Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amazonia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 154 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2002

ISBN 954-585-395-6

 

William Morrow, New York, 2002

История

  1. — Добавяне

Встъпление

25 юли, 18:24 ч.

Мисионерско селище Амазонас, Бразилия

 

Отец Луис Гарсия Батиста чистеше плевели с мотиката си в градината на мисията, когато странникът излезе от джунглата. Човекът бе облечен с дрипави черни памучни панталони и с нищо друго. Гол до кръста и бос, свлече се на колене сред лехите от млада маниока. Тъмнокафявата му кожа бе татуирана с червена и синя боя.

Отец Батиста реши, че е някой от местните индианци от племето яномамо. Повдигна периферията на широката си сламена шапка и поздрави новодошлия на родния му език:

— Еу, шори, добре дошъл, приятелю.

Странникът го погледна и отецът веднага съобрази, че е сгрешил. Очите на пришълеца бяха тъмносини. Индианците от поречието на Амазонка нямаха такива очи. Освен това имаше гъста тъмна брада. Очевидно бе бял човек.

— Bemvindo — каза отецът на португалски. Реши, че пред него стои селянин от крайбрежието, одързостил се да влезе в амазонската тропическа гора в търсене на по-добър живот. — Добре дошъл, приятелю.

Клетникът вероятно бе живял в гората дълго време. Бе станал само кожа и кости и всичките му ребра се брояха. Черната му коса бе сплъстена, а тялото му бе покрито с рани и язви. Около него бръмчаха мухи. Други го бяха накацали и се хранеха от раните му. Понечи да каже нещо, при което от напуканите му устни по брадичката се стече кръв. Опита се да запълзи към Гарсия и повдигна умолително ръка. Думите му бяха нечленоразделни и наподобяваха звуци, издавани от животно.

Гарсия насмалко неволно не се отдръпна, но вярата му в Бога не му позволи да стори това. Добрите самаряни не отказват помощ на хората, изпаднали в беда. Приведе се и му помогна да се изправи. Той бе толкова слаб, че йе тежеше повече от дете. Отецът усети през ризата си, че тялото му бе горещо. Имаше треска.

— Да отидем на сянка — подкани го Гарсия и го поведе към църквата на мисията. Варосаната й камбанария се извисяваше в синьото небе. Пространството зад нея, непосредствено до джунглата, бе изпълнено с постройки, направени от дъски и палмови листа.

Мисията Ваувай бе създадена само преди пет години, но селището при нея вече наброяваше близо осемдесет жители. Бяха хора от различни индиански племена. Къщите на индианците апалаи бяха издигнати върху колове. Жилищата на хората от племената вайвай и тириос бяха построени изцяло от палмови листа. Преобладаващата част от обитателите бяха индианците яномамо, обитаващи една-единствена голяма кръгла обща постройка.

Гарсия махна със свободната си ръка на един от индианците яномамо, застанал в другия край на градината, мъж на име Хенаове. Ниският индианец, помощник на отеца, бе облечен в панталони и с риза с дълги ръкави, закопчана догоре. С бързи крачки се запъти към свещеника.

— Помогни ми да заведа този човек в дома.

Хенаове с енергично кимане даде знак, че е разбрал, и мина от другата страна на болния. Като го придържаха от двете страни, излязоха от градината, заобиколиха църковната сграда и се запътиха към шперплатовата постройка в южната част на селището. Постройката, в която живееха мисионерите, бе единствената, разполагаща с бензинов генератор. Той захранваше осветлението на църквата, един хладилник и единствената климатична инсталация на селището. Понякога Гарсия се питаше дали успехът на неговата мисия не зависеше в по-голяма степен от чудотворно охладения въздух в църквата, отколкото от искрената вяра за постигане на спасение чрез Христос.

Когато достигнаха постройката, Хенаове се приведе и отвори задната врата. Заедно със странника прекосиха столовата и се запътиха към една от стаите в дъното на сградата. Там живееха някои от мисионерите, но в момента бе свободна. Преди два дни по-младите мисионери бяха заминали с евангелизаторска цел до едно съседно селище. Стаичката бе малко по-голяма от килия, но поне бе хладна и защитена от слънцето.

Гарсия даде знак на Хенаове да запали лампата. Не си бяха сторили труда да прекарат електричество в по-малките стаи. Пламъкът наруши спокойствието на хлебарки и паяци.

Двамата положиха болния върху единичното легло.

— Помогни ми да го съблека. Трябва да промия и превържа раните му.

