Рафаел Сабатини
Морският ястреб (20)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
ЛУКАВСТВОТО НА ФЕНЗИЛЕ

Оливър измери с продължителен поглед жената, която седеше полусвита на дивана, със сключени ръце, със замръзнало, вкаменено лице, със сведен взор. Той тихо въздъхна и се извърна. После прекоси до оградата и се загледа в града, окъпан от белия блясък на вдигналата се високо месечина. Оттам долиташе глъчка, заглушавана от лъкатушна песен на славей, скрит някъде в неговата градина, и крякането на жабите край езерото в долината.

Сега, след като истината беше загребана от извора си и просто плисната в скута на Розамунд, той съвсем не изпитваше онова остро чувство на тържество, каквото беше вярвал, че ще изпита в подобен час. Всъщност чувствуваше се по-скоро натъжен и потиснат.

Греховната чаша на радостта, която си беше представял, че ще изпие с такава жадна наслада, бе отровена от откритото сега известно оправдание за държането й спрямо него, от убеждението й, че изчезването му може да се обясни само като бягство.

Тежеше му чувството, че е тръгнал по съвсем погрешен път, че в отмъщението си е надхитрил самия себе си и сега плодовете, които бяха изглеждали тъй многожелано сладки, горчаха в устата му като пепел.

Дълго стоя той там, в настъпилото между тях пълно мълчание. Най-сетне се раздвижи, обърна се гърбом към оградата и бавно се запъти обратно, докато спря пред дивана, загледан в девойката от височината на великанския си ръст.

— Най-после чухте истината — промълви той. И тъй като тя не отговори, продължи: — Радвам се, че тя се изтръгна от него, преди да пристъпим към мъченията, защото иначе щяхте да заключите, че болката го принуждава да направи лъжливи самопризнания. — Оливър замълча, но тя все още не проговаряше; всъщност по нищо не личеше изобщо да го е чула. — Този — заключи той — бе мъжът когото предпочетохте пред мене. Бога ми, това съвсем не е ласкателно за мене, както може вече да сте разбрали.

Най-сетне тя прекъсна мълчанието и гласът й прозвуча глухо и рязко:

— Разбрах колко малка е разликата между двама ви — рече тя. — Това трябваше да се очаква. Трябваше да зная, че двама братя не биха могли да бъдат много различни по нрав. О, аз се уча на много неща, и то бързо!

Това бяха думи, които го ядосаха, които пропъдиха завладялото го по-меко настроение.

— Вие се учите! — повтори той. — Какво научавате?

— Опознавам мъжките похвати.

Зъбите му блеснаха в презрителна усмивка.

— Надявам се това познание да ви донесе същото огорчение, каквото познаването на жените — на една жена — донесе на мене: да ме сметнете за такъв, за какъвто ме сметнахте — мене, когото си въобразявахте, че любите! — Той изпитваше донякъде нужда да го повтаря, за да не забрави основанията за своята болка.

— Ако имам да ви моля за някаква милост, тя е да не засилвате моя позор с това напомняне.

— За вашата изневяра? — запита той. — За вашата изменническа готовност да повярвате за мене най-лошото?

— За това, дето изобщо съм вярвала, че ви обичам. Тази е мисълта, която е позорна за мене и която ме опозорява, както нищо друго в живота не би могло да ме опозори, както не ме опозори дори и робският пазар, и всички оскърбления, на които ме подложихте. Вие ми подмятате за моята готовност да помисля лошо за вас…

— Не само ви подмятам за това — прекъсна я той с гняв, който се разрастваше под безмилостните удари на презрението й. — Аз вменявам във ваша вина пропилените години от моя живот, всичките злини, произтекли от това, всичко, което съм изстрадал, всичко, което съм изгубил, всичко, което съм станал.

Розамунд го изгледа студено, с удивително самообладание.

— Вие вменявате всичко това в моя вина? — запита го тя.

— Да! — Той заговори много буйно. — Ако не бяхте се отнесли с мене така, ако не бяхте се вслушали с такава готовност в лъжите, това псе, моят брат, никога нямаше да отиде толкова далече, нито аз щях да му дам тази възможност.

Девойката се раздвижи върху възглавниците на дивана и му обърна гръб.

