Джеймс Ролинс
Амазония (16)

14.
Околна среда

16 август, 04:13 ч.

Амазонската джунгла

 

Луи, седнал в кануто, очакваше вести от следотърсачите си. До зазоряването оставаха часове. Ясното небе бе осеяно със звезди, но луната вече се бе скрила и тресавището бе потънало в сенки. С помощта на очила за нощно виждане Луи се опита да открие хората си. Не откри никого.

Намръщи се. Планът му можеше да се провали. Какво ставаше там? Номерът му бе минал — успя да накара рейнджърите да напуснат лагера си. Какво обаче ставаше сега?

В полунощ екипът на Луи бе прекосил тресавището с канута. Когато наближиха отсрещния бряг, видяха ярки светлини в небето над дефилето, в близост до южните скали. Чуха и изстрели.

Луи се опита да огледа полесражението с помощта на бинокъл. Бе съвсем ясно, че екипът на рейнджърите бе подложен на атака. Луи обаче не можа да разбере кой или какво го е нападнало. Опитите му да установи връзка с разузнавателната група на Жак се оказаха безрезултатни. По неведоми причини заместникът му мълчеше.

Тъй като се нуждаеше от информация, Луи изпрати на брега малък екип, съставен от най-добрите му разузнавачи. Бяха снабдени с устройства за нощно виждане в инфрачервения спектър и им бе наредено да проверят какво става. Заедно с останалата част от групата остана на безопасно разстояние от брега и зачака.

Бяха изминали два часа, а той не бе чул нито дума от тях. По радиото не постъпиха никакви съобщения. В кануто на Дуй се намираха още трима мъже и любовницата му. Всич-ки наблюдаваха отсрещния бряг с бинокли.

Цуи първа забеляза човека, който излезе от джунглата. Посочи го на Луи. Той насочи бинокъла си към него. Бе ръководителят на групата разузнавачи. Даваше му знак да дойде на брега.

— Най-после — промърмори Луи и прибра бинокъла. Канутата докоснаха калния бряг. Луи бе един от първите, които стъпиха върху него. Даде знак на хората си да заемат позиция за отбрана и отиде при следотърсача.

Човекът, тъмнокос немски наемник на име Брайл, го поздрави. Бе нисък мъж, не по-висок от метър и шейсет сантиметра. Бе облечен в черни дрехи, а лицето му бе нашарено с камуфлажни бои.

— Какво откри? — попита го Луи. Човекът му отвърна със силен немски акцент.

— Ягуари. Глутница от поне петнайсетина животни. Луи не се изненада от това. Още в кануто бе чул странни викове и ръмжене.

— Не бяха обаче обикновени ягуари — продължи Брайл. — Приличаха на чудовища. Бяха три пъти по-едри от обикновените ягуари. Мога да ви покажа едно тяло.

— Продължавай — каза Луи, като му даде да разбере, че тялото може да почака. — Какво се случи с хората?

Брайл продължи рапорта си. Разказа му как хората му се движели крайно внимателно, за да не бъдат открити. Четиримата му подчинени заели позиции по дървета в дефилето.

— Глутницата тръгна нагоре по дефилето. Останах с чувството, че препречва пътя за отстъпление на вражеския екип.

После Брайл му показа нещо, което държеше в ръката си.

— След като котките се махнаха от района, открихме това нещо върху един обезобразен труп. — Показа му две сребърни нашивки, прикрепени върху парче кафяв плат. Бяха капитански нашивки. Значи бе загинал командирът на рейнджърите.

— Защо ягуарите не нападнаха останалата част от групата? — попита Луи. Брайл докосна очилата си за нощно виждане.

— Видях как един индианец ги поведе нагоре по дефилето.

— Да не е от племето бан-али? Немецът повдигна рамене.

Кой друг би могъл да бъде? Луи се замисли върху тази информация. Не биваше да позволява на преследваните да се откъснат твърде много от него. Особено ако рейнджърите бяха успели да осъществят успешен контакт със странното племе. При положение че плячката бе толкова близо, Луи не трябваше да ги изпуска от очи.

Оцелелите ягуари обаче можеха да се превърнат в проблем. Представляваха препятствие, стоящо между него и преследвания екип. Глутницата трябваше да бъде избита колкото се може по-тихо, без това да бъде разбрано от противника.

Луи огледа мрачната гора. Вече дойде краят на времето, когато можеха да се крият зад гърба на другите. Трябваше да научи месторазположението на селището и да разбере какви са възможностите му да се отбранява. Тогава щеше да предприеме решителното си действие.

— Къде се намират в момента тези котки? — попита Луи.

— Всичките ли са все още в дефилето?

— Засега са там. Ако се преместят другаде, моите разузнавачи ще ми съобщят това по радиото. За щастие с инфрачервено оборудване тези гадини са лесно откриваеми. Големи са и излъчват много топлина.

— Други враждебни създания има ли наоколо? — попита Луи, удовлетворен от отговора.

— Прочесахме целия район, господин докторе. Няма други топлинни следи.

Чудесно, Значи рейнджърите все още продължаваха да отклоняват вниманието от екипа на Луи. Вече обаче бяха съвсем близо до земите на бан-али и това нямаше да продължи още дълго време. Заедно с екипа си бързаше да се придвижи напред. Преди това обаче ще разчисти пътя от ягуарите.

Забеляза, че Цуи бе застанала до рамото му. Тя бе по-опасна от която и да е горска котка. Прокара нежно пръст по бузата й. Тя се притисна по-плътно до него. Умееше да приготвя всякакви отрови.

— Цуи, мила моя, изглежда, ще трябва да се възползвам отново от твоя талант.

 

05:44 ч.

 

Ръцете на Натан се бяха схванали от носилката. Вървяха вече повече от два часа. На изток небето започна да порозовява. Скоро щеше да настъпи утрото.

