Рафаел Сабатини
Морският ястреб (30)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
КАПИТУЛАЦИЯТА

По прохода между редиците от дремещи роби се разнесе бързо трополене на крака. Али, който след залез слънце беше сменил Ларок на височините, скочи изведнъж на горната палуба, без да спре да вика:

— Капитане! Капитане! Господарю! На крак! Ставайте или ще ни хванат!

На кораба от край до край се чу шумолене и раздвижване на хора, които се събуждат. Един глас изкрещя някъде към предната палуба. После платнището, спуснато пред навеса, внезапно се отметна настрана и там се показа самият Асад с Марзак, застанал до него.

Откъм десния борд също така внезапно се появиха Бускен и Отмани, а от средната палуба — Виджитело, Джаспър, този най-нов вероотстъпник, и група разтревожени корсари.

— Какво става? — попита пашата. Али задъхано съобщи:

— Галеонът вдигна котва! Той излиза от залива! Асад се хвана за брадата и се начумери.

— Какво може да значи това. Възможно ли е да са научили за присъствието ни?

— А защо иначе ще вдигат котва в среднощ? — забеляза Бускен.

— Защо наистина? — откликна се Асад и тогава се обърна към Оливър, който стоеше там, пред входа на кабината. — Какво ще кажеш ти, Сакр-ел-Бар? — попита го той.

Сакр-ел-Бар пристъпи напред и Сви рамене.

— Какво има за казване? Какво може да се направи? — отвърна той. — Можем само да чакаме. Ако нашето присъствие им е известно, попаднали сме в чудесна клопка и тази нощ ще е последната за всички ни.

Гласът му беше студен като лед, почти презрителен и докато у мнозина породи тревога, у Марзак той събуди ужас.

— Дано да ти изгният кокалите, злокобен пророче! — изкрещя младежът и щеше да добави още нещо, ако Сакр-ел-Бар не го беше накарал да млъкне.

— Писаното е писано! — гръмовно и с укор изрече той.

— Наистина, наистина! — съгласи се Асад, като се хвана за това утешение на фаталиста. — Ако сме узрели за ръката на градинаря, градинарят ще ни откъсне.

Не толкова примирителен и по-практичен беше съветът на Бускен:

— Няма да е зле да предположим, че сме действително открити, и да излезем в открито море, докато още не е много късно.

— Но това би значило да направим сигурно онова, което може да е още съмнително! — намеси се Марзак, все още обзет от страх. — Това би значило сами да се натикаме в опасността!

— Не е така! — възкликна Асад с висок самоуверен глас. — Слава на аллаха, който ни е изпратил тая тиха нощ! Няма и полъх от вятър. С гребане можем да изминем десет левги срещу една с техните платна.

Одобрителни възгласи незабавно се чуха от редиците на офицерите и бойците.

— Само да излезем благополучно от това заливче, и те никога не ще ни настигнат — заяви Бускен.

— Но топовете им може и да ни настигнат — спокойно напомни Сакр-ел-Бар, за да поохлади увереността им.

Неговият буден ум беше вече предвидил тази единствена възможност да се избавят от клопката но се беше надявал, че това няма да е толкова очевидно за другите.

— Тоя риск трябва да поемем — отговори Асад. — Трябва да се доверим на нощта. Да останем още тука, значи да се подложим на сигурно унищожение. — Той живо се обърна да даде нарежданията си: — Али, извикай кормчиите. Бързо! Виджитело, размахай бичовете си и събуди робите!

Разнесе се пискливата свирка на боцмана, бичовете на помощниците му засъскаха и заплющяха по раменете на полубудните вече роби и се смесиха с общото раздвижване и суетня на галеасата, а пашата се обърна пак към Бускен.

— Върви на носа — заповяда той — и разпредели бойците. Нареди им да се въоръжат, та да са готови, ако се стигне до абордаж. Върви! — Бускен направи темане и изтича надолу по стъпалата. Над гръмливата врява и припряната шетня на приготовленията прокънтя гласът на Асад: — Стрелците на рейките! Топчиите при коронадите! Запалете палниците! Изгасете всички светлини!

