Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (32)

Глава 32.
Прошка и вечен приют

Богове, богове мои! Колко е тъжна земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление земните мъгли, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете на смъртта, защото знае, че единствена тя ще му донесе вечен покой.

Дори вълшебните черни коне се бяха уморили и носеха бавно ездачите, а неизбежната нощ вече почти ги настигаше. Усетил, че тя е зад гърба му, утихна даже неуморният Бегемот и вкопчил нокти в седлото, летеше мълчалив и сериозен, с настръхнала опашка. Нощта вече покриваше с черен шал горите и ливадите, нощта палеше печални светлинки някъде далече долу — за Маргарита и за Майстора те бяха сега неинтересни и ненужни, чужди светлинки. Нощта задминаваше кавалкадата, ръсеше я отгоре и пръскаше тук-там по натъженото небе бели звездни петънца.

Нощта се сгъстяваше, летеше редом, ловеше препускащите за наметалата, свличаше ги от раменете им, разобличаваше измамите. Когато Маргарита, полъхвана от прохладния вятър, отваряше очи, тя виждаше как се мени обликът на всички, литнали към своята цел. А когато срещу тях от края на гората се заиздига кървавочервена и кръгла луната, нетрайните вълшебнически одежди потънаха в мъглите.

Едва ли някой би познал сега Коровиев-Фагот, самозвания преводач на тайнствения консултант, който нямаше нужда от никакви преводи, в оня, който летеше най близо до Воланд, отдясно на приятелката на Майстора. Вместо оня, който напусна с окъсана циркаджийска дреха Воробьовите хълмове под името Коровиев-Фагот, сега препускаше и звънтеше тихо със златната верига на юздата тъмнолилав рицар с много мрачно лице, което никога не се усмихваше. Опрял брадичка в гърдите си, той не поглеждаше луната, не го интересуваше и земята под него, той мислеше за нещо свое и летеше редом с Воланд.

— Защо се промени така? — попита Маргарита тихо Воланд сред свистенето на вятъра.

— Този рицар си направи навремето една неуместна шега — отвърна Воланд, като обръщаше към Маргарита лицето си с припламващо око, — каламбурът, който измисли, говорейки за светлината и мрака, не беше много сполучлив. Затова на рицаря му се наложи след това да се шегува малко повече, отколкото бе предполагал. Но сегашната нощ е от онези, в които се уреждат сметки. Рицарят плати своята сметка и я закри.

Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж, най-добрият шут, който е имало някога на света. Сега притихна и той и летеше безшумно, подложил младото си лице на светлината, която се лееше от луната.

Най-отстрани летеше с лъскавите си стоманени доспехи Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителният щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни, а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец.

Себе си Маргарита не можеше да види, но тя добре виждаше как се беше променил Майстора. Сега, на лунната светлина, косата му се белееше; събрана и вързана отзад, тя се развяваше във въздуха. Когато вятърът повдигаше наметалото от нозете на Майстора, Маргарита виждаше на високите му ботуши звездичките на шпори, които ту гаснеха, ту припламваха. Както юношата демон, и Майстора летеше, без да откъсва поглед от луната, но й се усмихваше като на добра позната и любима и по навик, придобит в стая №118, нещо шепнеше.

И най-сетне Воланд също летеше в истинския си облик. Маргарита не би могла да каже от какво е направен поводът на коня му и си мислеше, че са може би лунни халки, а конят е само къс от тъмата и гривата на този кон е облак, а шпорите на ездача — бели звездни петна.

Така летяха дълго в мълчание и местността под тях почна да се променя. Печалните лесове потънаха в земния мрак и повлякоха със себе си матовите бръсначи на реките. Долу се появиха големи бляскави валчести камъни, а между тях черни пропасти, в които не проникваше лунната светлина.

Воланд приземи коня си на каменисто безрадостно плато, ездачите потеглиха ходом и сега чуваха как конете им чаткат с подковите си по кремъците и камънака. Луната заливаше платото със зелена и ярка светлина и Маргарита скоро забеляза насред пустинната местност кресло, а в него бялата фигура на седнал човек. Седналият беше може би глух или потънал в дълбок размисъл. Той не чу как каменистата земя потреперва под тежестта на конете и ездачите се приближаваха към него, без да го смущават.

