЦРУ? — попита Натан.

Кели се престори, че не го е чула. Отговори му Франк.

— Тя е най-младият служител на МЕДЕА — отвърна с гордост брат и. — Това назначение й прави чест. Именно поради това бяхме определени за ръководители на тази операция. Аз представлявам ЦРУ, а тя — МЕДЕА.

— Най-хубаво си е всичко да си остава в семейството — каза развеселено Коуве.

— Колкото по-малко хора знаят за тази мисия, толкова по-добре — съгласи се Франк.

— В такъв случай къде се вписва ролята на „Телукс“ в цялата тази история? — запита Натан. Отговори му Коуве, изпреварвайки двете деца на семейство О’Брайън.

— Нима не ти е ясно? Експедицията на баща ти бе финансирана от „Екотек“ и „Телукс“, които сега са едно и също. „Телукс“ е законен собственик на цялата информация, събрана от експедицията. Ако се окаже, че тя е открила средство за възстановяване на тъкани, „Телукс“ ще е мажоритарният собственик на правата върху него.

Натан се обърна към Кели. Тя бе забила поглед в земята. Франк просто кимна.

— Той е прав. Дори и в „Телукс“ обаче само шепа хора са в течение на истинската цел на настоящата мисия.

Натан поклати глава неодобрително.

— Много хубаво, не ще и дума — въздъхна Коуве и сложи съчувствено ръка върху рамото му.

— Добре, ако оставим настрана всичко това, каква ще е първата ни стъпка? — обади се Мани.

— Сега ще ви покажа — отвърна Кели и се обърна отново към картите на стената. Посочи централната. — Сигурна съм, че доктор Ранд е запознат с тази карта.

Той я погледна. Наистина я познаваше като дланта си.

— Да, това е пътят, извървян от баща ми преди четири години.

— Точно така — потвърди тя и плъзна пръст върху виещата се линия. Тя започваше от Манаус, извиваше на юг, достигаше река Мадейра до град Порто Вельо, след което завиваше на север и навлизаше в сърцето на амазонския басейн. Оттам се насочваше към слабо изследван район между северните и южните притоци на Амазонка. Пръстът на Кели се спря върху малко кръстче в края на линията. — Точно на това място се прекъсва всякакъв радиоконтакт с експедицията. Оттук започват и всички спасителни експедиции. Както спонсорираните от бразилското правителство, така и финансираните от частни лица. Какво можете да ни кажете за тези търсения? — обърна се Кели към Натан.

Той заобиколи масата и се втренчи в картата. Усети как цялото му същество започна да се изпълва с добре познатото му чувство за отчаяние.

— Това се случи през декември, в разгара на дъждовния сезон — прошепна тъжно. — Районът бе засегнат от две големи бури и заради това никой първоначално не се разтревожи. Когато обаче радиовръзката по график с експедицията закъсня близо седмица, вдигна се тревога. В началото никой не бе особено притеснен — нали експедицията бе съставена от хора, прекарали целия си живот в джунглата? Нима можеше да им се случи нещо? После обаче спасителните отряди видяха, че всякакви следи от експедицията са изчезнали, че всичките са били изличени от дъждовете и наводненията. Ей това място — Натан посочи с пръст черното кръстче — се оказа под водата, когато пристигнаха първите спасители. — После се обърна към събеседниците си: — Измина седмица, след това, още една. Пълно мълчание. Докато един ден не се чу последно отчаяно обаждане: „Изпратете помощ… не можем да издържим… Боже мой, те ни обграждат отвсякъде“.

— Натан въздъхна дълбоко. Споменът за тези думи продължаваше да го измъчва. — Сигналът бе толкова слаб и толкова смесен с паразитни шумове, че не успяхме дори да разберем кой се обажда. Възможно е да е бил агентът Кларк.

Със сърцето си обаче Натан знаеше, че тези думи бяха произнесени от баща му. Бе слушал безброй пъти записа. Това бяха последните думи на баща му. Погледна снимките и документите, разхвърляни върху бюрото, и продължи:

— През следващите три месеца спасителите обиколиха целия район, обаче бурите и наводненията ги затрудниха. Просто нямаше начин да се установи в каква посока бе продължил баща ми: на изток, запад, север или юг. Това се оказа невъзможно. Изследвахме район, по-голям от щата Тексас. След време всички се отказаха.

— Освен вас — каза тихо Кели.

— От това нямаше никаква полза. Повторен контакт не бе установен.

— До преди няколко дни — поправи го Кели. Нежно го хвана за ръката и му посочи едно малко червено кръгче, което той дотогава не бе забелязал. Намираше се на около триста и двайсет километра на юг от Сао Габриел, близо до река Жарура, вливаща се в Солимоес, могъщия южен приток на Амазонка. — Тук се намира мисията Ваувай — поясни Кели.