След миг големите фенери над перилата на кърмата бяха изгасени, изгасен беше и фенерът, който висеше на самите перила, а дори и светилникът в кабината, където един от офицерите на пашата нахълта за тази цел. За всеки случай оставен беше само фенерът на мачтата, но и той бе свален от мястото си, сложен на палубата и затъмнен.

Така галеасата потъна в тъмнина, която за няколко мига бе черна и непрогледна като кадифе. Сетне бавно, когато очите посвикнаха, този мрак постепенно се поразсея. Хората и предметите започнаха отново да придобиват очертания в слабата стоманеносива дрезгавина на лятната нощ.

След възбудата на това първоначално раздвижване корсарите пристъпиха към задълженията си с удивително спокойствие и тишина. Никой не помисляше сега да укорява пашата или Сакр-ел-Бар, че предприемаха едва при настъпването на бедата онова, което всички те бяха искали да се предприеме още когато чуха за близостта на вражеския кораб. В тройни редици те стояха околовръст широката бойна площадка на носа, в първата редица бяха стрелците с лъкове, а зад тях стояха бойците със саби и оръжието им блещукаше бледо в тъмата. Те се тълпяха пред фалшборда на средната палуба и гъмжаха по рейките на главната мачта. На горната палуба пред всеки от двата малки топа стояха по трима топчии и лицата им се червенееха леко в отблясъка на палниците.

Асад стоеше горе на стъпалата и издаваше резките си, отривисти заповеди, а Сакр-ел-Бар, останал назад, облегнат на гредите на кабината, с Розамунд, застанала до него, забеляза, че пашата се беше постарал да не възложи никакво участие в приготовленията на него.

Кормчиите се качиха на местата си и огромните кормилни весла със скърцане се потопиха във водата. Асад изрече кратка заповед и по редиците на робите премина леко раздвижване, когато те изхвърлиха тежестта си напред, за да наведат веслата. Това беше кратък миг, след това се чу нова заповед, предупредително изплющяване на бич в мрака на прохода и там-тамът отмерено заудря. Робите се напънаха, чу се скърцане и пляскане на гребла и огромната галеаса се плъзна напред към изхода на заливчето.

Помощниците на боцмана забързано сновяха по прохода и шибаха свирепо с бичовете си, за да изтръгнат от робите сетните възможни сили. Корабът набираше скорост. Неясно очертаният нос се мярна край тях. Изходът от заливчето като че ли се разшири, когато го наближиха. Отвъд се разстилаше тъмното стоманено огледало на мъртво-неподвижното море.

Розамунд едва дишаше в дълбоката си тревога. Тя сложи ръка върху рамото на Сакр-ел-Бар.

— Ще им се изплъзнем ли в края на краищата? — запита тя шепнешком, с треперещ глас.

— Моля се това да не стане — отговори той полугласно. — Но точно от това ме беше страх. Виж! — добави той остро и посочи напред.

Бяха се отдалечили от носа. Бяха излезли от заливчето и изведнъж пред тях се откри тъмната грамада на галеона, осеяна с двадесетина светлинки, на някакви си петстотин стъпки от левия им борд.

— По-бързо! — изкряска гласът на Асад. — Гребете, ако ви е скъп животът, неверни свини! Налагайте ги здраво с бичовете, не им жалете кожата! Накарайте ги да натиснат веслата и врагът вече не ще може да ни настигне!

Бичовете засвириха и заплющяха под тях, на средната палуба, и в отговор се чу не един стон, изтръгнал се от измъчените, задъхващи се роби, които вече изразходваха сетните капки сила в този жесток напън, за да избягат от възможността за собственото си спасение и освобождение. Там-тамът заби по-бързо в безумно темпо и в отговор долетя по-бързо скърцане и плясък на весла и задъханото, хрипкаво дишане на гребците.

— Удряйте! Удряйте! — неумолимо изкрещя Асад. Дори и да си раздеряха белите дробове — това бяха бели дробове на някакви си там неверници! И така, в течение на цял час те поддържаха същата бързина.