— Всичко това са празни приказки — студено промълви тя. Но усетила може би необходимост да се оправдае, продължи: — Дори в края на краищата и да съм била толкова склонна да повярвам за вас лошото, трябва да съм била предупредена от прозрението си за злото, което е дремело във вас открай време. Тази вечер ми доказахте, че не вие сте онзи, който е убил Питър; но за да се докопате до това доказателство, извършихте дело, което е много по-низко и по-позорно, дело, което напълно разкрива подлостта на вашето сърце. Не се ли проявихте като чудовище на отмъстителността и безчестието? — Тя се изправи и пак застана с лице срещу него във внезапния изблик на чувства. — Не станахте ли вие, корнуолският християнски благородник по рождение, езичник и разбойник, вероотстъпник и пират? Не пожертвувахте ли дори и своя бог пред въжделението си за мъст?

Оливър срещна погледа й открито, без да трепне пред обвинението, а когато тя свърши с този свой въпрос, запита я на свой ред:

— Казвате, че вашето прозрение ви е предупредило за всичко това? Хубава работа, госпожице! Не можете ли да измислите някоя по-убедителна лъжа? — Той се обърна настрана, понеже двама роби се качиха на терасата и донесоха някакъв пръстен съд. — Ето вечерята ви. Надявам се гладът ви да е по-остър от вашата логика.

Те сложиха съда, от който се носеше вкусна миризма, на малката мавританска масичка до дивана. На земята до нея оставиха широка чиния от печена глина, в която имаше два хляба, и червена амфора с късо гърло, пълна с вода, с чаша, обърната като запушалка върху отвора.

Робите направиха ниско темане и безшумно се оттеглиха.

— Яж! — кратко я подкани той.

— Не ми се вечеря — отвърна девойката с посърнал вид. Безстрастният му поглед се плъзна по нея.

— Отсега нататък, момиче, ще правиш не онова, което искаш, а каквото ти заповядам аз. Заповядвам ти да ядеш; хайде, започвай!

— Не искам.

— Не искаш ли? — повтори бавно той. — Така ли отговаря робиня на господар? Яж, ти казвам.

— Не мога! Не мога! — възпротиви се тя.

— Робиня, която не може да изпълни заповедта на своя господар, не може да остане жива.

— Убийте ме тогава! — гневно отвърна девойката, скочи и застана предизвикателно срещу него. — Убийте ме! Вие сте свикнали да убивате и трябва да бъда благодарна поне за това.

— Ще те убия, ако това ми достави удоволствие — рече той със сдържан леден глас. — Но не за да доставя удоволствие на теб. Ти все още не разбираш. Ти си моя робиня, моя вещ, моя собственост и аз не ще допусна да пострадаш, освен по мое лично желание. Следователно яж или моите нубийци ще те бичуват, за да ти изострят охотата.

За миг Розамунд остана пред него дръзка, пребледняла и решена. После съвсем ненадейно сякаш волята й се пречупи и стопи под настойчивия натиск на неговата, тя посърна и отново се отпусна на миндера. Бавно и неохотно Розамунд притегли чинията по-близо. Без да я изпуска от очи, Оливър съвсем тихо се засмя.

Тя спря, като че ли търсеше нещо. Като не можа да намери търсеното, пленницата пак вдигна към него очи, в които се четяха присмех и молба.

— Нима трябва да късам месото с пръсти? — поиска да знае тя.

В очите му блесна разбиране или поне подозрение. Но той й отговори съвсем спокойно:

— Законът на пророка не позволява да се осквернява месото или хлябът с допира на нож. Трябва да използуваш ръцете, които са ти дадени от господа.

— Подигравате ли ме с пророка и неговите закони? Какво значение имат законите и пророка за мене? Щом трябва да ям, поне да не се храня като нечестиво куче, а като християнка.

Сякаш от снизхождение към нея Оливър бавно изтегли от пояса си камата с богато украсена дръжка.

— Нека това ти послужи тогава — рече той и нехайно хвърли камата до нея.

Девойката бързо пое дъх и сграбчи оръжието.

— Най-после ми давате нещо, за което мога да ви бъда благодарна — каза тя. И с тези думи допря върха на камата до гърдите си.

Като светкавица корсарят се отпусна на коляно, а ръката му стисна китката й с такава сила, че тя усети цялата си ръка омаломощена и безсилна. Оливър се усмихваше в очите й, мургавото му лице беше надвесено над нейното.

— Нима наистина допусна, че ти повярвах? Нима действително сметна, че съм се излъгал от неочакваното ти престорено смирение? Кога ще разбереш, че не съм глупак? Направих го само за да изпитам силата на духа ти.

— В такъв случай сега сте разбрали какво искам — отвърна Розамунд. — Сега знаете какви са намеренията ми.