Хенаове кимна и присегна към копчетата на панталоните на мъжа. След това застина на мястото си. Ахна. Отскочи назад, сякаш бе видял скорпион.

— Уети кете? — попита Гарсия. — Какво има?

Очите на Хенаове се бяха разширили от ужас. Посочи с пръст голата гръд на човека и започна да говори бързо на родния си език. Гарсия се намръщи.

— Татуировката ли имаш предвид?

Сините и червени татуировки представляваха главно геометрични форми: червени кръгове, остри завъртулки и назъбени триъгълници. В центъра обаче се виеше червена спирала, наподобяваща кръв, която се стича. В самата й среда, непосредствено над пъпа, бе изобразена синя човешка длан.

— Шавара! — възкликна Хенаове, отстъпвайки към вратата. Зли духове.

Гарсия погледна помощника си. Смяташе, че индианците вече са се освободили от суеверията си.

— Стига. Това не е дело на дявола. Това е само боя. Ела да ми помогнеш.

В отговор Хенаове ужасено поклати глава и отказа да се приближи.

Намръщеният Гарсия насочи погледа си към своя пациент, който бе започнал да стене. Очите му се бяха изцъклили от треската и цялото му тяло леко трепереше. Отецът Докосна челото му. Бе горещо. Обърна се към Хенаове:

— Поне ми донеси аптечката и пеницилина, който е в хладилника.

Индианецът, без да крие облекчението си, побърза да изпълни молбата му.

Гарсия въздъхна. За десетте години, прекарани в амазонската джунгла, той по необходимост бе придобил елементарни медицински умения: слагане на шини, почистване на рани и лечение на треска. Можеше дори да извършва прости операции от типа на зашиване на рани и оказване на помощ при трудни раждания. Като ръководител на мисия бе не само пазител на души, но и съветник, наставник и лечител.

Съблече мръсните дрехи на мъжа и ги захвърли встрани. Огледа кожата му и видя колко жестоко се бе отнесла джунглата с тялото му. В дълбоките рани помръдваха червеи. Ноктите на краката бяха изцяло разядени от гъбно заболяване, а белег на петата свидетелстваше за ухапване от змия.

Отецът се запита кой бе този човек. Какво можеше да му каже? Имаше ли семейство? На всички опити да го заговори обаче мъжът отговаряше само с нечленоразделни звуци.

Много от селяните, които се опитваха да свържат двата края в джунглата, ставаха жертва на враждебно настроени индианци, крадци, наркотрафиканти и дори горски хищници. Най-честата причина за смъртта им обаче бяха болестите. В отдалечените джунгли най-близкият лекар можеше да се окаже на седмици разстояние. Дори една проста настинка можеше да причини смърт.

Чуха се стъпки и Гарсия се обърна към вратата. Хенаове се бе завърнал със заръчаните неща и с кофа чиста вода. Не бе обаче сам. Придружаваше го Камала, нисък и белокос шапори, племенен шаман.

— Здравей, айя — приветства го Гарсия. „Айя“ означаваше дядо. Това бе приетото обръщение към възрастните представители на племето яномамо.

Камала не изрече и дума. Просто прекоси стаята и отиде до леглото. Погледна лежащия мъж и присви очи. Даде знак на Хенаове да остави аптечката и кофата с вода. После издигна ръце над болния странник и започна да пее. Гарсия владееше много местни диалекти, но не разбра и дума.

След като приключи, Камала се обърна към свещеника и го заговори на правилен португалски:

— Този „набе“, чужд човек, е бил докоснат от шавара, опасните горски духове, които обитават вътрешността на джунглата. Тази нощ ще умре. Тялото му трябва да бъде изгорено преди изгрев слънце.

След тези думи Камала понечи да излезе.

— Почакай! Кажи ми какво означава този символ! Камала се извърна и погледна недоволно отеца.

— Това е знакът на племето бан-али. На кървавите ягуари. Никой не бива да оказва помощ на един бан-и, роб на ягуарите. Ще изгуби живота си, ако го стори. — Камала духна върху краищата на пръстите си, за да се предпази от злите духове, и си тръгна. Хенаове го последва.

Останал сам в слабо осветената стая, Гарсия усети хладни тръпки, които не бяха предизвикани от климатичната инсталация. Бе се наслушал на много неща за бан-али, митологично призрачно племе, обитаващо отдалечената част на джунглата. За бан-али разправяха, че са ужасяващи създания, които се чифтосвали с ягуари и притежавали неведоми способности.