— Ние се отдалечаваме! — извика с ликуване Марзак. — Слава на аллаха!

И те наистина се отдалечаваха. Светлините на галеона явно оставаха по-назад. Опънал и сетната педя от своите платна, корабът пак изглеждаше да стои на едно място, толкова слаб беше полъхващият ветрец. И докато той пълзеше, галеасата летеше, както никога още не бе летяла, откакто я командуваше Сакр-ел-Бар, защото Сакр-ел-Бар никога не беше бягал от врага, колкото силен и да беше той.

Изведнъж по водата се понесе силен вик от галеона. Асад се изсмя; закани им се с юмрук в тъмнината и ги прокле в името на аллаха и неговия пророк. И тогава, в отговор на тази негова клетва, единият борд на галеона изригна огън, спокойствието на нощта бе раздрано от гръмовен рев и нещо тупна във водата пред мохамеданския кораб с тежък еклив плясък.

Уплашена, Розамунд се притисна по-близо до Сакр-ел-Бар, но Асад отново се изсмя.

— Няма защо да се боим от точната им стрелба — извика той. — Те не могат да ни видят. Собствените им светлини ги заслепяват. Карайте! Карайте!

— Той е прав — забеляза Сакр-ел-Бар. — Но истината е, че те не искат да ни потопят с изстрелите си, понеже знаят, че ти си на кораба.

Девойката погледна пак към морето и видя как тези дружелюбни светлинки остават все по-далече и по-далече зад тях.

— Ние се отдалечаваме все повече! — изпъшка тя. — Сега те вече не ще ни настигнат!

От същото се боеше и Сакр-ел-Бар. И не само се боеше. Той знаеше, че не се ли вдигне по някакво чудо вятър, ще стане така, както каза Розамунд. И тогава неговото отчаяние породи вдъхновение — отчаяно вдъхновение, истинска рожба на това отчаяние, което го беше породило.

— Има една възможност — каза й той. — Но това значи да заложим живота и смъртта на едно завъртване на зар.

— Използвай я тогава! — веднага му се помоли тя. — Защото дори и да не сполучим, няма да бъдем на загуба.

— Готова ли си на всичко? — попита я той.

— Не казах ли, че ще умра с теб тази нощ? О, не губи време за думи!

— Тъй да бъде тогава — мрачно отговори той, направи крачка, после спря. — По-добре ще е да дойдеш с мене — каза той.

Девойката покорно му се подчини и го последва; имаше някои, които ги загледаха, когато двамата минаха надолу по прохода, но никой не направи опит да я възпре. Имаше вече достатъчно и предостатъчно неща, които да занимават мислите на всички хора на кораба.

Той й проправи път край помощниците на боцмана, които седяха над робите и свирепо ги шибаха с думи и бичове, и така я изведе на средната палуба. Тук той вдигна затъмнения фенер и когато светлината му се разля отново, Асад високо заповяда да го угасят.

Но Сакр-ел-Бар не обърна никакво внимание на заповедта. Той се приближи към главната мачта, около която бяха наредени буретата с барут. Едно от тях беше отворено, та ако потрябва, да бъде готово за топчиите на горната палуба. Откованият капак беше сложен свободно отгоре му. Този капак Сакр-ел-Бар бутна настрана, след това издърпа една от роговите стени на фенера и вдигна полу-освободения по този начин пламък над барута.

Тревожен вик се изтръгна от неколцина, които го бяха наблюдавали. Но този вик бе заглушен от рязката му заповед:

— Спрете гребането!

Там-тамът мигновено замлъкна, но робите потопиха веслата още веднъж.

— Спрете гребането! — заповяда той повторно. — Асад! — извика той. — Нареди им да спрат или ще ви изпратя всички направо в прегръдките на шейтана! — И сниши фенера, докато го допря до самия ръб на бурето с барут.

Гребците веднага спряха. Робите, корсарите, офицерите и самият Асад стояха вкаменени, всички забили втрещен поглед в тази осветена от фенера мрачна фигура, която ги заплашваше със смърт. Може на някои и да бе минало през ума да се нахвърлят тозчас върху му, но те бяха възпрени от опасението, че най-малкото движение, насочено към него, можеше да ускори взрива, който щеше да ги прати на оня свят.