— Предупреждението е ценно оръжие — каза Оливър.

Тя го изгледа и човек би помислил, че му се присмива, ако не беше прекалено подчертаното презрение.

— Нима е толкова мъчно — запита тя — да скъсаш нишката на живота? Няма ли други пътища към смъртта освен чрез острието на ножа? Вие се хвалите, че сте били мой господар, че съм била ваша робиня; че след като сте ме купили на тържището, съм ви принадлежала с тяло и душа. Каква безполезна хвалба! Тялото ми можете да вържете и заключите, ала душата… Бъдете уверен, че ще загубите от покупката. Хвалите се, че сте господар на живота и смъртта. Лъжа! Смъртта е единственото нещо, което е във вашата власт.

По стълбището се чу тропот на бързи стъпки и преди Оливър да успее да й отговори, преди да намери думи за своя отговор, пред него застана Али с поразителното съобщение, че долу имало жена, която искала незабавно да му говори.

— Жена ли? — запита той намръщено. — Някоя назарянка ли, искаш да кажеш?

— Не, господарю, мюсюлманка — бе още по-изненадващият отговор.

— Мюсюлманка тук? Невъзможно!

Но преди още да довърши, тъмна фигура се плъзна като сянка през прага на терасата. Беше облечена в черно от глава до крака, черно беше и загръщащото я було — було с размерите на наметало, което прикриваше напълно снагата й.

Али гневно се нахвърли върху й.

— Не ти ли заповядах да почакаш долу, дъще на позора? — развика се той. — Тя е вървяла подире ми, господарю, за да се вмъкне тук при тебе. Да я изпъдя ли?

— Остави я — рече Сакр-ел-Бар. И даде знак на Али да си отиде. — Върви си!

Нещо в тази черна, неподвижна фигура прикова вниманието му и събуди подозренията му. Почти необяснимо защо, тя го подсети за Аюб-ел-Самин и наддаването за Розамунд на тържището.

Той стоеше и чакаше посетителката да заговори и да каже коя е тя. Тя пък, от своя страна, остана неподвижна, докато стъпките на Али не заглъхнаха в далечината. Тогава с присъщата си дързост, с безгрижие, издаващо европейското й потекло, тя наруши мюсюлманското ограничение, наложено на нейния пол, и стори нещо, което не би сторила никоя правоверна. Тя отметна назад дългото черно було и откри бледия образ и морните очи на Фензиле.

И макар това да не бе повече, отколкото бе очаквал, все пак, когато я видя пред себе си, с лице, тъй разголено пред неговия взор, Сакр-ел-Бар отстъпи крачка назад.

— Фензиле! — възкликна той. — Каква е тази дързост?

Представила се по този драматичен начин, тя невъзмутимо спусна булото си, тъй че лицето й да бъде пак прилично покрито.

— Да дойдеш тука, в моя дом, по този начин! — избухна той. — Ако това стигне до ушите на твоя господар, какво ще сполети и тебе, и мене? Махай се, жено, и то веднага! — заповяда й корсарят.

— Няма защо да се опасяваш, че ще узнае за това, освен ако не му го кажеш сам ти — отговори посетителката. — Пред тебе не съм длъжна да се оправдавам, защото знаеш, че както и ти, не съм мюсюлманка по рождение.

— Ала Алжир не е твоята родна Сицилия и каквато и да си по рождение, няма да е зле да помниш каква си станала.

Той се впусна подробно да й обяснява степента на извършената от нея глупост, но Фензиле го прекъсна и спря възраженията му в самия им разгар:

— Това са празни думи, които само ме бавят.

— Кажи си болката тогава, в името на аллаха, та да можеш по-скоро да си отидеш.

В отговор на тази недвусмислена покана Фензиле заговори направо за целта си. Тя посочи Розамунд.

— То засяга тази робиня — започна тя. — Днес изпратих своя везир на тържището с нареждането да я купи за мене.

— Тъй и предполагах — рече Сакр-ел-Бар.

— Обаче, изглежда, тя се е харесала и на тебе, и глупакът не посмял да наддава докрай.

— И после?

— Ще ми я отстъпиш ли срещу цената, за която си я купил? — Лек отзвук на тревога трептеше в гласа й.

— С болка трябва да ти откажа, о, Фензиле. Тя не е за продан.