— Колко още път ни остава? — запита Мани, държейки предния край на носилката. Просто изрази гласно въпроса, който бе в главата на всички.

— Не знам, но няма как да се върнем — отвърна Натан.

— Ако се върнем, ще се превърнем в нечия закуска — напомни им редник Карера, която не преставаше да наблюдава пътя зад тях.

Глутницата ягуари през цялата нощ бе вървяла по следите им. Движеше се главно в джунглите по склоновете на хълмовете. Някои по-дръзки животни понякога се доближаваха и тъмните им силуети се открояваха на фона на скалите.

Тортор усещаше присъствието им и бе нащрек. Съскаше и кръжеше около носилката. Сърдитите му очи бяха придобили златист оттенък.

Единственият безопасен път бе този пред тях. Пътят, по който се движеше самотният индианец. Бе на около четиристотин метра пред тях и поддържаше темпо, което им бе по силите.

Умората започна обаче да се чувства. След многото безсънни нощи всички бяха безкрайно изтощени. Напредваха със скоростта на костенурка и нерядко се препъваха. Всич-ки бяха изтормозени от нощния поход, но най-много се измъчваше един член на екипа.

Кели не се отдели от брат си. Непрестанно проверяваше състоянието му и сменяше бинтовете му в движение. Лицето й бе пепеляво, а очите й издаваха уплаха и умора. Когато не изпълняваше задълженията си на лекар, просто държеше Франк за ръката. Смяташе, че като негова сестра можеше по този начин да му предаде част от собствената си сила.

За щастие морфинът и останалите успокоителни лекарства поддържаха ранения в състояние на полусън, като само от време на време издаваше глухи стонове. Когато стенеше, лицето на Кели се изкривяваше от болка. Натан реши, че тя в известна степен възприемаше неговата болка като своя, Очевидно страдаше не по-малко от своя брат близнак.

— Внимавайте, сменяме посоката! — чу се гласът на Костос.

Досега се бяха движили по твърдата пръст на границата между джунглата и скалистата основа на хълмовете. Сега Натан видя как водачът им зави по един от многото процепи в скалата. Процепът достигаше самия връх на хълма и бе широк колкото гараж за два автомобила.

Преди това индианецът се спря пред процепа, погледна ги, за да се увери, че са го видели, и без да им даде какъвто и да е знак, се шмугна в него.

— Ще ида да го огледам — каза Костос.

Рейнджърът ускори ход. На карабината си М-16 бе прикрепил фенерче. Отиде до процепа, пое си въздух и го освети. Наблюдава в продължение на няколко секунди и след това даде знак на останалите с ръка.

— Това е страничен проход. Стръмен е. Групата се събра около рейнджъра.

Натан също го огледа. Стигаше до върха на хълма, над главите им се виждаха звездите. Проходът наистина бе стръмен, но тук-там се забелязваха подобия на грубо издялани стъпала.

— Възможно е от другата страна да има друго дефиле или долина — отбеляза професор Коуве.

— Или пък е същото дефиле, но оттук се минава напряко, за да се спести път — предположи Ана.

Самотният индианец продължи да се изкачва по каменните стъпала, без да си дава вид, че го интересува дали го следват, или не. Не всички обаче споделяха безразличието му. Глутницата ягуари зад гърба им се доближи и започна да ръмжи.

— Трябва да вземем решение — настоя Карера.

— Това би могло да е капан — рече намръщено Костос, след като огледа стръмните стени от двете страни на примитивното стълбище.

— И без това вече сме хванати в капан, сержанте — обади се Дзейн и направи крачка напред. — Предпочитам неизвестността пред това, което виждам зад гърба ни.

Никой не възрази. Никой не бе забравил смъртта на Варчак и Уоксмън.

— Добре, да вървим. Отваряйте си очите — предупреди Костос и мина пред Дзейн.

Проходът се оказа достатъчно широк и Мани и Натан можеха да вървят един до друг, държейки носилката. Така изкачването на стръмните стъпала ставаше малко по-лесно. Въпреки това бе уморително.

— Да сменя ли някого от вас? — попита Один.

— Аз мога да издържа още малко — отказа Мани. Натан също отклони предложението му.

Натан и Мани скоро започнаха да изостават. Кели с разтревожено лице не се откъсна от тях. Карера вървеше последна.

Коленете на Натан го боляха. Краката му горяха и въобще не усещаше раменете си. Не спря обаче да върви напред.

— Сигурно сме вече съвсем наблизо — каза по-скоро на себе си.

— Дано да си прав — обади се Кели.

— Силен е — каза Мани, като кимна към Франк.

— Видя го къде стигна от много сила — отвърна тя.

— Ще се оправи — увери я Натан. — Нали не е изгубил шапката, която му носи късмет?

— Много я пази — въздъхна Кели. — Знаете ли, той някога играеше в третодивизионен отбор. Баща ни много се гордееше с това. Всички се гордеехме. Дори имаше шанс да отиде по-нагоре. Удари си обаче коляното, когато веднъж караше ски, и с това спортната му кариера приключи.

— Защо тогава смята, че тази шапка му носи късмет? — попита удивен Мани.

Кели с лека усмивка на лицето докосна шапката.

— Той посвети цели три сезона на игра, която обичаше от все сърце. Дори и след злополуката не изпадна в униние и не се озлоби. Смяташе, че е най-големият късметлия на света.

Натан за миг завидя на Франк. Нима той наистина бе възприемал живота по такъв прост начин? Всъщност може би шапката наистина му бе носила късмет. Точно сега щеше да им трябва много късмет.

— Ягуарите престанаха да ни преследват — прекъсна мислите му Карера.

Натан погледна назад. Една от гигантските котки бе застанала на входа на прохода. Бе самката, водач на глутницата. Раздвижи се напред-назад. Тортор я погледна със святкащи очи. Самката спря за миг поглед върху по-малката котка и бързо изчезна в джунглата.