Най-после Асад се обърна към него с глас, наполовина задавен от бяс:

— Аллах да те убие! Да не си завладян от нечестивия?

Марзак, който стоеше до баща си, сложи стрела на грабнатия от него лък.

— Защо стоите и зяпате? — извика гой. — Посечете го, ей вие там! — И още докато говореше, вдигна лъка. Но баща му го спря, защото разбра какъв щеше да е неизбежният край.

— Ако някой направи крачка към мене, фенерът ще се озове веднага в барута — спокойно заяви Сакр-ел-Бар. — А пък ако ти изпълниш намерението си и ме застреляш. Марзак, или ако някой друг стреля по мене, същото ще стане само по себе си. Това да ви служи за предупреждение, освен ако жадувате за рая на пророка.

— Сакр-ел-Бар! — извика Асад и вместо доскорошния гняв в гласа му се промъкна нотка на молба. Той умолително простря ръце към капитана, когото в сърцето и душата си вече беше осъдил на смърт. — Сакр-ел-Бар, заклевам те в хляба и солта, които сме яли заедно, бъди разумен, синко мой!

— Не съм си загубил разума — отговори корсарят — и понеже е така, нямам никакво желание да ме сполети съдбата, която ме очаква в Алжир… в памет на същите хляб и сол. Нямам никакво желание да се върна с тебе, за да бъда обесен или изпратен пак да си вадя душата като гребец.

— Ами ако ти се закълна, че нищо подобно не ще се случи?

— Ти ще престъпиш клетвата си. Не бих ти се доверил сега, Асад. Защото ти се показа като глупак, а през целия си живот никога не съм видял добро от глупак и никога не съм се доверявал на глупак освен веднъж, и той ме предаде. Вчера ти се молих, сочих ти разумния път и ти предлагах благоприятна възможност. Срещу малка жертва можеше да ме задържиш в ръцете си и да ме обесиш, когато пожелаеш. Предлагах ти собствения си живот и макар и да го знаеше, ти не знаеше, че и аз го знам. — Той се изсмя. — Виждаш ли сега какъв глупак си ти? Твоята алчност ти изкопа гроба. Ръцете ти искаха да заграбват повече, отколкото можеха да държат. Сега виждаш последиците. Те са там, на този бавно, но сигурно приближаващ се галеон.

Всяка дума се забиваше в мозъка на Асад, за да го просветли със закъснение. Той закърши ръце в сляпа ярост и отчаяние. Хората стояха в безмълвен ужас и не смееха да направят и най-малкото движение, което би могло да ускори техния край.

— Кажи каква е твоята цена — извика най-после пашата — и аз се кълна в брадата на пророка, че тя ще ти бъде платена.

— Аз ти я казах вчера, но ти ми отказа. Предложих ти своята свобода и живота си, ако това беше необходимо, за да получа свободата на друг човек.

Да беше се озърнал, щеше да види как светнаха очите на Розамунд, как тя внезапно притисна ръце до гърдите и това щеше да му подскаже, че думите му съвсем не бяха загадъчни и че тя ги бе разбрала.

— Ще те направя богат и почитан, Сакр-ел-Бар — настойчиво продължи Асад. — Ще ми бъдеш като роден син. Дори и пашалъкът ще стане твой, когато аз се оттегля, а междувременно всички хора ще ти отдават почести, както на самия мен.

— Аз не се продавам, о, могъщи Асад! И никога не съм се продавал. Ти вече беше предрешил смъртта ми. Сега можеш да ме убиеш, но само при условие, че ще споделиш моята съдба. Писаното е писано. Навремето сме потопили доста хубави кораби заедно с тебе. Асад. Тази нощ ще потънем заедно на свой ред, щом това е твоето желание.

— Дано вечно да гориш в ада, подъл изменнико! — прокълна го Асад с ярост, преляла границите, в които я беше сдържал.