Гарсия прогони тези суеверия от главата си и целуна разпятието си. Наведе се към кофата, накваси една гъба с възтопла вода и я поднесе до устните на мъжа.

Той реагира като младенец, бозаещ от гръдта на майка си, и насмалко не се задави. Гарсия приповдигна главата му, за да го улесни. След няколко минути погледът на мъжа сякаш се поуспокои. Присегна отново към гъбата, пълна с живителната вода, но Гарсия я отдалечи. След такова сериозно обезводняване бе опасно да се пие много вода.

— Успокойте се, господине. Ще почистя раните ви и ще ви инжектирам малко антибиотик.

Човекът сякаш не го разбра. Опита се да приседне, посегна към гъбата и от очите му потекоха сълзи. Когато Гарсия грижовно притисна раменете му към възглавницата, човекът леко изстена и свещеникът най-после разбра защо не можеше да говори.

Нямаше език. Бяха му отрязали езика.

Гарсия се намръщи, зареди спринцовка с ампицилин и започна да се моли на Бога за спасението на душите на чудовищата, които бяха сторили това. Лекарството бе с изтекъл срок на годност, но друго нямаше. Отецът инжектира ампицилин в лявото бедро на мъжа и започна да промива раните му с гъба и мехлем.

Странникът ту изпадаше в безсъзнание, ту възвръщаше съзнанието си. Когато бе в съзнание, присягаше към дрехите си, сякаш се готвеше да се облече и да възобнови пътешествието си из джунглата. В тези мигове обаче Гарсия притискаше ръцете му и го покриваше с одеялото.

След като слънцето залезе и нощта покри гората, Гарсия взе Библията и започна да се моли за болния. Със сърцето си обаче отецът чувстваше, че молитвите му щяха да останат без отговор. Шаманът Камала бе прав. Човекът нямаше да дочака сутринта. Тъй като мъжът може би бе Христово чадо, Гарсия изпълни ритуала на последното причастие. Човекът леко помръдна, когато свещеникът докосна челото му, но не се събуди. Челото му продължаваше да гори. Антибиотикът не бе успял да се справи със заразата на кръвта.

Примирил се с мисълта, че мъжът ще умре, Гарсия продължи бдението си. Това бе най-малкото, което можеше да направи за клетника. Наближи полунощ и въздухът се изпълни с цвърченето на щурци и крякането на милиарди жаби. Гарсия неволно се унесе и заспа с Библията в скута си.

Няколко часа по-късно бе пробуден от задавен вик. Гарсия реши, че пациентът му бере душа, и се изправи, като Библията падна на пода. Когато се наведе да я вдигне, видя, че мъжът го наблюдава. Погледът му все още бе трескав, но не и лишен от разум. Странникът повдигна трепереща ръка и посочи отново дрехите си.

— Не бива да ставате — каза Гарсия.

Човекът за миг затвори очи, поклати глава и после с умоляващ поглед отново посочи дрехите си.

Гарсия най-после се реши да изпълни желанието му. Нима имаше право да откаже да удовлетвори тази последна молба? Стана, взе смачканите панталони и ги подаде на умиращия.

Странникът ги грабна и веднага започна да търси нещо, сложено в единия крачол. След кратко опипване посочи с пръст едно място върху грубия памучен плат. С треперещи ръце подаде панталоните на Гарсия.

Отецът реши, че странникът отново губи съзнание. Дишането му бе станало по-често и по-накъсано. Гарсия взе панталоните и опипа посоченото място.

За своя изненада откри нещо твърдо под пръстите си. Нещо скрито под шева. Таен джоб. Обзет от любопитство, извади ножичка от аптечката. Странникът се отпусна върху възглавниците с въздишка. Не скри задоволството си, че посланието му най-после бе разбрано.

С помощта на ножичката Гарсия разряза шева до тайния джоб. Бръкна в него и извади оттам малка бронзова монета. Повдигна я към светлината на лампата. Върху монетата бе гравирано име.

— Джерълд Уолъс Кларк — прочете на глас. — Това вие ли сте, господине?

Погледна към леглото.

— Мили Боже! — промърмори отецът.

Мъжът бе отправил безжизнен поглед в тавана. Устата му се бе разтворила и гръдният му кош бе неподвижен. Душата му го бе напуснала.

— Почивайте в мир, господин Кларк.

Отец Гарсия доближи отново бронзовата монета до светлината. Удиви се, когато видя надписа върху опаката част на парчето метал.

Специални части на армията на Съединените американски щати.

 

1 август, 10:45 ч.