— Тази долина навярно е територия на глутницата — прецени Мани. — Поредната отбранителна линия.

— Какво обаче отбраняват? — запита се Карера. Някъде пред тях се чу глас. Бе сержант Костос. Застанал на десетина крачки отвъд края на прохода, им даваше знак с ръка да отидат при него.

Когато направиха това, на изток се показаха първите слънчеви лъчи. Отвъд стръмния проход видяха долина, изпълнена с гъста растителност и високи дървета. Чуваше се бълбукането на поток. В далечината боботеше водопад.

— Това е страната на бан-али — каза професор Коуве. Олин се доближи до Мани и Натан и присегна към носилката.

— Оттук ще го поемем ние.

Натан се изненада, че до руснака бе застанал Ричърд Дзейн. Този път не възрази. Заедно с Мани подадоха носилката на новата двойка. Когато се освободи от тежестта, на Натан му се стори, че олеква с поне петдесет килограма. Ръцете му сякаш бяха готови да полетят сами.

Заедно с Мани се изкачиха при Костос.

— Индианецът изчезна — изръмжа недоволно сержантът. Натан забеляза, че водача им наистина го нямаше.

— Както и да е, вече знаем накъде да вървим.

— Трябва да изчакаме слънцето напълно да изгрее — нареди Костос. Мани се намръщи.

— Виж какво, бан-али започнаха да ни следят още щом влязохме в джунглата. Следяха ни денонощно. Със или без слънце няма да ги видим, ако те не пожелаят това.

— Пък и имаме ранен — добави Мани. — Колкото по-скоро стигнем до някое село, толкова по-големи шансове ще има Франк. Ако питаш мен, най-добре е да тръгваме.

— Разбирам — отстъпи Костос. — Да не се делим обаче. После сержантът отново ги поведе.

С всяка измината стъпка денят ставаше по-ярък. В Амазония слънцето изгряваше бързо. Розовата зора бързо започна да поглъща звездите над главите им. Безоблачното небе обещаваше горещ ден.

Групата се задържа за миг на върха на прохода. Тясна пътечка водеше към джунглата. Къде обаче щеше да ги изведе? Нямаше признаци на човешко присъствие. Не се чуваха гласове, нито се виждаше дим.

Костос огледа още веднъж долината с бинокъла си.

— Майната му — промърмори.

— Какво те смущава? — попита Дзейн.

— Този каньон е просто продължение на дефилето, от което излязохме. Изглежда обаче, че е откъснат в долната му част от свлачища.

Натан взе бинокъла си и огледа мястото, посочено от сержанта. Видя потока, бълбукащ в средата на дефилето. Проследи течението му и забеляза, че той изчезваше при една скала и оттам се стичаше в долното дефиле. Онова, през което бяха пътували през нощта, царството на гигантските ягуари.

— Тук сме затворени като в кутия — угрижи се Костос. Натан насочи бинокъла си в обратната посока. Видя друг водопад. Там водата влизаше в каньона, като падаше от огромна скала в другия край на дефилето. Цялата долина бе заградена от три страни от каменни стени, а четвъртата й страна бе запушена от скалата.

Това бе напълно изолирана част от джунглата, съобрази Натан.

— Тази работа никак не ми харесва — продължи сержантът. — Дотук може да се стигне само по прохода, по който минахме.

Натан отмести бинокъла си и видя как подалият се край на слънчевия диск огря източния хоризонт. Джунглата, осветена от слънчевите лъчи, се покри със зелено сияние. Ято синьо-жълти папагали напуснаха една скала и прелетяха над главите им. Водопадите в двата края на долината засияха.

— Донякъде прилича на райската градина — каза тихо професор Коуве.

Докоснатата от слънчевата светлина джунгла се пробуди. Разнесоха се птичи песни и маймунски крясъци. Пеперуди с размерите на чинии запърхаха из въздуха. Нещо пъргаво и космато се скри в джунглата. И то бе намерило начин да се засели в тази зелена долина, макар да бе изолирана.

Какви други създания живееха тук?

— Какво ще правим? — запита Ана. Никой не и отговори.

— Струва ми се, че не ни остава нищо друго, освен да продължим напред — наруши мълчанието Натан.

Костос първо се намръщи, но после се съгласи с него.

— Добре. Нека видим докъде ще стигнем. Трябва обаче да бъдем нащрек.

Групата внимателно се спусна по ската, водещ към джунглата. Костос отново ги поведе. Натан с двуцевката в ръка застана до него. Всички се движеха плътно един до друг, докато се спускаха по пътеката. Когато се оказаха под короните на дърветата, уханието на орхидеи и на цъфтящи лиани бе така силно, че ги опияни.

Независимо от благоуханния въздух напрежението им не спадна. Какви тайни криеше тази гора? Какви опасности? Всяка сянка ги плашеше.

На Натан му бяха необходими петнайсетина минути, за да осъзнае, че в тази гора имаше нещо странно. Първоначално реши, че умората е притъпила сетивата му. Забави ход и отвори уста.

— Какво ти става? — попита го Мани, като неволно се блъсна в него.

Натан, присвил вежди, се отклони на няколко крачки от пътеката.

— Какво правиш, Ранд? — провикна се Костос. — Тези дървета… — започна Натан, изпълнен с удивление. Спътниците му се спряха и се загледаха в дърветата.

— С какво те впечатляват? — недоумяваше Мани.

— Като ботаник разпознах повечето видове, които срещнах тук. Ето: това са копринено дърво, розово дърво, махагон, всякакви палми. Въобще обичайните растения, които ще срещнеш в тропическа гора. Обаче…

— Какво обаче? — озадачи се и Костос.

Натан отиде до дърво с тънък ствол, издигащо се на трийсетина метра. Короната му бе много гъста и от нея висяха гигантски конусообразни шишарки.