Луната много помагаше на Маргарита, тя светеше по-ярко от най-силния електрически фенер и Маргарита виждаше, че седналият, чиито очи изглеждаха слепи, потрива с резки движения ръце и вперва невиждащ поглед в лунния диск. Сега Маргарита вече виждаше, че до тежкото каменно кресло, искрящо на лунната светлина, лежи тъмно, огромно остроухо куче и също като господаря си тревожно гледа луната.

В краката на седналия се търкаляха парчета от строшена кана и се ширеше несъхнеща черно-червена локва. Ездачите спряха конете.

— Вашият роман бе прочетен — обърна се Воланд към Майстора — и се каза само едно: че за съжаление не е завършен. Имах желание да ви покажа вашия герой. От близо две хиляди години седи той на това плато и спи, но щом настъпи пълнолуние, мъчи го, както виждате, безсъние. То измъчва не само него, но и верния му страж, кучето. Ако е истина, че страхът е най-тежкият порок, мисля, че на кучето той не тегне. Единственото, от което се боеше храбрият пес, беше бурята. Но няма как, който обича, трябва да споделя участта на онзи, когото обича.

— Какво говори той? — попита Маргарита и було на страдание замъгли иначе съвсем спокойното й лице.

— Той повтаря все едно и също — чу се гласът на Воланд. — Казва, че и на луна за него няма покой, че длъжността му е тежка. Така казва винаги, когато не спи, а когато спи, сънува все едно и също: лунна пътека, по която той иска да тръгне и да разговаря с арестанта Ха-Ноцри, защото, както твърди, нещо не му е казал докрай тогава, много отдавна, на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан. Но, уви, кой знае защо, той нито може да тръгне по тази пътека, нито при него идва някой. Затова няма как, налага се да разговаря сам със себе си. Впрочем нали трябва да има все пак и някакво разнообразие — та като говори за луната, той често добавя, че най-много на света мрази своето безсмъртие и нечуваната си слава. Твърди, че с удоволствие би разменил участта си с тази на дрипавия скитник Леви Матей.

— Дванайсет хиляди луни само заради една луна преди толкова време, не е ли прекалено много? — попита Маргарита.

— Повтаря се историята с Фрида, така ли? — каза Воланд. — Но този път не се тревожете, Маргарита. Всичко ще бъде справедливо, върху това се гради светът.

— Пуснете го — викна изведнъж Маргарита, както крещеше по времето, когато беше вещица, и от този вик един камък се срути в планината и полетя в пропастта, огласяйки планината с грохот. Но Маргарита не би могла да каже дали беше грохот от падането или сатанински смях. Както и да е, Воланд се смееше, поглеждайки към Маргарита, и говореше:

— В планината не бива да се крещи, а и той е свикнал със свличанията и няма да се разтревожи. Излишно е да молите за него, Маргарита, защото за него вече помоли онзи, с когото той така жадува да говори — и Воланд отново се обърна към Майстора: — Е хайде, сега можете да завършите романа си с едно изречение!

Майстора сякаш точно това бе очаквал, докато беше стоял неподвижно и беше гледал седналия прокуратор. Той сви длани на фуния и викна така, че ехото заподскача по безлюдната гола планина:

— Свободен си! Свободен си! Той те чака!

Планините превърнаха гласа на Майстора в гръм и този гръм ги разруши. Проклетите скалисти стени се срутиха. Остана само платото с каменното кресло. Над черната пропаст, в която изчезнаха стените, запламтя необятен град с възцарени над него искрящи идоли над пищно разцъфтялата през многото хиляди луни градина. Право към тази градина се беше проточила така дългоочакваната от прокуратора лунна пътека и по нея пръв хукна остроухият пес. Човекът в бяло наметало с кървава подплата стана от креслото и викна нещо с дрезгав, пресеклив глас. Не можеше да се разбере плаче ли, или се смее и какво вика. Виждаше се само, че подир своя верен страж по лунната пътека стремително се затича и той.