— Там е умрял агентът Кларк. Утре ще се отправим именно за това място.

— А после? — побърза да се информира Мани.

— Ще вървим по стъпките на Джерълд Кларк. За разлика от досегашните спасители разполагаме с едно предимство.

— Кое? — попита Мани. Отговори му Натан.

— Намираме се в края на сухия сезон. Цял месец тук не е имало силни валежи. Би трябвало да успеем да открием следите му.

— Точно заради това и бързаме — намеси се Франк и посочи картата с ръка. — Надяваме се да открием нещо преди настъпването на дъждовния сезон и дъждовете да унищожат следите. Надяваме се също така агентът Кларк да е бил с достатъчно бистър разсъдък и да е съобразил да остави някакви следи по пътя си. Върху дървета или върху камъни. Знаци, които да ни помогнат да разберем къде е бил държан през последните четири години.

Франк отиде до бюрото и взе оттам голям сгънат лист.

— Освен това ангажирахме Ана Фонг, за да можем да общуваме с местните хора: селяни, индианци, трапери. Идеята е да разберем дали някой е видял човек с такава татуировка — каза Франк и разгъна листа. Върху него имаше рисунка, направена на ръка. — Този знак е бил татуиран върху гърдите на агент Кларк. Надяваме се да срещнем хора, които са видели човек с такава татуировка.

Професор Коуве потрепери, когато видя рисунката. Реакцията му не остана незабелязана.

— Какво има? — запита го Натан.

Коуве посочи рисунката. Представляваше сложна серпантина във формата на спирала, завършваща със стилизирано изображение на човешка длан.

— Това е лошо, много лошо — произнесе разтревожено Коуве. Бръкна в джоба си, извади лулата и погледна въпросително Франк.

Червенокосият мъж кимна утвърдително.

Коуве измъкна кесия с местен тютюн, натъпка лулата и я запали с една-единствена кибритена клечка. Натан забеляза, че пръстите му треперят. Досега подобно нещо не се бе случвало с професора.

— Какво представлява това?

Коуве пое дълбоко дим и бавно отговори:

— Това е символът на бан-али. На кървавите ягуари.

— Познавате ли това племе? — заинтересува се Кели. Професорът дръпна още веднъж от лулата си, въздъхна и поклати глава.

— Никой не познава това племе. Никой не го е виждал. За него говорят със страх селските старейшини, като легендата се предава от едно поколение на друго. Става дума за митове за племе, което се чифтосва с ягуари и може да се разтваря във въздуха. Това племе носи смърт на всекиго, който има допир с него. Говори се, че то е по-старо от джунглата, и че дори самата тя му се подчинява.

— Но аз никога не съм чувал за тях — изненада се Натан. — А съм работил с племена от цяла Амазония.

— Доктор Фонг, антропологът на „Телукс“, също не реагира на рисунката — допълни Франк.

— Това не ме изненадва. Човек, който не е от племето, колкото и радушно да го приемат, винаги ще бъде възприеман като пананакири. Като човек, чужд на индианците от района. Те никога не биха споделили с вас нещо за бан-али.

Натан се засегна от тези думи.

— Но аз…

— Не ме разбирай зле, Натан. Ни най-малко не смятам да подценявам способностите ти. Много племена обаче смятат, че думите притежават вълшебни свойства. Малцина биха се осмелили да споменат името на племето бан-али. Страх ги е, че така могат да привлекат вниманието на кървавите ягуари. Ако ще взимате този символ със себе си, трябва да бъдете много внимателни, когато го показвате. Много индианци могат да ви убият просто заради това, че го притежавате. В едно село няма по-голямо табу от показването на този символ.

— В такъв случай съмнително ще е агент Кларк да е преминавал през селища — намръщи се Франк.

— Ако беше влязъл в някое село с този знак, нямаше да излезе жив.

Кели и Франк се спогледаха загрижено, след което лекарката се обърна към Натан:

— Експедицията на баща ви е преброявала амазонските племена. Ако е научил нещо за тези загадъчни бан-али, възможно е да е започнал да ги търси.

— И да ги е открил — добави Мани.

— Молете се на Бог да не ги е открил — каза Коуве и се загледа в димящата си лула.

 

Малко по-късно, след като повечето подробности по операцията бяха изяснени, Кели проследи с поглед как тройката, придружена от един рейнджър, прекоси помещението и излезе от склада. Брат й Франк междувременно вече се бе настанил до портативното устройство за спътникова връзка, за да докладва събитията от деня на своите началници, включително и на баща си.