— Знаете ли какво е това?

— Прилича на палма — отвърна сержантът. — Какво от туй?

— Там е работата, че не е палма! — Натан удари дървото с ръка. — Това е една шибана цикадоида.

— Какво?

— Дърво, за което се смяташе, че отдавна е изчезнало. Че е съществувало през кредния период. Виждал съм изкопаеми останки от него.

— Сигурен ли си? — попита Ана.

— Дипломната ми работа беше по палеоботаника — уточни Натан и отиде при друго растение, подобно на папрат и два пъти по-високо от него. Разтърси едно от гигантските му листа. — А това е шибан гигантски мъх. Предполагаше се, че е изчезнал още през карбонския период. И това не е всичко. Тук виждам какво ли още не: глосоптериди, ликоподи, подокарпови иглолистни растения… А има и други, които просто не съм виждал. — Посочи с пушката си едно дърво със спираловидно стъбло. — Нямам и най-малко понятие какво представлява това нещо. Намираме се в един шибан музей на живи вкаменелости.

— Та как е възможно това? — попита Дзейн. Отговори му Коуве:

— Това място е изолирано. То е сякаш извън времето. Тук има организми, които са могли да се съхранят в продължение на еони време. — В геологично отношение този район датира от палеозоя — продължи възбудено Натан. — Амазонският басейн е представлявал затворено пресноводно езеро, изтекло в океана вследствие на промените в тектониката. Тук наблюдаваме малка частица от древното минало. Това е наистина удивително!

— Удивително или не, искам да отведем Франк на безопасно място — намеси се Кели.

Думите й върнаха Натан към настоящето, към положението, в което се намираха. Почувства неудобство от това, че се бе разсеял.

— Да вървим — прикани ги и Костос. Групата отново тръгна на път.

Натан, все още удивен от видяното, продължи да оглежда гората около себе си. Престана да се взира в сенките и започна да разглежда самите растения. Като опитен ботаник не можа да повярва на очите си. Видя хвощове с размера на тръбите на църковни органи, папрати, по-големи от съвременните палми, огромни ранни иглолистни растения с шишарки, големи колкото автомобили „Фолксваген“. Смесицата от древни и съвременни растения бе просто невероятна. Никога дотогава не бе виждал подобна екосистема.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се към него професор Коуве, който го бе настигнал.

— Не знам какво да ти кажа. Праисторически гори са откривани и другаде. В Китай през осемдесетте години откриха горичка от древни червени дървета. В Африка, падина, пълна с древни папрати. Съвсем неотдавна в тропическа гора в Австралия бяха открити праисторически дървета, за които се смяташе, че отдавна са изчезнали. Като знаем каква малка част от Амазония е цивилизована, по-скоро е чудно, че не сме открили такива растения по-рано.

— Джунглата умее да крие тайните си — отбеляза загадъчно Коуве.

Междувременно короните на дърветата над главите им се сгъстиха, а самите дървета станаха по-високи. Утринната светлина намаля и премина в зеленикаво сияние. Стори им се, че отново навлизат в зоната на здрача.

Разговорите секнаха, тъй като всички се втренчиха в гората около тях. Не бе необходимо да си ботаник, за да разбереш, че тази джунгла е необикновена. Праисторическите растения станаха повече от съвременните. Дърветата бяха великански. Папратите се издигаха високо над главите им. Между тях се виеха странни и непознати растителни видове. Преминаха покрай бодлива бромелиада, голяма колкото малка къща. От лианите висяха огромни цветя с, размерите на тикви и изпълваха въздуха със силно ухание.

Бяха се озовали в гигантска оранжерия.

Костос изведнъж спря. Застина на място и стисна оръжието си. После бавно им даде знак да приклекнат. Натан стисна пушката си. Едва тогава разбра какво бе изненадало рейнджъра.

Погледна първо наляво, после, надясно, след това се обърна. Стори му се, че наблюдава една от тези компютърни рисунки, които първоначално приличат на набор от разхвърлени точици, но погледнати под определен ъгъл, образуват ясно триизмерно изображение.

Внезапно видя джунглата в нова светлина.

Високо в дърветата, върху дебелите им клони, бяха изградени платформи. Върху тях бяха разположени малки жилища. Покривите на много от тях бяха от живи листа и клони и образуваха естествен камуфлаж. Тези наполовина живи постройки буквално се сливаха с дърветата.

Натан се вгледа по-внимателно. Това, което първоначално бе възприел като лиани, висящи между дърветата и достигащи земята, бяха всъщност естествени висящи мостове и стълби. Една от тях се намираше на няколко метра отдясно на Натан. По нея растяха цветя. И тази стълба бе жива.

Трудно бе да се определи къде завършваха постройките, направени от човека, и къде започваше живата природа. Така се бяха вплели, че камуфлажът бе съвършен.

Без да си дават сметка, вече бяха влезли в селище на бан-али.

По-нататък видяха по-големи постройки, изградени върху още по-високи дървета. Някои от тях бяха многоетажни и дори имаха балкони и тераси. И те обаче също бяха така добре камуфлирани с дървесна кора, лиани и листа, че бе трудно да се забележат.

Никой от групата не помръдна. На лицата на всички бе изписан един въпрос: къде се намираха обитателите на тези Дървесни постройки?

Тортор изръмжа предупредително.

В този момент Натан ги видя. Оказа се, че те през цялото време са били там. Безмълвни и неподвижни, като живи сенки. Телата им бяха боядисани в черно. Бяха се слели с мрака.

Един от индианците излезе от сенките и застана на пътеката. Не изглеждаше впечатлен от оръжията им.

Натан бе сигурен, че това бе индианецът, който ги бе довел тук. В черната му коса бяха преплетени листа и цветя. Пристъпи крачка към тях. В ръцете си не държеше оръжие. Всъщност индианецът бе съвсем гол, ако се изключеше набедрената му препаска. Погледна пришълците. Лицето му бе неподвижно и непроницаемо.