— Ах, почакай! — извика тя. — Платената цена е била висока, много пъти по-висока, отколкото съм чувала някога да е било платено за робиня, колкото хубава и да е била. Все пак искам да я имам. Проста прищявка. А аз не понасям да се противопоставят на моите прищевки. За да задоволя това желание, ще ти платя три хиляди филипа.

Той я изгледа, като се чудеше какви ли нечестиви помисли се крояха в ума й, каква ли бе злодейската й цел.

— Ще ми платиш три хиляди филипа? — повтори бавно той. А после грубо я запита: — Защо?

— За да изпълня прищявката, да задоволя едно хрумване.

— В какво се състои същината на тази прищявка? — настояваше той.

— В желанието да я притежавам — отговори уклончиво Фензиле.

— А това желание да я притежаваш, откъде води то своето начало? — запита я в отговор Сакр-ел-Бар колкото търпеливо, толкова и непоколебимо.

— Ти задаваш прекалено много въпроси! — възкликна Фензиле в пристъп на яд.

Той сви рамене и се усмихна.

— А ти даваш прекалено малко отговори.

Тя сложи ръце на хълбоците си и го погледна право в лицето. През булото той смътно долови блясъка на очите й и прокълна предимството й да може да скрие лицето си от проницателния му поглед.

— С една дума, Оливър-реис — каза Фензиле, — ще ми я продадеш ли за три хиляди филипа?

— С една дума: не — отговори корсарят.

— Няма да я продадеш дори за три хиляди филипа? — Гласът й преливаше от изненада и той не можеше да разбере дали е искрена, или престорена.

— Дори и за тридесет хиляди — отвърна той. — Робинята е моя и аз не ще я отстъпя. И тъй, понеже ти казах решението си и понеже забавянето ти тук е гибелно за двама ни, аз те моля да си отидеш.

Настъпи кратко мълчание и никой от двамата не забеляза живото любопитство, изписано на бледото лице на Розамунд. Никой от тях не подозираше нейните познания по френски език, които й даваха възможност да схваща повечето от казаното на лингва франка, използуван от тях. Фензиле се приближи към него.

— Значи не ще я отстъпиш, а? — запита тя и Сакр-ел-Бар долови със сигурност, че му се присмива. — Не бъди толкова самоуверен. Ще бъдеш принуден да го направиш, приятелю мой, ако не за мене, тогава за Асад. Сам той идва да я вземе, лично.

— Асад ли? — извика той неприятно изненадан.

— Асад-ед-Дин — отговори Фензиле и веднага поднови молбата си: — Хайде тогава! Положително по-разумно е да сключиш изгодна сделка с мене, отколкото неизгодна с пашата.

Той поклати глава и застана в решителна стойка.

— Нямам намерение да сключвам сделки с никого от вас. Тази робиня не е за продан.

— Нима ще се осмелиш да се противопоставиш на Асад? Казвам ти, че той ще я вземе, безразлично дали е за продан, или не.

— Разбирам — рече Оливър и присви очи. — Значи в този страх се корени твоята прищявка да я купиш за себе си. Ти никак не си хитра, о, Фензиле. Съзнанието, че собствените ти прелести увяхват, те кара да трепериш да не би тази голяма хубост да те измести съвсем в очите на твоя господар, а?

Макар и да не можеше да види лицето й и да прочете на него действието на тази подигравка, той успя да забележи поне тръпките, които преминаха през забулената й снага, и долови отзвука на гнева да трепти в отговора й:

— Дори и така да е, какво значение има то за тебе?

— Може да има, а може и да няма — отвърна многозначително той.

— Всъщност би трябвало да има — отвърна бързо и задъхано Фензиле. — Не съм ли била винаги твоя приятелка? Не съм ли винаги обръщала внимание на моя господар върху храбростта ти и не съм ли се борила като истинска доброжелателка за твоя възход, Сакр-ел-Бар?

Оливър открито се засмя.

— Нима си правила това? — запита я той.

— Смей се колкото искаш, но това е истина — настояваше тя. — Изгубиш ли мене, губиш най-ценния си съюзник — съюзник, в когото се вслушва и когото обгръща с благоволението си моят господар. Само си помисли, Сакр-ел-Бар, какво би се случило, ако друга би дошла на мястото ми, друга, която би могла да отрови ума на Асад с лъжи против тебе, защото положително тя не може да те обича, тая франкска девойка, която си отвлякъл от родината й!

— Не се грижи за това — отвърна безгрижно Оливър, докато мислено напразно се мъчеше да прозре в дълбините на нейната душа и да открие същината на намеренията й. — Тази моя робиня никога не ще заграби мястото ти при Асад.