— И аз ли да го последвам натам? — попита тревожно Майстора и докосна повода.

— Не — отговори Воланд, — защо да вървите подир нещо, което вече е свършено?

— Тогава, значи, натам? — попита Майстора, обърна се и посочи назад, натам, където беше изникнал напуснатият неотдавна град със захарните манастирски кули и натрошеното слънце в стъклата.

— Също не — отговори Воланд и гласът му се сгъсти и потече над скалите, — романтичен Майсторе! Оня, когото така жадува да види измисленият от вас герой, онзи, комуто вие самият току-що дадохте свобода, прочете вашия роман — и Воланд се обърна сега към Маргарита. — Маргарита Николаевна! Никой не би се усъмнил, че се старахте да измислите за Майстора възможно най-доброто бъдеще, но наистина онова, което ви предлагам аз и за което ме помоли за вас, да, за вас, Иешуа — то е наистина още по-добро! Оставете ги сами — каза Воланд, наведен от седлото си към седлото на Майстора, и посочи подир отишлия си прокуратор, — да не им пречим. Те може би ще се разберат някак — Воланд махна с ръка към Иерушалаим и градът угасна.

— И натам не — посочи Воланд назад, — какво ще правите в сутерена? — в същия миг начупеното слънце в стъклата угасна. — Има ли смисъл? — продължи Воланд убедително и меко. — О, трижди романтичен Майсторе, нима не искате денем да се разхождате с вашата приятелка под вишни, които почват да цъфтят, а вечер да слушате музиката на Шуберт? Няма ли да ви е приятно да пишете на свещ с гъше перо? Нима не искате, подобно на Фауст, да се наведете над ретортата с надеждата, че ще успеете да създадете нов хомункулус? Натам, натам! Там ви очаква вече вашият дом и старият слуга, свещите са запалени, но скоро ще угаснат, защото веднага ще посрещнете утрото. Този е пътят, Майсторе, този. Сбогом! Време е да си вървя!

— Сбогом! — с един вик отговориха на Воланд Маргарита и Майстора. Тогава черният Воланд се хвърли право през камънаците в пропастта, а подир него с шум полетя надолу и свитата му. Стопиха се и скалите, и платото, и лунната пътека, и Иерушалаим. Изчезнаха и черните коне. Майстора и Маргарита видяха обещаното утро. То почна веднага, веднага след полунощната луна. Майстора вървеше с приятелката си в блясъка на първите утринни лъчи по каменисто мостче, обрасло с мъх. Мина го. Ручеят остана зад верните и сега те вървяха по песъчлив път.

— Слушай беззвучието — говореше Маргарита на Майстора и пясък шумолеше под босите й крака, — слушай и се наслаждавай на онова, което не ти бе дадено приживе — тишината. Виж, ето твоя вечен дом, с който си възнаграден. Вече виждам венецианския прозорец и виещата се лозница, тя стига чак до покрива Ето твоя дом, твоя вечен дом. Зная, че довечера при тебе ще дойдат онези, които обичаш, от които се интересуваш, чието присъствие няма да те гнети. Те ще ти свирят, ще ти пеят, ти ще видиш с каква светлина се изпълва стаята, когато горят свещи. Ти ще заспиваш с вечната си омазнена шапчица, ще заспиваш с усмивка на уста. Сънят ще те ободрява, ще почнеш да разсъждаваш мъдро. И вече няма да можеш да ме изпъдиш. Аз, аз ще бдя над съня ти.

Така говореше Маргарита и вървеше редом с Майстора към техния вечен дом, а на Майстора му се струваше, че думите на Маргарита ромолят, както бе ромолил и шепнал отминатият от тях ручей, и паметта на Майстора, тревожната му, изпободена с игли памет, взе да гасне. Някой пускаше на свобода Майстора, както той самият току-що беше пуснал създадения от него герой. Този герой изчезна в бездната, безвъзвратно изчезна @простеният в нощта срещу неделя син на краля звездоброец, жестокият пети прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски.