Радой Ралин
Мечтател

Залезът настойнически зад мене върви

и ми подиграва привичките.

Сякаш го слушам как сладко мълви:

„Колко си смешен мечтател, мой миличък!“

 

Аз си подсвирквам безгрижно с уста

и дори го не чувам.

Бързам за някакъв краен квартал

и разсъждавам развълнувано:

 

Аз не желая живот застоял,

нито спокойно огнище.

Вечно бих искал

да крача през локви и кал

и да нямам със себе си нищо.

 

Нека гърдите ми реже с трион

завистливата кашлица.

Нека дъжд и листа

върху мен да се ронят;

аз ще крача, ще крача.

 

Ако имам нещо скъпо в света,

това са непознатите улици…

Аз вървя, аз вървя, аз вървя

и вятъра нещо одумвам.

 

О, не желая да живея сто години,

да си имам къща, старица и внучета.

Нека млад, нека двайсетгодишен загина,

но бъдещето да предвкуся.

 

И така безпричинно да умра,

като крача, покосен да се стрепна,

с усмивка, предизвикана от радост

и притиснати весело клепки.

 

Тогава

моят приятел —

недоволникът вятър —

ще изфучи от тъга.

 

А старият залез, мъдър и притворен,

нека наставнически пак си говори

върху трупа ми млад и силен:

„Колко бе смешен мечтател, мой миличък!“

 

1941