— О, глупецо, Асад ще я вземе, независимо от това дали е за продан, или не!

Той я измери с поглед, наклонил настрани глава и с ръце на хълбоците.

— Щом може да я вземе от мене, още по-лесно ще я вземе от тебе. Без съмнение ти си преценила това, а по някакъв злодейски сицилиански начин си решила и как да се предпазиш от него. Но цената: взела ли си предвид цената? Какво ще ти каже Асад, когато се научи как си го изиграла?

— Много ме е грижа за това! — провикна се тя с внезапна ярост; в ръкомаханията й личеше нейният бяс. — Дотогава тя ще бъде на дъното на пристанището с камък на шията. Той може да заповяда да ме бичуват. Положително ще го направи. Но всичко ще свърши с това. Аз ще му бъда необходима да го утешавам за загубата и така всичко ще се поправи.

Най-после беше я изпитал, беше я изстискал докрай. Наистина, наистина — мислеше си той, — беше имал право, когато каза, че не е хитра. Той се показа като глупец, когато се остави да го озадачи с тъй плитко, тъй очевидно намерение. Оливър сви рамене и й обърна гръб.

— Върви си с мир, о, Фензиле — рече той. — Аз не я давам на никого… пък бил той Асад или шейтан.

В думите му прозвуча крайното решение, а според отговора, който му даде, тя като че ли най-после се примири с неговата непреклонност. Все пак тя отговори твърде бързо, толкова бързо, щото той можеше да предположи, че този отговор е бил готов от по-рано:

— В такъв случай ти сигурно смяташ да я вземеш за жена. — Никой друг глас не би могъл да прозвучи по-невинно и безхитростно, отколкото нейният в този миг. — Ако е тъй — продължи Фензиле, — най-разумно би било да избързаш, защото женитбата е единствената пречка, която Асад не би презрял. Той е набожен и от дълбоката си почит към закона на пророка сигурно би зачел подобен съюз. Но бъди също така сигурен, че не ще се спре пред нищо друго.

Ала въпреки нейната невинност и престорена простота — а може би и тъкмо поради нея, — Оливър прочете мислите й, като да бяха отворена книга; сега вече нямаше значение, че лицето й бе покрито.

— И твоята цел ще бъде също тъй добре постигната, а? — запита я той хитро на свой ред.

— Също така добре — призна тя.

— Кажи „още по-добре“, Фензиле — отново подхвана корсарят. — Казах ти, че не си хитра. Кълна се в корана, че излъгах. Ти си лукава като змия. Въпреки това виждам накъде биеш. Ако се вслушам в твоя съвет, ползата за тебе ще бъде двойна. Първо, ще направя робинята неприкосновена за Асад, и второ, сам аз ще изпадна пред него в немилост заради това. Какво друго би могло да задоволи повече твоите желания?

— Не си справедлив към мене — възрази тя. — Винаги съм била твоя приятелка. По-скоро бих… — Тя неочаквано млъкна и се ослуша. Тишината на нощта бе нарушена от викове откъм Баб-ел-Уеб. Фензиле пъргаво изтича до оградата, откъдето се виждаше портата, и се наведе напред.

— Виж, виж! — провикна се тя и в гласа й прозвуча трепет на страх. — Това е той… Асад-ел-Дин.

Сакр-ел-Бар отиде при нея и в блясъка на факлите видя дружина мъже да излиза изпод черния свод на портата.

— Като че ли противно на обикновения си навик ти каза истината, о, Фензиле.

Тя се обърна към него и Оливър си представи смъртоносния поглед, който му отправи през булото си. Но когато заговори, гласът й бе безстрастен.

— Подир още един миг не ще имаш никакво съмнение. Но какво да правя аз? — Въпросът бе добавен възбудено. — Не бива да ме завари тук. Мисля, че би ме убил.

— Положителен съм в това — съгласи се Сакр-ел-Бар. — Но кой би могъл да те познае така загърната? Хайде тръгвай, преди да е дошъл. Скрий се в двора, докато той мине. Сама ли си?

— Нима трябваше да доверя на някого, че съм била при тебе? — запита тя и Оливър се възхити от силния й сицилийски дух, който оставаше неугасим след толкова години в харема на пашата.

Фензиле бързо се запъти към вратата, но на прага се спря още веднъж.

— Нали няма да я отстъпиш? Няма да я…

— Бъди спокойна — отговори корсарят с такава убедителност, че тя си тръгна доволна.