Кели усети, че погледът й проследява именно Натан Ранд. След краткия им сблъсък в болницата тя все още не можеше да си изясни неговото поведение. Така или иначе той вече въобще не приличаше на чорлавата и миризлива отрепка, която бе докарала детето в болницата на носилка. Обръснат и облечен в чисти дрехи, бе определено красив мъж: тъмна кожа, пясъчноруса коса, стоманеносиви очи. Дори и начинът, по който присвиваше вежди, когато нещо го озадачаваше, не бе лишен от чар.

— Кели, някой иска да си поговорите! — извика брат и. Кели въздъхна уморено и отиде при него. Предстоеше заключителният етап от подготовката и проверката на оборудването. Подпря се с длани на масата и погледна екрана на лаптопа. Там видя две познати лица и на лицето й се появи топла усмивка.

— Мамо, Джеси не би трябвало да е будна по това време — каза Кели, погледна часовника си и направи бързи изчисления. — Навярно наближава полунощ.

— Полунощ отдавна мина, мила.

Майката на Кели можеше да мине за нейна сестра. Косата й бе като нейната. Единственото свидетелство за разликата във възрастта бяха по-дълбоките бръчици около очите и малките очила, прилепнали на носа и. Тя бе бременна с Кели и Франк още като студентка по медицина, когато бе само на двайсет и две години. Близнаците се оказаха достатъчно за студентката по медицина и за младия инженер от ВМС. Родителите на Кели нямаха други деца.

Това не попречи на самата Кели да последва примера на майка си. Забременя, когато бе студентка по медицина четвърти курс в Джорджтаун. За разлика от майка си, която запази брака си с бащата на своите деца, Кели не се поколеба да се разведе с Даниел Никерсън, когато го завари в леглото със своя колежка. За щастие той се оказа достатъчно порядъчен, за да не оспори родителските права на Кели върху тяхната едногодишна дъщеря Джесика.

Джеси, вече на шест години, бе застанала до рамото на баба си. Бе облечена в жълта бархетна нощница, върху която, бе изобразена Покахонтас, героинята от филма на Уолт Дисни. Червената й коса бе разрошена, сякаш току-що се бе измъкнала от леглото. Махна с ръка от екрана.

— Здравей, мамо!

— Здравей, миличка. Приятно ли ти е с баба и дядо? Детето отвърна с енергично ръкомахане.

— Днес ходихме в „Чак И. Чийз“.

— Много се радвам. Жалко, че не бях с вас.

— Запазихме парче пица за теб.

Зад гърба й баба и въздъхна отчаяно, подобно на всички баби и дядовци, сблъскали се с гигантския гризач „Чак И. Чийз“.

— Видя ли лъвове, мамо?

— Не, миличка, тук няма лъвове. Лъвове има в Африка.

— А горили?

— И горили има само в Африка. Видяхме обаче други маймуни.

— Можеш ли да уловиш една и да ми я донесеш? Отдавна искам да си имам маймунка.

— Не знам дали на маймуната това ще и е приятно. И тя си има майка, която я обича.

Майка й прегърна Джесика.

— Според мен време е да оставим майка ти да си легне. И тя трябва да става рано, също като теб.

Джесика се нацупи.

— Обичам те, Джеси — каза Кели, като се доближи до екрана.

— Довиждане, мамо. Майката на Кели се усмихна.

— Бъди внимателна, мила. Жалко, че не съм с теб.

— Имаш си доста работа и без мен. Онова нещо… пакетът… пристигна ли без проблеми?

Лицето на майка й придоби сериозно изражение.

— Премина през митницата в Маями около шест часа, пристигна тук, във Вирджиния, около десет и веднага бе изпратено в института „Инстар“. Баща ти всъщност е все още при него, за да осигури всичко необходимо за утрешния оглед.

Кели кимна с разбиране. Бе доволна, че тялото на Кларк бе пристигнало в САЩ без проблеми.

— Трябва да отведа Джеси в стаята й. Утре по време ца вечерния сеанс ще ти дам повече информация. Бъди внимателна.

— Не се тревожи. Имам десет армейски рейнджъри за телохранители. Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото в центъра на Вашингтон.

— При все това пазете се един друг.

Кели погледна Франк, който разговаряше с Ричърд Дзейн.

— Ще се пазим.

— Обичам те — каза майка й и й изпрати въздушна целувка.

— И аз те обичам, мамо. След това екранът потъмня.

Кели затвори капака на лаптопа и безсилно се отпусна в стола до нея. Чувстваше се изтощена. Погледна другите. Нейните вещи вече бяха опаковани и натоварени на хеликоптера. В момента нямаше други задачи, така че мислите й се върнаха към червената татуировка със синята длан. Към символа на бан-али, призрачното племе на Амазония.

Две неща я смущаваха. Съществуваше ли подобно племе, притежаващо митични способности? Ако съществуваше, десет рейнджъри щяха ли да бъдат достатъчни?