Без да каже и дума, се обърна и тръгна надолу по пътеката.

— Вероятно и сега иска да го последваме — допусна Коуве и бавно се изправи.

Останалите направиха същото.

Индианците в джунглата, подобно часовои, не помръднаха.

Костос се колебаеше.

— Ако бяха искали да ни убият, досега да са го направили — убеждаваше го Коуве.

Макар и с неохота рейнджърът тръгна подир индианеца.

Докато вървяха, Натан продължи да изучава селището и жителите му. В прозорците зърна по-малки лица. Жени и деца. Мъжете продължаваха да са наполовина скрити в гората. Реши, че са воини и съгледвачи.

Боядисаните им лица имаха добре известните му черти на американските индианци. Леко азиатски черти, свидетелстващи за генетичната им връзка с техните прадеди, преминали от Азия в Аляска през Беринговия проток преди около петдесет хиляди години. Кои обаче бяха те? Как се бяха озовали тук? Какви бяха корените им? Независимо от опасностите и заплахите Натан изгаряше от желание да научи нещо ново за тези хора и за тяхната история. Още повече, че тази история бе свързана с личния му живот.

Огледа се отново. Дали и баща му не бе вървял по същата пътека? Като си помисли за тази възможност, усети как дъхът му спря. Реши, че скоро ще научи истината за него.

След малко разбраха, че ги водят към осветена от слънцето поляна пред тях.

Гората около тях стана по-рядка, когато наближиха поляната. Откритото пространство бе обкръжено от пръстен от гигантски цикади и древни иглолистни растения. По облятото от слънцето пространство се виеше бълбукащ плитък поток.

Водачът продължи да върви напред, но групата, изумена от видяното, застина на мястото си.

В центъра на поляната се издигаше едно-единствено огромно дърво, което запълваше цялото пространство. Дърво, каквото дотогава Натан не бе виждал. Бе високо поне колкото трийсететажно здание и стволът му, покрит с бяла кора, имаше диаметър от най-малко десет метра. От тъмната почва, подобно бледи крайници, се подаваха огромни корени. Някои от тях дори преминаваха под ручея и излизаха от другата му страна.

Короната на дървото бе сякаш многоетажна, подобна на короната на някои гигантски секвои. Дървото обаче не бе иглолистно. Имаше огромни зелени листа, наподобяващи тези на палмите и сребристи от долната им страна, и гроздове от плодове, подобни на кокосови орехи.

Натан бе изумен. Нямаше и най-малка представа как да класифицира това растение. Допусна, че представляваше неизвестен вид първична гимноспора, но не бе убеден в това. Орехите донякъде приличаха на тези, които можеха да се видят на дървото котешки нокът, но очевидно представляваше много по-древен вид.

Докато оглеждаше великана, забеляза още нещо. Дори и това грамадно дърво бе заселено. Върху по-големите клони, непосредствено до ствола, бяха разположени на групи малки колиби. Натан с удивление съобрази, че бяха построени така, че да наподобяват гроздовете с плодове.

Водачът им премина между два огромни извити корена и изчезна в тяхната сянка. Натан се доближи до дървото и забеляза, че това, което бе взел за сянка, всъщност бе дъгообразен отвор в основата на дървото, сиреч вход. Отново погледна постройките. От тях не се спускаха никакви стълби, направени от лиани. Как в такъв случай можеше да се стигне до жилищата? Дали в ствола на дървото имаше виещ се тунел, водещ нагоре? Натан реши да провери. Мани обаче го хвана за ръката.

— Виж. — Биологът посочи нещо встрани от тях.

Едва сега Натан, задълбочил се в разглеждането на великана с бяла кора, забеляза една дървена къщичка върху ливадата. Бе построена грубо, но солидно от дървени трупи и имаше покрив от палмови листа. Някак си не бе на мястото си. Бе единствената постройка, разположена върху самата земя.

— Това върху покрива и да не би да са слънчеви панели? — озадачи се Мани.

Натан присви очи и посегна към бинокъла си. И наистина върху покрива имаше два малки плоски черни панела, които блестяха на утринната светлина. Приличаха на слънчеви панели. Натан разгледа постройката по-внимателно. Нямаше прозорци. Вратата представляваше рогозка от палмови листа.

До вратата на колибата Натан видя нещо познато, блестящо на слънцето. Дълга тояга от змийско дърво, полирана до блясък от дългогодишно използване. На единия си край имаше пера от птицата хоко.

Натан за миг реши, че ще изгуби съзнание.

Тоягата принадлежеше на баща му.

Отмести бинокъла си и тръгна към колибата.

— Ранд! — извика зад гърба му Костос.

Натан обаче не го чу. Краката му сами започнаха да тичат. Останалите го последваха. Включително Дзейн и Олин, задъхани под тежестта на носилката.

Натан продължи да тича към колибата. Изведнъж спря. Дъхът му секна. Устата му пресъхна, когато разгледа отблизо тоягата. Върху дървесината бяха издълбани два инициала: „К“ и „Р“.

Карл Ранд.

Очите на Натан се изпълниха със сълзи. Когато баща му изчезна, той отказа да приеме, че е мъртъв. Необходима му бе някаква дори и най-малка надежда, за да не изпадне в плен на отчаянието и да може да доведе докрай работата си. Дори и когато парите му свършиха и се видя принуден да се откаже от търсенето, не се разплака. Мъката му постепенно еволюира в депресия. В тъмна яма, в която продължи да пропада през изминалите четири години.

Сега обаче видя доказателство, че баща му е минал оттук. По бузите му потекоха сълзи. Не допусна, че е все още жив. Такива чудеса ставаха само в книгите. Личеше си, че колибата отдавна не е била обитавана. Пред входа й се бяха струпали изсъхнали листа, навеяни от вятъра. Върху тях нямаше следи от стъпки.