И тогава, неочаквано, след признатото от техния паша поражение, сред екипажа се вдигна страшна врява. Морските ястреби на Сакр-ел-Бар го призоваваха, напомняха му своята вярност и обич и питаха дали ще им се отплати сега за това, като ги осъди всички на гибел.

— Имайте ми вяра! — отговори им той. — Никога не съм ви водил към друго освен към победа. Бъдете сигурни, че няма да ви изложа на поражение сега, когато стоим за последен път рамо до рамо.

— Но галеонът вече ни настига! — възкликна Виджитело.

И наистина корабът ги настигаше — той бавно пълзеше, носен от лекия ветрец, високият му корпус се издигаше вече над тях, носът му бавно пореше водите под остър ъгъл към носа на галеасата. Още миг, и той се изравни с тях; със замах и дрънчене, и победоносен вик от страна на английските моряци, стълпили се пред фалш-борда, железните му куки се отпуснаха и се вкопчиха в носа, кърмата и по средата на корсарския кораб. Едва ги бяха закрепили, и поток от мъже с ризници и островърхи шлемове рукна през борда, устремен към носа на галеасата, и дори страхът от фенера, увиснал над бурето с барут, не можеше вече да задържи корсарите да не дадат на тези дръзки нападатели отпора, с който посрещаха всички неверници. За миг бойната площадка на носа се превърна в беснуваща, кипяща в битка преизподня, зловещо осветена от червеникавия блясък на фенерите на „Сребърната чапла“. Първи между онези, които се втурнаха долу, бяха Лайонел и сър Джон Килигрю. Пръв между тези, които ги посрещнаха, беше Джаспър Ли и той прониза тялото на Лайонел със сабята си в същия миг, когато краката на Лайонел стъпиха на палубата, преди още да избухне сражението.

Още по десетина души паднаха от двете страни, преди гръмливият глас на Сакр-ел-Бар да успее да прекрати битката, преди да се подчинят на заповедта му да го изслушат.

— Спрете! — изрева той на морските си ястреби на лингва франка. — Назад и оставете тази работа на мен! Аз ще ви отърва от тези врагове. — След това, на английски, призова и съотечествениците си да се въздържат. — Сър Джон Килигрю! — извика той с висок глас. — Задръжте ръката си, докато ме изслушате! Повикайте хората си назад и не пускайте никой друг да слезе на борда ни! Почакайте, докато ме изслушате, ви казвам, а след това правете каквото пожелаете.

Сър Джон, когато го видя до главната мачта заедно с Розамунд, стигна до неизбежното заключение, че сър Оливър се заканва срещу живота й, и може би ще я убие ако продължат нападението си, и се втурна пред хората си, за да ги спре.

Така схватката секна почти тъй ненадейно, както беше започнала.

— Какво искаш да кажеш, мръсен вероотстъпнико? — поиска да знае сър Джон.

— Това, сър Джон, че ако не заповядате на хората си да се приберат обратно на вашия кораб и не се закълнете да ги въздържите от тази схватка, още сега ще ви завлека право в пъкъла заедно с нас. Ще хвърля този фенер тука в барута, ние ще потънем, а заедно с нас ще потънете и вие, повлечени от собствените си куки. Послушайте ме и ще получите всичко, което сте дошли да търсите на този кораб. Госпожица Розамунд ще ви бъде предадена.

Сър Джон го загледа свирепо за миг от горната палуба, докато прецени. След това заяви:

— При все че нямах намерение да преговарям с вас, ще приема наложените условия, но само в случай че получа наистина всичко, за което съм дошъл. На борда на тази галера има долно вероотстъпническо псе, което съм се заклел в рицарската си чест да хвана и обеся. То трябва да ми бъде предадено също. Името му беше Оливър Тресилиън.

Отговорът прозвуча незабавно, без колебание:

— Ще ви го предам и него, ако ми се закълнете, че след това ще се оттеглите и ще оставите тези хора на мира.

Дъхът на Розамунд секна и тя се вкопчи в ръката на Сакр-ел-Бар, ръката, която държеше фенера.

— Внимавайте, госпожице — рязко й рече той, — иначе ще докарате смъртта на всички ни.