Щаб на ЦРУ, Лангли, щата Вирджиния

 

Джордж Филдинг бе изненадан от обаждането. В качеството му на заместник-директор ръководителите на отделните служби често го канеха на екстрени съвещания, но поканата на Маршал О’Брайън, началник на „Екология“, бе нещо необичайно. Отделът бе създаден през 1997 година и се занимаваше с екологични проблеми. Досега никога не бе поставял въпрос с такава степен на спешност, с каквато поначало се реагираше на събития, непосредствено застрашаващи националната сигурност. Какво се бе случило, че Старата птица — такъв бе прякорът на О’Брайън — бе вдигнал тревога?

Филдинг се придвижи с бърза крачка по коридора, свързващ старата сграда на щаба с новата. Последната бе построена в края на осемдесетте години и приютяваше много от нововъзникналите служби, включително и отдел „Екология“.

Пътьом хвърли поглед върху галерията от картини в рамки, подредени по дългия коридор. Бе създадена от портретите на бившите директори на ЦРУ, като се започне с портрета на генерал-майор Донован, директор на Службата за стратегически изследвания, предшественик на ЦРУ, изградена по време на Втората световна война. Някой ден тук щеше да бъде добавен и портретът на прекия началник на Филдинг. А може би и на самия Филдинг, стига да успееше да разиграе картите си както трябва.

С тази мисъл в главата той влезе в новата сграда и се запъти към помещенията на отдела. Прекрачи една врата и бе веднага посрещнат от секретарката, която стана при влизането му.

— Господин заместник-директор, господин О’Брайън ви очаква в своя кабинет. — Отиде до голяма махагонова врата, почука небрежно и я разтвори пред госта.

— Господин заместник-директор Филдинг, радвам се, че дойдохте лично — чу се плътен басов глас и Маршал О’Брайън се изправи иззад бюрото си. Бе висок мъж със сребристосива коса. Бюрото изглеждаше сякаш малко за него. — Седнете, моля. Знам, че времето ви е ценно, и няма да го губя.

Както винаги, говори само по същество, помисли си Филдинг. Преди четири години имаше слухове, че Маршал О’Брайън може да стане директор на ЦРУ. Всъщност той работеше като заместник-директор на управлението преди Филдинг. Бе обаче отблъснал от себе си прекалено много сенатори със своята деловитост и прямота и бе изгорил много мостове зад себе си със своето старовремско чувство за справедливост. Във Вашингтон политика не се правеше по този начин. И така О’Брайън бе разжалван и назначен за началник на този отдел, чисто представителна длъжност впрочем. Филдинг реши, че с тази покана старецът очевидно търсеше повод да си придаде важност, да покаже, че не е изпаднал от играта.

— За какво става дума? — попита Филдинг, докато сядаше. О’Брайън се намести в креслото си и отвори сива папка, поставена върху бюрото.

Нечие досие, реши Филдинг. Старата птица се изкашля.

— Преди два дни американското консулство в Манаус, Бразилия, бе уведомено, че ще му бъде предадено тялото на американски гражданин. Покойникът е бил идентифициран благодарение на служебния армейски медальон от специалните части, в които някога е служил.

Филдинг се намръщи. Такива медальони ползваха най-различни родове войски. Те бяха по-скоро дан на традицията, отколкото истинско средство за удостоверяване на самоличността. За загубата на медальон един военнослужащ биваше наказван с черпене на колегите си.

— Това какво общо има с нас?

— Човекът е служил не само в специалните части. Работеше в моя отдел. Агент Джерълд Кларк.

Филдинг примигна от удивление.

— Агент Кларк бе изпратен в басейна на Амазонка, за да провери основателността на оплакванията, че някои златодобивни компании увреждат околната среда. Освен това трябваше да събере данни за прехвърлянето на боливийски и колумбийски кокаин през този район.

Филдинг се размърда в креслото си.

— И са го убили? Затова ли ме викате?

— Не. Преди шест дни агент Кларк се появил в мисионерско селище във вътрешността на Амазония, полумъртъв от треска и изтощение. Главата на мисията се опитал да му помогне, но Кларк умрял след няколко часа.

— Това е трагедия наистина, но какво отношение има към националната сигурност?

— Агент Кларк изчезна преди четири години — отвърна О’Брайън и подаде на Филдинг фотокопие от статия във вестник. Филдинг смутено го взе.

— Четири години, казвате.

ЕКСПЕДИЦИЯ ИЗЧЕЗВА В ДЖУНГЛИТЕ НА АМАЗОНКА

Асошиейтъд прес МАНАУС, БРАЗИЛИЯ, 20 МАРТ.