Натан направи крачка напред и отмести рогозката. Вътре бе тъмно. Извади фенерчето от джоба на якето си и го включи. Малък пака, безопашат плъх, примига и избяга през цепнатина в отсрещната стена. На пода имаше дълбок слой прах. По него, изпражнения от дребни гризачи и следи от лапичките им.

Натан освети помещението.

При задната стена имаше четири люлки, окачени за тавана, празни и неизползвани. До тях, малка дървена масичка. Върху нея бе разположено лабораторно оборудване, включително и портативен компютър. Разпозна малкия микроскоп и бурканите за събиране на образци. Принадлежаха на баща му. Отвори капака на лаптопа. Той веднага оживя, което го изуми. Отстъпи крачка.

— Това са слънчевите батерии — обади се Мани от вратата. — Все още го захранват.

Натан почисти ръцете си от паяжините.

— Баща ми е бил тук. Това оборудване е негово.

— Индианецът идва — съобщи им Коуве. — И не е сам.

Натан задържа още миг погледа си върху компютъра.

Лъчът от слънчева светлина, преминаващ през вратата, бе изпълнен с прашинки. Стаята ухаеше на етерични масла и на изсушени палмови листа. Това ухание обаче бе примесено с мириса на пепел и на време. Никой не бе стъпвал тук поне половин година.

Какво се бе случило с експедицията?

Натан разтри очи и се обърна към вратата. Видя, че към колибата се приближава индианецът, боядисан в черно. До него вървеше дребен човек, съвсем нисък индианец, висок не повече от метър и двайсет сантиметра. Мургавата му кожа не бе татуирана, ако се изключеше добре известният им знак татуиран в червено върху корема му. Точно над пъпа му се виждаше синьото изображение на човешка ръка.

Натан излезе от колибата и се присъедини към групата.

Ушите на новодошлия бяха пробити и от тях висяха пера, наподобяващи украшенията на племето яномамо. На челото си човекът имаше превръзка, украсена от огромно насекомо. Черната му черупка ярко блестеше. Бе един от хищните скакалци, които убиха ефрейтор Йоргенсен.

Натан и Коуве се спогледаха. И професорът бе забелязал това украшение. Ново доказателство, че нападението срещу тях е било организирано тук.

Натан усети внезапен прилив на гняв. Това племе не само бе изтребило половината им експедиция, но и бе държало цели четири години в плен един от оцелелите членове на експедицията на баща му.

Коуве очевидно забеляза тази промяна в настроението му.

— Кротувай, Натан. Нека първо чуем какво ще ни кажат. Водачът заведе дребния индианец при тях и после почтително се отдръпна.

Индианецът огледа групата, като задържа очите си последователно върху всеки един от тях. Леко ги присви, когато видя Тортор. Накрая посочи носилката и се обърна към Олин и Дзейн:

— Доведете ранения — каза индианецът на лош английски. — Другите да останат тук.

След тези прости нареждания дребният човек се обърна и се запъти към огромното дърво с бяла кора.

Никой не помръдна. Удивлението от английския говор се оказа по-силно от гнева.

Олин и Дзейн също не помръднаха.

По-високият индианец им махна сърдито с ръка и им даде да разберат, че трябва да последват съплеменника му.

— Никъде няма да ходите — нареди сержант Костос. Редник Карера също направи крачка напред. И двамата държаха оръжието си в готовност. — Няма да се делим.

Индианецът се намръщи и посочи отдалечаващата се малка фигурка.

— Лечител — каза на английски. — Добър лечител.

Използването на този език отново ги изуми.

— Сигурно са научили езика от експедицията на баща ти — прошепна Ана.

Или от самия него, помисли си Натан.

— Според мен трябва да се подчиним — каза Коуве на Кели.

— Не вярвам да мислят да сторят нещо лошо на Франк. За твое спокойствие мога да го придружа.

— Няма да се отделя от брат си. — Кели пристъпи по-близо до носилката.

Дзейн също имаше възражения:

— Никъде няма да ходя. Ще остана тук, дето има хора с пушки.

— Не се безпокой — каза професорът. — Аз ще те сменя, й без това е мой ред.

Дзейн с удоволствие се освободи от носилката. След това веднага се скри зад гърба, на намръщения сержант Костос. Кели се запъти към Олин.

— Аз пък ще сменя теб. — Руснакът понечи да възрази, но тя веднага го прекъсна: — По-добре се опитай да поправиш Джи Пи Ес-а. Ти си единственият от нас, който може да ремонтира това чудо.

Макар и неохотно, Олин се съгласи и и подаде дръжките на носилката. Тя за миг се огъна от тежестта й, но после зае устойчиво положение. Натан й се притече на помощ.

— По-добре аз да помогна на Франк, а ти върви след нас — предложи той.

— Не! — отвърна тя със стиснати зъби и погледна към колибата. — Ти по-добре се опитай да разбереш какво се е случило тук.

Преди да успее дай възрази, Кели тръгна напред. Индианецът с видимо облекчение ги поведе към гигантското дърво.

Натан отново погледна към постройките, скрити в клоните му. Реши, че и баща му бе наблюдавал тази гледка. Опита се да потърси връзка между неговата смърт и това, което виждаше. Проследи с поглед как Кели и Коуве изчезнаха във вътрешността на дървото.

Останалите членове на екипа започнаха да свалят раниците си. Натан отново заразглежда пустата колиба. Екранът на лаптопа осветяваше стаята с призрачна светлина, която навяваше усещане за самота. Въздъхна и се замисли за съдбата на предишната експедиция.

 

Кели, изкривила се под тежестта на носилката, премина през отвора в грамадния ствол. Вниманието й бе раздвоено между ранения Франк и странната обстановка около нея.