— Това ще е по-добре — отговори девойката.

И тогава сър Джон му даде честната си дума, че след като се предаде сам той и предаде Розамунд, ще се оттегли, без да стори нищо лошо на никого тука.

Сакр-ел-Бар се обърна към чакащите корсари и накъсо им съобщи условията, които беше сключил.

Той поиска от Асад да даде дума, че тези условия ще бъдат зачетени и никаква кръв не ще се пролее зарад него, и Асад му отговори, като даде израз на всеобщия гняв срещу него и за предателството му:

— Понеже той те иска, за да те обеси, може да те вземе и да ни спести този труд, защото това е, каквото си заслужил пред нас с измяната си.

— И тъй, аз се предавам — заяви той на сър Джон и хвърли фенера в морето.

Само един глас се издигна в негова защита, и това бе гласът на Розамунд. Но дори и този глас се пресече, победен от изтощението. Този последен удар, стоварил се подир всичко, което беше преживяла напоследък, я лиши от сетните й сили. В полусъзнание тя се отпусна на гърдите на Сакр-ел-Бар в същия миг, когато сър Джон и шепа негови хора скочиха на палубата, за да подхванат нея и да вържат пленника си.

Корсарите стояха и гледаха в мълчание: верността към славния им капитан, която би ги накарала да пролеят и сетната си капка кръв в негова защита, бе сломена от собственото му предателско дело, с което беше докарал английския кораб срещу тях. И въпреки всичко, когато видяха да го вдигат, стегнат с въжета, на палубата на „Сребърната чапла“, в редиците им настъпи мигновена реакция. Размахаха се ятагани, избухнаха заканителни викове. При все че ги беше предал, той беше направил всичко така, че те да не пострадат от това предателство. И това подобаваше на този Сакр-ел-Бар, когото познаваха и обичаха, дотолкова подобаваше, че тяхната обич и вярност отново се вдигна на всеоръжие в този миг.

Но гласът на Асад ги призова да не забравят какво е обещал от тяхно име, а понеже само гласът на Асад можеше да се окаже недостатъчен да потуши тази неочаквана бунтовна искра, отгоре до тях долетя гласът на самия Сакр-ел-Бар, който им даваше последната си заповед:

— Помнете и зачитайте условията, които сключих зарад вас! Мектуб! Аллах да ви запази и благослови!

Силен вопъл отговори на тези му думи и с този вопъл, още неотзвучал в душата му за доказателство, че не загива, лишен от обич, той бе отведен долу да се приготви за своя край.

Въжетата на куките бяха прерязани, галеонът бавно се отдалечи в нощта и остави галерата да подмени осакатените в сражението роби и да потегли обратно към Алжир, отказала се от нападението срещу испанския кораб.

Под навеса на горната палуба Асад седеше като човек, събудил се от злокобен сън. Той покри главата си и зарида за оня, който му бе като син и когото поради безумието си беше загубил. Асад кълнеше всички жени, кълнеше съдбата, но с най-горчивата от всички клетви кълнеше самия себе си.

В дрезгавата зора те хвърлиха умрелите в морето и измиха палубата, но не забелязаха, че един човек липсва, за доказателство, че английският капитан или пък хората му не са спазили докрай споразумението.

Те се върнаха в Алжир опечалени — опечалени не за испанската галера, която бяха оставили да си пътува невредима, а за най-смелия капитан, който някога бе размахвал ятаган в служба на исляма. Разказът за това, как се е стигнало до предаването му на врага, остана завинаги неясен; никой не се осмеляваше да разкаже подробно случая, защото всички, които бяха участвували в него, изпитваха след това само срам, колкото ясно и да беше, че Сакр-ел-Бар сам си беше навлякъл всичко това. Знаеше се само, че не е паднал в бой, и затова се предполагаше, че е още жив. Върху това предположение бе съчинена легендата, че един ден той ще се върне, и избавили се пленници, завърнали се половин столетие по-късно, разказваха как в Алжир до този ден завръщането на Сакр-ел-Бар се чакало с увереност и нетърпение от всички истински мюсюлмани.