След тримесечни интензивни усилия бе взето решение да се прекратят опитите за откриване на международната експедиция, ръководена от индустриалеца и милионер д-р Карл Ранд. Трийсетчленният екип от учени и придружители, сформиран от Националния раков институт на САЩ и фондацията на бразилските индианци, изчезна в тропическата джунгла, без да остави и следа, и не се знае нищо за съдбата му.

Целта на експедицията бе да направи преброяване на индианците и да установи истинския брой на племената, обитаващи джунглата в поречието на река Амазонка. Три месеца след като експедицията напусна разположения в джунглата град Манаус, радиовръзката с нея бе внезапно прекъсната. Всички опити за установяване на контакт с групата се провалиха. До последния известен лагер бяха изпратени спасителни отряди по суша и с хеликоптери, обаче не откриха никого. Две седмици по-късно бе получено кратко и тревожно съобщение по радиото: „Изпратете помощ, едва се държим… За Бога, те ни обкръжават отвсякъде…“. След това радиоконтактът бе прекъснат и екипът потъна в огромната джунгла.

След тримесечни усилия на международен спасителен екип неговият ръководител полковник Фернанду Гонсалвеш заяви, че експедицията и нейните членове „са се загубили и по всяка, вероятност са мъртви“. По-нататъшното търсене на експедицията бе преустановено.

Сред експертите преобладава мнението, че екипът е станал жертва или на враждебно настроено племе, или на неизвестен отряд наркотрафиканти. Каквото и да се е случило, на надеждите за спасение бе сложен край, тъй като спасителните групи прекратяват дейността си. Напомняме, че всяка година в джунглите на Амазонка изчезват безследно десетки учени, изследователи и мисионери.

— Боже мой! О’Брайън прибра фотокопието от ръцете на изумения мъж и продължи:.

— След изчезването на групата не бяха правени нови опити за контакти с нас. Агент Кларк бе обявен за мъртъв.

— Сигурен ли сте, че става дума за същия човек?

— Да. Данните за зъбите и отпечатъците от пръстите съвпадат напълно с тези в личното му кадрово досие.

— Колкото и да е трагична цялата тази история, все още не мога да разбера по какъв начин засяга националната сигурност.

— И аз бих разсъждавал като вас, но се получи нещо много странно — каза О’Брайън, порови се из документите и измъкна две фотографии. Подаде първата на Филдинг. — Тази снимка е била направена няколко дни, преди Кларк да се включи в мисията.

Филдинг погледна фотографията. На нея се виждаше мъж, облечен с панталони „Ливайс“, хавайска риза и шапка за сафари. Мъжът бе ухилен и вдигаше наздравица с чаша тропически коктейл в ръка.

— Това агент Кларк ли е?

— Да. Снимката е била направена от един колега по време на прощално събиране — отвърна О’Брайън и подаде на Филдинг втората фотография. — А пък тази снимка е направена в моргата в Манаус, където в момента се намира тялото.

Филдинг пое снимката с известно притеснение. Не обичаше да гледа фотографии на покойници, но нямаше избор. Тялото бе голо и положено върху маса от неръждаема стомана. Представляваше скелет, облечен в кожа. Бе ошарено със странни татуировки. Това бе наистина агент Кларк, Филдинг го разпозна по лицето. Имаше обаче едно съществено различие. Филдинг взе отново първата фотография и я сравни с втората.

О’Брайън забеляза как лицето на заместник-директора пребледнява и наруши мълчанието:

— Две години преди изчезването си по време на разузнавателна мисия в Ирак агент Кларк е бил ранен в лявата ръка от снайпер. Раната била обхваната от гангрена, преди да успее да стигне до американска военна част. Наложило се да ампутират цялата ръка, до рамото. С това кариерата му в специалните части приключила.

— Тялото в моргата обаче е с две ръце.

— Така е. При това отпечатъците от пръстите на ръката на трупа съвпадат с тези, които Кларк е имал в личното си досие преди ампутацията. Излиза, че е влязъл в долината на Амазонка с една ръка, а е излязъл оттам с две.

— Но това е невъзможно. Какво, по дяволите, се е случило там?

Маршал О’Брайън погледна Филдинг с ястребовите си очи и му даде да разбере как се бе сдобил с прякора Старата птица. Филдинг се почувства като мишок, застанал пред орел. Гласът на стария мъж стана по-плътен:

— Точно това възнамерявам да разбера.