Бинтовете на Франк бяха напълно подгизнали от кръв. Бяха ги накацали мухи, радващи се на достъпната храна. Той се нуждаеше от кръвопреливане, и то колкото се може по-скоро. Тя се опита мислено да си представи нещата, които щяха да й потрябват: система за кръвопреливане, нови бинтове, още морфин и антибиотици. Бе длъжна да запази живота му до пристигането на хеликоптера.

Макар сърцето й да бе изпълнено с ужас и страх, не можа да не се удиви от това, което видя. Бе очаквала да види криво и неудобно стръмно стълбище. Вместо това видя удобен коридор с формата на виещ се нагоре тунел. Стените му бяха сякаш полирани и имаха цвят на пчелен мед. Бяха украсени със сини отпечатъци на човешки длани. На всеки десетина метра имаше тесен прозорец, наподобяващ бойница на замък, през който влизаше ярка слънчева светлина.

Кели и Коуве продължиха да следват индианеца. И подът бе гладък, но все пак достатъчно грапав, за да има сцепление с краката им. Наклонът уж бе слаб, но Кели бързо се задъха. Страхът обаче й даде сили да продължи. Страхуваше се не само за брат си, но и за всички останали.

— Тунелът изглежда естествен — промърмори Коуве. — Стените са гладки, а спиралата е съвършена. Бих казал, че този тунел не е издълбан в дървесината, а представлява естествено образувание.

Кели се опита да му отговори, но не намери сили. Бе твърде уморена и уплашена. След думите на професора се вгледа по-внимателно в пода и стените. Никъде не видя следа от брадва или от длето. Изключение бяха само прозорците, очевидно дело на човешки ръце. Контрастът между тях и стените на тунела бе изумителен. Дали племето не бе открило този тунел и не се бе възползвало от него? Постройките, които бяха видели досега, свидетелстваха, че бан-али са опитни строители, успели да съчетаят изкуствените строителни елементи с естествените. Може би това бе направено и тук.

— Няма мухи — отбеляза професорът.

Кели се огледа и видя, че роякът мухи, накацал по окървавените бинтове, вече го нямаше.

— Махнаха се веднага, щом влязохме в дървото — констатира Коуве. — Вероятно естествената му смола съдържа някакъв репелент.

Кели също бе забелязала силното ухание на дървото. Бе и се сторило познато, тъй като наподобяваше уханието на медицински евкалипт. Бе обаче по-силно и в него имаше примес на миризмата на пръст и на цъфтящи растения.

Отново погледна кървавите бинтове. Ако брат и продължаваше да губи кръв с тази бързина, нямаше да оживее. Трябваше да направи нещо. Кръвта и се вледени. Въпреки че бе изтощена, забърза.

В стените на тунела започнаха да се появяват големи отвори. Кели забеляза, че те водеха или до постройки, разположени непосредствено до ствола, или до по-отдалечени помещения, до които се стигаше по клони, широки като улици.

Пътят нагоре изглеждаше безкраен.

Независимо от усилията си започна да се препъва и задъхва. От челото й потече пот. Нуждаеше се от почивка, но не можеше да си позволи да се забави с Франк.

Водачът им забеляза, че изостават. Върна се и се замисли. След това отиде при Кели.

— Аз ще ти помогна. — Той се удари с юмрук по гърдите. — Силен съм.

После отблъсна Кели встрани и зае мястото й.

Тя бе твърде уморена и не намери сили нито за възражение, нито за благодарност.

Двамата мъже продължиха да вървят нагоре с ускорен ход. Кели не изостана. Франк бе много блед и едва дишаше. Освободена от тежестта, съсредоточи цялото си внимание върху него. Извади стетоскопа си и го опря до гърдите му. Сърцето му едва-едва туптеше, а дробовете му хъркаха. Организмът му бързо отслабваше. Кръвотечението трябваше да бъде спряно.

Улисана, не забеляза, че бяха достигнали края на тунела. Спираловидният тунел внезапно завършваше при отвор, еднакъв с този на повърхността. За разлика от него водеше не към утринното слънце, а към пещера с под във формата на чиния.

Тя огледа помещението, също осветено от грубо пробитите процепи в стената. Имаше формата на сфера с диаметър от поне трийсет метра. Представляваше гигантска изпъкналост в ствола на дървото.

— Прилича на огромна хралупа — каза Коуве. Имаше предвид образуванията, които понякога се срещаха в стволовете на дъбове и други дървета, най-често създадени от насекоми или други паразити.

Кели намери сравнението за уместно. Тази хралупа обаче не бе обитавана от насекоми. Покрай извитите стени висяха поне половин дузина люлки. В няколко от тях лежаха голи индианци. Други индианци шетаха около тях. Лежащите бяха все пострадали: един имаше бинтован крак, втори бе със счупена ръка, трети, с рана на лицето. Един индианец имаше продълговата рана на гърдите, която друг мажеше с гъста лепкава течност.

Кели веднага съобрази къде е попаднала.

Намираше се в болнична стая.

Дребният индианец, който ги поведе насам, бе застанал на няколко крачки от тях. Погледът му бе изпълнен с нетърпение. Посочи една от люлките и бързо изрече нещо на непознат език.

Водачът им отговори с кимване и ги заведе при люлката.

— Ако не греша, това е диалект на яномамо — установи професор Коуве. Кели забеляза, че той е изненадан от откритието си и го изгледа въпросително.

— Езикът на яномамо няма известни аналози — поясни той. — Неговият синтаксис и тоналност са неповторими. Смята се, че е истински уникат. Това е една от причините да се смята, че яномамо са едно от най-древните амазонски племена. Бан-али навярно са клонка на това племе.

В отговор Кели просто кимна, тъй като нейните мисли бяха заети единствено с брат й.

Под надзора на малкия индианец Франк бе прехвърлен върху люлката. Кели се засуети нервно около него. Той усети движението и тихо изстена. Ефектът на болкоуспокояващите лекарства очевидно отслабваше.

