Димитър Бояджиев
Елегия

Макар безнадеждна, макар безгранично далечна

у мене утеха ти дириш, о клета жена,

но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна —

аз тоже изкупвам, отчаян, незнайна вина.

 

Понякога мисля, че гина във пропаст бездънна.

С ненавист посрещам на спомена сладкия чар.

Не ми е утеха да знам, че и ти си безсънна.

Не радост си вече за мене, а страшен кошмар.

 

И все пак не мога очите си днес да откъсна

от твоето писмо ридающе! Мила жена,

защо ми се струва, че всяка милувка е късна?

Милувките срещат в сърцето ми гняв и злина.

 

О, зная как страдаш! Без сълзи, но строга и бледна

ти нервно си пръстите кършиш, в очите горят

ненужни решенья — и мислиш вселената ледна,

и мислиш, че няма за тебе вселената кът…

 

Не моята обич, а нещо огромно и властно

с последна милувка те гали в привечерний здрач

и сбогом си взема, и никога вече тъй страсно

не ще да трепери душата ти в мъка и плач.

 

Не весели срещи, цветя и усмивки любезни

в самотност върховно жестока ний двама скърбим:

със радости млади, тъй светли и безвъзмездни,

пожарът на нашата жажда не бе утолим.

 

Велик бе миражът, над нас що премина тържествен.

Не обич то беше, а оня сиятелен блен,

що всеки очаква на устни със химън приветствен,

и в празна надежда дочаква последний си ден.

 

Покрусен, аз виждам, че всяка утеха е лишна,

защото обида ще бъде за нашата скръб…

Но как ще се върнем в оная пустиня предишна,

когато ридае в сърца ни спомена скъп?