Тя присегна към медицинската си чанта, оставена върху носилката. Преди да успее да измъкне от нея спринцовка и морфин, шаманът даде няколко кратки нареждания. Водачът им и още един индианец започнаха да разрязват с малки костни ножове бинтовете на краката на Франк.

— Недейте! — извика Кели.

Не й обърнаха внимание и продължиха да режат окървавените късове тъкан. От раните започна да струи кръв.

— Недейте! — настоя тя, като хвана по-високия мъж за лакътя. — Не знаете какво правите! Изчакайте да пристегна краката с турникети! Иначе кръвта му ще изтече!

Човекът освободи ръката си и й се скара. Намеси се Коуве.

— Тя е нашият лечител. — Той посочи Кели.

Човекът видимо се смути от тези думи и погледна въпросително шамана.

Дребният индианец бе приклекнал до стената. Държеше в ръката си пръстена паница, в която събираше гъста мъзга, стичаща се от процеп в стената.

— Тук аз съм лечителят — каза той. — Това е лекарство на бан-али, което трябва да спре кървенето. Силно лекарство, взето от „яга“.

Кели се обърна към Коуве. Той преведе чутото.

— „Яга“… Прилича на „яка“, думата на яномамо за майка. Навярно така наричат дървото. Възприемат го като божество.

Индианският шаман се изправи. Паницата бе наполовина пълна с червена мъзга. Присегна към процепа и го запуши с дървен чеп.

— Лекарството е силно — каза, като се отправи към люлката. — Кръвта на яга ще спре кръвта на човека. — Последните му думи прозвучаха като заклинание.

Даде знак на един от индианците да махне едната от двете превръзки.

Кели отново понечи да възрази, но Коуве я прекъсна:

— Дръж бинтовете и турникета в готовност, но нека първо видим как ще му се отрази това лекарство.

Реши да го послуша, тъй като си спомни за малкото индианско момиченце от болницата в Сао Габриел. Тогава западната медицина не му помогна. Ще изчака ефекта от лечението на бан-али. Не заради индианеца, а заради професор Коуве. Бръкна в чантата си и започна да търси бинтовете и турникета.

Когато откри това, което й трябваше, отмести поглед към процепа, от който бе изтекла мъзгата. Кръвта на яга. Дървесната жилка, от която тя изтече, наподобяваше тъмна лента върху фона на стената с цвят на пчелен мед и продължаваше до покрива на стаята. После видя, че в стените има още много такива жилки, всички в близост до люлките.

Изправи се, когато кървавите бинтове върху крака на брат й бяха махнати. Тъй като бе не само лекар, но и сестра на Франк, насмалко не припадна, когато видя раната: стърчащо остро парче от бяла кост, разкъсани мускули, подобна на желатин мъртва тъкан. От раната протече тъмна кръв, която започна да се процежда през люлката.

Кели изведнъж усети, че й прилошава. Звуците около нея станаха едновременно по-тихи и по-остри. Зрителният й периметър се стесни и пред очите й остана единствено неподвижната фигура, лежаща в люлката. Това не е Франк, опита се да си внуши. Друга част от разума и обаче бе наясно с истината. Брат й бе обречен. Очите й се изпълниха със сълзи и тя глухо изстена.

Коуве я прегърна през рамо, за да я успокои.

— Мили Боже… моля те… — промълви Кели.

Шаманът, без да и обръща внимание, започна намръщено да оглежда раната. Лицето му изразяваше решителност. Напълни шепа с гъстата червена мъзга с цвят на вино и намаза раната с нея.

Франк веднага реагира. При това бурно. Подскочи, сякаш бе го докоснал оголен електрически кабел. Извика, но викът му бе глух и животински.

Кели се измъкна от ръцете на Коуве.

— Франк!

Шаманът я погледна. Промърмори нещо на своя език и се отмести. Не се опита да и попречи да се приближи до Франк.

Кели стисна ръката на брат си. Той утихна неподвижно в люлката. Тя реши, че е мъртъв. Надвеси се над него и започна да плаче.

Гръдният му кош обаче продължи да се издига и отпуска. Дишаше, макар и тежко.

Беше жив.

Тя с облекчение падна на колене. Раните му се оказаха пред очите й. Огледа ги в очакване на най-лошото. Бе готова да извади нови бинтове.

Те обаче се оказаха излишни.

Там, където мъзгата бе докоснала обезобразената плът, се бе образувала плътна кора. Поразена, тя докосна странното вещество. Не бе лепкаво, а кожесто и стегнато, подобно на някаква естествена превръзка. Погледна удивено шамана. Кървенето бе спряло.

— Яга реши, че е достоен — прошепна шаманът. — Ще оздравее.

Изумена, Кели остана безмълвна, когато шаманът започна да обработва по същия начин и другия крак.

— Не мога да повярвам на очите си — каза със задавен от мъка глас.

Коуве отново я прегърна.

— Познавам поне петнайсет различни растения с кръвоспиращи функции, но никога не бях виждал нещо подобно.

Тялото на Франк потрепери отново, докато мажеха с мъзга и втория му крак.

Шаманът огледа набързо резултатите от работата си и се обърна към тях.

— Отсега нататък яга ще го закриля — произнесе с тържествен глас.

— Благодаря! — бе силно развълнувана Кели. Дребният индианец обърна отново поглед към брат и.

— Той е вече бан-али. Един от Избраните.

Кели се намръщи. Шаманът продължи:

— Длъжен е да служи на яга по всякакви начини за вечни времена.

След тези думи се обърна. Преди това обаче изрече още нещо на родния си език. Нещо, което прозвуча като заплаха.

Когато се отдалечи, Кели се взря недоумяващо в професора. Той поклати глава.

— Успях да разбера само една дума — бан-и.

— Какво означава?

— Роб.